Решение по дело №79/2024 на Административен съд - Смолян

Делото е образувано по жалба, подадена от Л. М. Ф., [ЕГН], с адрес за призоваване [населено място], [област] срещу Решение № 2153-20-14/20.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – [област], с което е потвърдено Разпореждане № 202-00-322-3/19.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във вр. с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 52а от КСО на жалбоподателя.

В жалбата се развиват оплаквания за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Твърди се в нея, че изложените в мотивите на разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица относно уседналостта и постоянното му пребиваване били противоречиви и взаимно изключващи се и те не се прилагали в случаите, когато последното трудово правоотношение е на територията на страна, членка на ЕС. В един абзац се твърдяло, че е представил декларация, в която заявил, че преобладаващата част от социалните му контакти е в РБ, а в следващия абзац се правели противоположни изводи като се сочело, че описаната декларация и другите документи не установявали по безспорен начин постоянното му пребиваване съгласно схемата за уседналост на граждани на ЕС.

Счита се, че при постановяване на оспореното решение са допуснати съществени нарушения на материалния закон, поради което моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло Решение № 2153-20-14/20.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – [област], с което е потвърдено Разпореждане № 202-00-322-3/19.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ и да върне преписката на административния орган издал акта за правилно приложение на закона.

В съдебно заседание за жалбоподателя адв. А. поддържа жалбата. Претендира и присъждането на адвокатско възнаграждение. В срока, в който е предоставена възможност за писмени бележки такива не са постъпили.

Ответникът р.пр. не изпраща процесуален представител. В писмено становище гл. юриск. Ч. оспорва жалбата. Развива съображения, че спорът е правен и се свежда до определяне на това, коя е компетентната държава по изплащането на ПОБ след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на [държава]. Сочи се, че европейското законодателство обвързва държавата на пребиваване именно с периода на последна заетост. Очевидно било, че декларираното намерение на жалбоподателя в предходна декларация, че възнамерява трайно да се установи в РБ не отговаря на обективната действителност, тъй като впоследствие отново заминал да работи в чужбина.

И двете страни в становищата си цитират съдебна практика на административни съдилища в страната, която настоящия съдебен състав ще обсъди по-нататък в изложението си.

Фактическата обстановка по делото не е спорна за страните, тя се приема еднозначно. Със заявление вх. № 202-00-322/08.09.2022г., подадено в дирекция „Бюро по труда“ [населено място], жалбоподателят Ф. поискал отпускане на ПОБ. С Разпореждане № 202-00-322-1/16.09.2013г. образуваното производство пред административния орган е спряно до получаване на потвърждение/отговор от компетентните институции на [държава] и [държава]. Осигурителните периоди на Ф. в тези две държави от трудова дейност също не са спорни: Трудова дейност е полагана в [държава] от 25.09.2018г.-13.11.2018г.вкл; 05.03.2019г.-22.11.2019г. вкл. и от 21.04.2020г.-30.09.2020г., а в [държава] съответно от 01.03.2021г.-30.04.2021г.; от 03.05.2021г. до 04.12.2021г. и от 12.04.2022г. до 31.07.2022г. За тези периоди страните не спорят, налице са достатъчно доказателства за еднозначен извод в такава посока.

За да постанови оспореното пред съда решение, административният орган е приел, че с обжалваното пред него разпореждане правилно е постановен отказ за отпускане на обезщетението. Приел е, че спорът в настоящия случай е свързан с обстоятелството коя е компетентната държава по изплащане на обезщетението за безработица. Прието е, че държавата по последна заетост на Ф.- [държава] е държава на пребиваване. През този период лицето нито е пребивавало на територията на РБ, нито е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство. Развити са правни изводи, черпени от съдебната практика, на която в защитата по същество по образуваното съдебно производство административният орган се позовава.

Така направените изводи са неправилни. По съществото си те се споделят и от настоящия съдебен състав, но при друга фактическа обстановка. Мотивите на съдебните решения, от които е черпен аргумент за постановяван неблагоприятен за заявителя правен резултат са свързани с дългосрочен престой (в единия случай в [държава], в другия- в Кралство [държава]). От тази гледна точка по посочената от ответника съдебна практика действително е била налице трайна връзка в продължение на доста години със съответната държава на пребиваване. Това обаче не е типично за настоящия казус. Всички доказателства по делото обуславят извод, че жалбоподателят през целия осигурителен период е имал трайна връзка с РБ- икономическа и социална. Престоят му в други държави е свързан единствено и само с полагания труд, като след прекратяване на трудовите правоотношения завръщането при семейството е било незабавно.

С оглед на така установената фактическа обстановка и направеното разграничение, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подаден в преклузивния срок за съдебно оспорване на постановения административен акт, от надлежна страна, при наличие на правен интерес от търсената защита, при което е процесуално допустима и по нея се дължи произнасяне по същество. Разгледана по същество, тя е и ОСНОВАТЕЛНА. Съображенията за това са следните:

Спорът в настоящото производство касае материалната законосъобразност на акта. Доколкото в настоящото производство жалбоподателят Ф., който е [държава], е с последна заетост в друга държава-членка на ЕС – Федерална република [държава], а претендира изплащане на обезщетение за безработица от НОИ на РБ, приложение намират нормите на европейското законодателство, определящи общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Същите се съдържат в Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, както и в Регламент (ЕО) 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 [община] 2009 г. за установяване на процедура за прилагане на Регламент (ЕО) 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко, т. е. съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави – членки и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3, § 1, буква з) от Регламент (ЕО) № 883/2004, същият се прилага към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и относно обезщетенията за безработица. Посоченият регламент въвежда материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето (чл. 11, § 3, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004), като чл. 6 въвежда и принципа за сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава – членка, съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателство на всяка друга държава – членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Съгласно § 1 на чл. 65 от този регламент лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата – членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава – членка. Видно от разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, а съгласно § 5, б. а от същия член, безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Определение за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква р) от Регламент № 883/2004, като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

Легално определение на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, буква "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Последното се определя с оглед центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, семейното положение и роднинските връзки на лицето и други примерно изброени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането). Съгласно § 2 на чл. 11 от последният регламент, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между понятията "пребиваване" и "престой". Тези определения са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004) се налага извод, че по смисъла на регламентите всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигуряване, отпускани по местожителство.

Спорът в настоящия казус е обусловен от отговора на въпроса дали престоят във връзка с упражняването на право на труд в друга държава-членка за период, по-голям от 5 години се превръща автоматично в право на пребиваване в тази държава-членка, което изключва възможността за прилагането на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Правото на постоянно пребиваване по смисъла на чл. 16, § 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, не се покрива с дефиницията на "пребиваване" по смисъла на чл. 1, б. й) от Регламент (ЕО) № 883/2004. Постоянното пребиваване по смисъла на Директивата, възникващо за граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, цели да обезпечи сродните права и еднаквите възможности на гражданите на съюза и на гражданите на приемащата държава, но разпоредбите на Директивата не засягат законовите, подзаконовите или административните разпоредби, определени от държава-членка, които биха били по-благоприятни за лицата (чл. 37), т. е. получените права въз основа на нормите на директивата, респ. на нормите от националните законодателства, с които е транспонирана, не би следвало да засягат по-благоприятните права, произтичащи от националните норми. По аргумент на по-силното основание и приоритета на Регламента на ЕС пред вътрешните норми, разпоредбите на Директивата не би следвало да засягат правата, които гражданите на ЕС биха имали по силата на регламент на ЕС, какъвто е Регламент (ЕО) № 883/2004. В конкретния случай следва да се извърши преценка въз основа на елементите за определяне на пребиваването по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) 987/2009 г.

Действително в периода на заетост жалбоподателят е живял на територията на друга държава-членка (Федерална република [държава], а преди това и в Конфедерация [държава]), което пребиваване обаче е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение. След прекратяването на трудовата му заетост жалбоподателят се е завърнал в [държава], той е български гражданин, има постоянен адрес в страната. Видно от данните по делото, Ф. няма нито жилище, нито адрес на пребиваване в [държава], няма и роднини там, нито пък друга връзка със страната, въз основа на която би могло да се приеме, че центърът на жизнените му интереси е там. След прекратяването на трудовото му правоотношение с работодателя в [държава] и със завръщането си на територията на [държава], центърът неговите жизнените интереси несъмнено е в [държава] и този извод не се опровергава от доказателствата по делото. Средствата, които той е заработвал в [държава] са ползвани основно тук в [държава] за решаване на различни финансови проблеми на семейството му.

Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, а от изложените обстоятелства е очевидно намерението на жалбоподателя за трайно установяване в страната. Следователно НОИ, чрез своето териториално поделение (ТП на НОИ – [област]), се явява компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд на [държава], обективирана в Решение № 10291/03. 07. по адм. д. № 15067/2018 г., Решение № 2695/22.02.2019 г. адм. д. № 3077/2018 г., Решение № 4061/27.03.2.0219 г. адм. д. № 14847/2018 г. и др.

С оглед всичко изложено съдът намира, че оспореното Решение № 2153-20-14/20.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – [област], с което е потвърдено Разпореждане № 202-00-322-3/19.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област] е незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с изложените в настоящото решение указания по прилагане на материалния закон.

При този изход на делото, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски, които възлизат на общо 610 лева, 10 лева от които съставляват държавна такса за образуване на делото и 600 лева, представляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Доколкото съобразно § 1, т. 6 от ДР на АПК във вр. с чл. 2, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт юридическото лице, в структурата на което е ответната страна е Националният осигурителен институт, разноските следва да се възложат в тежест на НОИ.

Мотивиран от горното, А. съд [област], в настоящия си съдебен състав:

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-14/20.02.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – [област], с което е потвърдено Разпореждане № 202-00-322-3/19.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област], с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 от КСО и във вр. с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 52а от КСО на Л. М. Ф. [ЕГН].

ВРЪЩА преписката на Директора на ТП на НОИ – [област] за ново произнасяне по жалбата на Л. Ф. срещу Разпореждане № 202-00-322-3/19.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област].

ОСЪЖДА НАЦИОНАЛНИЯ ОСИГУРИТЕЛЕН ИНСТИТУТ – [област] да заплати на Л. М. Ф. [ЕГН] сумата от 610 лева за направените по делото разноски.

Решението е ОКОНЧАТЕЛНО.