Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260045
гр.
Севлиево, 30.10.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският
районен съд, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и
двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО
ХРИСТОВ
при
секретаря Ивелина Цонева, като разгледа
докладваното от съдията Христов гражданско дело № 341/2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
Делото е образувано по искова молба от М.И.Я., с ЕГН **********,*** срещу „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П.. Ищеца твърди, че сключил трудов договор с ответника на 14.08.2018 г. и започнал работа на длъжност "шофьор" с основно трудово възнаграждение от 550 лв. и 0, 6 % допълнително възнаграждание за стаж. През месец септември възникнал конфликт на бащата на ищеца с работодателя, във връзка с откраднати пари от камиона, тъй като ги принуждавали да носят пари по извършени продажби, да не минават по банков път и да се отчитат продажбите, карали ги да ги вземат от купувачите, на които карат стока и да ги превозват в сакче до счетоводството, което не било служебно задължение на ищеца. Това било известно и на други хора и често ги открадвали от кабината. От 11.09.2019 г. работодателят спрял да поставя задачи за изпълнение и да възлага курсове на ищеца - не изпълнил задълженията си за възлагане на работа, съгласно чл. 124 и 127 КТ. Заявил, че повече ищеца не му е необходим. Не платил на ищеца заплатите за месец август и септември и не му връчил заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. На 03.02.2020 г. ищеца уведомил работодателя си писмено, че на осн. чл. 327, ал. 2 КТ прекратява едностранно договора, поради забавяне изплащането на трудовото му възнаграждение, което е негово основно задължение по чл. 128 КТ. Ответника получил на 05.02.2020 г. писмото, видно от обратната разписка и от този момент трудовото правоотношение било прекратено. Счита, че му се дължи трудово възнаграждение за месец август и до 10.09.2019 г. общо в размер на 700 лв., обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 550 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 за неползуван платен годишен отпуск от 18 дни в размер на 400 лв.. Намерил си нова работа и на 05.02.2020 г. сключил трудов договор. На 12.02.2020 г. ищеца получил уведомително писмо от ответника, да се яви в тридневен срок да даде обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ явно във връзка с предстоящо дисциплинарно производство срещу него. Отговорил с ново уведомление от 19.02.2020 г., че трудовия договор е прекратен вече и не може да се провежда дисциплинарно производство по вече прекратено трудово правоотношение. Освен това изтекъл и двумесечния срок по чл. 194 от КТ за търсене на дисциплинарна отговорност и възможността на работодателят била преклудирана. Чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ предвиждал налагане на дисциплинарно уволнение при неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. След като на 11 и 12.09. /сряда и четвъртък/ ищеца не се явявал на работа, то на 13.09.2019 г. нарушението е осъществено и започвал да тече двумесечния срок от извършване на нарушението. Въпреки тези възражения, след няколко дни получил от ответника заповед № 26/18.02.2020 г. за налагане на наказание „Дисциплинарно уволнение" за неявяване на работа от 11.09.2019 г. до този ден. Освен това му връчили втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 28/ 21.02.2020 г., след като вече то било прекратено два пъти. Двете заповеди се явявали незаконни и следвало да бъдат отменени. Предвид горното ищеца иска обявяване дисциплинарното уволнение по посочените две заповеди за незаконно, осъждане ответника да му заплати на осн. 128, ал. 1 от КТ сумата от 700 лв.-неизплатено трудово възнаграждение за месеците август и септеври до 10.09.2019 г., на осн. чл. 221, ал. 1 от КТ-обезщетение в размер на 550 лв. и на осн. чл. 224, ал. 1 от КТ-обезщетение в размер на 400 лв. Претендира разноски.
