Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260014 24.01.2023 година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 15723 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК
********* /правоприемство – преобразуване в хода на процеса/ против И.В.Г., ЕГН
**********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с
правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.9, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 86,
вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че на 20.11.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „Аксес Файнанс”
ООД, бил сключен договор за кредит „Бяла карта” № …, при спазване разпоредбите
на ЗПК, ведно с анекс от 08.03.2017 г. Бил предоставен револвиращ кредит с
максимален размер от 500 лева, усвоен чрез международна кредитна карта.
След
транзакции, останала непогасена главница от 484,75 лева, дължима ведно с договорна лихва от 321,51 лева за периода 27.11.2016 г. –
06.01.2019 г., съгл. чл. 4, ал.1, т.2, чл. 8 и чл. 22, ал. 2.
Вземанията били
обявени за предсрочно изискуеми на осн. чл. 22, ал. 1 от договора. Поради липса
на плащане се дължало и обезщетение за забава от 74,38 лева за периода 07.01.2019 г. – 16.06.2020 г.
С приложение №
1 от 27.08.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 11.11.2016 г., вземанията били прехвърлени от кредитора на ищеца,
ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Длъжникът бил
уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ
в хода на процеса.
Поради липсата
на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 3665/15.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 8238/20г. по описа на
ПРС, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение за
недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата
от 14.07.2020 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и
настоящото производство.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези
по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по
чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са
предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат
на разглеждане по същество.
По същество:
Налице е
договор за кредит „Бяла карта” № ….между „Аксес Файнанс” ООД и ответника, ведно
с анекс от 08.03.2017 г., с уговорка за предоставена сума от общо 500 лева.
Според данните от ССЕ, ответникът е теглил общо 1719,41 лева /без яснота по
каква причина, при предоставения с дог. кр. лимит/. Пак по данни от ССЕ, по
договора, ответникът е извършвал плащания в размер на общо 2756,30 лева, с които
са погасявани не само главница и дог. лихва, но също неустойка за неизпълнение
на дог. задължение – 779,95 лв. и разходи за събиране в размер на 642,50 лв.
Договорът
и анексът не са оспорени откъм авторство досежно подписа на ответника, поради
което принципно обвързват страната с предвидените права и задължения.
Търсените
суми от него обаче не са дължими.
Твърди
се прехвърляне на вземанията от първоначалния кредитор на ищеца - с приложение
№ 1 от 27.08.2019 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 11.11.2016 г.
Въпреки изричните
указания към ищеца с доклада, по делото не са ангажирани надлежни доказателства за - прехвърляне
именно на вземания по процесния договор за кредит с приложение № 1 към договора
за цесия от 27.08.2019 г. В самия договор индивидуализация на прехвърлените
вземания няма, като соченото приложение не
е представено. Не могат да бъдат споделени съображенията на ищеца, че
едностранно издаденото удостоверение от цедента /л.22/ потвърждавало в
достатъчна степен и удостоверявало прехвърлянето. Първо, в този документ също
се споменава наличието на приложение № 1, „представляващо
неразделна част от договора“, т.е. има такъв отделен документ, но същият не
е представен, второ – същото съдържа единствено изявление на една от страните
по договора за цесия, а приложението като неразделна част от договора, следва
да съдържа изявления и на двете страни по правоотношението. Отделно, предвид
възникналия спор, съдът е този, който трябва да изследва съдържанието на самото
правоотношение и правнорелевантните факти, във връзка с наведените твърдения за
извършена цесия, като в това число съобрази съдържание на представени
доказателства, анализира тяхната док. стойност и съответно – дали удостоверяват
или не надлежното извършване на прехвърлителната сделка и то именно за
конкретни вземания точно по процесния договор за кредит. Тази възможност е
осуетена от ищеца, предвид липсата на представени надлежни доказателства, въпреки изричните указания до страната по
реда на чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада. Горното препятства и правото на
защита на ответника.
Съгласно чл. 154,
ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава
своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването
на правопораждащите факти. Доколкото ищецът не установи именно вземанията по
конкретния договор за кредит да са били прехвърлени, пълно и главно доказване
не е проведено, в т.ч. - да е материалноправно активно легитимиран като носител
/нов кредитор/ на процесните вземания спрямо ответника. Ето защо и исковете
следва да бъдат отхвърлени.
Отделно и за
пълнота:
Според данните
от ССЕ, която се кредитира като компетентно изготвена и неоспорена,
предоставеният кредитен лимит на ответника е
погасен, чрез плащане, като има и надплатени суми. Погасяването на
неустойка е неправилно, т.к. суми за нея не са дължими, поради нищожност на
клаузата за начисляването й. Критериите дали е налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за
задължаване на кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневен срок след
настъпване на падежа при забава в плащането, като при неизпълнение са предвидили
неустойка /чл. 21/ в размер на 10 % от усвоената
и непогасена главница.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване неизпълнението в срок на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за нея.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе
си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в контраст с границите на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост
и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на
договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността
на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея, съответно – суми не е
следвало да бъдат отнасяни за погасяването й.
Погасяваните
разходи за събиране са изцяло недължими, съгл. чл.10а, ал. 2 ЗПК, т.к. са
свързани с управление на кредита, а законът забранява събиране на такива такси.
Претендираната дог. лихва в
процеса също е недължима, поради нищожност на клаузата за начисляването й. Уговорен
е фиксиран процент от 43,20 /чл.4, ал.1, т.2/. При формиране размера й,
обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да
може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната
лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава /в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005
на второ г.о./ В настоящия случай договорените между страните лихви - в размер
на 43,20 % годишно и 0,12 % дневно върху усвоения размер, както и годишен
процент на разходите от 45,90 %, надхвърлят четирикратно законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение
при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размерите
на договорната лихва накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните и такова задължение не е възникнало за ответника.
Поради горното и доколкото от
ССЕ се установява пълно погасяване на теглените парични суми по кр. карта,
дължими суми – няма, съответно – исковете следва да се отхвърлят като
неоснователни и на тази плоскост. С оглед липсата на главен дълг, обезщетение
за забава като акцесорно и обусловено също не е дължимо.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн. чл. 78, ал.
3 ГПК, който не е направил искане и няма доказателства да е сторил такива,
поради което и не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от „Агенция
за контрол на просрочени задължения” АД, ЕИК ********* /правоприемник на
преобразуваното в хода на процеса ищцово дружество „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК *********/ против И.В.Г.,
ЕГН ********** искове за признаване за установена в отношенията между страните
дължимостта на следните суми: 484,75
лева – главница по договор за
кредит „Бяла карта” № …от 20.11.2016 г., ведно с анекс от 08.03.2017 г.,
сключени с „Аксес Файнанс” ООД, предсрочно изискуеми, вземанията по които са
прехвърлени с приложение № 1 от 27.08.2019 г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г. на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД; 321,51 лева
- договорна лихва за периода 27.11.2016
г. – 06.01.2019 г.; 74,38 лева - обезщетение за забава за периода 07.01.2019
г. – 16.06.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда –
14.07.2020 г. до погасяването, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК № 3665/15.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 8238/20г.
по описа на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП