Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
5.03.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми октомври през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11820 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 20.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 62557/ 2017 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 50 състав, са отхвърлени предявените от Й.Ц.Й. /ЕГН **********/
срещу „Б.Д.“ ЕАД- *** /ЕИК*********/ искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД
и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 222 лева- главница за платена без
правно основание възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит от
30.03.2007 г., представляваща стойност на базов лихвен процент от 3.69 % по т.7
от Договора за периода от 1.09.2012 г. до 31.08.2017 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 7.09.2017 г. до окончателното й изплащане, и за
заплащане на сумата 989.56 лева- мораторна лихва върху главницата за периода от
7.09.2014 г. до 7.09.2017 г.; както и предявеният при условията на евентуалност
иск за заплащане на сумата 7 154 лева- платена без правно основание
възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г.,
представляваща разликата между стойност на базов лихвен процент от 3.69 % по
т.7 от Договора и стойност на 6- месечен Софибор за периода от 1.09.2012 г. до
31.08.2017 г.С решението са отхвърлени и предявените от Й.Ц.Й. срещу „Б.Д.“ ЕАД
искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на
сумата 439.64 лева за главница, представляваща удържани без основание по
договор за ипотечен кредит от 30.03.2007 г. суми за такси за служебно
подновяване на обезпечение по т.8 от Договора, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 7.09.2017 г. до окончателното й изплащане, и за заплащане
на сумата 9.54 лева- мораторна лихва върху главницата за периода от 7.09.2014
г. до 7.09.2017 г. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Й.Й. е осъден да заплати
на ответника „Б.Д.“ ЕАД сумата 300 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Й.Ц.Й. /ищец по
делото/,
в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми- главници, мораторни
лихви и такса, като платени без основание, ведно с разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна „Б.Д.“ ЕАД- *** /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество постановеното от СРС решение е правилно като краен резултат и следва
да бъде потвърдено, макар и не по изложените от първо-инстанционния съд
съображения.
Безспорно
е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че на 30.03.2007
г. между страните е бил сключен договор за ипотечен кредит при общи условия, по
силата на който ответникът „Б.Д.“ ЕАД предоставил на ищеца Й.Ц.Й. кредит за закупуване
и довършителни работи на недвижим имот /апартамент в груб строеж в гр. София/ в размер на 70 000 лева, със срок за
издължаване 300 месеца /или 25 години/, считано от датата на неговото
усвояване, по посочена разплащателна сметка и съгласно погасителен план-
Приложение № 1 към договора. В клаузата на т.7 от договора е предвидено кредито-получателят
да заплаща лихва, формирана от базов
лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване
на преференциален лихвен процент по програма „ДСК уют” /Приложение № 2 към
договора/. Посочено е изрично в цитираната договорна клауза, че към датата на
сключване на договора БЛП е в размер на 3.69 %, стандартната надбавка е 3.6
процентни пункта и е намалена с отстъпка от 0.5 процентни пункта, или лихвеният процент по кредита е общо 6.79 %.
Според т.11 от договора неразделна част от него са Общите условия за
предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателят е
получил и приема с подписването на договора. Съгласно т.12 от договора, кредито-получателят
заплаща такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които
„Банка ДСК” прилага по извършвани услуги на клиента /Тарифата/, която е в сила
към деня на съответното плащане. Според т.14 кредиторът
има право да извършва изменения
или
Реш. по гр.д.№ 11820/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
допълнения на
Общите условия и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя; за всяка
промяна кредиторът уведомява кредито-получателя чрез съобщения, поставени на
видно място в салоните на банката.
Съгласно т.9.1 от приложимите към процесния
договор Общи условия за предоставяне на ипотечни кредити /„версия от 8.03.2007 г.“, л.299 от
делото на СРС/, кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща
се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора; кредиторът има
право да променя БЛП, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин. При
промяна на БЛП кредиторът определя нов размер на месечната вноска за лихва
и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план-
т.9.4 ОУ. Според т.25.2 ОУ кредиторът прилага такси и комисионни, съгласно
Тарифа на Б.Д. ЕАД за таксите и комисионните, а съгласно т.25.3 ОУ кредиторът има право едностранно да променя базовия
лихвен процент и таксите, за което уведомява кредито-получателя по подходящ
начин; промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните
условия: а/ при изменение от поне 1 % за месец на стойностите на LEONIA,
EURIBOR, LIBOR; б/ при изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев
или евро/щатски долар; в/ при изменение от поне 0.5 % за месец на индекса на
потребителските цени за България (CPI); г/ въвеждане на рестрикции от страна на
Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; д/ промени в
нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи
функционирането и изискванията към банките; е/ при изменение от поне 10 % за
месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените
депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната
банка; ж/ съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като
премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на
парите.
Относно реализацията на предвидените в договора и
ОУ правни възможности за изменение на базовия лихвен процент /посочени по-
горе/, са представени по делото извлечения от Протокол № 40/ 23.08.2007 г., Протокол
№ 13/ 20.03.2008 г. и Протокол № 46/ 16.10.2008 г. на Комитета за управление на
активите и пасивите (КУАП) на „Б.Д.” ЕАД, от които се установява, че „във
връзка с изменение над 1 % за месец на стойностите на LEONIA и EURIBOR и изменение
над 0.5 % за месец на индекса на потребителските цени за България (CPI) през
последното шестмесечие“, от банката- ответник последователно са взети решения за
увеличение на БЛП по жилищни и ипотечни кредити в лева: от 3.69 % на 4.19 %,
считано от 10.09.2007 г.; от 4.19 % на 4.69 %, считано от 2.04.2008 г.; и от
4.69 % на 5.69 %, считано от 21.10.2008 г.
Установява се по делото, че с влязло в сила
решение от 14.06.2016 г. /поправено с решение от 2.09.2016 г./ по гр.д.№ 2018/
2015 г. на СРС, 43 състав, „Б.Д.“ ЕАД- *** /ЕИК*********/ е осъдена да заплати на Й.Ц.Й.
/ЕГН **********/ на основание чл.55, ал.1 ЗЗД сумата 6 900 лева- заплатена без
правно основание възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит от
30.03.2007 г. за периода 17.01.2010 г.- 15.01.2015 г., ведно със законната
лихва от 16.01.2015 г. до окончателното й изплащане.
С влязло в сила решение от 25.10.2017 г. по
гр.д.№ 6933/ 2017 г. на СРС, 140 състав, „Б.Д.“ ЕАД- *** /ЕИК*********/ е осъдена да
заплати на Й.Ц.Й. /ЕГН **********/ на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД сумата 284.87
лева, представляваща непогасена част от платена от ищеца на ответника при
начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за кредит от
30.03.2007 г. за периода 1.01.2016 г.- 30.01.2017 г., ведно със законната лихва
от 3.02.2017 г. до окончателното й изплащане.
Видно
от мотивите на цитираните две съдебни решения, горе-посочените суми са
присъдени на ищеца Й. в резултат на признаване едностранното изменение от
банката- кредитодател на приложимия лихвен процент на възнаградителната лихва
по договора- в посока увеличение над 6.79 %, за неприложимо в отношенията между
страните, и съответно- плащането без основание на същите суми от
кредитополучателя на кредитодателя.
Установява
се от заключението на изслушаната в първо-инстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието
като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като компетентно и
обективно дадено, че общият размер на възнаградителните лихви по процесния
кредитен договор, заплатени от ищеца за периода от 1.09.2012 г. до 31.08.2017
г., възлиза на 23 582.71 лв.; общият размер на заплатените от Й. възнаградителни
лихви, включени в месечните погасителни вноски по процесния кредит,
съответстващи на лихвен процент от 3.69 % /т.е. БЛП/ спрямо непогасената
главница, върху която реално са изплащани месечни погасителни вноски за периода
от 1.09.2012 г. до 31.08.2017 г., възлиза на 11 024.21 лв.; размерът на
мораторната лихва върху главницата от 11 024.21 лв. за периода от
01.09.2014 г. до 31.08.2017 г. е определен на 3 359.62 лв. Направени са и
констатации в експертното заключение, че „Банка ДСК“ е възстановила на ищеца
заплатените от него без правно основание суми, като е възстановила състоянието
на кредита до положение, в което за цялото време от 17.01.2010 г. до 13.02.2017
г. лихвата по него е била в размер на 6.79 % и на практика след 13.02.2017 г.
до 31.08.2017 г. тя е прилагала лихва съгласно договореното с договора за
кредит.
Възстановената
на клиента лихва била в размер на 9 721.09 лв., а разликата между
дължимата месечна лихва по погасителен план и фактически платената била
9 640.31 лв., или на клиента са платени с 80.78 лв. в повече. Допълнително
банката е заплатила на ищеца сумата 1 140.26 лв., представляваща законна
лихва, считано от 16.01.2015 г. до 2.09.2016 г., и сумата 24.21 лв. /платена на
5.12.2017 г./, представляваща законна лихва върху
сумата 284.87 лева.
Посочено е в експертното
Реш. по гр.д.№ 11820/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
заключение, че на 2.09.2016 г. по сметка с IBAN: *** сумата 9 428.75 лева, включваща: 6 900 лв.- заплатена без
правно основание от Й. Й. лихва по договора за кредит през периода 17.01.2010
г.- 15.01.2015 г.; 1 140.26 лв.- законна лихва върху тази сума, считано от
16.01.2015 г. до 2.09.2016 г. /посочените суми- присъдени с решението по гр.д.№
2018/ 2015 г. на СРС, 43 с-в/; и 1 387.49 лв.- присъдени разноски. Освен
горното „Банка ДСК“ АД е направила допълнително преизчисление на кредита,
обхващащо периода 15.01.2015 г.- 13.02.2017 г., при което е установено, че във
връзка с едностранно извършените от банката изменения на БЛП по кредита Й. е
надплатил лихва в размер на 2535.37 лв., поради което на 13.02.2017 г. и
14.02.2017 г. по заемната сметка са сторнирани начислени в повече договорни
лихви в размер на 2 631.98 лв. и надплатени 2 535.37 лв. По
разплащателната сметка на Й.Й. в Банка ДСК е възстановена и сумата 1 819.90 лв. /1 819.66 лв.- на 13.02. 2017
г., и 0.24 лв.- на 14.02.2017 г./. По кредита е изготвен нов погасителен план
за периода от 17.02.2017 г. до 14.02.2032 г. с лихвен процент 6.79 % и равна
месечна погасителна вноска в размер на 501.83 лв., като към датата на изготвяне
на експертното заключение кредитът се обслужвал съобразно този лихвен процент.
Освен това на 5.12.2017 г. Банка ДСК е превела по разплащателната сметка на
ищеца- с № 13468949, сумата 284.87 лв., и на 11.12.2017 г.-
сумата 24.21 лв., представляваща законна лихва върху сумата 284.87 лв. В
заключение вещото лице е посочило, че Банка
ДСК е възстановила състоянието на кредита до положение, в което за цялото време
от 17.01.2010 г. до 13.02.2017 г. лихвата по него е била в размер на 6.79 %,
като е възстановила и всички надплатени суми във връзка с едностранно
извършените от нея изменения на БЛП за цялото време от 17.01.2010 г. до
13.02.2017 г.
За
горните факти и обстоятелства, касаещи възстановяването на суми от банката-
ответник, са представени по делото съответни доказателства: операционна бележка
от 02.09.2016 г., извлечение от кредитна сметка № 13755619 за периода от
15.01.2015 г. до 14.03.2017 г. и др., които не са оспорени от ищеца.
Сключеният
между страните договор е такъв за банков кредит по чл.430 и сл. ТЗ.
Кредитодателят е банка, която извършва публично привличане на влогове или други
възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка
и на собствен риск- чл.2, ал.1 ЗКИ. Като юридическо лице, което предоставя
услуги и сключва договори с потребители като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или в частния сектор, ответната банка е
търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/. Другата страна по правоотношението- кредито-получателят- физическо лице,
като страна по договора действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност и е потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Следователно в отношенията между страните приложение намира Законът за защита
на потребителите /ЗЗП/, в който пряко са транспонирани правилата на Директива
93/13/ЕИО от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори- & 13а, т.9 от ДР на ЗПП.
Според
фактическите твърдения на ищеца за процесния период от 1.09.2012 г. до
31.08.2017 г. ответната банка не е определяла базов лихвен процент за ипотечни
кредити, тъй като след 1.09.2012 г. е започнала да определя променливата
компонента за лихвата в съответствие със стойностите на 6- месечния СОФИБОР,
съответно платената от него за променлива лихва в месечните вноски за процесния
период сума била платена без основание. За периода след 1.02.2017 г. банката-
ответник едностранно определила лихвен процент от 6.79 %, от които: 3.69 %
бил базовият лихвен
процент и надбавка от 3.6 процентни пункта,
намалени с отстъпка от 0.5 процентни пункта,
които също били начислени без правно основание. Тъй като надвнесъл сумата 11 238.79 лева, представляващи възнаградителна лихва за периода от
1.09.2012 г. до 31.08.2017 г., и му била удържана без основание сумата 439.64
лева,
представляваща такси за подновяване на обезпечение, претендира същите да му
бъдат върнати като недължимо платени, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като му бъдат
присъдени и сумите 989.56 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата от 11 238.79 лв. за периода 7.09.2014 г.-
7.09.2017 г., и 9.54
лв.-
лихва за забава върху главницата от 439.64 лв., дължима за
периода 7.09.2014 г.- 7.09.2017 г.
Доколкото
въпросът за валидността на спорните договорни клаузи, от чиято липса /поради
нищожността им/ ищецът извежда правото да иска връщане на платени без основание
погасителни вноски- в частта им за възнаградителна лихва, и от чието наличие
ответникът извежда правото да задържи платените по кредитния договор
погасителни вноски /в посочената част/, е релевантен за основателността на иска
по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, същият подлежи на разглеждане при преценка за
съществуването и реализацията на спорното материално право. И при липсата на
наведени от въззивника доводи в горния смисъл, предвид задължителното за
съдилищата Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК- т.3, в което е
прието, че въззивният съд е длъжен за пръв път да приложи императивна правна
норма, която е от значение за делото, дори и първата инстанция да не я е
приложила и страните да не са се позовали на нея, настоящият съд дължи
произнасяне в тази насока. Посоченото тълкувателно разрешение е мотивирано със
задължението на съда по чл.5 ГПК да осигури точното прилагане на закона в
хипотезата, когато следва да се приложат императивни правни норми. Когато се
касае за приложението на императивна правна норма, каквато е нормата на чл.146,
ал.1 вр. чл.143 ЗЗП, и без изричното позоваване на нея от някоя от страните,
както първоинстанционният, така и въззивният съд следва да я съобразят, когато е
от значение за разрешаването на спора. Следва да се отбележи, че към настоящия
момент този принцип е залегнал в разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК- изм. ДВ-
бр.100/ 2019 г.
Реш. по гр.д.№ 11820/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
Съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На основание чл.146,
ал.1 ЗЗП такива клаузи са нищожни, като противоречащи на закона, освен ако са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия-
чл.146, ал.2 ЗЗП.
Спорно по делото е дали посочената от ищеца клауза-
т.7 от процесния кредитен договор- Договор за ипотечен кредит от 30.03.2007
г., в оспорената й част „относно базовия лихвен процент“, е индивидуално
уговорена, съставена ли е по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми
критерии за икономическите последици и нарушен ли е от ответника принципът на
добросъвестност.
Според настоящата въззивна инстанция посочената
клауза е такава по индивидуален договор /който има белези на типов договор/, сключен
при общи условия. Независимо, че е била изготвена предварително от страна на
кредитодателя- в съответствие с действащата лихвена политика на банката,
кредитополучателят е имал възможност да извърши преценка за действието и
последиците на установената в отношенията с кредитодателя лихвена конвенция,
което налага извод, че клаузата е била индивидуално уговорена и по отношение на
нея чл.146, ал.1 ЗЗП не може да намери приложение. Действително подписването на
договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението
да докаже, че съдържащи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като
неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Не ищецът дължи да
докаже, че е бил лишен от възможността да изрази становище по предложените му
от банката договорни клаузи и да направи искания за промяна на договорното
съдържание, както и че е направил възражения по предложените от банката
договорни клаузи, а банката- ответник дължи да докаже индивидуално договаряне с
ищеца, за което е законовият императив на чл.146, ал.4 ЗЗП.
Неравноправна
е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор, последиците от която са
цялостно прехвърляне на риска върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора,
и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, като в този случай приложение намират изключенията на чл.144, ал.3
ЗЗП /в този смисъл: Решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д.№ 3539/ 2015 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д.№ 2520/ 2016 г. на ВКС,
ТК, ІІ ТО; Решение № 314 от 29.07.2019 г. по т.д.№ 1766/ 2016 г. на ВКС, ТК, ІІ
ТО/.
Съгласно
дадените в задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/,
постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС разрешения във
връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чл.4, § 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза
да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за
кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. При това положение националната юрисдикция
следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от
клаузата за финансовите им задължения /т.2 от диспозитива на решението на СЕС
по дело С-186/16/. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава
на идеята, че потребителят е в положението на по- слабата страна в отношенията
с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите,
така и на степента на информираност- положение, което го принуждава да се
съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без
да може да повлияе на съдържанието им
/т.47 по дело С-484-08/. В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите
на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл.3, § 1 от Директива 93/13
(транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката
на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи
спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент
и които са от естество да се отразят на понататъшното му изпълнение, тъй като
дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните,
проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. За да установи дали
клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора, в
ущърб на потребителя, националният съд трябва да провери дали като постъпва
добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може
основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне /т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл е и
решение по C-415/11, т.68 и 69/.
В
диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. (транспонирани в чл.143,
чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена
от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, която
не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да
Реш. по гр.д.№ 11820/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
В
настоящия случай въз основа на събраните в процеса доказателства се налага
приемането на извод, че процесната клауза от договора за кредит е индивидуално
уговорена, независимо, че е предварително изготвена от банката- ответник, и
ищецът е имал възможност да влияе върху нейното съдържание.
Оспорената
клауза следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в договора /чл.145, ал.1
ЗЗП/, както и с оглед всички обстоятелства, свързани с неговото сключване. Клаузата
е ясна и разбираема за потребителя, на когото е предоставена към момента на
сключване на договора за кредит цялостна относима информация, която би му
позволила да прецени икономическите последици от същата за финансовите му
задължения. Предоставената от банката информация позволява на средния
потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици
при изчисляване на погасителните вноски.
Съвкупната
преценка на събраните в процеса доказателства, извършена при съблюдаване на
горните съображения, не може да обоснове извод на въззивния съд, че при
сключване на процесния договор, включващ спорната клауза за действащ базов
лихвен процент по ипотечния кредит- т.7 от договора, ответната банка е нарушила
принципа на добросъвестност и че в последствие в хода на изпълнение на договора
прилагането на тази клауза е довело до значителна неравнопоставеност между
страните в ущърб на потребителя, поради което и същата не може да се приеме за
неравноправна. Съставена е по прозрачен начин, като е определен фиксиран базов
лихвен процент по договора- 3.69 %, така че кредито-получателят да може да
прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
сключването на договора, без да е нарушен принципът за добросъвестност и да е създадено
във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията
на страните, произтичащи от договора.
Клаузата
регламентира конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае
основния предмет на договора- възнаградителната лихва по кредита, формулирана
по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, не може да
бъде преценена като неравноправна. Доколкото не е насочена да регламентира
право на банката да променя договорената възнаградителна лихва, не може да бъде
определена като неравноправна на посочените от ищеца основания.
Тъй
като е сключен при зачитане на действащия и в търговските отношения принцип на
договорната автономия по чл.9 ЗЗД, при налично взаимно съгласие на страните по
кредитния договор за прилагане на посочените непроменливи лихвени проценти към
кредита, не може да се приеме в случая, че процесният кредитен договор- в
оспорената от ищеца част, не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и че води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението. Клаузата
за прилагане на лихвен процент към кредита в точно определен размер /в случая-
6.79 %/, включващ БЛП от 3.69 %, е проявление на лихвената политика на банката,
и предвид така установената между страните в условията на договорна автономия
/чл.9 ЗЗД/ лихвена конвенция, следва да
бъде спазвана при изпълнение на задълженията по договора.
Не
е налице и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД
при включването на клауза в договора, предвиждаща заплащането на двукомпонентна
възнаградителна лихва с базов лихвен процент от 3.69 %. Тази договорна клауза,
по преценка на настоящия въззивен съд, не
се явява нищожна и въз основа на
нея валидно е възникнало задължение за плащане на сумата 11 222 лева от ищеца-
кредитополучател за периода 1.09.2012 г. до 31.08.2017 г. При констатиране
свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически
обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с
добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на
целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017
г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС,
ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните
задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая процесният
кредитен договор е със срок от 300 месеца /25 години/ и уговорена
възнаградителна лихва от 6.79 %, която
е двукомпонентна и включва БЛП от 3.69 %, чиято приложимост се оспорва от ищеца.
Доколкото възнаградителната лихва представлява
възнаграждение по договора за кредит /заем/, респ. цена на същия, и
се дължи за времето, през което паричните средства на кредитодателя
/заемодателя/ са били ползвани от /били са в държане на/ кредитополучателя
/заемателя/, то уговарянето й в размер, съответстващ на лихвената политика на
банката- кредитодател, не може да обоснове извод нито за нейната свръхпрекомерност,
като не е установена по делото и икономическата й необоснованост.
Динамиката
в стойността на БЛП зависи от анализ на динамиката на определени фактори, които
имат пряко отношение към функционирането на банковата система и върху
себестойността на кредитните услуги,
върху които както ответната банка, така
и останалите
Реш. по гр.д.№ 11820/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
действащи на територията на Р България
търговски банки не могат да окажат влияние. Влиянието на тези фактори върху
формирането на БЛП се преценява комплексно, тъй като всички те участват при
оценката относно промените в него. Факторите са зависими от конкретните пазарни
условия, поради което във времето могат да имат различна тежест при определяне
на БЛП. Предвид същността на банковата дейност по предоставяне на кредити, при
оценяването на влиянието на разглежданите фактори върху себестойността на
кредитните услуги, се вземат предвид параметри и зависимости, като: индексите
LEONIA, EURIBOR и LIBOR; стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива
по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на
Централната банка за цялата банкова система; формираният от банката дисбаланс
между валутната структура, в която са привлечени средствата, и тази, в която се
формира обемът на отпуснатите кредити; движението на валутните курсове спрямо
лева; движението на индекса на потребителските цени, и т.н.
Предвид
горното, не може да се приеме в случая, че спорната договорна клауза за
прилагането на базов лихвен процент /БЛП/ от 3.69 %, включен в приложимия към
процесния кредит лихвен процент на възнаградителната лихва от 6.79 %, не
отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя,
като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, поради което и не е нищожна
и въз основа на нея валидно е възникнало задължение за плащането на възнаградителна
лихва по процесния договор за кредит. Налага се извод, че през процесния период
от 1.09.2012 г. до 31.08.2017 г. ищецът е заплащал възнаградителна лихва по
договора съобразно уговореното, поради което и не е налице неоснователно
обогатяване за банката- ответник вследствие обедняването на ищеца, обосноваващо
уважаване на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за процесната сума от 11 222 лв.
Искът за присъждането на тази сума, като платена без основание възнаградителна
лихва по процесния договор, е неоснователен и правилно е отхвърлен с
обжалваното решение.
Неоснователен, по изложените по- горе съображения, е и предявеният при
условията на евентуалност иск по
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 7 154 лева, претендирана като платена без основание
възнаградителна лихва по процесния договор за кредит, представляваща разлика
между стойност на базов лихвен процент от 3.69 % по т.7 от Договора и стойност
на 6- месечен Софибор за периода от 1.09.2012 г. до 31.08.2017 г. Тъй като лихвената
конвенция между страните установява прилагането на лихвен процент от 6.79 % за
целия срок на действие на процесния договор, няма основание за заместването на
БЛП от 3.69 % със стойността на 6- месечния Софибор за периода от 1.09.2012 г.
до 31.08.2017 г. Предпоставка за прилагането на друг лихвен процент хипотетично
/ако е необходимо такова заместване/ би била налице в случай на признаване на
клаузата за фиксиран БЛП за нищожна, какъвто правен резултат, с оглед приетите по-
горе изводи, от страна на ищеца в случая не е постигнат. Необоснован, освен
това, е и произволният избор на ищеца за заместване на БЛП „със стойността на
6- месечния Софибор“ за процесния период. Поради това и неоснователно
обогатяване на банката- ответник вследствие обедняването на ищеца, обосноваващо
уважаване на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за процесната сума от 7 154 лева
също не е налице.
Поради
акцесорния им характер неоснователни
са и предявените от Й.Й. евентуални искове по чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждането
на лихви за забава върху процесните главници, които също правилно са отхвърлени
от първоинстанционния съд.
Неоснователен е и искът за
присъждане на сумата 439.64 лева, претендирана като удържани без основание суми
за такси за служебно подновяване на обезпечение по т.8 от процесния кредитен
договор. Според т.10 от договора, кредитополучателят предоставя съгласие за
инкасиране на суми от свои сметки в лева и чуждестранна валута в Банка ДСК, от
които може да се удовлетворява при неизпълнение на договорните задължения на
ищеца. По смисъла на т.12 и т.13 от договора, кредитополучателят заплаща такси,
съгласно тарифата на банката по извършени услуги на клиента, вкл. и такси, съгласно
действащите нормативни актове, касаещи учредяване, вписване и заличаване на
обезпеченията по договора.
В
т.17.2 ОУ е предвидено задължение за кредитополучателя да заплаща държавните,
нотариални и други такси за учредяване и заличаване на обезпеченията по
кредита. Самостоятелно задължение за заплащането на разноски за подновяване на
ипотеката по договора в ОУ не е предвидено.
Подновяване
на вписването на договорна ипотека е вид вписване в имотен регистър, по арг.
чл.18, ал.3 ПВп. На основание т.12 и т.13 от Договора разноските за вписване на
обезпечението за сметка на кредитополучателя, поради което и твърдението на
ищеца за липса на задължение за заплащането на такса за подновяване вписването
на договорна ипотека е неоснователно. Правилно, при това положение, е прието от
първоинстанционния съд, че искът за възстановяване на недължимо платени
/удържани/ такси за подновяване на ипотека следва да бъде отхвърлен, като
поради акцесорния й характер претенцията за заплащане на обезщетение за забава
върху тази главница също подлежи на отхвърляне като неоснователна.
При
тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
по съществото на спора и неоснователност на релевираните във въззивната жалба
на ищеца доводи обжалваното решение, което е правилно, следва изцяло да бъде потвърдено.
Реш. по гр.д.№ 11820/ 2019 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
При този изход на спора на основание чл.273
вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата
200 лв.- разноски за въззивното производство /за юриск. възнаграждение/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 20.05.2019 г., постановено по гр. дело № 62557/
2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 50 състав.
ОСЪЖДА Й.Ц.Й. /ЕГН **********/
да заплати на „Б.Д.“ ЕАД- *** /ЕИК*********/ сумата 200 лв. /двеста лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на
чл.280, ал.1 ГПК с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.