В едномесечен срок от връчване на препис от исковата молба с доказателствата, ответника е подал писмен отговор, с който оспорва като неверни твърденията на ищеца. Иска отхвърляне исковете, като неоснователни. В отговора се излага, че на 14.08.2018 г. между М.И.Я. и "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД бил сключен трудов договор № 74/14.08.2018 г., по силата на който ищецът е бил назначен на длъжността „шофьор товарен автомобил". В задълженията му, съгласно връчената му длъжностна характеристика, влизал превоз на готова продукция, както и пренасяне, приемане и предаване на съпътстващата товара документация и парични средства. Ищецът се запознал с длъжностната си характеристика и бил наясно със задълженията си да пренася пари и документи заедно с товара. На 26.02.2019 година лицето М.И.Я. бил изпратен да изпълни курс към следните клиенти на ответника: "ТОШО - ТАНИ 60" ЕООД; "ГИД - КОМЕРС" ООД; "ПИ ЕМ ДИСТРИБЮШЪН" ООД и ЕТ "ПРОСТОР - М/М.", като задължение на шофьора било, да достави заявената от клиентите продукция и да получи сумата, дължима за превозваните стоки и тяхната доставка. Общата сума, която получил, била в размер на 3156,55 лева. Плащанията били извършени в брой при предаването на стоката, защото така искали съконтрагентите. На 27.02.2019 година М.Я. отчел документите, касова бележка за заредено гориво за сумата от 120 лева и едва 3,30 лева от дължимата сума за доставката на стоките, като твърди, че останалата сума в размер на 3033,25 лева е открадната от камиона. Тъй като Я. заемал отчетническа длъжност, последният се задължил да възстанови на дружеството остатъка от дължимата сума, като същия подписал приемно - предавателен протокол от 27.02.2019 г. До настоящия момент сумата така и не била възстановена. От 09.09.2019 г. М.Я. престанал да се явява на работа и от тогава не отговарял на обажданията нито на прекия си ръководител, нито на управителя на дружеството. Многократните опити да се осъществи връзка с него оставали неуспешни. За ангажиране на отговорността на ищеца е подаден сигнал в Районна прокуратура - Севлиево, а по-късно е образувано и гр. д. № 1364/2019 г. по описа на PC - Севлиево, което към момента не било приключило. От 09.09.2019 г. ищецът не се явява на работа и не отговарял на обажданията на колегите и началниците си. Твърдението, че му е било заявено, че повече не е необходим на дружеството, не отговаря на действителността. Напротив, многократно са правени опити с него да бъде осъществена връзка и ако той не желае повече да работи за дружество, двете страни да уредят доброволно отношенията си. Въпреки това ищецът продължавал да се крие и да не отговаря на обажданията на служители и представители на Дружеството. Предвид това, възражението на ищеца, че от 11.09.2019 г. "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД не изпълнява задълженията си по чл. 124 и 127 от КТ и не му възлага работа, се явяват напълно неоснователни, тъй като същия изобщо не се явявал на работното си място. Основен принцип в правото било, че едно лице не може да черпи облаги от собственото си противоправно поведение. С оглед на това неяваването на ищеца на работа и отказът му да даде обяснения, не може да служи като предпоставка за ангажиране на отговорността на ответното дружество за невъзлагане на задачи на Я.. На следващо място, твърдението на ищеца, че ответника отказва да му заплати дължимите трудови възнаграждения, се явявала отново неоснователно. Трудовото възнаграждение на работника винаги било изплащано в брой и срещу негов подпис. С писмено уведомление Я. посочил банкова сметка, ***знаграждение за месеците август и септември 2019 г., последният обаче не представил удостоверение за банкова сметка, ***, че титуляр на банковата сметка е именно ищецът. Дружеството изплащало трудови възнаграждения и обезщетения по банкови сметки на работниците си единствено след представяне на такова удостоверение, заверено от банката, за да се избегнат грешки при преводите и да се гарантира, че трудовото възнаграждение на работника ще бъде преведено именно на него. Както било отразено в приложеното по делото уведомително писмо с изх. № 12/10.02.2020 г., заплатите на Я. за м. 08 и м. 09. 2019 г. са начислени, изписани, налични в касата на дружеството, но така и не били потърсени от ищеца поради факта, че същия не се явявал на работното си място. Дължимите осигурителни вноски също били начислени и внесени от работодателя. Предвид това "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД не задържало неправомерно дължимото трудово възнаграждение на работника и последният многократно бил търсен, за да си го получи, но Я. така и не се явил. Направени били многократни опити да бъде осъществена връзка с ищеца, за да му бъдат изплатени трудовите възнаграждения, като служители на дружеството се опитали да се свържат с него и да му кажат да представи удостоверение от банката, за да може заплатата му да му бъде преведена по посочената банкова сметка. ***а връзка с ищеца останали неуспешни, трудовите възнаграждения за месеците 08.2019 г. и 09. 2019 г. били заплатени на Я. чрез пощенски запис. Тук следва да се отбележи, че дружеството работодател не било длъжно да изплаща възнагражденията по този начин, но за да е изрядно и за да приключи трудовоправните си отношения с ищеца, "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД се видяло принудено да постъпи именно по този начин. По същия начин стояли нещата и с обезщетението за неизползван отпуск. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение - заповед № 28/21.02.2020 г., било посочено, че ищецът има право на обезщетение за неизползван платен отпуск /18 дни/ и че може да получи документите си от личен състав на фирмата. Както трудовото възнаграждение, обезщетенията също следвало да се заплащат в брой срещу подпис или по посочена от работника банкова сметка. ***ством пощенски запис. В настоящия случай била налице злоупотреба с правото на работника по чл. 327 от КТ. Уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ било получено от ответното дружество на 05.02.2020 г., а Я. още от 09.09.2019 г. не се явявал на работа и очевидно, въпреки добронамереното поведение на тогавашния си работодател, нямал намерение да го направи, тъй като впоследствие сключил нов трудов договор с друг работодател. Ищецът не откликнал на обажданията на служители на "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД и не се съгласил да уреди доброволно отношенията си с дружеството. Предвид факта, че Я. злоупотребил с правата си, трудовото му правоотношение не било прекратено с изпратеното от негова страна уведомление. Управителят на дружеството установил, че Я. явно няма намерение да се върне на работа наложил дисциплинарно наказание за неявяването му на работа в периода от 11.09.2019 г. до датата на издаване на заповедта. Възражението на ищеца, че според него срокът за налагане на дисциплинарното наказание е изтекъл било неоснователно. От обстоятелството, че работодателят не упражнил правото си да накаже веднага провинилия се работник или служител след изтичането на първите два последователни дни отсъствие, очаквайки работникът или служителят да се яви в следващите дни, не следвало, че същият губи правото да прекрати трудовия договор с дисциплинарно уволнение в един последващ период, след като нарушението на трудовата дисциплина продължава. Противното би означавало толериране на противоправното поведение на служителя. Когато периодът на извършване на деянието е продължителен, както било в случая, не можело двумесечният срок по чл. 194 КТ да се брои от деня, следващ изтичането на първите два последователни дни, в които работникът не се явява на работа, тъй като това би обезсмислило законовата възможност работодателят да разполага със срок за налагане на наказание. Практиката приемала, че срокът се брои от преустановяване на нарушението. Сочи практика в подкрепа на доводите си - Определение № 475 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 505 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; Определение № 763 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 2523 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; Определение № 168 от 10.02.2016 г. по гр. д. № 116 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Процедурата по налагането на дисциплинарното наказание била спазена, като на работника многократно били искани обяснения, а на 12.02.2020 г. Я. получил и писмено искане за даване на обяснения в тридневен срок от получаване на уведомлението. Тъй като в посочения срок ищецът не се явил, за да даде обяснения, не се свързал и по телефон със служители на дружеството, на последния било наложено дисциплинарно наказание. Едва с уведомление от 19.02.2020 г. Я. заявил, че според него не дължи писмени обяснения и отказва да даде такива. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от КТ в настоящия случай дисциплинарното наказание не може да бъде отменено от съда поради недаването на обяснения от страна на работника, тъй като такива реално не са получени по вина на Я., а не на работодателя. В резултат на започнатото дисциплинарно производство и поведението на ищеца, работодателят издал Заповед № 26/18.02.2020 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение". Заповедта съдържала всички реквизити, определени в чл. 195 от КТ и била връчена на работника. Впоследствие била издадена и заповед № 28/21.02.2020 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с работника вследствие наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение". Според Върховните съдии липсвало изрично законово изискване за издаване на две заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора - за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание "уволнение" е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Характерът на тази втора заповед щял да има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Сочи практика в подкрепа на доводите си - Решение № 43 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. на Върховен касационен съд. Следователно трудовото правоотношение между двете страни било прекратено с получаването от Я. на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение". Претендира разноски.
