Р Е Ш Е Н И Е
№ 260254, 20.10.2020г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски окръжен съд,
Гражданска колегия ХХІІ-ри
гр. състав
На шести октомври две
хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния
състав: Председател: Пенка Стоева
Секретар:Мария
Пеева
като разгледа докладваното от председателя Пенка
Стоева
гражданско дело
№2867 по описа за две хиляди и деветнадесета година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Обективно кумулативно съединени искове по чл.240,ал.1 и
чл.92,ал.1 от ЗЗД.
Ищецът В.С.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***,
адв.Н.Т., моли съда да осъди ответника „Изола инвестмънт“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр.**, да му заплати по сметка ** при „**“ АД, на която е титуляр, сумите от:
130 506.85евро, съставляващи невърната част
от предоставена по силата на писмен договор за заем от 22.05.12г. сума в размер
на 200 000евро, преведена му по банков път с два превода, съответно от
23.05.12г.- в размер на 133500евро и на 07.06.12г.- в размер на 66500евро, при
срок за връщането и най-късно до 31.12.14г., ведно със законната лихва върху
нея от датата на исковата молба;
8 603.08евро, съставляващи уговорена с чл.12
от същия договор неустойка за забава при връщане на цялата заемна сума на
падежа, ведно с уговорената възнаградителна лихва от 5% годишно, в размер на
0.005% от заемната сума за всеки просрочен ден, но не повече от 5%, за периода,
за който вземането не е погасено по давност- от 10.12.16г.-10.12.19г., ведно
със законната лихва от датата на исковата молба,
тъй като заемополучателят му превел с три превода
от по 25 000евро, извършени съответно на 14.06.17г., 17.08.17г. и
14.09.18г., сума в размер на общо 75000евро, и към датата на исковата молба
отказвал да върне следващите се по договора неизплатени искове суми, изчислени
по следния начин:
Размерът на следващата се по договора лихва за
периода от 23.05.12г., следващ датата на сключването на договора, до датата на
уговорения с договора срок за връщане на заемната сума-31.12.14г., е
25 982.05евро, от които 20 475.21евро до 14.06.14г. са погасени по
давност, при което със сумата от 25000евро, преведена на 14.06.17г., е погасена
лихва от 5506.85евро /25982.05-20475.21/ и част от главницата в размер на
19 493.15евро, от която е останал непогасен остатък от
180 506.85евро, като се следва разпоредбата на чл.76,изр.второ, че когато
изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата,
погасяват се най-напред разноските, после лихвите и накрая главницата;
Със следващите два превода от 17.08.17г. и
14.09.18г. на суми от по 25000евро е погасена главница от още 50000евро и е останала
непогасена такава от 130 506.85евро;
Размерът на неустойката за периода
31.12.14г.-10.12.19г. е 16 555.82евро, от които 7 952.74евро до
10.12.16г. са погасени по давност, а останалите 8 603.08евро не са
погасени и се претендират за плащане.
Пледира по същество за уважаване и на двата
предявени иска с присъждане на разноските по списъка, представен в с.з. от 06.10.20г.
/л.293/. В дадения в с.з. от
06.10.20г. едноседмичен срок за представяне на писмени защити, изтекъл на
13.10.20г., не представя такава.
В срока по чл.131,ал.1 от ГПК ответникът е подал
отговор на исковата молба с вх.№5524/17.02.20г., с който е оспорил исковете
като недопустими и изцяло неоснователни /виж съобщението на л.86 и отговора на
л.91-л.94/.
Оспорил е изрично всички наведени от ищеца твърдения,
на които исковете му са основани, включително и извършените от ищеца изчисления
за размера на претендираните за плащане суми, но въпреки отричането и
оспорването им, само във връзка с оспорването на твърдението за уговорена лихва
е заявил обратното- че заплащане на
лихва не е било уговаряно между страните, а иначе, не е оспорил изрично истинността
на приложения към исковата молба договор за заем /л.7-л.8/, не е оспорил получаването
на двата сочени от ищеца с исковата молба банкови превода, въпреки изтъкването,
че договорът за заем е реален, и като в р.VІ на отговора, при вземане на
становище по доказателствата на ищеца, само най-общо е заявил, че оспорва
договора за заем, както и извлеченията от платежни нареждания и писмото на **,
приложени към исковата молба.
В първо с.з. ответникът е повдигнал по-конкретно
оспорване, а именно- на автентичността на подписа на заемодателя в договора,
във връзка с което е открито и производството по оспорване истинността на този
подпис.
Не твърди да е извършил търсените плащания, извън
плащане на сумата от общо 75000евро, които ищецът и сам е посочил като платени
с исковата молба, но за разлика от ищеца, ответникът счита, че те изцяло са отишли
за погашение на главницата, тъй като в случая приложима е разпоредбата на
чл.76,изр. първо от ЗЗД, а не на изр.второ, по който ред ищецът е извършил
изчисленията относно дължимата сума, тъй че остатъкът от главницата е
125000евро, а не 139 109.93евро, както ищецът сочи, а също, че извършените
от ищеца изчисления относно размера на неустойката са грешни, защото не е
съобразено, че тя не може да бъде повече от 0.5%.
Наведено е твърдение от ответника, че ищецът не е
изпълнил в срок задълженията си по договора за заем, поради което е неизправна
по него страна, но не е конкретизирано кое точно задължение по договора не е
изпълнено в срок от ищеца.
Повдигнати са от него и възражения за:
-Нищожност на клаузите за уговорена с договора
лихва и неустойка, поради противоречието им с добрите нрави, както и поради
противоречието им със закона- чл.59 от ЗЗД /конкретизирано
в първо с.з. от 02.06.20г.-виж л.133гръб/, а по отношение уговорката за
неустойка- и поради едновременно уговаряне за плащане и на възнаградителна
лихва и на неустойка, и тъй като неустойката е уговорена като процент върху
цялата сума от 200000евро, а не само върху остатъка, който не е върнат, което е
също такова в противоречие с добрите нрави и с нормата на чл.59 от ЗЗД;
-Изтекла в негова полза погасителна давност по
отношение на вземанията на ищеца и за главницата, и за лихви и неустойки, в
пълния им размер, тъй като давността е изтекла на 31.12.17г., в тригодишен срок
от падежа на 31.12.14г.
В с.з. от 06.10.20г. пледира по същество за отхвърляне
на исковете по съображенията, изложени с отговора на исковата молба, с
присъждане на разноските в производството по списъка, представен в същото
съдебно заседание /л.302/, в което е повдигнал и възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, платено от противната страна, както и оспорване на
договора за правна защита, тъй като не е от кочан на адвокатската колегия, и
тъй като не удостоверява платената сума.
Развива съображения и с писмена защита вх.№265404/15.10.20г.,
с която пледира за :
Прекратяване на производството, поради
недопустимост на предявените искове, тъй като ищецът няма право на иск, а
ответното дружество не е надлежна страна в процеса;
Ако искането за прекратяване на производството,
поради недопустимост на исковете, се намери за неоснователно, то да се остави
исковата молба без движение, тъй като не са уточнени от ищеца обстоятелствата,
на които основава претенциите си и не е индивидуализирал всеки от исковете си
по основание, размер и периоди поотделно, нито е ясна обстоятелствената част и
петитума на исковата молба;
Ако и исковата молба се намери за редовна, то
исковете да се отхвърлят изцяло по съображенията, подробно изложени в р.ІІІ и
следващите от писмената защита, като се присъдят и претендираните разноски.
Съдът, като взе предвид твърденията, оспорванията
и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства намери,
че :
Предявените искове са допустими, тъй че искането
на ответника за прекратяване на производството, поради тяхната недопустимост,
следва да се остави без уважение;
Исковата молба е редовна, поради което искането на
ответника за оставянето и без движение следва да се остави без уважение;
Разгледан по същество, искът по чл.240,ал1 от ЗЗД е основателен и доказан по размер и като такъв
следва да се уважи изцяло за претендирания размер от 130 506.85евро;
Разгледан по същество, искът по чл.92,ал.1 от ЗЗД следва да се отхвърли изцяло, като за
сумата от 7603.08евро е неоснователен и недоказан, а за сумата от 1000евро,
макар да е основателен и доказан, вземането е погасено по давност и ответникът
е противопоставил на ищеца своевременно възражение за изтекла в негова полза погасителна
давност,
воден от следните съображения:
І.По допустимостта на предявените искове и
редовността на исковата молба.
Възраженията на ответника за недопустимост на
предявените искове и за нередовност на исковата молба, повдигнати отново и с
писмената му защита, са същите, които са били повдигнати и с отговора на
исковата молба.
По тях съдът се е произнесъл с Определение
№347/20.02.20г., като ги е намерил за неоснователни, а за допустимостта на
исковете е извършил проверка и с Определение №2605/12.12.19г., като ги е намерил
с това определение за допустими- попадащи според изложените обстоятелства, на
които са основани, в хипотезите на чл.240,ал.1 и чл.92,ал.1 от ЗЗД /виж:
определение №347 на л.104-л.106; определение №2605 на л.47-л.48/, като и двете цитирани
определения се поддържат от съда изцяло и с това решение.
Единствената допълнителна проверка, която съдът
извърши, е материализирана с разпечатка от публичния търговски регистър, която е
приложена към решението, свидетелстваща, че и към 15.10.20г. ответното
дружество фигурира като действащо търговско дружество, тъй че за съда остава
неясна причината да се твърди, че е ненадлежна страна в процеса, и не може да
коментира за нея повече от онова, което вече е казал в мотивите на двете
цитирани определения.
Предвид горното съдът счете, че следва за пореден
път да остави без уважение исканията на ответника за прекратяване на
производството, поради недопустимост на предявените искове, и за оставяне на
исковата молба без движение, поради нередовности, от които страда, защото
предявените искове са допустими и исковата молба, по която делото е образувано,
е редовна.
ІІ.По основателността.
1.В с.з. от 02.06.20г. съдът е приел като
окончателен проекта за доклад, съобщен на страните с р.III, т.1 от Определение №347/20.02.20г., с което е
очертал релевантните за двата иска факти и е разпределил между страните
тежестта за установяване на твърденията, оспорванията и възраженията им, с
допълнението, че възражението на ответника за нищожност на договора за заем,
поради едновременното уговаряне на възнаградителна лихва и неустойка, е
основано на противоречието му с чл.59 от ЗЗД и с добрите нрави /виж
определението на л.104-л.106 и протокола от с.з. на л.132-л.136/.
2.Установиха се в производството следните факти:
2.1. На 22.05.12г., в гр.**, между В.Г. и Изола
Инвестмънт ЕООД, представлявано от Д.Х.К., е сключен договор за заем, по силата
на който заемодателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя сума в размер на 200000евро, наричана заемна
сума, като му я преведе в срок до 15 дни от подписване на договора, а
заемателят се задължава до 31.12.14г. да я върне и да плати възнаграждение за
срока на ползване, което се определя на основата на годишна лихва в размер на
5%, като връщането и плащането ще се извърши по банков път, а ако не върне на
падежа цялата заемна сума, ведно с уговореното възнаграждение, дължи неустойка в
размер на 0.005% от заемната сума за всеки просрочен ден, но не повече от 0.5%
/виж договора за заем на л.7-л.8/.
2.2. При открито по искане на ответника в с.з. от
02.06.20г. производство по оспорване автентичността на подписа на В.Г.,
поставен под текста „заемодател“ в договора, представен в оригинал в това с.з.
/виж л.129-л.130/, и при разпределена му тежест да установи неистинността на
този подпис, оспорването е останало недоказано, доколкото с приетото в с.з. от 31.07.20г.
заключение на допуснатата му съдебно- графологична експертиза е установено, че
подписът, положен в договора за заем за „заемодател“, е изпълнен от В.Г. и е
изпълнен на ръка, с черна на цвят химикална паста, а не е пренесен технически
от друг документ, като съдът цени заключението изцяло, въпреки очевидната грешка
в името, изписано като В., вместо като В., защото тя няма отношение към
съществото на експертизата /виж: протокола от с.з. на 02.06.20г. на
л.132-л.136; заключението на л.172-л.174; протокола от с.з. на 31.07.20г. на
л.271-л.272/.
2.3. На 23.05.12г. и на 07.06.12г., от банкова
сметка *** В.Г. при **, по банкова сметка на Изола Инвестмънт при **, са преведени съответно сумите от
133 500евро и от 66 500евро, с основание и на двата превода- договор
за заем от 22.05.12г. /виж нотификациите на л.9 и л.10, както и банково
удостоверение изх.№0696-64-016379/13.12.19г. на л.80-л.81/
В дните на двата извършени банкови преводи,
сумите, преведени по тях, са постъпили в банковата сметка на ответника при **
/виж т.4 от заключението на в.л. К. на л.287-л.290/ и той е осчетоводил получената
заемна сума от 200000лв. по надлежния за това ред в счетоводството си, като
получен краткосрочен заем по сметка 151- Краткосрочни заеми, по аналитична
партида на ищеца В.Г., при левова равностойност от 391 166.01лв., по
фиксинга на БНБ /виж т.3.1, тире първо от заключителната част и т.4.1 от
констативната част на заключението на в.л. К. на л.287-л.290/.
2.4.На 13.06.17г., 16.08.17г. и 13.09.18г., от
банкова сметка на Изола Инвестмънт при **,
по банкова сметка на В.Г. при **, са преведени сумите от по 48 895.75лв.,
като равностойност на сумите от по 25 000евро, с основание и на трите превода-
договор за заем от 22.05.12г., получени по сметка на В.Г. съответно на
14.06.17г., 17.08.17г. и 14.09.18г. /виж: документите за превод на л.95-л.97,
нотификациите на л.11-л.13, банково удостоверение
изх.№0696-64-016379/13.12.19г. на л.80-л.81; виж т.3.1, тире второ, предл.2 от
заключителната част и т.4.2 от констативната част на заключението на в.л. К. на
л.287-л.290/.
2.5.В аналитични ведомости на ответника по сметка
151/1 заеми, съответно за периода от 01.01.17г.-31.12.17г. /л.101/,
01.01.18г.-31.12.18г. /л.100/, месец януари-месец декември 2019г. /л.99/ и за
м.януари 2020г. /л.98/, както и в счетоводния баланс на дружеството, в раздела
„Задължения“, към 31.12.19г. осчетоводеният в дружеството като главница заем, получен
от В.Г., се води със салдо по кредита /като непогасена заем към В.Г./ в размер
на 244 478.76лв., съставляващи равностойност на сумата от 125000евро и не
са осчетоводени в счетоводството на ответника лихви и неустойки по договора за
заем, в нарушение на принципа за текущо счетоводно отчитане на приходи и
разходи /виж освен описаните вече документи и т.3. и т.3.2 от заключителната
част на заключението на в.л. К. на л.287-л.290/.
2.6. С приетото в с.з. от 06.10.20г. заключение на
допусната по делото ССЕ, оспорено от ответника в същото съдебно заседание, се
установи още, че:
При описания от ищеца начин на изчисление за
дължимите по договора главница и неустойка, и съгласно уговореното с договора
за заем, непогасената главница е в размер на 133 555.56евро, а
неустойката- в размер на 1000евро /т.1 от заключителната част на заключението
на в.л. К. на л.287-л.290/;
При уговорена по договора като платима 5% годишна
лихва, за периодите, съгласно служебно поставените от съда задачи към ССЕ, лихвата
върху сумите от 133 500евро и от 66500евро възлиза на стойностите,
посочени в таблицата по т.2 на констативната част от заключението /виж т.2 от
заключителната част на заключението на в.л. К. на л.287-л.290/.
2.7. В с.з. от 06.10.20г., по съображенията,
изложени в протокола от с.з., съдът е оставил без уважение повдигнатите от
ответника доказателствени искания по писмената молба, внесена в същото с.з. във
връзка с оспорване на заключението, изготвено от в.л. К., поради което тези
поискани от ответника доказателства не са събрани /виж молбата на л.291-л.292 и
протокола на л.303-л.307/.
2.8. При обоснована от ответника с писмена молба,
внесена в с.з. от 02.06.20г., необходимост за събиране по делото на ГДД,
подадени от ищеца по ЗДДФЛ за годините от 2012г. до 2019 включително- тъй като
е оспорено наличието на заема, който следва да се декларира, както и за
изясняване дали е погасено задължението за главница и лихви, които също следва
да се декларират, със събраните по делото ГДД за описания период се установи
/виж: молбата на л.128; протокола от с.з. на л.132-л.136; съдебното
удостоверение на л.143; молбата на л.180; писмото на л.181; ГДД на
л.182-л.270/, че:
С ГДД за 2012г. ищецът е декларирал предоставен на
ответното дружество заем в размер на 391 166лв., непогасен за пълния му
предоставен размер към 31.12.12г. /виж конкретно на л.188/;
С ГДД за 2013г., 2014г., 2015г., 2016г. е
декларирал непогасен остатък от заем, отпуснат на ответното дружество през
2012г., в размер на 391 166лв. /виж конкретно съответно на: л.199, л.210,
л.224, л.232/;
С ГДД за 2017г. е декларирал непогасен остатък от
заем, отпуснат на ответното дружество през 2012г., в размер на
293 374.50лв. /виж л.243/;
С ГДД за 2018г. и 2019г. на ищеца няма декларирани
непогасени остатъци от заема, предоставен на Изола инвестмънт през 2012г. /виж
съответно л.254 и л.269/.
Липсват в описаните ГДД декларирани обстоятелства,
свързани с лихви и неустойки по този заем.
3.При тези установени в производството факти,
съдът направи следните правни изводи по съществото на всеки от двата предявени
иска, а именно:
3.1.Искът за осъждане на ответника да върне на
ищеца сумата от 130 506.85евро, съставляваща невърната част от главницата по
получен от дружеството заем по договор от 22.05.12г. е основателен и изцяло
доказан по размер и като такъв следва да се уважи, при следните съображения:
С договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума
и дължи лихва само ако това е уговорено писмено /чл.240,ал.1 и ал.2 от ЗЗД/.
В конкретния случай ищецът установи категорично
със събраните доказателства, че е предал в собственост на ответника, чрез два
превода по негова банкова сметка, парична сума в общ размер на 200000евро,
както и че ответникът се е задължил със сключения помежду им договор за заем да
върне заетата сума най-късно до 31.12.14г.- т.е. изпълнено е необходимото
задължително съдържание на договора за заем по смисъла на чл.240,ал.1 от ЗЗД.
Оспореният от ответника като неавтентичен подпис
на В.Г. в договора за заем е установен с приетото по делото заключение на СГЕ
като истинен, а изтъкнатото от ответника съображение, че договорът за заем е
реален, че е необходимо и предаване и получаване на заемната сума от
заемодателя на заемополучателя, е изцяло вярно от правна страна, но в случая
няма данни, при които би могло да се зачете като значимо за съществото на
спора, защото всички събрани доказателства, ако и те да са били оспорени от
ответника, категорично са установили реалното получаване на заемната сума по
договора от 22.05.12г. по банковата сметка на дружеството, включително данните
в неговото собствено счетоводство, в което заемът е бил осчетоводен по
равностойност в лева на заемната сума в размер, идентичен с онзи, който и
самият ищец е декларирал в подадената за 2012г. ГДД като предоставен на
ответника заем по неговата левова равностойност.
Обстоятелството, че непогасените остатъци от
заема, предоставен от ищеца на ответника през 2012г., не фигурират посочени в
ГДД на ищеца за 2018г. и 2019г., има просто обяснение, съдържащо се в
разпоредбата на чл.50,ал.1,т.5, б.“б“ от ЗДДФЛ, която е възпроизведена и в
указанията, съдържащи се в самия образец на ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ, че в част ІІ
от приложение №11 за предоставените и получени парични заеми се декларират
непогасените към края на данъчната година остатъци от заеми, предоставени през
същата и през предходните пет данъчни години, ако размерът им
надхвърля общо 40000лв. /виж същите на л.254 и на л.269 за всяка от двете
данъчни години/, и доколкото данъчните 2018г. и 2019г. са съответно шеста и
седма поред данъчни години след предоставяне на заема от ищеца на ответника
през 2012г., ищецът не е имал задължение да декларира в част ІІ от това
приложение на ГДД за посочените две години непогасения остатък от заема, макар
последният да е бил по-голям от 40000лв., а е посочил в тези свои ГДД
непогасените остатъци от други отдадени през предходните пет данъчни години
заеми и непогасени остатъци по тях, съобразно изискването на цитираната
разпоредба.
Що се касае до липсата на данни в подадените от
ищеца ГДД относно договорната лихва и неустойка, следващи се по договора за
заем, сключен между страните, тя също има своето нормативно обяснение в ЗДДФЛ,
доколкото, макар местните физически лица, какъвто е ищецът, да са длъжни да
подават ГДД по образец за доходите, които подлежат на облагане с данък върху
общата годишна данъчна основа /чл.50,ал.1,т.1/ и в ЗДДФЛ да се съдържат
разпоредби, визиращи неустойки и лихви /виж чл.8,ал.6,т.1 и т.4 във вр. с чл.6
и чл.35,т.1 и т.3/, както ясно личи от разпоредбата на чл.50,ал.1,т.1 от ЗДДФЛ
това задължение касае придобитите през съответната данъчна година доходи
от съответните източници, а когато друго не е предвидено в този закон, съгласно
чл.11,ал.1,т.1 и т.2, доходът се смята придобит при плащането, ако то е
извършено в брой, и при заверяването на сметката на получателя на дохода- при
безналично плащане.
В конкретния случай се установи, че и при трите извършени
по банков път преводи на суми от ответника по банковата сметка на ищеца,
ответникът е посочил единствено размера на сумата и основанието- договор за
заем, но не и че плащането съставлява уговорена с договора възнаградителна
лихва и/или неустойка за забава, тъй че за ищеца не е било налично нормативно
основание да декларира придобит от подобен източник доход, а и както личи от
разпоредбите на чл.8,ал.6,т.1 и чл.35,т.1 от ЗДДФЛ, що се касае до неустойките,
първата разпоредба третира като доход от източник в РБ начислените /изплатените
от местни лица неустойки, реализирани вместо или заедно с друг доход от
източник в страната, а както установи ССЕ, ответникът не е осчетоводил лихви и
неустойки по договора за заем, нито е начислил или изплатил суми, които да са
посочени като такива при плащането, а втората разпоредба касае също придобити
през данъчната година неустойки с характер на обезщетение за пропусната полза,
каквото придобиване, по смисъла на закона, липсва.
Така, спорът между страните за това дали от първия
платеж, извършен от ответника на основание договора за заем от 2012г. по банков
път, част от сумата следва да се вземе в погашение на задължението му за
договорна лихва, произтичащо от този договор, е релевиран едва в рамките на това
съдебно производство, и обстоятелствата, свързани с него, не биха могли да
намерят отражение в подаваните от ищеца за 2018г. и 2019г. ГДД.
И накрая, все във връзка със събраните ГДД, както
с основание е изтъкнал пълномощникът на ищеца в с.з. от 06.10.20г. по повод
допълнителни задачи към ССЕ, която е поискана от ответника и отказана от съда,
ЗДДФЛ урежда съгласно своя чл.1 облагането на доходите на физическите лица,
поради което изпълнението или неизпълнението на задълженията, които са им
вменени за целите на данъчното облагане, не може да съставлява само по себе си
доказателство за установяване съществуването или несъществуването на едно
заемно отношение нито за изпълнението на задъвлжението на заемополучателя да
върне заемната сума, респективно- да заплати на заемодателя уговорената
възнаградителна лихва и/или неустойка за забава при връщането на заема,
съобразно датата на падежа.
Предвид горното и доколкото възраженията на
ответника за нижощност на договора за заем, повдигнати с отговора му, касаят
само клаузите за лихви и неустойки, следва да се счита, че договорът за заем,
сключен между страните на 22.05.12г., е валиден и поражда за ответника, като заемополучател,
задължение за връщане на получената заемна сума в уговорения с договора срок-
до 31.12.14г.
Установи се категорично по делото и това, че в
посочения с договора срок заемополучателят, в лицето на ответника, не е върнал
на заемодателя заемната сума, която е дължал за връщане до 31.12.14г., а едва
след изтичане на този срок, с три банкови превода, направени през 2017г. и през
2018г., е върнал на ищеца сума в общ размер от 75000евро, за което твърденията
и на двете страни в хода на процеса са били безпротиворечиви.
Гореказаното прави основателен иска на ищеца за
осъждане на ответника да му върне невърнатата част от получения през 2012г. заем,
като същинският спорен между страните въпрос по този иск е всъщност за размера
на невърнатия остатък, доколкото ищецът претендира за връщане
130 506.85евро, като взема част от първото извършено от ответника плащане в
погашение и на договорна лихва и на главница, а ответникът счита, че дължимият
за връщане остатък е в размер на 125000евро, тъй като всички извършени от него
три плащания следва да се вземат за погашение само на главницата по заема и
именно така е осчетоводил и в счетоводството си заема, след тяхното извършване-
като дължим остатък от 125000евро, съставляващ главница по договор за заем от
22.05.12г.
Възражението на ответника за изтекла в негова
полза погасителна давност по отношение на иска за връщане на заемната сума е
неоснователно, защото ответникът е счел, че това вземане се погасява в
тригодишен давностен срок, а виждането му няма опора в закона и в случая вземането
се погасява в общия петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Този срок тече
от датата, на която вземането е станало изискуемо /чл.114,ал.1 от ЗЗД/, т.е. от
31.12.14г., тъй като падежът му е уговорен до 31.12.14г., и изтича на
31.12.19г., а искът е предявен на 12.12.19г. и по този начин- преди изтичане на
предвидения от закона за погасяване на това основно вземане петгодишен
давностен срок.
За преценка на размера, до който този иск следва
да се уважи, с оглед начина на извършеното от ищеца изчисление /с плащането на
сумата от 25000евро, получено от него на 14.06.17г., той е приел погашение на
главницата за сума от 19 493.15евро, а разликата от 5 506.85евро е приел
като такава за погашение на начислените за периода 23.05.12г.-31.12.14г. лихви
в размер на 25 982.05евро, от които 20475.21евро до дата 14.06.14г. са погасени
по давност/, следва първо да се отговори на повдигнатото от ответника оспорване,
че плащане на лихва не е уговорено от страните и на възраженията му за
нищожност на клаузата за уговорената с договора лихва, защото, както личи от
описаното, разликата между претендирана от ищеца невърната част от заема и
твърдяната като невърната от ответника част е в размер на 5506.85евро и съставлява
според изчисленията, направени от ищеца, начислена от него договорна лихва, която
той е приспаднал от първото получено плащане, тъй като не било достатъчно да
покрие лихвата и главницата, като е следвал поредността на чл.76,ал.2 от ЗЗД, а
ищецът счита, че приложим в случая е чл.76,ал.1 от ЗЗД и цялото плащане следва
да отиде за погасяване на по-обременителното задължение, това за главницата,
защото при плащането не е посочил за какво ще послужи погашението.
Оспорването на ответника, че страните не са
уговаряли плащане на възнаградителна лихва за ползване на заемната сума, е
опровергано от уговорките на страните, съдържащи се в договора /виж чл.1, чл.4
и чл.7/ и по този начин е спазено изискването на чл.240,ал.2 от ЗЗД, че лихва
по договора за заем се дължи, само ако е писмено уговорена, а от цитираните
клаузи личи, че до датата на падежа - 31.12.14г. заемателят дължи връщане на
заемната сума заедно с уговорената в договора лихва.
Повдигнатите от ответника възражения за нищожност
на клаузата за договорна лихва се намериха от съда за неоснователни.
Възражението за нищожност на тази договорна
клауза, поради противоречието и със закона, с чл.59 от ЗЗД, както ответникът го
е конкретизирал в първото по делото с.з, е неоснователно, тъй като признаването
на нищожност на соченото основание изисква наличие на противоречие между
договорната клауза с императивна нормативна разпоредба, каквото противоречие няма,
защото :
Чл.240,ал.2 от ЗЗД изрично предвижда, щото лихва по
договора за заем се дължи, когато това е уговорено писмено, а от разпоредбата следва,
че законът не само не забранява, а изрично дава възможност между заемодателя и
заемателя да се уговаря плащане в полза на заемодателя на възнаграждение/на
лихва за ползването на заемната сума от заемателя;
Разпоредбата на чл.59 от ЗЗД гласи, че вън от
горните случаи, като има предвид тези на чл.55 до 58 от ЗЗД, всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването – т.е. тя нито е императивна, нито
сама по себе си забранява страните по договора за заем да уговарят помежду си,
на основание свободата за договаряне по чл.9 от ЗЗД и в съгласие с възможността
по чл.240,ал.2 от ЗЗД, че заемополучателят ще дължи на заемодателя лихва за
ползване на отдадената му в заем сума, щом тази тяхна уговорка е писмено
скрепена със сключения помежду им договор, още повече, норматана чл.59 от ЗЗД е
свързана с института на неоснователно обогатяване, който е пряко неприложим при
наличие на договорни отношения и черпени от тях основания за ангажиране
отговорността на една от страните.
Най-общо е и повдигнато от ответника възражение за
нищожност на уговорката за заплащане на лихва за ползването на заемната сума,
поради противоречието и с добрите нрави, като във връзка с дадените му от съда
указания да го конкретизира, в с.з. от 02.06.20г. той се е позовал единствено
на задължението на съда да следи служебно за нищожността, в каквато насока имало
богата съдебна практика и тълкувателно решение на ВКС.
На този състав е наистина известно наличието на
обилна съдебна практика по въпроса следва ли съдът да следи служебно за
нищожността на правни сделки /клаузи/, които са от значение за решаване на
повдигнат пред него спор или следва да следи за това само при направено от
страната възражение за нищожност, но също тъй, че поради различията на
застъпените становища в нея към момента е образувано тълкувателно дело №1/20г.
на ОСГТК на ВКС, което да разреши тези противоречия, но по същото до момента
няма постановено тълкувателно решение.
Така или иначе, в конкретния случай ответникът е
навел своевременно възражение за нищожност, макар и то да не е запълнено с
конкретно съдържание, тъй че съдът му дължи отговор и този повдигнат за
тълкуване въпрос не е от решаващо значение за настоящия спор.
При липса на наведени обстоятелства от ответника в
какво конкретно се състои противоречието на клаузата за възнаградителна лихва с
добрите нрави, съдът разгледа възражението му за нищожност на това основание,
воден от приетите в съдебната практика критерии, като намери, че уговорената с
договора възнаградителна лихва не може да се счита за нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, като взе предвид, че:
Валутата по заема е евро. Съгласно ПМС
№72/08.04.94г., считано от 01.09.94г., законната лихва се определя в размер на
тримесечения либор за съответната валута, плюс 10 пункта. Данните за
тримесечния юрибор към дата 22.05.12г. на сайта moitepari.bg, които съдът ползва, тъй като на сайта на БНБ
данните са до ноември 2014г., сочат, щото тримесечният юрибор е възлизал на
0.6810%- т.е., ако се следваше законна лихва, същата би била към датата на
договарянето такава от 10.6810% /0.6810+10/, а уговорената за плащане с
договора от страните годишна лихва е в размер на 5%, т.е повече от два пъти
по-ниска от законната лихва, която би се следвала.
Ето защо, уговорената договорна лихва не се счита
от съда за прекомерна и като такава- в противоречие с добрите нрави.
След горните отговори, при
които може да се заключи, че уговорката, направена от страните за плащане на
възнаграждение за ползването на заемна сума е валидна, следва да се разгледа и възражението на
ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца за договорната лихва,
което, макар само по себе си да не е предмет на самостоятелна претенция в
производството, както личи от начина на изчисление на търсената за връщане
заемна сума, участва във формиране на претендирания от него размер на дължимия за
плащане от главницата остатък.
По спорния между страните правен въпрос дали за
погашението с първия платеж следва да се приложи разпоредбата на чл.76, ал.2 от
или тази на ал.1 от ЗЗД съдът намери, че погашението следва да се извърши в поредността
по чл.76, ал.2 от ЗЗД, споделяйки в тази връзка установеното от съдебната
практика по приложение на чл.76 от ЗЗД виждане, че при задължение за лихва,
възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора, и имащо характер на
възнаграждение, както е в случая, погасяването настъпва по реда на чл.76, ал.2
от ЗЗД, към което за пълнота може да се вземат предвид и мотивите по т.1 от ТР
№3/27.03.19г. по т.д. №3/17г. на ОСГТК на ВКС, макар ТР да е постановено за
отстраняване противоречията в съдебната практика по отношение на вземането за
законна лихва за забава, а не за договорна такава, но като разглежда и в двата
случая паричното задължение като формирано от два елемента- главница и лихва, а
в случаите, когато се касае за договорна възнаградителна лихва, като приема, че
тя е елемент
на дълга от момента на възникването му, че като всички видове лихви е акцесорно
вземане по отношение на главницата и че поредността по чл.76,ал.2 от ЗЗД е в
интерес на кредитора, за да продължи непогасената главница да се олихвява,
както и предвид уговорената за вземанията за лихви по-кратка погасителна
давност, в сравнение с общата.
Отделно от горното, но във връзка с възражението
на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност по отношение на
вземането на ищеца за договорната лихва, следва да се има предвид, че към
датата на първото плащане- 14.06.17г., при падеж 31.12.14г., давността от три
години за това вземане не е изтекла, тъй като изтича на 31.12.17г. и то не е
било погасено.
При тези данни, и като взе предвид :
заключението на допуснатата на ищеца ССЕ, с което
се установи, че за срока на ползване на заемната сума, за времето от
предоставянето на всяка от двете нейни части на заемателя до датата на първото
извършено от заемателя плащане от 25000евро на основание договора за заем,
уговорената възнаградителна лихва възлиза на общо 51 222.56евро /виж т.2 от
констативната част на заключението на ССЕ на л.288- 34283.54евро за периода
23.05.12г.-14.06.17г. върху сумата от 133 500евро + 16 939.02евро за
периода 07.06.12г.-14.06.17г. върху сумата от 66 500евро/;
че кредиторът сам е приел с изчисленията си, че договорна
лихва му се следва не за срока на реалното ползване на заемната сума, а за срока
до датата на падежа, в който ответникът е следвало да върне заемната сума,
ведно с уговорената по делото лихва, изчислявайки същата от
23.05.12г.-31.12.14г. на общо 25 982.05евро, и като изчислената от ССЕ
лихвата и за този период възлиза на по-висока обща сума, конкретно на
26 333.67евро /виж т.2 от констативната част на заключението на ССЕ на
л.288- 17670.20евро за периода 23.05.12г.-31.12.14г. върху сумата от
133 500евро + 8663.47евро за периода 07.06.12г.-31.12.14г. върху сумата от
66 500евро/;
че кредиторът сам е приел, че към датата на
извършеното на 14.06.17г. от ответника първо плащане по договора за заем
вземането му за договорна лихва за периода до 14.06.14г. в размер на общо
20 475.21евро е било погасено давност, и като изчислената от ССЕ лихва и
за този период възлиза на по-висока обща сума, конкретно на 20 778.11евро
/виж т.2 от констативната част на заключението на ССЕ на л.288- 13961.87евро за
периода 23.05.12г.-31.12.14г. върху сумата от 133 500евро + 6816.24евро за
периода 07.06.12г.-31.12.14г. върху сумата от 66 500евро/;
че поради описаното, кредиторът е взел в погашение
за договорна лихва от първия платеж сума в размер на само 5506.85евро, която е
счел за непогасена по давност от това свое вземане, докато съгласно ССЕ и в
двата разгледани случая /за срока на реално ползване и за срока до датата на
падежа/, му се е следвала сума в по-висок размер,
то оставащата за плащане като непогасена от
главницата част от предоставения заем, в размер на исковата сума от
130 506.85евро, е правилно формирана, като от първия платеж в погашение на
договорна лихва е взета сумата от 5 506.85евро, а остатъкът е взет в
погашение на част от главницата, а следващите два платежа са отнесени изцяло в
погашение на част от главницата.
В подкрепа на горния извод и изцяло в синхрон с
останалите събрани по делото доказателства е заключението на ССЕ по т.1, тире
първо от заключителната част, че за плащане по получения от ответника заем е
наличен непогасен остатък от главницата в размер на 130 555.56евро,
надвишаващ претендираната от ищеца като непогасена част.
При тези мотиви, искът на ищеца за осъждане на
ответника да му върне сумата от 130 506.85евро, съставяваща непогасената
част от предоставения му по договора от 22.05.12г. заем, е не само основателен,
а и изцяло доказан по размер, тъй че следва да се уважи, като върху търсената
сума се присъди и законната лихва от датата на исковата молба-12.12.19г., както
се претендира.
3.2. По иска по чл.92,ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл.92,ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнеието, без да е нужно те да се доказват.
По т.3.1. от решението съдът стигна до извода, че
между страните по делото е сключен валиден договор за заем, поради което не
обсъжда отново наличието на поетото с този договор от ответника задължение да
върне на заемодателя заетата сума, ведно с уговореното възнаграждение, на
датата на падежа.
С този договор, както личи от чл.12, страните са
уговорили също, че ако заемателят не върне на падежа заемната сума, заедно с
уговореното възнаграждение, дължи неустойка в размер на 0.005% от заемната сума
за всеки просрочен ден, но не повече от 0.5% - т.е ищецът е установил и
наличието на поето от ответника задължение за заплащане на неустойка за забава.
По делото се доказа също, че задължението на
ответника за връщане на заемната сума ведно с уговореното възнаграждение не е
било изпълнено на датата на падежа.
Така са установени и всичките предпоставки,
обуславящи правото на ищеца да търси от ответника плащане на уговорената с
чл.12 от договора неустойка, извън изправността на заемодателя, която е
оспорена от ответника, и като съгласно трайната съдебна практика по приложение
на чл.92 от ЗЗД, неустойката действително се следва на изправната по договора
страна, на база принципа, че никой не може да черпи права от собственото си
недобросъвестно поведение.
Възражението на ответника, щото ищецът е
неизправна по договора страна, също не е попълнено с конкретни факти, които да
бъдат изследвани в процеса тъй, че и съдът да им отговори конкретно. Затова, в
негов отговор, съдът взе предвид обективните данни относно поетите от
заемодателя задължения, съдържащи се в сключения договор, и така намери, че
възражението на ответника за неизправност на ищеца кат острана по договора за
заем е неоснователно, доколкото едно е поетото от ищеца с договора задължение-
да предостави в собственост на заемателя заемната сума от 200000евро, в срок до
15дни от сключване на договора, и ищецът го е изпълнил, като е превел на
23.05.12г., т.е на следващия ден от сключване на договора, сумата от 133500евро
на заемателя, а остатъкът и от 66500евро е превел вместо на 06.06.12г., на
която дата изтича 15-я срок, на 07.06.12г., което неточно изпълнение по време
се намира от съда за толкова незначително с оглед интереса на заемателя, че не
може да обоснове лишаване на заемодателя от правото да търси уговорената
неустойка за забава от заемателя, който при това е също неизправна по договора
страна, и то при значителна забава в изпълнение на основното си задължение да
върне заемната сума.
Освен това, за неизпълнението на задължението на
заемодателя да предаде заемната сума в уговорения срок, с чл.11 от договора е
също предвидено заплащане на неустойка, което прави интересите и на двете
страни защитени при условия на пълна реципрочност.
На следващо място, ответникът е повдигнал възражения
за нищожност и на клаузата за неустойка.
Първото от тях е, че клаузата е нищожна, поради
противоречие със закона, тъй като едновременно е уговорена и неустойка и лихва.
Това възражение е неоснователно, защото в случая
уговорената с договора лихва е възнаградителна и има за цел да възмезди
заемодателя за това, че е предоставил за ползване на заемателя паричната сума
по договора, докато функциите на уговорената с договора неустойка за забава е
съвсем различна- тя има за цел да стимулира заемателя да изпълни точно
задължението си за връщане на заемната сума и уговорената за ползването и
лихва, както и да обезщети заемодателя за вредите от неизпълнението на това
задължение в уговорения срок, без да е необходимо да доказва тяхното реално
претърпяване, и като в закона не се съдържа императивна норма, която да
забранява уговаряне на договорна лихва и неустойка за забава при връщане на
заемната сума по договор за заем, тъй че клаузата за неустойка да се намери
нищожна, поради противоречие с нея.
Второто възражение е за нищожност на клаузата за
неустойка, поради противоречие с добрите нрави. То е също неоснователно,
доколкото уговорената неустойка не излиза извън присъщите съгласно чл.92,ал.1
от ЗЗД функции на неустоечната клауза- при заемна сума в размер на 200 000евро,
неустойка от 0.005% на ден, възлизаща на 10евро на ден, ограничена до не повече
от 0.5% от заемната сума, възлизащи на 1000евро, според съда е изцяло в рамките
на добрите нрави и изискването за стимулиране на страната към точно и
добросъвестно изпълнение на поетото от нея задължение, съответно- за
санкционирането и при неизпълнението му, както и за обезщетяване на противната
страна за претърпените от нея вреди, без клаузата да е уговорена по начин,
водещ до неоснователното нейно обогатяване за сметка на длъжника.
И накрая, ответникът е изтъкнал, че клаузата за
неустойка е нищожна, защото неустойката била уговорена като процент от цялата
заемна сума, а не само върху остатъка, който не е върнат, което възражение
съдът също намира за неоснователно, защото в договорните отношения на страните
съществува свобода, ограничена от разбирането за добрите нрави, а както вече се
каза по –горе, в случая те не са нарушени.
Отделно от горното, тъй, както е уговорена,
неустойката се дължи за максимум сто дни забава, които са изцяло изтекли по
време, в което ответникът не е върнал нищо от заетата сума, а първият платеж е
от дата три години след датата на падежа, тъй че дали неустойката е уговорена
върху заетата сума или върху непогасения неин остатък, е в случая без значение
за съществото на спора.
Основателни са обаче възраженията на ответника по
отношение размера на иска и по отношение погасяване вземането на ищеца за
търсената неустойка по давност, при следните съображения:
Тъй като с договора неустойката от 0.005% дневно е
ограничена до не повече от 0.5%, тя не може да се търси за повече от 100дни, по
който начин размерът, който се дължи, възлиза на 1000евро, както са изчислени с
приетата ССЕ, изцяло в подкрепа на оспорването на ответника за дължимия неин
размер, което прави искът основателен и доказан до този размер, а за разликата
до претендираните 8603.08евро неоснователен.
Вземането за неустойката от 1000евро, до който
размер искът е основателен, е обаче погасено по давност, тъй като:
При искове за неустойка за забава давностният срок
започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката
/чл.114,ал.4 от ЗЗД/ и е тригодишен /чл.111,бл“б“ от ЗЗД/.
При падеж на задължението, което ответникът е
следвало да изпълни, на 31.12.14г. и сто дни, за които, съгласно чл.12 от
договора неустойката се дължи, изброени, считано от 01.01.15г., последният ден,
за който може да се начисли неустойка за забава по договора, е 09.04.15г. При
този ден като начало, тригодишният давностен срок за това вземане изтича на
09.04.18г., а искът е заведен след изтичането му- на 12.12.19г., когато
вземането е погасено по давност.
Казаното е противно на изчисленията, направени от
ищеца с исковата молба, който не е съобразил частта от уговорката, съгласно
която дължимата неустойка за забава не може да бъде повече от 0.5%, а е
извършил изчислението и за периода от 31.12.14г. до 10.12.19г., а като е
признал и сам, че вземането му за три години назад от 10.12.19г. до 10.12.16г.
е погасено, е поискал плащане за неустойката, която е изчислил за периода до
10.12.16г., но като за времето от 09.04.15г. и до 10.12.16г. начисление не се
следва, защото така се надхвърля ограничението до 0.5%.
Поради горното, искът се явява основателен и
доказан до размер от 1000евро и неоснователен за разликата до 8 603.08евро,
за която следва да се отхвърли, тъй като не е съобразено ограничението на
неустойката до 0.5% от заемната сума, а за сумата от 1000евро, за която е
основателен, искът следва да се отхвърли, поради погасяване на вземането на
ищеца по давност, при надлежно повдигнато от ответника възражение за изтекла в негова полза
погасителна давност за това вземане.
В частта
за разноските.
И двете страни претендират присъждане на разноски,
за които са представени списъци в срока по чл.80 от ГПК.
С уважаване изцяло на първия иск и отхвърляне
изцяло на втория иск, на основание чл.78,ал.1 и ал.3 от ГПК, на ищеца се
следват изцяло разноските, направени по първия иск, а на ответника се следват
изцяло разноските, направени по втория иск.
Ищецът претендира присъждане на разноски в размер
на общо 18 332.38лв., по пера и в размери, конкретно описани в списъка му,
в това число и разноски във връзка с допуснатото му в производството
обезпечение на висящите искове, предмет на спора /виж списъка на л.293/.
По отношение разноските за обезпечението съдът
съобрази освен чл.78,ал.1 и ал.3 от ГПК и задължителното тълкуване, дадено по т.5
от ТР №6/06.11.13г. по т.д. №6/12г. на ОСГТК на
ВКС, съгласно което направените от
страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното
съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход.
По отношение разноските, направени в производството,
предмет на последните четири пера от списъка, представен от ищеца, възлизащи на
общо 18 154.53лв., съдът намери, че ищецът е установил в процеса направата
им изцяло, като от тях:
-10883.02лв.- внесена държавна такса за
производството общо за двата иска – с преводното нареждане на л.5 от делото.
От внесената общо за двата иска държавна такса за
производството, според цената на всеки от двата разгледани иска, за първия се
припада държавна такса от 10 209.97лв. /130 506.85евро, с равностойност по
фиксинга на БНБ от 255 249.21лв./, а за втория- от 673.05лв.
/8 603.08евро, с равностойност по фиксинга на БНБ от 16 826.16лв./;
-6 971.51лв.- заплатен адвокатски хонорар – с
договора на л.298 и преводното нареждане на л.299.
Възраженията на ответника, че представените от
ищеца документи не следва да се зачитат като годни за установяване на тези
направени разноски доказателства, тъй като договорът не е от кочан на
адвокатската колегия и не удостоверява платената сума, не могат да се зачетат
от съда като водещи до извод за неустановеност на разноските, направени от
ищеца по това перо, защото:
Както личи от разпоредбата на чл.36,ал.2 от ЗА,
той не въвежда специална форма за действителност или за доказване на договора,
с който се уговаря възнаграждението между адвоката и неговия клиент, конкретно-
договор от кочан на адвокатската колегия, тъй че, поради неспазването и,
писменият договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв.Т.
/виж договора на л.298/, който го е представлявал в процеса като негов
пълномощник /виж пълномощното на л.6/, приложен към списъка на разноски, за да
удостовери уговореното като платимо от страната на адвоката възнаграждение, да
се счита за негодно да установи тази уговорка доказателство.
Що се касае до плащане на уговореното
възнаграждение, ответникът е прав, че договорът не установява плащане на
уговореното възнаграждение, тъй като съгласно договора същото не е платимо в
брой и договорът не служи като разписка за получаването му, а плащането е
уговорено по банкова сметка и е предсавен платежен документ за извършването му,
на л.299, който е достатъчно доказателство за направата на тези разноски,
съгласно т.1 от ТР №6/06.11.13г. по т.д. №6/12г. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като ответникът е повдигнал и възражение за
прекомерност на платеното от ищеца адвокатско възнаграждение, воден от
предпоставките, предвидени от чл.78,ал.5 от ГПК, съдът намери, че :
Делото не е сложно от правна и фактическа страна,
като, макар да са били съединени за общо разглеждане два иска- по чл.240,ал.1 и
чл.92,ал.1 от ЗЗД, голяма част от релевантните факти за тях са подлежали на
общо установяване в процеса, и са били установени главно с писмени
доказателства и с две експертизи- допуснати по една на всяка от двете страни, събрани
в три съдебни заседания, а възраженията на ответника за нищожност на клаузите
за лихва и неустойка и за изтекла в негова полза погасителна давност не са били
свързани с навеждане на конкретни факти и разглеждането им е било сведено до
прилагане на действащите за целта правни норми и установени от практиката
критерии за преценка.
Предвид горното, заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение се намира от съда за прекомерно с оглед правната и фактическа
сложност на спора, но въпреки това не може да бъде намалено, защото е равно до
стотинка на предвиденото от чл.7,ал.2,т.5 от Нар.№1/04г. минимално
възнаграждение за спор с материален интерес 272 075.37лв. /3530лв. +
3441.51лв., съставляващи 2% върху горницата над 100000лв. от
172 075.37лв./, а съгласно чл.78,ал.5 от ГПК, съдът може да извърши
неговото намаление при прекомерност с оглед фактическата и правна сложност на
спора, но не и под минималния размер, определен в наредбата, приета на
основание чл.36 от ЗА.
При така платеното възнаграждение и доколкото с
договора то е уговорено общо за завеждане на делото и представителството по
него, т.е. и за двата разгледани иска, резултатът за които е различен, съдът го
разпредели за участие в разноските, които следва да се присъдят за уважения иск
по това перо, като съобрази съотношението на сумите, с които всеки от двата
иска участва в общия материален интерес, на база който е определено изплатеното
за делото адвокатско възнаграждение като такова за общия по двата иска интерес,
и конкретно: 0.9381 за първия иск /255249.21 : 272075.37/ и 0.0618 за втория
иск /16826.16 : 272075.37/ и така намери, че като разноски за адвокатски
хонорар за уважения иск следва да се зачетат такива от 6539.97лв. /6971.51 х
0.9381/;
-300лв. хонорар за вещото лице по допуснатата ССЕ,
от които: 150лв., съгласно определение №347/20.02.20г., внесени на 04.03.20г. /виж
платежния документ на л.124/, и 150лв.- допълнително определени в с.з. от
02.06.20г., внесени на 05.06.20г. /виж платежния документ на л.139/.
За този разход съдът счете, че следва да се
разпредели поравно за двата разгледани иска, тъй като голяма част от
проверените от вещото лице факти касаят еднакво и двата разгледани иска, а
изчисленията се отнасят както до договорната лихва, с оглед която е определен
размера на остатъка от невърнатия заем, така и към следващата се неустойка за
забава във връщането на заемната сума.
Или, общо за разгледаните до тук три пера, с
уважаване на иска за сумата от 130 506.85евро, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, се следват разноски в размер на 16 899.94лв., от направените по тези
три пера разноски от общо 18 154.53лв.
Останалите претендирани от ищеца по списъка
разноски са за: 1/такси по изпълнително дело за запор на дялове- 91.44лв.; 2/ такси
за издаване на две обезпечителни заповеди по 5лв. всяка-10лв.; 3/ билети за
пътуване- 51.65лв.; 4/ куриерски услуги- 5.18лв.; 5/такса АВ издаване на
преписи-19.60лв., или общо 177.87лв.
От тях съдът счете, че само сумите по първите две
пера, възлизащи на общо 101.44лв., съставляват разноски за допуснати в хода на
производството обезпечения на висящите по делото искове и че направата им е
установена, като:
- по т.1- 91.44лв., с квитанция
№**********/16.12.19г. на л.297 за предплащане на такса от 91.44лв. по изп.дело
№20198250400850 на ЧСИ С. Г., като взе предвид също, че на л.150 от делото е
приложено уведомително писмо от ЧСИ Г. до съда, удостоверяващо, че по
обезпечителната заповед, издадена въз основа определението на съда за допускане
на обезпечение на висящите по делото искове, чрез налагане на запор върху
дружествени дялове, е образувано изпълнително дело №20198250400850, по което е
изпратено съобщение до длъжника за наложения запор- т.е описаните разноски са
направени във връзка с допуснатото по двата висящи иска, предмет на делото,
обезпечение, чрез налагане на запор върху дружествени дялове, наложен с едно
запорно съобщение.
Затова, за признаване на разноските по това перо
за уважения иск, съдът ще зачете половината от заплатената като такса за
реализиране на допуснатото обезпечение сума, в размер на 45.72лв.;
-по т.2- 10.00лв., с платежните документи на л.55
и л.56, които разноски са също за издадени обезпечителни заповеди за
обезпеченията, допуснати и по двата висящи иска, тъй че за признаване на
разноските по това перо за уважения иск, съдът ще зачете половината от общата
сума, в размер на 5лв.
Или, общо за разгледаните по-горе две пера, с
уважаване на един от двата предявени от ищеца иска, предметна спора, му се
следват разноски за обезпечителното производство в размер на общо 50.72лв., от
направените по същите две пера разноски в размер на общо 101.44лв.
Разноските по останалите три пера от списъка на
ищеца: за билети за пътуване- 51.65лв.; куриерски услуги- 5.18лв.; такса АВ
издаване на преписи-19.60лв., или общо 76.43лв. са изцяло установени по
отношение на сумите от 5.18лв. и 19.60лв. /виж на л.297-вдясно, транспортен
етикет/билет/ **/ и на л.294 нареждане от 9.12.19г. и установени до размер на
42.50лв. /виж л.295, три билета по 9.50лв. и един билет по 14лв./, или до общ
размер на 67.28лв., но не могат да се зачетат от съда като разноски в
производството, тъй като няма данни, съдържащи се в тях, които да ги направят
относими конкретно към този спор и разноските за него, по смисъла на чл.71,ал.1
от ГПК.
Затова, от тях съдът не присъжда на ищеца никаква
част, независимо от уважаване на един от исковете му.
В
обобщение на всичко, казано
по-горе относно разноските, претендирани, установени като направени и които се
следват на ищеца с пълното уважаване
на иска му за сумата от 130 506.85евро, нему следва да се присъдят разноски
в размер на общо 16 950.66лв., вместо претендираните по списъка
18 332.38лв.
Ответникът претендира по представения списък
присъждане на разноски от общо 5880лв. /виж списъка на л.302/.
От тях ответникът е установил в процеса направата
на разноски в размер на общо 350лв.- внесени хонорари за вещи лица по
допуснатата му СГЕ и задачи към ССЕ /виж платежните документи на л.145 и л.117/
и не е установил направата на разноски за адвокатски хонорар, макар да е бил
представляван от адв.А. в производството /виж пълномощно на л.127лице/,
доколкото от представения договор за правна защита и съдействие /виж л.127гръб/
личи единствено, че страните са договорили за плащане при приключване на делото
в първа инстанция възнаграждение от 5530лв., но няма данни дали то е платимо в
брой или по банков път, нито са представени доказателства за неговото плащане
по някой от тези два възможни начина до приключване на производството пред тази
инстанция.
Установените като направени от ответника разноски
от общо 350лв. са еднакво относими и към двата предявени иска с противоположен
изход, като:
Тези за СГЕ са свързани с установяване
автентичността на подписа на заемодателя по договора, а в този договор са
материализирани всички клаузи, относими към съществото на двата разгледани
иска. Същото се отнася и до изготвеното по делото заключение на ССЕ, за което,
и при преценка на разноските, които се следват на ищеца, съдът взе предвид
половината от общо заплатената сума.
Затова, сторените от ответника в производството по
двата иска разноски следва да се разделят при присъждане на разноските, които
му се следват с отхвърляне на единия предявен иск на основание чл.78,ал.3 от ГПК, наполовина.
В
обобщение, на ответника, с
отхвърляне изцяло на иска за сумата на претендираната неустойка, следва да се присъдят разноски в размер на 175лв.,
съставляващи половината от установените като направени от него разноски от
350лв., и вместо претендираните по списъка от него такива в размер на 5880лв.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
Осъжда „Изола инвестмънт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр.**, да заплати на В.С.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес:
***, адв.Н.Т., сумата от 130 506.85- сто и тридесет хиляди петстотин и шест евро и осемдесет и пет
евроцента, съставляваща невърната част от предоставената му по силата на писмен
договор за заем от 22.05.12г. заемна сума в размер на 200 000евро, ведно със
законната лихва от 12.12.19г. до окончателното и плащане, както и сумата от 16 950.66-
шестнадесет хиляди деветстотин и петдесет лева и шестдесет и шест стотинки- разноски
в производството по уважения иск по чл.240,ал.1 от ЗЗД.
Отхвърля иска по чл.92,ал.1 от ЗЗД на В.С.Г., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ***, адв.Н.Т., за осъждане на ответника „Изола инвестмънт“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.**, да му заплати сумата
от 8 603.08евро, съставляваща уговорена с чл.12 от договора за заем от
22.05.12г. неустойка за забава за периода, за който вземането не е погасено по
давност- от 10.12.16г.-10.12.19г., поради неоснователност на иска за разликата
между 1000евро и 8 603.08евро, а за сумата от 1000евро- поради погасяване
на вземането по давност.
Осъжда В.С.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***,
адв.Н.Т., да заплати на „Изола инвестмънт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.****, сумата от 175- сто седемдесет и пет лева -
разноски в производството по отхвърления иск по чл.92,ал.1 от ЗЗД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Окръжен
съдия: