Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАНОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР СТОИЦЕВ
ИРИНА СТОЕВА
при
секретаря Ивайла Желязкова и в
присъствието на прокурора Димитрова, като разгледа докладваното от съдия Стоицев ВНОХД
№4567/2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
глава XXI от НПК.
С присъда на Софийски
районен съд, НО, 11 с-в от 17.01.2020 г. по НОХД № 19759 /18 г. подс. Р.П.П. е
признат за виновен в това, че на 07.02.17 г. около 21.00 ч. в гр. София, при управление
на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6“, с рег.№ ********,
по самостоятелното платно на бул. „Цариградско шосе“, с посока на движение от
бул. „Александър Малинов“ към Орлов мост, в района на пешеходен подлез при хотел
„Плиска“ – на пешеходна пътека, обозначена с пътен знак Д-17 от ППЗДвП и
обозначена с напречна пътна маркировка М 8.1 от ППЗДвП, нарушил правилата за
движение по пътищата, а именно:
чл.20, ал.2 от ЗДвП:
„Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране на скоростта на
движението да се съобразяват с атмосферните условия, …, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в
състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението“
чл.119, ал.1 от ЗДвП: „При
приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство
е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея
пешеходци, като намали скоростта или спре“,
като не пропуснал
преминаващия по пешеходната пътека отдясно наляво спрямо посоката на движение
на автомобила пешеходец М.П.Д., ЕГН: ********** и реализирал ПТП с него, при което
по непредпазливост му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в закрито
счупване на дясната лъчева кост на типично място, което е реализирало
медико-биологичния квалифициращ признак „трайно затруднение на движенията на
десния горен крайник“ за срок повече от 30 дни, като деянието е извършено на
пешеходна пътека – престъпление по чл.343, ал.3, пр. последно, б.“а“, пр.2 вр.
чл.343, ал.1, б.“б“, пр.2 вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, като му е наложено
наказание една година лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено на
основание чл.66, ал.1 от НК при изпитателен срок от три години и лишаване от
право да управлява МПС за срок от една година, като е оправдан по обвинението
инцидентът да е резултат и от нарушение на чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП.
Срещу присъдата е постъпила въззивна жалба от
адв. О.Й., защитник на подс. П.. Във въззивната жалба и допълнението към нея се
твърди, че присъдата на районния съд е неправилна и незаконосъобразна. Направен
е подробен анализ на събраните доказателства и са изложени съображения, че
деянието се явява „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК. Направено е искане
присъдата да бъде отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимият да
бъде признат за невиновен по повдигнатото обвинение.
В съдебно заседание защитникът
на подсъдимия излага съображения във връзка с неправилно установяване на
фактическата обстановка по делото от районния съд и погрешни изводи относно механизма
на настъпилото ПТП.
Представителят на СГП счита,
че жалбата е неоснователна и моли съда да потвърди първоинстанционната присъда
Повереникът на частният
обвинител счита, че районният съд е формирал правилни фактически и правни
изводи, и моли въззивната жалба да се остави без уважение.
При последната си дума към
съда подсъдимият моли да бъде оправдан.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, VI-ти въззивен състав, след като обсъди доводите в жалбата, както и тези, изложени
в съдебно заседание от страните, и след като в съответствие с чл.314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, намира следното:
Присъдата
на първоинстанционния съд е постановена при правилно изяснена фактическа
обстановка, която се подкрепя от събраните по делото гласни и писмени
доказателства, доказателствени средства и способи за приобщаването им.
Настоящият въззивен състав не намира основания за ревизиране на фактологията,
приета от районния съд, която се изразява в следното:
На 07.02.17 г. около 21.00 ч. подс. Р.П.
управлявал лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6“, с рег.№ ******** в гр. София, по
самостоятелното платно на бул. „Цариградско шосе“, с посока на движение от бул.
„Александър Малинов“ към Орлов мост, в района на пешеходен подлез при хотел
„Плиска“. Скоростта на лекия автомобил била около 30 км/ч. Движението на лекия
автомобил се осъществявало в тъмната част от денонощието, на прав участък от
пътя, като валял дъжд и при мокро пътно платно. В района на пешеходния подлез
при хотел „Плиска“ имало пешеходна пътека, обозначена с пътен знак Д-17 от
ППЗДвП и напречна пътна маркировка М 8.1 от ППЗДвП. Непосредствено до началото
на пешеходната пътека, от дясната страна спрямо посоката на движение на лекия
автомобил, се намирала телефонна кабина, разположена на разстояние около 0.8 м.
от платното за движение, както и храсти, намиращи се на тротоарната площ и
разпростиращи се до самото пътно платно, като посочените обекти ограничавали
видимостта на водачите към приближаващите пешеходната пътека пешеходци. По
същото време св. М.П.Д. се насочил към пешеходната пътека, за да пресече
пътното платно отдясно наляво спрямо посоката на движение на лекия автомобил
марка „Ауди“, модел „А6“, с рег.№ ********. Пешеходецът се движел с бърз ход,
тъй като искал да хване тръгващия в този момент тролейбус от спирката на
градския транспорт „Плиска“, намираща се от другата страна на пешеходната
пътека. Поради ограничената видимост на мястото около началото на пешеходната
пътека, подс. П. имал възможност да възприеме св. Д. едва когато последният
излязъл иззад телефонната кабина. Св. Д. се огледал преди да започне
пресичането, при което преценил неправилно скоростта и дистанцията на
приближаващия лек автомобил и счел, че може да пресече безопасно, след което
започнал да пресича по пешеходната пътека. Когато стигнал до средата на пешеходната
пътека, св. Д. видял, че лекият автомобил междувременно се е приближил
непосредствено до него от лявата му страна и тогава се затичал. Лекият
автомобил ударил св. Д. с предната си част, при което пострадалият се хвърлил
върху предния капак, за да смекчи силата на удара, а след това бил отхвърлен
вляво от автомобила и паднал до бордюра, като се ударил в намиращо се там
ограждение с черно-бели колчета. Подс. П. от своя страна се опитал да избегне
удара чрез аварийно спиране, но не успял, тъй като при скоростта, с която
управлявал лекия автомобил – около 30 км/ч ударът е бил непредотвратим. Вследствие
на ПТП, на пострадалия Д. било причинено закрито счупване на дясната лъчева
кост на типично място, което е реализирало медико-биологичния признак „трайно
затруднение на движенията на десния горен крайник“ за срок повече от 30 дни.
След ПТП пострадалият Д.
бил откаран по спешност в УМБАЛ „Св. Анна“, където му била направена операция и
останал на лечение за срок от шест дни. По време на лечението подс. П. посетил пострадалия в болницата, а на 20.02.17 г. по собствена
инициатива му превел сумата от
2 300 лв. за покриване на разходи във връзка с извършената операция
и последваща рехабилитация.
Изложената по-горе
фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от доказателствата,
приобщени в хода на първоинстанционното производство при проведеното съкратено
съдебно следствие по чл.371, т.1 от НПК /показанията на свидетелите С.И. М.,
заключение на СМЕ, заключение на основна и допълнителна АТЕ, заключение на
видеотехническа експертиза, заключение на повторна АТЕ/, както и допълнително
събраните в хода съдебното следствие доказателства – показанията на свидетелите
Д. и Л./вкл. показанията им от досъдебното производство, прочетени на основание
чл.281, ал.4 и ал.5 вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК/, обясненията на подсъдимия и
заключение на допълнителна АТЕ, и писмените доказателства по делото – протоколи
за оглед на местопроизшествие от 07.02.17 г. и 05.12.17 г. с приложени скици и
снимков материал, епикриза от 13.02.17 г., платежно нареждане от 20.02.17 г.,
справка за съдимост.
По делото са изготвени и
приети общо четири автотехнически експертизи, които взаимно се допълват и в
своята съвкупност дават отговор на всички релевантни въпроси относно механизма
на настъпване на процесното ПТП и причините за него. От заключението на
основната АТЕ /л.26-31 от ДП/, допълнителната АТЕ /л.91-93 от ДП/ и повторната
АТЕ /л.95-104 от ДП/, и приложения към тях снимков материал, убедително се
установява ограничената видимост за водачите на МПС към приближаващите
пешеходната пътека отдясно лица, поради намиращи се там телефонна кабина и
храсти на тротоара. Аргументирано вещото лице по повторната АТЕ е дало становище,
че водачът на процесния автомобил е имал
възможност да възприеме пострадалия пешеходец за първи път, когато последният е
излязъл иззад телефонната кабина на разстояние 0.8 м. вдясно от десния бордюр
на тротоара. В заключението на допълнителната АТЕ, допусната и приета в хода на
съдебното производство пред първоинстанционния съд, са анализирани два варианта
на механизма на ПТП – съответно при движение на пострадалия пешеходец с бърз
ход или със спокойно бягане, и са съпоставени отстоянието на автомобила до
мястото на удара в момента, в който водачът е имал възможност за първи път да
възприеме пешеходеца /разгледани са вариантите при излизане на пешеходеца иззад
телефонната кабина или при първото му стъпване върху платното за движение/,
опасната зона за спиране на автомобила при скорост от 30 км/ч, възможността за
предотвратимост на удара при тази скорост и каква би била безопасната скорост,
при която ударът е можел да се избегне. При съпоставката на всички изложени
обстоятелства вещото лице е дало заключение, че при скорост от 30 км/ч. ударът
е бил непредотвратим чрез аварийно спиране, а водачът е щял да има техническа
възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати ПТП ако се е движел
със скорост 29.87 км/ч или по-ниска при бърз ход на пешеходеца и скорост 20.72
км/ч или по-ниска при спокойно бягане на пешеходеца, като горните изчисления са
направени на база възможността на водача да възприеме пешеходеца за първи път
при излизането му иззад телефонната кабина.
В гласните доказателства не
се констатира категорично противоречие относно това дали пострадалият пешеходец
Д. е пресичал по пешеходната пътека с бърз ход или със спокойно бягане. В
показанията си пред районния съд пострадалият твърди, че е започнал пресичането
с бърз ход, но когато достигнал средата на пътното платно забелязал, че лекият
автомобил се е приближил на опасно разстояние до него и тогава се затичал, за
да избегне удара. Подсъдимият в своите обяснения пред съда заявява: „Когато бях
непосредствено преди пешеходната пътека видях фигура на човек, който бързо бяга
отдясно наляво“; подсъдимият не уточнява дали пешеходецът е бягал още от
момента на стъпването си на пътното платно или се е затичал на по-късен етап,
когато лекият автомобил вече е бил непосредствено пред пешеходната пътека, и в
този смисъл следва да се приеме, че обясненията на подсъдимия не са в
противоречие с показанията на пострадалия. Св. Л.– очевидец на ПТП, твърди, че
има непосредствени впечатления единствено от момента на самия удар и събитията
след това, но не и от предхождащото поведение на пострадалия пешеходец /“Не
мога да твърдя точно какво стана, аз видях момента на удара. Видях го да
тича“/, по-нататък в показанията си свидетелката заявява: „Аз видях, че изтича,
но едва в момента на удара си дадох сметка, че е изтичал. Тичането беше преди
удара“, като тази част от показанията й, съпоставени с предходното й твърдение,
че е възприела само момента на удара, водят до извод, че заявеното от
свидетелката относно предхождащо тичане на пешеходеца, се базира по-скоро на
предположение, направено в момента на възприемане на удара, а не следствие от
цялостно наблюдение на поведението на пешеходеца още от момента на стъпването
му на платното за движение. При всяко положение, липсва твърдение на св. Личева,
че пешеходецът е започнал да тича още в момента на стъпването си на пътното
платно. В този смисъл показанията на свидетелката не опровергават заявеното от
пострадалия Д., че той се е затичал едва когато видял, че лекият автомобил се е
приближил до него на опасна дистанция. В обобщение, съдът намира, че следва да
кредитира тезата на пострадалия Д., независимо от неговата възможна заинтересованост
от изхода на делото, че е започнал пресичането с бърз ход и едва на средата на пътното
платно, поради непосредствената опасност от ПТП, започнал да тича. За пълнота
следва да се отбележи, че независимо дали се приеме, че пешеходецът се е движел
с бърз ход или е тичал, съгласно заключението на допълнителната АТЕ, изготвена в
съдебното производство пред районния съд, подсъдимият би имал обективна
възможност да избегне ПТП, ако се беше движил със скорост 29.87 км/ч или
по-ниска /при бърз ход на пешеходеца/ и скорост 20.72 км/ч или по-ниска /при
спокойно бягане на пешеходеца/.
Неоснователни са доводите
на защитника относно наличие на противоречие между показанията на пострадалия Д.,
дадени в хода на съдебното следствие пред районния съд и показанията му от
досъдебното производство, прочетени на основание чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.1 от НПК, във връзка с механизма на настъпване на ПТП и удара между лекия автомобил
и пешеходеца. Вярно е, че в показанията си от досъдебното производство
пострадалият посочва, че вследствие на удара залитнал напред и се ударил в металната
ограда, а пред районният съд твърди, че за да смекчи удара, първо се хвърлил
върху предния капак на автомобила, а след това бил отхвърлен встрани от
автомобила и се ударил в заграждението. Противоречието е само привидно, тъй
като, както самият св. Д. заявява при разпита пред съда след прочитане на
показанията от досъдебното производство, „Аз съм залитнал и в двата случая,
просто тогава съм го обяснил по различен начин. Залитнах напред, след като ме
забърса автомобила и бях на капака, инерцията ме метна напред, залитнах и
завърших в колчето“. Предвид обяснението на пострадалия пред съда, следва да се
приеме, че показанията му на досъдебното производство са били записани
по-схематично и в тях са отразени само ключовите моменти от удара, докато при
разпита си в съдебно заседание свидетелят описва по-подробно механизма на удара
с последователните фази, през които е преминал, преди окончателно да падне
встрани от пътното платно и да се удари в металната ограда. За съда е
съществено, че независимо от конкретните подробности във връзка с механизма на
удара, причинно-следствената връзка между ПТП и травмата на ръката на
пострадалия е извън всякакво съмнение, тъй като възникването на травмата от ПТП
се установява непротиворечиво от събраните по делото гласни доказателства -
показанията на пострадалия Д. и на очевидката Личева, поради което и по арг. от
чл.144, ал.2 от НПК назначаване на допълнителна експертиза относно механизма на
телесната повреда не е задължително, доколкото експертиза е задължителна само
при съмнение относно характера на телесната повреда.
При изложената по-горе
фактическа обстановка, въззивната инстанция споделя правните изводи на районния
съд, че с деянието си подс. П. е осъществил от обективна и субективна страна
състав на престъпление по чл.343, ал.3, пр. последно, б.“а“, пр.2 вр. чл.343,
ал.1, б.“б“, пр.2 вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК.
От обективна страна, подс.
П. на 07.02.17 г. около 21.00 ч. в гр. София, при управление на моторно
превозно средство – лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6“, с рег.№ ********,
по самостоятелното платно на бул. „Цариградско шосе“, с посока на движение от
бул. „Александър Малинов“ към Орлов мост, в района на пешеходен подлез при
хотел „Плиска“, нарушил правилата за движение по пътищата, а именно: чл.20,
ал.2 от ЗДвП: „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране на
скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, …, с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за
да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са
длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато
възникне опасност за движението“ и чл.119, ал.1 от ЗДвП: „При приближаване към
пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне
стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали
скоростта или спре“.
Подсъдимият е управлявал
лекия автомобил със скорост около 30 км/ч, която скорост не е била съобразена с
атмосферните условия – с наличието на дъжд; с характера и интензивността на
движението в районна на спирка на градския транспорт „Плиска“ – която се
отличава с изключителна натовареност и засилен трафик на МПС и пешеходци,
поради възловото значение на въпросната спирка в мрежата на столичния градски транспорт;
с конкретните условия на видимост – намалена видимост поради дъжда и нощното
време, при което е настъпило произшествието, и ограничена видимост поради
наличието на обекти непосредствено вдясно до пътното платно /телефонна кабина и
храсти/, които обективно ограничавали видимостта на водачите към приближаващите
пешеходната пътека пешеходци. Съобразената с посочените по-горе фактори
безопасна скорост би била 29.87 км/ч или по-ниска - при бърз ход на пострадалия
пешеходец и 20.72 км/ч или по-ниска - при спокойно бягане на пешеходеца
/съобразно възприетата от съда и описана по-горе фактическа обстановка,
движението на пострадалия пешеходец реално е представлявало комбинация от
посочените два начина на придвижване, доколкото той е започнал да пресича с бърз
ход, а след това преминал в спокойно бягане/. Вместо да управлява лекия
автомобил с безопасна скорост, подсъдимият се е движел със скорост около 30
км/ч, която обективно не му позволила той да изпълни задължението си по чл.20,
ал.2, изр.2 от ЗДвП в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност
за движението и задължението си по чл.119, ал.1 от ЗДвП при приближаване към
пешеходна пътека да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите
по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Съгласно заключенията на
приетите АТЕ ударът между лекия автомобил и пострадалия пешеходец е бил
непредотвратим, но подсъдимият сам се е поставил в положение на такава
непредотвратимост, като е управлявал автомобила със скорост по-висока от
безопасната т.е. по-висока от „съобразената скорост“ по смисъла на чл.20, ал.2
от ЗДвП.
Налице е квалифициращият
признак по чл.343, ал.3, пр. последно от НК, тъй като ПТП е настъпило на
пешеходна пътека, обозначена с пътен знак Д-17 от ППЗДвП и с напречна пътна
маркировка М 8.1 от ППЗДвП.
Вследствие на ПТП, на
пострадалия пешеходец М.П.Д. била причинена средна телесна повреда, изразяваща
се в закрито счупване на дясната лъчева кост на типично място, което е
реализирало медико-биологичния квалифициращ признак „трайно затруднение на
движенията на десния горен крайник“ за срок повече от 30 дни.
От субективна страна,
деянието е извършено виновно, при несъзнавана непредпазливост – подсъдимият не
е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е
могъл да ги предвиди.
Неоснователни са доводите
на защитника относно наличието на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК.
Съгласно цитираната разпоредба случайно деяние е налице тогава, когато деецът
не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните
последици. В конкретния случай, обаче, подсъдимият е бил длъжен да съобрази, че се
приближава към възлова и изключително натоварена спирка на градския транспорт
на гр. София – спирка „Плиска“, и да презюмира възможност от внезапно появяване
на пътното платно на пешеходци, придвижващи се бързо или тичешком, при опит да
хванат тръгващи от спирката превозни средства; респективно подсъдимият е
следвало да съобрази скоростта на управляваното от него МПС с тези опасности,
произтичащи от спецификата на мястото, където е настъпило ПТП.
Въззивната инстанция намира,
че са налице основания за намаляване на размера на наложеното наказание, като
същото следва да се определи при условията на чл.55 от НК, поради наличието на
многобройни смекчаващи вината обстоятелства.
На първо място, като такова
обстоятелство следва да се отчете чистото съдебно минало на подсъдимия. На
следващо място, поведението на подсъдимия след настъпилото ПТП – проявената ангажираност
относно състоянието на пострадалия, изразяваща се в посещение в болницата и
превеждане по собствена инициатива на сумата от
2 300 лв. за покриване на разходи във връзка с извършената операция
и последваща рехабилитация. На следващо място, конкретното деяние се отличава с
по-ниска тежест в сравнение с обикновените случаи на престъпления от този вид.
Подсъдимият е управлявал лекия автомобил с относително ниска скорост - 30 км/ч,
която макар и несъобразена с критериите по чл.20, ал.2 от ЗДвП, представлява
минимално превишаване над съобразената с конкретните пътни условия скорост,
която съгласно заключението на АТЕ е в рамките на 29.87 км/ч - 20.72 км/ч;
същевременно скоростта е далеч под максимално разрешената скорост за населено
място от 50 км/ч. При това положение липсва основание да се счита, че
подсъдимият е склонен към лекомислено и безотговорно шофиране. По делото няма
данни за извършени от подсъдимия административни нарушения по ЗДвП. На следващо
място, следва да се отчете поведението на самия пострадал, който е навлязъл на
пътното платно забързано, с намерение да хване тръгващия от спирката тролейбус,
а след това и се затичал, като посочените действия на пострадалия създават
рискова ситуация за ПТП. Налице е нарушение на правилата по чл.113, ал.1, т.1
от ЗДвП и чл.114, т.1 от ЗДвП от страна на пешеходеца. Не на последно място,
следва да се съобрази и изтеклия продължителен период от време от извършване на
деянието до влизане на присъдата в сила, който период намалява ефективността на
наложеното наказание.
Отегчаващи вината
обстоятелства не се установяват.
За престъплението по чл.343, ал.3, пр. последно, б.“а“, пр.2 вр.
чл.343, ал.1, б.“б“, пр.2 вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК законът предвижда
наказание от една до шест години лишаване от свобода. При преценката на
изложените многобройни смекчаващи вината обстоятелства, въззивната инстанция
счита, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на
чл.55, ал.1, т.1 от НК, тъй като и най-лекото предвидено в закона наказание се
явява несъразмерно тежко. Поради това срокът на наложеното на подсъдимия
наказание лишаване от свобода следва да се намали на шест месеца, като
изпълнението на наказанието следва да се отложи на основание чл.66, ал.1 от НК
при изпитателен срок от три години, и срокът на наложеното на основание чл.343г
от НК кумулативно наказание лишаване от право да управлява МПС също следва да
се намали на шест месеца. Посочените санкции, в своята съвкупност, са
достатъчни, за да постигнат целите на специалната и генералната превенция по
чл.36 от НК, като въздействат предупредително и възпитателно върху дееца и
останалите членове на обществото.
С оглед горното и на основание чл.334, т.3 и чл.337,
ал.1, т.1 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, VI-ти въззивен състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда на Софийски районен съд, НО,
11 с-в от 17.01.2020 г. по НОХД № 19759/18 г., като НАМАЛЯВА срока на наложеното на подс. Р.П.П.
наказание лишаване от свобода на шест месеца и
на наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС на шест месеца.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.