В съдебно заседание ищеца, лично и чрез своя процесуален представител поддържа исковете, по съображенията в исковата молба. Поискал е и съдът е допуснал изменение в размера на предявените исковете, а именно по иска по чл. 221, ал. 1 КТ, чрез намаление на размера му от първоначално претендираната сума 550,00 лв. до размер на сумата 492,59 лв.. В писмена защита излага подробни съображения за уважаване на исковете.
В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител оспорва исковете по изложените в отговора доводи. В писмена защита излага подробни съображения в подкрепа на доводите в отговора.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
Установява се от трудов договор № 74 от 14.08.2018 г., че ищеца е работил в ответното дружество, на длъжност „шофьор”, като ответника се е задължил да заплаща на ищеца по 550,00 лева основно месечно трудово възнаграждение и допълнително възнаграждение 0,6%.
От уведомление от ищеца до ответника от 03.02.20 г. и известие за доставяне от 05.02.20 г., е видно, че ищеца е заявил на ответника, че на осн. чл. 327, т. 2 КТ, прекратява трудовия договор между страните, едностранно без предизвестие, поради забавяне изплащането на трудовото му възнаграждение.
От известие за доставяне от 07.05.20 г. и от покана – потвърдително за паричен превод от 29.04.20 г., е видно, че е заплатена на ищеца с пощенски запис обща сума в размер 1108,18 лв., включваща работна заплата за месеците август 2019 г. и септември 2019 г., а също и обезщетение по чл. 224 КТ.
От уведомително писмо изх. № 12/10.02.2020 г. от ответника до ищеца, е видно, че с писмото се иска даване в 3 – дневен срок на обяснения от ищеца във връзка с неявяването му на работа от 11.09.19 г. до момента на писмото.
От заповед № 26/18.02.2020 г. на законния представител на „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, се установява, че същия на основание чл. 195, ал. 1 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, при спазване разпоредбите на чл. 193, ал. 3 КТ, уволнява дисциплинарно ищеца затова, че не се явява на работа от 11.09.2019 г. до издаване на заповедта. Посочено е че ищеца нееднократно е търсен по телефона за да даде писмени обяснения за неявяването си на работа, като за целта му е изпратено и писмено уведомление от 10.02.20 г..
От заповед № 28/21.02.2020 г. на законния представител на „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, се установява, че на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и заповед за дисциплинарно уволнение № 26/18.02.2020 г. е прекратено трудовото правоотношение с ищеца затова, че не се явява на работа от 11.09.2019 г. до издаване на заповедта. Посочено е че лицето има право на обезщетение по чл. 224 – за 18 дни неползван платен годишен отпуск.
Представени са и други неотносими
към правния спор по настоящото дело писмени доказателства.
Установяват се от заключението на вещото лице по събраната съдебно - счетоводна експертиза, следните обстоятелства: на ищецът е начислено трудово възнаграждение за август 2019 г. в размер на сумата 470,38 лв. и за септември 2019 г. в размер на сумата 160,17 лв., общо за двата месеца сумата 630,55 лв. /чиста сума за получаване/; във ведомостта за начислени и изплатени заплати за февруари 2020 година на ищецът е начислено обезщетение по чл. 224 от КТ в размер на сумата 477,63 лв./чиста сума за получаване/; начисленото трудово възнаграждение за август и септември 2019 г. и начислено обезщетение по чл. 224 от КТ, общо в размер на сумата 1108,18 лв. са изплатени на ищеца с пощенски запис от 29.04.2020 година; брутното трудово възнаграждение за определяне евентуално дължимо от ответника обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ е в размер на сумата 600,00 лв., след спадане на дължимите суми за осигуровки и ДОД, остава чиста сума за получаване 492,59 лв.; обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ не е начислявано и не е изплащано.
От показанията на свидетеля И. Я., баща на ищеца и в граждански спор с ответника, преценени по реда на чл. 172 ГПК от съда, с оглед на всички други данни по делото, предвид възможната му заинтересованост, се установява следното: свидетеля работил миналата година при ответника, заедно със сина си, като шофьор на автомобил с ремарке; на 6 септември преди една година бил в посока Пловдив - Пазарджик – Пловдив и след като продали продукцията, която трябвало да закара, на връщане на една борса, където трябвало да натовари суровина, бил издебнат и парите били откраднати; след това си дошъл, продължил да работи до 10-ти, включително; около 8-ми имал среща с работодателя, който казал, че парите му трябват до два дена и изпратил свидетеля в банката да тегли, но от там не му дали пари; свидетеля заедно с ищеца работели на един камион, а пререканията станали много големи и нямало как да продължат; никой не бил търсил ищеца след 10-ти септември да го пита защо не е на работа.
От показанията на свидетелката Н.М., се установява следното: свидетелката работи като служител „Човешки ресурси“ при ответника; запозната е с трудовото правоотношение на М.Я., същият бил дисциплинарно уволнен в началото на годината; стигнало се до уволнение заради неявяване на работа, от 09.09.2019 г. лицето не се явявало на работа, не вдигало телефоните на свидетелката, на колегите, които го търсили и не давал никакви обяснения за това, че не се явява на работа; свидетелката търсила ищеца, за да даде обяснения защо не се явява на работа и да си получи възнагражденията, трудови книжки, да уредят трудово правните отношения между страните; не открили ищеца, нито вдигал телефон; пратили писмо, за да даде обяснения за неявяването си на работа, съответно и той пратил писмо на ответника; на 20.02.2020 г., свидетелката получила уведомление от М.Я. за превеждане на трудово възнаграждение и обезщетение по банкова сметка *** „Първа инвестиционна банка”, но след съвет, тъй като нямало удостоверение за банкова сметка ***.
При така установените обстоятелства
съдът прие следното от правна страна:
По иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ.
Предявеният иск е неоснователен.
За да се отхвърли предявения иск, като неоснователен следва с оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест по иска работодателя – ответник да установи, че законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор и, че е налице именно използваното от работодателя основание за прекратяване.
Дисциплинарното нарушение е виновно, противоправно човешко деяние. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
В конкретния случай, заповедта за уволнение съответства на изискванията на горецитираната правна норма досежно реквизитите й. Посочен е ясно нарушителят – ищеца. Посочено е наказанието – уволнение и законният текст въз основа на който се налага – чл. 195, ал. 1 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.
Доводите на ищеца относно прекратено трудово правоотношение на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и невъзможност за провеждане на дисциплинарно производство по вече прекратено трудово правоотношение са неоснователни. Предпоставките и спецификите на прекратяването на трудовото правоотношение по посочената норма са изяснени в практиката на ВКС. Когато работникът упражни добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327 КТ, без значение е и дали е забавено изплащането на трудовото възнаграждение или не е, в хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. При добросъвестно упражняване на потестативното право от работникът трудовият договор се прекратява, а работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя. В такъв случай работодателят не може да прекрати вече прекратеното трудово правоотношение. Трудовото правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ, например за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление. В горният смисъл е трайната практика на ВКС - решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, определение №1071 от 15.10.2010 г. по гр. дело №562/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение №144 от 23.02.2010 г. по гр. дело № 3101/2008 г. на ВКС,V г.о. и определение № 979 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 2008 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. По делото еднозначно се установи от събраните свидетелски показания, че ищеца не се е явявал на работа от 11.09.2019 г. до издаване на заповедта, поради което и в съответствие с горните положения в практиката на ВКС следва да се приеме, че уведомлението за прекратяване на трудовия договор от същият, връчено на ответника на 05.02.20 г., не е породило целените правни последици. Този извод се налага, предвид, че изпращането на уведомлението за прекратяване на трудовия договор от ищеца представлява злоупотреба с право от страна на работника, тъй като същото е осъществено за да се избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, извършено преди отправянето на едностранното изявление.
Неоснователни
са доводите на ищеца за изтекъл двумесечен срок по чл. 194 КТ за търсене на
дисциплинарна отговорност и преклудиране възможността на работодателят за това,
предвид, че ищеца неправилно приема за начало на този срок 13.09.2019 г.. В
практиката си ВКС приема, че при продължавано нарушение, извършено не
еднократно, а чрез повтарящи се действия през определен период от време, като
обсъжданото по настоящото дело,
моментът на извършването му е целият период до прекратяване на действията или
бездействията, осъществяващи нарушението. Дори и последните два месеца от
продължаваното нарушение биха могли да са достатъчни, за да обосноват тежест,
съответна на наложено наказание дисциплинарно уволнение. В горният смисъл е
практиката на ВКС - определение № 763 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 2523 / 2018
г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение и решение № 416 от 19.12.2012
г. по гр. д. № 150/12 г. на ВКС, трето г.о., споделена и от настоящия състав. С
оглед изложеното се установи, че не са изтекли
сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ до налагане на наказанието. Двумесечния
срок от открИ.е на нарушението е спазен, спазен е и едногодишният срок от
извършване на нарушението.
Неоснователни са и доводите на ищеца основани на наличие на втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ изисква дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. От друга страна, разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовият договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Анализът на тези две правни норми сочи, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание “уволнение” е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, както е сторено по настоящото дело. Това обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед. В горният смисъл е практиката на ВКС - решение № 43 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, с която настоящия състав се солидаризира напълно.
Установи се по делото и липса на нарушение на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото по делото не се спори, че обяснения са искани на ищеца, напротив в исковата молба се признава, че такива са искани с получено на 12.02.2020 г. уведомително писмо изх. № 12/10.02.2020 г..
За да е налице основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за упражняването на потестативното право на работодателя за прекратяване на трудово правоотношение с работник или служител без предизвестие до него, трябва да е налице тежко нарушение на трудовата дисциплина. Правилна е преценката на работодателя, че нарушението следва да се накаже с най – тежкото наказание - уволнение, съобразно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, предвид конкретната тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, поведението на работника и формата на вината. Нарушението е и сред примерно посочените в чл. 190 тежки нарушения на трудовата дисциплина.
Налице е и материалноправното основание за упражняване правото на уволнение на работодателя по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. Установи се от показанията на свидетелите Я. и Маринова, че след 10 септември 2019 г., ищеца не се е явявал на работа. Установеното поведение на ищеца - неявяване на работа за период от няколко месеца без съмнение осъществява предвиденото в посочената норма неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. В обобщение съдът намира, че предявеният иск за признаване на уволнението на ищеца за незаконно и отмяната му е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ.
Неоснователността на акцесорния иск по чл. 221, ал. 1 КТ е обусловена от неоснователността на главния иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, доколкото по същия се установи, че не е настъпило прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие и съответно на последния не му са дължи обезщетение от работодателя по посочената норма, поради което и този иск за сумата 492,59 лв., следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
За основателността на предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ следва ищеца да докаже наличието на следните предпоставки: трудово правоотношение между него и ответника; изпълнение на задължението за предоставяне на работна сила от ищеца; а също и размера на дължимото възнаграждение. От друга страна, работодателят следва да докаже, че е погасил задълженията си за трудово възнаграждение.
За исковия
период не се спори по отношение наличието на трудово правоотношение между
страните и изпълнението на задължението за предоставяне на работна сила от
ищеца. Установи се от заключението на вещото лице по съдебно - счетоводната
експертиза и размерът на дължимото на ищеца трудово възнаграждение за месец август
2019 г. - сумата 470,38 лв. и за месец септември 2019 г. - сумата 160,17 лв.
или общо за двата месеца сумата 630,55 лв. /чиста сума за получаване/, установи
се и заплащането на тази сума на ищеца с пощенски запис от 29.04.2020 г., след
завеждане на исковата молба по настоящото дело на 07.04.2020 г..
По доводите
на ответника в писмената защита в подкрепа на тезата, че задължението за
заплащане на трудово възнаграждение е търсимо, съдът намира, че местоизпълнението на това задължение е предприятието (чл. 270, ал. 1 КТ),
като то се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу
разписка, поради което то действително е търсимо, а не носимо, като това е без значение по иска за
отмяна на уволнението, предвид възприетотото в цитираната по – горе при
разглеждане на този иск практика на ВКС, съобразно която е без значение дали е
забавено изплащането на трудовото възнаграждение или не е, в хипотезата на чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ.
Единствено при изключението, предвидено в чл. 270, ал. 3, изр. 2 КТ (ако по
искане на работника възнаграждението се изплаща по банков път) задължението е
носимо. Следователно, служителят следва да се яви в предприятието, за да получи
трудовото възнаграждение, а ако не го направи се счита, че той неоправдано не
приема предложеното му от работодателя изпълнение и не дава необходимото
съдействие за изпълнението, в който случай е налице забава на кредитора по
смисъла на чл. 95 ЗЗД. В тази хипотеза, за да се освободи от задължението си,
длъжникът следва да предприеме действията по чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а
именно да изпълни паричното си задължение чрез влагане на сумата по сметка в
банка на името на кредитора, за което не е необходимо разрешение на съд. До
предприемане на действията по чл. 97, ал. 1 ЗЗД длъжникът не може да се ползва
от предвиденото в чл. 96 ЗЗД освобождаване от последиците на собствената си
забава. В конкретния случай ответникът не твърди да е предприел действията по
чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, като едва в хода на делото е изплатил на ищеца чрез пощенски запис
процесните суми. Следователно, същият не се е освободил от последиците на
собствената си забава, включително и от дължимост на ищеца на разноски при отхвърляне, поради плащане в хода на делото на иска за трудово възнаграждение, тъй като не е
налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК - ответникът е бил в забава към момента
на предявяване на иска, от последиците на която не се е освободил по реда на
чл. 97, ал. 1 ЗЗД, поради което е дал повод за завеждане на делото.
С оглед изложеното, предвид погасяването чрез плащане в хода на делото на претендираната парична сума до размер на сумата 630,55 лева и неоснователност на претендираната парична сума за разликата над сумата 630,55 лева до сумата 700,00 лева, тази претенция следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Установи се от заключението на вещото лице по събраната съдебно - счетоводна експертиза, че на ищецът е начислено обезщетение по чл. 224 от КТ в размер на сумата 477,63 лв./чиста сума за получаване/, установи се и заплащането на тази сума на ищеца с пощенски запис от 29.04.2020 г., след завеждане на исковата молба по настоящото дело на 07.04.2020 г.. С оглед изложеното, предвид погасяването чрез плащане в хода на делото на претендираната парична сума от 400,00 лева, тази претенция следва да се отхвърли.
Относно разноските, предвид отхвърлянето на исковете в една част, като неоснователни, а в друга част поради настъпил в хода на делото факт - погасяване на част от задължението, съдът намери, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът дължи на ищеца направени по делото разноски, в размер на сумата 114,05 лева, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищеца дължи на ответника разноски, в размер на сумата 384,16 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да плати в полза на РС – Севлиево държавната такса в размер на 100,00 лева, от заплащането на която ищеца е освободен, както и направените от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 200,00 лева.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.И.Я., срещу „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П. обективно съединени искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ, за признаване на уволнението на ищеца за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 26/18.02.2020 г., и заповед № 28/21.02.2020 г. и за присъждане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, в размер на сумата 492,59 лева, като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.И.Я., срещу „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П. обективно съединени искове, с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ, за присъждане на: обезщетение за неизползуван платен годишен отпуск в размер на сумата 400,00 лева, като погасен чрез плащане; неизплатено трудово възнаграждение за месец август 2019 г. и месец септеври до 10.09.2019 г., в ЧАСТИТЕ: до размер на сумата 630,55 лева, като погасен чрез плащане, и като неоснователен за разликата над сумата 630,55 лева до сумата 700,00 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П., да заплати на РС – Севлиево сумата 100,00 лева за дължимата държавна такса по исковете и платено от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице в размер на сумата 200,00 лева.
ОСЪЖДА „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча"
№ 1, представлявано от В.Ц.П. да заплати на М.И.Я., с ЕГН **********,*** сумата
114,05 лева за разноски по делото.
ОСЪЖДА М.И.Я., с ЕГН **********,*** да
заплати на „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П. сумата
384,16 лева за разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Габровския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: