ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№260221 28.01.2021 година, гр.Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, на 28.01 , през две хиляди двадесет и първа година, в закрито заседание в състав:
Председател: Марияна Карастанчева
Членове:1. Таня Русева-Маркова
2 .Пламена Върбанова
като разгледа докладваното от съдия М.Карастанчева частно въззивно гражданско дело № 112 по описа за 2021 година на Окръжен съд-Бургас , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано е по частна жалба на „Банка ДСК “АД против разпореждане от 28.10.2020г.,постановено по ч. гр.д.№ 6695/2020. по описа на PC-Бургас ,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу Г. Д. А. и Х.И.Г. ,двете от гр.***, в частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за : сумата от 120-разходи по изискуем кредит , ,както и претенцията за разноски над присъдената сума от 415,79 лв.
В частната жалба се заявява становище за необоснованост на обжалваното разпореждане ,при погрешно тълкуване на характера на претендираната сума като разход за изискуем кредит .Сочи се ,че сумата е регламентирана в Тарифата за лихвите ,таксите и комисионните ,която се прилага от банката по извършвани услуги на клиентите .Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и издаване на заповед за изпълнение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид, че частната жалба е предявена правно-легитимирано лице в законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт и като съобрази разпоредбите на закона, исканията и твърденията на частния жалбоподател и приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано въз основа на депозирано заявление от „Банка ДСК“АД –гр.София ,с което се претендира по реда на чл. 410 от ГПК да бъде разпоредено длъжниците Г. Д. А. и Х.И.Г. ,двете от гр.***да му заплатят следните суми: 13963,53 лв. главница ;4125,42 лв.-договорна лихва ,дължима за периода от 01.08.2018 г. до 11.09.2020 г. ;лихва за забава в размер на 77,58 лв.-за периода от 03.07.2018 г. до 26.10.2020 г.;123,17лв.-обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 12.09.2020 -26.10.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението -31.01.2020 г. до окончателното им изплащане ,както и за сумата от 120 лв.-разходи по изискуем кредит и 368,19 лв. –внесена държавна такса и 150 лв. - -юк .възнаграждение - изискуеми по силата на сключен между страните договор за потребителски кредит от 28.08.2017 г. при общи условия.
Районният съд е уважил заявлението в частта досежно претендираните вземания за главница, договорното задължение за лихва за сочения период , законната лихва върху главницата и съразмерно за разноски.
С обжалваното разпореждане е оставено без уважение искането в частта му по отношение на претендираните 120 лв-разходи по изискуем кредит ,както и за разноските над присъдения размер от 415,79 лв., като се е позовал на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПКвр.чл.10а ал. 2 ,чл.33 ал. 1 ,чл. 21 ал. 1 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП- поради противоречие на заявеното вземане от 120 лв. със закона и добрите нрави,както и наличие на вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договора ,сключен с потребител .
Настоящият съдебен състав намира обжалваното разпореждане за правилно.
На основание чл. 410, ал. 1 от ГПК заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми или заместими вещи, ако искът е подсъден на районния съд. Хипотезите, в които съдът не издава заповед за изпълнение са посочени в чл. 411, ал. 2, т. 1- 4 вкл. ГПК. В т. 2 е посочено, че заповед за изпълнение не се издава, ако искането противоречи на закона и добрите нрави. Предвид изложеното, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави.
Видно от депозираното пред съда заявление, вземанията на заявителя са индивидуализирани в достатъчна степен/ с изключение на това ,за което се твърди ,че представлява разходи при изискуем кредит .
Наред с изложеното, следва да се има предвид, че
процесния договор кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, поради което нормите му следва да бъдат съобразени от съда служебно. В
чл. 33, ал. 1 от ЗПК е уредено, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а в
ал. 2 е предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Законът
забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита / чл. 10а ал. 2 от ЗПК/. В този
смисъл е и последната практика по чл. 290 от ТПК на ВКС, отразена в решение №
345/9.01.2019 г. по т.д. № 1768/18 г.
Забраната за кредитора да възлага на потребителя други такси и разходи, извън
обявената договорна лихва и обезщетението за забава, произтича от разпоредбите
на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 от ЗПК. Уговарянето на бъдещите разходи във
фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна
такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен
характер. В случая, претендираните от
заявителя такси за извънсъдебно събиране на вземането са в противоречие с
нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Ето защо, тези клаузи на договора са в противоречие със
закона, тъй като по същество с тях се цели заобикаляне на ограничението на чл.
33 ЗПК, като по този начин се оскъпява кредита и това води до неоснователно
обогатяване. Изброените дейности в чл. 9.2 от ОУ към договора не касаят допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит, а са дейности, евентуално извършвани от кредитора във
връзка с извънсъдебното събиране на вземането, както самият заявител ги е
характеризирал. Наименованието на това задължение от заявителя като такса,
представлява опит да се представи, същата като възнаграждение за извършването
на допълнителни услуги, които съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК са разрешени, но в
случая дейността по събирането на просрочено задължение не съставлява
предоставяне от страна на кредитора на допълнителна услуга, за която
потребителят да дължи възнаграждение. Ето защо, по същество така начислената
такса е в противоречие с ограничението в чл. 33 ЗПК, тъй като предвижда
различен от разрешения от закона вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на
главното задължение, поради което тази сума е недължима. Обжалваното
разпореждане за отхвърляне на това искане е правилно и следва да се потвърди в
тази част.
Независимо от това, доколкото липсва конкретизация на сумата от 120 лева, съдът намира искането за издаване на заповед за изпълнение, за неоснователно. Посоченото в ОУ към договора за кредит условие за право на обезщетение за всички направени от кредитодателя разноски за съдебно и извънсъдебно събиране на просрочено вземане, е общо и макар да представлява основанието, не конкретизира начина на формиране на претенцията и същата се явява неиндивидуализирана. /не се сочат конкретните сторени разноски спрямо конкретния договор за кредит, не са цитирани разходооправдателни документи на кредитодателя или тарифа на същия за обявяване на такси, събиране от длъжниците в тези случаи/.
Действително целта на заповедното производство е да се ускори съдебния процес като се установи, че вземането не се оспорва и се издаде изпълнително основание за него. В тази връзка, заповедният съд извършва външното формално изследване на претендираното задължение, но доколкото по силата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК съдът в заповедното производство е длъжен да извърши преценка за съобразността на заявеното по реда на чл. 410 ГПК вземане със закона и с добрите нрави, то той следва да oсигури реализация на правото на заявителя, но само в рамките, в които е зачетено от правния и обществен ред в страната, с оглед на конкретното твърдяно от последния правоотношение.. Съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което налага да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено възражение от длъжника.
По изложените съображения съдът намира обжалваното разпореждане за правилно, което налага то да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното Бургаският Окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2647 от 28-10.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 6695/2020 г. по описа на РС-Бургас ,с което е оставено без уважение заявление по чл.410 ГПК, предявено от заявителя/ настоящ частен жалбоподател/ срещу Г. Д. А. и Х.И.Г. ,двете от гр.***, в частта му, с която е поискано издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на парично вземане за : сумата от 120-разходи по изискуем кредит , ,както и претенцията за разноски над присъдената сума от 415,79 лв.
.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.