Р Е
Ш Е Н И Е № 1128
гр. Пловдив, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на девети
март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 8220 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявен
е осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД, във вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД от „ОТП Факторинг България” ЕАД против М.К.Т. за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 426,52 лв. – главница по вноски с
падежи от 25.05.2014 г. до 13.11.2014 г., дължима по договор за кредит за
текущо потребление от 13.12.2007 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 25.04.2012
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
23.05.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
В
исковата молба ищецът твърди, че на 13.12.2007 г. между „Банка ДСК” ЕАД и
ответникът бил включен договор за кредит за текущо потребление, по силата на
който банката отпуснала на кредитополучателя кредит в размер на 4000 лв. за
текущо потребление със срок за издължаване 84 месеца, считано от датата на
негово усвояване. Заемната сума се усвоявала по разплащателната сметка на
ответника, като погасяването следвало да се извършва чрез разплащателна сметка
№ **** на месечни вноски, съгласно погасителния план. Последната вноска била с
падеж на 13.11.2014 г. В чл.7 от договора била уговорена възнаградителна лихва в размер на 12,70 % годишно. Ищецът
поддържа, че кредиторът е изпълнил задължението си по предоставяне на
процесната сума на кредитополучателя, но последният не е изпълнявал
задълженията си. Поради това било подадено заявление от банката по реда на
чл.417 ГПК за снабдяване със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 22063 от 2011 г. на Районен съд Пловдив. С договор за цесия
от 25.04.2012 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на цедент, и
ответното дружество, в качеството на цесионер, били прехвърлени вземанията по
процесния договор. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
прехвърленото вземане, поради което ищецът изпратил писмо до длъжника, което
било получено от него. Въпреки това, като приложение към исковата молба прилага
уведомление за извършената цесия и моли за неговото връчване. За принудително
събиране на сумите по договора било образувано изпълнително дело № **** по
описа за 2016 г. на ЧСИ ****. Впоследствие по повод подадено от ответника
възражение по чл.414 ГПК, с определение от 11.01.2018 г. издадените по ч.гр.д.
№ 22063 от 2011 г. на Районен съд Пловдив заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист били обезсилени. Изпълнителното дело било прекратено. С
настоящия иск ищецът претендира заплащане на сумата от 426,52 лв.,
представляваща непогасена по давност главница по вноски с настъпили падежи за
периода от 25.05.2014 г. до 13.11.2014 г. по процесния договор за кредит за
текущо потребление. Моли за уважаване на иска и за присъждане на разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника М.К.Т., чрез особения
представител адв. Т.Д., със становище за неоснователност на предявения иск.
Твърди, че ответникът не бил уведомен за извършената цесия на вземането на
договора за кредит, поради което и същата не би могло да произведе действие по
отношение на него. Счита, че връчването следвало да бъде лично на длъжника, а
не и на назначения по делото особен представител. Поддържа, че договорът за
цесия не можело да породи правното си действие поради нарушение на разпоредбата
на чл.26 ЗПК, а именно – в договора за кредит нямало уговорка, която да
позволява прехвърляне на вземането. Затова намира, че договорът за цесия е
нищожен, поради противоречие на чл.26, ал.1 ЗПК. Прави възражение за
погасителна давност на претенцията, като твърди, че ищецът не бил предприемал
действия за прекъсване на давността. Моли за отхвърляне на предявения иск.
Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По
легитимацията на ищеца:
Въпросът за
материалната легитимацията на ищеца следва да бъде изследван преди разглеждане
на предпоставките за основателността на предявения осъдителен иск, като се
обсъдят и релевираните от ответната страна възражения за нищожност на цесията.
Ищецът извлича правото
си да претендира процесната сума от факта, че е придобил вземането по договора
за кредит за текущо потребление от 13.12.2007 г. съгласно договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.04.2012 г. За да бъде титуляр на
процесното вземане и кредитор на ответника по процесния договор за
потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи осъществяването на
прехвърлянето на вземането, т.е. наличието на валиден договор за цесия, както и
уведомяването на длъжника за прехвърлянето.
С договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 25.04.2012 г. (л.14 и сл. от делото),
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на цедент, и „ОТП Факторинг
България“ ЕООД, в качеството му на цесионер, продавачът продава и прехвърля на
купувача вземания, посочени в приемо-предавателен протокол срещу покупната
цена. Купувачът от своя страна приема прехвърлените вземания и встъпва като
кредитор по тях от датата на прехвърлянето. Процесното вземане е индивидуализирано
в приемо-предавателен протокол към договора за цесия – л. 22 от делото. Извършването на цесията е потвърдено
от цедента с писмо, отправено до цесионера (л.24 от делото).
За да има действие
цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, тя следва да му бъде
съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното
прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на
чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор да извърши посоченото уведомяване.
Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД
действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщаването до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3
и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити срещу неправомерно изпълнение в
полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на
новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната практика на ВКС, обективирана в
решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова
представеното от ищеца уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него,
в качеството му на цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента „Банка
ДСК“ ЕАД съгласно пълномощно (л.23 от делото), е годно да уведоми длъжника за
извършената цесия на процесното вземане.
По делото не са ангажирани
доказателства ответникът – кредитополучател, да е уведомен за извършеното
прехвърляне на вземанията преди депозирането на исковата молба в съда. Представеното
копие от плик на л.27 към исковата молба е с отразяване, че пратката не е
потърсена. Освен това не е ясно от това доказателства, че именно в този плик се
е съдържало уведомлението до длъжника за прехвърлянето на процесното вземане.
Няма пречка обаче
длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение към исковата
молба на уведомителното писмо за извършената цесия. Съгласно решение №
78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за
2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се счете за надлежно съобщена на
длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, респективно от упълномощения цесионер, макар и като
приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В случая, ответникът –
кредитополучател не е участвал лично в производството по делото, а е
представляван от назначения от съда особен представител, на който е връчен
препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и
уведомлението за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС,
обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по
описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. на въпроса допустимо ли е предявеният
осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с
връчване на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на
основание чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият
случай, да не е точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че
особеният представител на ответника би могъл надлежно да получава
материалноправни изявления, от името на длъжника, които да породят правно
действие. Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен
от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника, чрез особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Затова и не се споделят
доводите на особения представител, че уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД не може
да се връчи на него в рамките на висящия процес и да породи предвидените в
закона правни последици. Дори обаче да не се възприеме така изложената теза, то
уведомлението за цесията е връчено на ответника – длъжник и на основание чл.47,
ал.5 ГПК по силата на законовата фикция, видно от книжата по делото.
Съдът намира за
неоснователно и възражението на ответника за нищожност на цесията поради
противоречието й в с нормата на чл.26, ал. 1 ЗПК. Съгласно цитираната
разпоредба кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Съгласно
чл.24 от ОУ към процесния договор кредиторът има право да прехвърли на трето
лице правата си по настоящия договор. Страните са се съгласили – чл.12 от
договора за кредит, че неразделна част от него са Общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, които
кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора. От това
следва, че са изпълнени законовите изисквания на чл.26, ал.1 ЗПК и
кредитодателят е имал правото да прехвърли процесното вземане на трето лице, в
случая – ищцовото дружество. Не е налице нарушение на закона, което да породи
нищожност на договора за цесия. Ето защо, съдът приема, че вземането по
процесния договор за кредит е надлежно прехвърлено на цесионера по силата на
валидно сключен договор за цесия, който е произвел своето действие както по
отношение на длъжника, така и по отношение на третите лица.
Поради гореизложеното,
ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор по договора за кредит
за текущо потребление по силата на договор за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на предявения осъдителен иск.
По основателността на иска
с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За да се уважи иск с
правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице следните
материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно сключен
договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпил падеж за връщане
на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя на претендираната сума; 5. процесното вземане да не е погасено по
давност, с оглед изричното възражение на ответника в този смисъл.
По делото не е спорно,
а и се установява от събраните по делото доказателства, че на 13.12.2007 г. е
сключен процесният договор за кредит за текущо потребление между „Банка ДСК“
ЕАД, в качеството на кредитор, и ответникът, в качеството на кредитополучател.
Съгласно чл.1 от договора кредиторът отпуска на кредитополучателя кредит в
размер на 4000 лв. за текущи нужди. Срокът за издължаване на кредита е 84
месеца, считано от датата на неговото усвояване, като погасяването на кредита
се извършва чрез разплащателната сметка на кредитополучателя на месечни вноски,
съгласно погасителния план, с падеж на всяка от тях на 25-то число на месеца. Видно
от погасителния план, падежът на първата вноска е на 25.12.2007 г., а на
последната – на 13.11.2014 г.
Видно от заключението
на вещото лице, по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което се
кредитира от съда като обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, „Банка
ДСК“ ЕАД е изпълнила задължението си по договора, като е предоставила на
кредитополучателя сумата от 4000 лв. по разплащателната сметка на ответника,
посочена в договора. От заключението се установява, че длъжникът е извършвал
плащания на вземанията за главница в общ размер от 1685,05 лв., а непогасени за
останали вноски от 44-та, частично до 84-та по главницата, в размер на общо
2314,95 лв. Доколкото ищецът претендира главница, дължима за периода от
25.05.2014 г. до 13.11.2014 г., то съдът приема, че тези суми не са заплатени
от длъжника. Размерът на вземането се установява както от погасителния план,
така и от заключението на вещото лице, което в обстоятелствената част в таблица
№2 е посочило по разбивка датата на падежа на всяка от непогасените вноска и
размера на дължимата главница. За процесния период – от 25.05.2014 г. до
13.11.2014 г. непогасената главница е в размер на 427,23 лв. Ищецът претендира
по-малка сума, а именно – 426,52 лв., като с оглед принципа на диспозитивното
начало, искът се явява основателен до пълния предявен размер.
Предвид доказването
както на основанието, така и на размера на предявения иск, на разглеждане
подлежи релевираното от ответника възражение за погасителна давност на
процесното вземане. В случая, доколкото се касае за вземане за главница,
произтичащо от договор за банков кредит, приложение намира общата петгодишна давност съгласно чл.110 ЗЗД. Съдебната практика
на Върховния касационен съд е последователна по отношение на този извод – така
решение №28/05.04.2012 г., постановено по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о.,
решение № 261/12.07.2011 г., постановено по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о.
и др. При договорите за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане
на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи, а представлява частични плащания по договора. Законът не дефинира
понятието „периодични плащания“, но съгласно задължителните за съда и страните
разяснения, дадени в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, това са плащания, които не
са еднократни и не се изчерпват с едно единствено предаване на пари или
заместими вещи. Периодичните задължения са породени от един и същи факт, но те
имат относителна самостоятелност, като периодичността е характерна за
престациите и на двете страни по договора. Като примери в цитираното
тълкувателно решение се сочат повтарящото се задължение на едната страна за
доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за
заплащане на конкретно получените стоки и услуги. При договора за кредит
посочените изисквания не са налице, тъй като нито задължението на банката за предоставяне
на заемната сума, нито задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се.
Макар да е уговорено длъжникът да връща заемната сума на месечни вноски с точно
определен изначално размер, то липсва посочената относителна самостоятелност на
задължението по всяка вноска, което обстоятелство обосновава и неделимостта на
задължението. Затова при вземанията за главница по договора за банков кредит
приложение намира общата петгодишна давност.
Съгласно разпоредбата
на чл.114, ал.1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. В процесния договор за кредит е уговорено, че заемната сума
в размер на 4000 лв. ще се връща на вноски, за срок от 84 месеца, като крайният
падеж (падежът на последната вноска) е 13.11.2014 г. В погасителния план е
уговорен падеж на всяка вноска, като за периода от 25.12.2007 г. до 13.11.2014
г., всеки месец на 25-то число, длъжникът има задължението да заплаща главница
и лихва в посочен размер. Падежът на всяка една от погасителните вноски
настъпва на датата в погасителния план – 25-то число от съответния месец, като
при неизпълнение в срока за всяка една вноска, е предвидено начисляването на
наказателна надбавка от 10 процентни пункта. От това следва, че кредиторът не
само че може да търси изпълнение при неплащане в срока (на падежа) за всяка от
погасителните вноски, но и санкционира длъжника с начисляването на наказателна
лихва. Затова за съда се налага изводът, че вземането става изискуемо за всяка вноска от падежа, уговорен в
погасителния план. От този момент кредиторът може да претендира от длъжника
да изпълни задължението си за всяка една от вноските. Бездействието на
кредитора се санкционира, като в случай, че продължи в предвидения в закона
срок – 5 години от падежа на всяка вноска, то вземането му се погасява по
давност.
Погасителната давност
е установена в обществен интерес. Целта й е да стимулира своевременно
упражняване на субективни граждански права. Чрез погасителната давност на
кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето
право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото
развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на
всички. В този смисъл – мотивите на ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложените по-горе
съображения, съдът приема, че вземането на ищеца за главница за периода пет
години преди депозиране на исковата молба в съда – 23.05.2019 г., т.е. преди 23.05.2014
г., е погасено по давност. Доколкото обаче ищецът претендира главница, дължима
за периода от 25.05.2014 г. до 13.11.2014 г., т.е. в рамките на петгодишния
давностен срок, то претенцията не е погасена по давност. Затова, доколкото се
установи наличието на всички изискуеми материално-правни предпоставки, искът за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 426,52 лв., представляваща
главница по договор за кредит за текущо потребление за периода от 25.05.2014 г.
до 13.11.2014 г., е основателен. Като законна последица от уважаване на
предявения иск, следва да се присъди законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 23.05.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Същият е
доказал заплащането на държавна такса в размер на 50 лв., на възнаграждение за
вещо лице в размер на 120 лв. и на възнаграждение за особен представител в
размер на 300 лв., или общо 470 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК
вр. НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лева. Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде 100 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство
възлиза на 570 лева, която сума следва да му бъде присъдена.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА М.К.Т., ЕГН: **********, с
адрес: *** да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, бул. „Княз Александър
Дондуков“ № 19, ет.2 по предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във
вр. чл.99 ЗЗД, във вр. чл.240, ал.1 ЗЗД, сумата от 426,52
лв. (четиристотин двадесет и шест лева и петдесет и две стотинки) –
главница по вноски с падежи от 25.05.2014 г. до 13.11.2014 г., дължима по
договор за кредит за текущо потребление от 13.12.2007 г., сключен между
ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
договор за цесия от 25.04.2012 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
23.05.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 570 лв. (петстотин и седемдесет
лева) - съдебно деловодни разноски в настоящото производство.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ В. КЪРПАЧЕВА
Вярно с оригинала.
Р.М.