Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,10.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесети февруари две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 3552 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 302214 от 26.12.2017 г. по гр. д. № 76009/2016
г. на СРС, 32 състав, З. „Л.И.“ АД с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, е осъдено
да заплати на А.Т.М. с ЕГН **********,***,
сумата 17 000 лв., ведно със
законната лихва от 20.04.2016 г. до окончателното изплащане, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на
20.04.2013 г., като е отхвърлен искът за сумата над 17 000 лв. до
предявения размер от 25 000 лв. Със същото решение З. „Л.И.“ АД с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, е осъдено да заплати: на адв. А.Т. от
САК с адрес *** - сумата 1 040 лв., на Софийски районен съд - сумата 680лв., представляващи разноски по
делото, както и на А.Т.М. - сумата 102 лв. разноски по делото. От своя страна, А.Т.М.
с ЕГН ********** е осъден да заплати на З. „Л.И.“ АД с ЕИК ******, сумата 48 лв.
- разноски по делото.
С решение от 27.12.2018 г. по по гр.дело № 76009/2016 г.
по описа на СРС, 32 състав е допусната
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение от
26.12.2017 г. по същото дело, като след думите „ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 17 000лв.
до предявения размер от 25000 лв.“ следва да се чете: „както и претенцията за
обезщетение за забава за периода 20.04.2013 г.-20.04.2016г.“
Недоволен от така постановеното решение в ЧАСТТА, с
която е отхвърлена претенцията за обезщетение за забава за периода от
20.04.2013 г. до 20.04.2016 г., е
останал въззивникът-ищец А.М.,
който с въззивна
жалба от 18.01.2018 г., идентична с въззивна жалба от 25.01.2019 г., го обжалва
при твърденията, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно по
изложените в жалбата съображения и цитираната в подкрепа на жалбата съдебна
практика, включително и при твърденията, че застрахователното събитие е
настъпило през 2013 г. при действието на отменения Кодекс за застраховането. Искането
към съда е да отмени решението в обжалваната част и да уважи иска за лихва за
забава. Претендира разноски.
Недоволен от решението в частта, в която искът с правно
основание чл. 226 КЗ/отм./ е уважен за сумата над 200 лв. до 17 хил. лв. е
останал ответникът в първоинстанционното производство - З. „Л.И.“ АД, който го
обжалва при твърденията, че решението в обжалваната част е постановено в
нарушение на материалния закон - разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и същото е
неправилно и незаконосъобразно. Първостепенният съд не е спазил принципа за
справедливост и постоянната съдебната и застрахователна практика. Моли съдът да
отмени обжалваното решение и да отхвърли иска. Претендира раноски.
Ищецът А.М. оспорва жалбата на З. „Л.И.“ АД в писмен
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК по подробно изложени в същия доводи. По-конкретно
поддържа, че винтът е бил положен в пострадалия като заместващ елемент от
неговата костна система по повод вродена формация на лявото ходило и при
настъпване на застрахователното събитие е бил счупен. Моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение
потвърдено в обжалваната му осъдителна част. Претендира разноски на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК.
Съдебното решение в ЧАСТТА, с която искът с правно
основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за неимуществени вреди е уважен по отношение
на ответника З. „Л.И.“ АД за сумата от 200 лева, като необжалвано е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Поради частичната основателност на предявения иск и
липса на жалба от ответника З. „Л.И.“ АД в тази осъдителна за него част,
първоинстанционното решение формира СПН
по фактите, които пораждат вземането при квалификацията по чл.226 от КЗ, а
именно – ПТП-то от 20.04.2013 г. е застрахователно събитие, покрит риск по
договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, виновен за
настъпването му е М.С. управлявала автомобила - л.а. „Нисан“ с ДКН ******, по
бул. „А. Стамболийски“ с посока от бул. „Хр. Ботев“ към бул. „Витоша“, която е предприела
маневра десен завой, без да пропусне пресичащия пешеходец - ищеца А.Т.М., при
което преминала с дясна предна гума през лявото му ходило.
По делото са безспорно установени предпоставките за уважаване
на предявения иск - противоправно поведение на водача, вследствие на което
е настъпило ПТП, претърпени неимуществени вреди от ищеца; размер на вредите;
причинна връзка между поведението на водача и вредите на ищеца; наличие на
валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на настъпване на ПТП
при ответника.
Между страните по делото не се спори, че гражданската
отговорност на водача на автомобила е била застрахована при ответника към
момента на настъпване на ПТП.
Действително от събраните по делото писмени и гласни
доказателства, както и заключение към САТЕ,
се установява по безсъмнен начин, че причина за настъпване на ПТП е виновното
поведение на водача на л.а. „Нисан“ с
ДКН ****** - М.С.. Последната е допуснала нарушение на правилата за движение,
регламентирани в ЗДвП - чл.25 ЗДвП. Установено е, че на 20.04.2013 г., около 21ч.,
М.С. управлявала автомобила - л.а. „Нисан“ с ДКН ******, по бул. „А.
Стамболийски“ с посока от бул. „Хр. Ботев“ към бул. „Витоша“, предприела
маневра десен завой, без да пропусне пресичащия пешеходец - ищеца А.Т.М., при което
преминала с дясна предна гума през лявото му ходило.
От заключението на приетото пред първоинстанционния
съд заключение на СМЕ, се
установява, че вследствие от ПТП при ищеца е настъпила контузия на лявото му
ходило, при която бил счупен по-рано поставен винт в крака му, което наложило операция за поставяне на нов винт,
която била извършена през януари 2014 г. През целия период от април 2013 г. до
операцията през януари 2014 г. ищецът се придвижвал с патерици, което
продължило 2-3 месеца и след операцията, като ищецът понасял болки и страдания
с най-интензивен характер непосредствено след травмата и се нуждаел от чужда
помощ в първите 7-8 дни след нея.
По делото безспорно е установено, че получената от
ищеца телесна повреда, описана по-горе, вследствие от ПТП, му е причинила
значителни неимуществени вреди, изразяващи се в контузия на лявото му ходило,
при която е счупен по-рано поставен винт в крака му, претърпяна наложителна операция
за поставяне на нов винт, дълъг възстановителен период през който ищецът е бил
принуден да се придвижва с патерици, да ползва чужда помощ и през който период ищецът
понасял болки и страдания.
Горните обстоятелства се потвърдиха по категоричен и
несъмнен начин от показанията на разпитаният по делото свидетел Ж., които са достоверни, безпротиворечиви и по обективен
начин описват развилата се по делото фактическа обстановка относно претърпените
от ищеца неимуществени вреди, настъпили от получената по-горе телесна повреда,
вследствие описаното ПТП.
По делото е установено, че пътно-транспортното
произшествие, при което ищецът е пострадал, е настъпило само по вина на
водача на л.а. „Нисан“ с ДКН ****** - М.С.,
като за настъпване на ПТП ищецът няма вина и не е налице съпричиняване от негова
страна, нито е налице случайно събитие, което да изключва виновното поведение
от страна на водача М.С.. В този смисъл правилни са изводите на
първоинстанционния съд, че от събраните писмени и гласни доказателства не се
установява противоправно поведение от страна на ищеца, поради което
възражението за съпричиняване е неоснователно.
В случая, предвид представените писмени доказателства
– констативен протокол, служебна бележка от 26.08.2013 г., материалите по
административнонаказателната преписка и приетото заключение на САТЕ, се достига
до единствения възможен извод, че водачът на на л.а. „Нисан“ с ДКН ****** - М.С.,
е проявил поведение, което е допринесло за настъпване на процесното ПТП.
По делото е доказано, че вследствие на това ПТП са настъпили
твърдените и претендираните от ищеца неимуществени вреди.
С оглед на гореизложеното и доколкото в хода на
производството не се обори установената в нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция
за вина, следва да се приеме, че са налице предпоставките за ангажиране
деликтната отговорност на виновния водач. Нормата на чл.226, ал.1 КЗ
регламентира прякото право на увредения, спрямо който застрахованият е
отговорен, да иска обезщетението от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“. Предвид обстоятелството, че гражданската отговорност на виновния
водач е покрита от ответното дружество, същият дължи заплащането на
застрахователно обезщетение на ищеца за претърпените от него неимуществени
вреди, като размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост, на основание чл.52 ЗЗД.
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както това изрично е прието и в ППВС № 4/68 г., означава да бъде определен
от съда онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията,
понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобства,
емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите.
Настоящият въззивен състав приема, че прилагайки
разпоредбата на чл.52 ЗЗД районният съд е отчел в достатъчна степен вида и
характера на претърпените от ищеца болки и страдания от причинените му телесни повреди.
Всичко изложено дотук, води до извода, че увреждането
на здравето, което е получил ищецът в резултат на процесното ПТП, е свързано
със значителни физически и психически страдания и болки, които ищецът е търпял
ежедневно, а предявеният иск е доказан, както по основание така и по размер. Понятието
"неимуществени вреди", в което, според последователната практика на
ВКС, се включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалите и
претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху
психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време,
както и от разбирането, че критерият за справедливост, чийто израз е нормата на
чл. 52 ЗЗД, не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в
страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап
от развитие на самото общество в конкретната държава, намира, че определеното
от СРС обезщетение в размер на сумата от 17 000 /седемнадесет хиляди/ лева за
претърпените от ищеца неимуществени вреди е справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД и така определен същият в пълна степен отговаря на действително
претърпените от него неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, и ще
допринесе за пълното им възмездяване. Обстоятелството, че на ищецът е имал
поставен винт от друга, по-ранна увреда в крака, не налага намаляване на тка
определеното обезщетение, тъй като в случая се цели възстановяване на вредите,
доколкто това е възможно, до състоянието на пострадалия, в което се е намирал
непосредствено преди настъпване на ПТП. От заключението на СМЕ се установява,
че ищецът е имал поставен такъв винт в
крака и преди ПТП, като вседствие именно на ПТП същият е бил повреден и това е
наложило извършването на операция и поставянето на нов винт, какъвто ищецът е
имал и преди настъпване на ПТП. Т.е. операцията и поставянето на новият винт са
били необходими за поправянето на настъпилите вследствие ПТП увреждания на
ищеца. Ето защо, въззивната жалба на З. „Л.И.“ АД се явява неоснователна и като
такава следва да се остави без уважение, а първоинстанционното решение в
обжалваната с нея осъдетелна част следва да бъде потвърдено.
В процесния случай предявеният пряк иск по чл.226,
ал.1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента се
явява основателен, доколкото в процеса са доказани всички кумулативни елементи
на сложния фактически състав на посочената правна норма.
По
претенцията за лихви за забава. Ищецът претендира лихви за забава
от датата на увреждането – 20.04.2013 г. При вреди от непозволено увреждане
лихвите се дължат от датата на увреждането /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/. За тези
лихви отговаря и застрахователя при предявен пряк иск против него.
Застрахователят отговаря и за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря
за тях пред увреденото лице /чл. 223, ал. 2 от КЗ отм.). След като застрахования
отговаря за лихвите за забава считано от датата на увреждането, от тази дата
следва да отговаря и застрахователя при предявен пряк иск. Ограничаването на
отговорността на застрахователя за лихви за забава, считано от датата на
съобщаването е в случая, когато лихвите за забава са „присъдени“ в тежест на
застрахования, при уважен срещу деликвента иск по чл. 45 от ЗЗД. Само в този
случай отговорността на застрахователя за лихви за забава е ограничена от
датата на съобщаването /по чл. 224, ал. 1 от КЗ отм., чл.429 ал.3 изр. второ КЗ
нов/. Спрямо увредения застрахователят отговаря за лихви за забава от момента
на увреждането, а спрямо застрахования от момента на съобщаването и то само,
когато лихвите са присъдени в тежест на застрахования. Ето защо, решението в
частта, в която е отхвърлена претенцията за обезщетение за забава за периода от
20.04.2013 г. до 20.04.2016 г., следва да се отмени като неправилно и
незаконосъобразно и претенцията следва да бъде уважена.
При този изход на спора и право на разноски има
въззивникът-ищец. Видно от представения договор за правна защита и съдействие
на адв. от САК е уговорено адвокатско възнаграждение по чл. чл.38, т.2 от
Закона за адвокатурата (ЗАдв). В полза на процесуалния представител на ищеца,
на основание чл. 78, ал.1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение, като минималното адвокатско възнаграждение
по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. е в размер на 450 лева,
поради което уважава претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение за
сумата от 450 лева, която сума следва да се възложи в тежест на ответника.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
302214 от 26.12.2017 г. по гр. д. № 76009/2016 г. на СРС-ГО, 32 с-в, поправено
с решение от 27.12.2018 г. по гр.дело № 76009/2016 г. по описа на СРС, 32
състав, в частта, в която е отхвърлена претенцията за обезщетение за
забава за периода от 20.04.2013 г. до 20.04.2016 г., КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да плати на А.Т.М. с
ЕГН **********,***, законна лихва върху сумата от 17000 лв., от 20.04.2013 г.
до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302214 от
26.12.2017 г. по гр. д. № 76009/2016 г. на СРС-ГО, 32 състав, в останалата му
част.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК и чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв, да заплати на адвокат на адв. А.Т. от САК с адрес *** - сумата 450
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществената безплатно на ищеца
правна помощ.
Съдебното
решение в ЧАСТТА, с която искът с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за
неимуществени вреди е уважен по отношение на ответника З. „Л.И.“ АД за сумата
от 200 лева, като необжалвано е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.