№ 672
гр. София, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Тодор Тодоров
Членове:Милен Василев
Светла Станимирова
при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001000927 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 8.07.2021 г. на ищеца Застрахователно акционерно
дружество „Евроинс“ АД срещу решението от 8.06.2021 г. по т. д. № 625/2020 г. на Софийския
градски съд, VІ-12 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ответника „Бритиш
Еъруейс“ АД /BRITISH AIRWAYS PLS/:
иск по чл. 410, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 18, ал. 1 от Конвенцията за уеднаквяване на някои
правила за международния въздушен превоз за заплащане на сумата над присъдените
1 153,87 лв. до пълния предявен размер от 25 406,35 лв., и
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над присъдените 220,86 лв. до пълния
предявен размер от 4 869,55 лв. – законна лихва за периода 11.05.2018 г. – 30.03.2020 г.
В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел, че процесната претенция касае вреди,
обезщетението за които произтича от договорно основание, а не от деликтно такова, и че за
размера на обезщетението са приложими лимитите на отговорността по чл. 22, ал. 3 от
Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз. Поддържа се,
че правото на застрахователя по чл. 410 КЗ е регресно и произтичащо от закона, а не е договорно,
поради което посочената Монреалска конвенция не е приложима към тази претенция, а
конвенцията е приложима само в отношенията между страните по превозния договор. Претенцията
на ищеца се основавала на деликтна отговорност, а не на договорна такава. Твърди се и, че
разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от конвенцията не уреждала начина на определяне на обезщетението,
нито вида на вредите, които превозвачът следва да обезщети. Поради това се прилагали общите
1
правила за неизпълнението – обезщетението обхващало претърпяната загуба и пропусната полза,
доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат
предвидени при пораждане на задължението. Твърди се, че в противен случай би се стигнало до
предварително ограничаване на договорната отговорност от една от страните в правоотношението,
каквато не би могло да е целта на дефиницията на чл. 18, ал. 1 от конвенцията.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „Бритиш Еъруейс“ АД – ответник по исковете – редовно уведомен, не взема
становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от
аргументите, които вече са били изтъкнати в отговорите на исковата молба и в устните
състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това следва да се
добави и следното:
1. Не е спорно между страните, а и от представените доказателства се установява, че: 1) между
ищецът и „Кардио Медикъл“ ЕООД е бил сключен договор за имуществена застраховка „Товари
по време на превоз“, обективиран в застрахователен сертификат № 044/27.10.2017 г. към
абонаментна застрахователна полица № 30700100001646/14.08.2017 г., с която ищецът е
застраховал товар, принадлежащ на застрахования /4 бр. кашони с медицински консумативи с
тегло 48 кг/ при клауза „Пълно покритие“ А, при въздушен превоз от гр. Дюрам – САЩ до гр.
София, през Шарлот и Лондон, извършван със самолет AWB: 125-4565-7371/ полет: BA3540,
BA216, с начало на застрахователното покритие 27.10.2017 г. и застрахователна сума 15 075
щатски долара; 2) на 27.10.2017 г. с въздушна товарителница 125 CLT 45657371 и въздушна
товарителница 88217-10040 ответникът „Бритиш Еъруейс“ АД е приел за въздушен превоз от
изпращача „HYPERBRANCH MEDICAL TECHNOLOGY“ чрез спедитор „Трансгруп
Интернешънъл“ същият товар, предназначен за получателя „Кардио Медикал“ ЕООД, с начална
точка гр. Дюрам и крайна точка – гр. София, чрез полет ВА216 от Вашингтон; 3) стоката е била
изгубена по време на транспортирането й, за което превозвачът уведомил на 15.12.2017 г.; 4)
застрахованият „Кардио Медикъл“ ЕООД е поискал от ищеца заплащане на застрахователно
обезщетение за изгубения товар с уведомление от 10.01.2018 г., по повод на което била образувана
преписка по щета № **********/2018 г.; 5) на 14.03.2018 г. ищецът заплатил на застрахования
обезщетение в размер на 25 406,35 лв., и 6) с писмо с изх. № 331/2/9.05.2018 г., получено от
ответника на 11.05.2018 г., ищецът е отправил покана за възстановяване на сумата 25 406,35 лв. на
2
основание регрес и суброгация.
Доколкото в случая се касае за отношения с международен елемент се поставя въпроса за
приложимото материално право към процесната регресна претенция. Според относимия Регламент
№ (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения законната суброгация
се урежда от чл. 15. Разпоредбата предвижда, че „когато едно лице („кредитор“) има договорна
претенция срещу друго лице („длъжник“) и трето лице има задължение да удовлетвори кредитора
или е удовлетворило кредитора в изпълнение на това задължение, правото, което урежда
задължението на третото лице да удовлетвори кредитора, определя дали и в каква степен третото
лице има право да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника
съгласно правото, което урежда тяхното отношение“. В случая застрахователят – ищец се явява
„трето лице“ спрямо договорната претенция за обезщетяване на вредите за загубения товар, по
която кредитор е получателят „Кардио Медикъл“ ЕООД, а длъжник – превозвачът-ответник. По
тази причина правото, което е приложимо към застрахователния договор, е приложимо и към
евентуалната регресна и суброгационна претенция на застрахователя към длъжника /превозвача/.
В случая и съобразно чл. 7, ал. 3 от Регламент № (ЕО) № 593/2008 към процесния застрахователен
договор право се прилага българското право, което страните са избрали в чл. 34, ал. 2 от Общите
условия към този договор /стр. 44 от делото на СГС/. Ето защо и българското право урежда
суброгационното право на застрахователя – ищец спрямо лицето, отговорно за вредата, причинена
на застрахования. Това суброгационно и регресно право е уредено в чл. 410, ал. 1 КЗ, според която
разпоредба с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне, срещу: 1) причинителя на вредата, в това число в случаите на вреди,
произтичащи от неизпълнение на договорно задължение, или 2) възложителя за възложената от
него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от ЗЗД, или 3)
собственика на вещта и лицето, което е било длъжно да упражнява надзор върху вещта, причинила
вреди на застрахования по чл. 50 от ЗЗД.
Не е спорно, че предвид фактите по делото, в полза на ищеца е породена подобна претенция
срещу ответника. Спорният въпрос е за размера на тази претенция, по който въпрос въззивният съд
намира следното:
2. Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение,
което застрахователят е платил на застрахования, и от размера на обезщетението, което третото
лице дължи на застрахования. По тази причина при подобна претенция застрахователят има право
на по-малката от двете суми – заплатеното застрахователно обезщетение или дължимото от
третото лице на увредения обезщетение. Суброгацията е вид частно правоприемство за вземането
на застрахования спрямо третото лице, отговарящо за вредата, поради което регресната претенция
на застрахователя не може да надхвърли размера на вземането, в което застрахователят е встъпил.
Противното би било non sens, тъй като положението на третото лице не може да се влошава само
поради настъпилата суброгация – третото лице не може да дължи на суброгиралия се
застраховател повече от това, което дължи на неговия пряк кредитор. Какво и в какъв размер
третото лице дължи на неговия пряк кредитор се определя от първичното облигационно
правоотношение между тях, по силата на което третото лице дължи обезвредата на увреденото
лице. Ако това облигационно отношение е породено от договор, то и вземането, в което се
суброгира застрахователя е договорно, а ако облигационното отношение е деликтно, то и
вземането, в което се суброгира застрахователя може да е само деликтно.
3
В случая това първично облигационно отношение е породено от сключения с ответника договор
за въздушен превоз на товар от 27.10.2017 г., който урежда правото на увредения получател да
получи обезщетение за процесния загубен товар. По тази причина и противно на доводите в
жалбата, ищецът може да се суброгира единствено в това договорно вземане, а не е в деликтно
такова. Ответникът не носи деликтна отговорност за загубения товар спрямо получателя по
превозния договор, а носи договорна отговорност. При липсата на деликтно вземане на получателя
спрямо превозвача, правноневъзможно е ищецът да встъпи в подобно несъществуващо вземане, а
може да встъпи само в съществуващото с договорен характер – такава възможност следва пряко и
от текста на чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ in fine.
3. Не е спорно, че спрямо това превозно договорно отношение са приложими правилата на
Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз /Монреалската
конвенция/, която е ратифицирана от Република България и обнародвана в ДВ, бр. 6/23.01.2004 г.,
и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията има предимство пред всички разпоредби на
вътрешното право, вкл. пред общите правила на ЗЗД. Конвенцията предвижда в чл. 22, ал. 3, че
при превоз на товари отговорността на превозвача в случай на унищожаване, загуба, повреда или
закъснение е ограничена до сумата от 17 специални права на тираж за всеки килограм, освен ако
изпращачът е направил по време на предаване на пакета на превозвача специална декларация за
интерес от доставка в местоназначението и е заплатил допълнителна сума, ако случаят го изисква,
като в този случай превозвачът е отговорен да заплати сума, непревишаваща декларираната сума,
освен ако докаже, че сумата е по-голяма от действителния интерес на изпращача от доставка в
местоназначението. По-силата на цитираната разпоредба отговорността на превозвача по правило е
ограничена – или до декларираната от изпращача сума, а ако такава липсва до сумата от 17
специални права на тираж за всеки килограм. Правоимащият по договора за превоз на товар не
притежава вземане спрямо превозвача над този лимит, поради което и застрахователят не може да
се суброгира в несъществуващо право на обезщетение над същия лимит.
В конкретния случай в съставените две товарителници за процесния въздушен превоз,
установяващи клаузите на договора за превоз, липсва декларирана от изпращача стойност на
превозвания товар. По тази причина лимитът на отговорността на превозвача е в размер на 17
специални права на тираж за всеки килограм. Процесният товар е бил с тегло 48 кг, поради което
максималният размер на отговорността на превозвача е 816 специални права на тираж, възлизащи
на 1 153,87 лв. към датата на застрахователното събитие /15.12.2017 г./ – според приетото
заключение на ССЕ. Доколкото тази сума е по-малка от пазарната стойност на товара /15 075
щатски долара, или 25 406,35 лв./, то превозвачът дължи именно максималния лимит на
отговорността по чл. 22, ал. 3 от Конвенцията, а именно – 1 153,87 лв. Ето защо искът е
основателен до този размер, а неоснователен за горницата.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
Въпреки този изход на спора на въззиваемия – ответник не следва да се присъждат разноски за
въззивното производство, тъй като не е заявена претенция за това.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 8.06.2021 г. по т. д. № 625/2020 г. на Софийския градски съд,
VІ-12 състав, в обжалваната част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5