Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 10.05.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на девети декември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 1338 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 12.10.2020г. по гр.д. №
41350/2019г. на СРС, II
ГО, 156 състав, „Ш.“ ООД е осъдено да заплати на С.Н.С., на основание чл. 200 КТ във вр. чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, под
формата на претърпени болки, страдания и влошен начин на живот вследствие на
трудова злополука, като по време на работа на 27.05.2017г., около 16:30 ч., С.Н.С.,
която е на длъжност „продавач консултант“ в магазин за дрехи, находящ се в гр.
София, ул. „*****се е подхлъзнала, докато е пушела цигара пред магазина, вследствие
на което е настъпило увреждане - усукване на ендопротеза на лява тазобедрена
става, изкълчване на бедрото, както и сумата от 1 811.
14 лева, обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби за
сторени разходи за лечение вследствие на трудовата злополука, ведно със
законната лихва върху двете главници от 21.09.2017г. /датата на подаване на
исковата молба/ до окончателното плащане, както и сумата от 325. 00 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за неимуществени вреди за
периода 27.05.2017 г. до 20.09.2020 г.
Решението е обжалвано от ответника „Ш.“
ООД, с оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния и
процесуалния закон и необоснованост, както и несъобразяване на принципа за
справедливост. Въззивникът оспорва извода на първоинстанционния съд относно
тежестта на претърпяното от ищцата вследствие на процесния инцидент увреждане.
Посочва, че са налице предходни увреждания на ставата, която е била изкълчена
при злополуката, като са били документирани множество луксации. Оспорва извода
на съда, че ищцата е пострадала вследствие на подхлъзване. Намира, че не следва
да се кредитират депозираните по делото свидетелски показания, с оглед тяхната
непоследователност, нелогичност и предвид евентуалната заинтересованост на
свидетелите, намиращи се в приятелски отношения с ищцата. Поддържа, че ищцата е
затаила здравословните ѝ проблеми при постъпване на работа при ответника.
Твърди се, че увреждането е настъпило при нарушаване на правилата на вътрешния
трудов ред от страна на ищцата, която, в работно време и извън установената
почивка, е напуснала работното си място, за да пуши цигара. Евентуално твърди,
че в условията на груба небрежност, като е знаела за многобройните намествания
на тазобедрената ѝ става, ищцата безотговорно е натоварвала увредения си
крак. Оспорва разпореждането за приемане на трудова злополука – в него, от една
страна, са посочени неверни обстоятелства, а от друга – административният орган
не се е запознал с документите, удостоверяващи актуалното медицинско състояние
на ищцата. Моли съда да отмени решението, като охвърли предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
С.Н.С. не е подала отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание
заявява становище за неоснователност на жалбата, като моли съда да потвърди
обжалваното решение, с присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на
материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Производството е образувано по предявени
от С.Н.С. искове с правно основание, чл. 200, ал. 1 от КТ за осъждане на
ответника „Ш.“ ООД да заплати сумата 10 000 лв. - обезщетение за
неимуществени вреди, както и сумата 1 811. 14 лв., обезщетение за имуществени
вреди под формата на претърпени загуби за сторени разходи за лечение,
възникнали вследствие на трудова злополука от 27.05.2017г., ведно със законната
лихва върху двете главници от 21.09.2017г. (датата на подаване на исковата
молба) до окончателното плащане, както и сумата от 325 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за неимуществени вреди за периода 27.05.2017
г. -20.09.2020г.
В отговора на исковата молба по чл. 131
от ГПК са наведени доводи за липса на трудова злополука, доколкото събитието не
е настъпило при или по повод изпълнението на работата. Твърди се, че при ищцата
се наблюдавало предходно заболяване и в случая е налице хипотезата на чл. 73,
ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, като на практика не е налице
увреждане по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО. Оспорва изводите в разпореждането
за приемане на трудовата злополука с твърдения, че съставилото го длъжностно
лице не се е запознало подробно с медицинската документация относно
здравословното състояние на ищцата. От същата било видно, че на ищцата е била
поставена изкуствена става, която е била износена или лошокачествена и често се
изваждала и без да бъде е налице извънредно натоварване.
В
случая по делото е безспорно установено, че между страните е възникнало валидно
трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „продавач-консултант“
при ответника, съгласно трудов договор № 7/01.08.2016г.
С
влязло в сила Разпореждане № 21028/02.08.2017г. на ТП на НОИ, на основание чл.
60, ал. 1 от КСО, декларираната с декларация № 764 от 27.07.2017г. злополука, настъпила
с участието на ищцата на 27.05.2017г., е приета за трудова по чл. 55, ал. 1 от
КС. В декларацията е посочено, че инцидентът е настъпил, след подхлъзване на
ищцата пред магазина, докато е пушила цигара.
Пред
първоинстанционния съд са депозирани показания на свидетелката И.– служител на ответника.
Посочва, че в момента на инцидента тя е стояла на касата, докато ищцата е
излязла навън да пуши. Докато двете си говорили, ищцата залитнала и извикала от
болка. Дава показания, че в този ден е валяло дъжд и предполага, че подът е бил
мокър.
От
назначената пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза се
установява, че вследствие на трудовата злополука, при ищцата е настъпило
изкълчване на лява тазобедрена става. Вещото лице посочва, че това увреждане би
могло да възникне вследствие на подхлъзване по време на работа в служебно
помещение, с посукване на ляв долен крайник и изкълчване на лява тазобедрена
става. Посочва се, че ставата е била ендопротезирана пред 2009 г. След
инцидента ищцата е била транспортирана в УМБАЛСМ „Пирогов“ по спешност, като е
извършено мануално наместване на изкълчването на лява тазобедрена става,
предписано е медикаментозно лечение, като тя е изписана с препоръка за ползване
на помощни средства. На 09.08.2017г. е била хоспитализирана в СБАЛО – гр. Горна
Баня, като е била оперирана на 10.08.2017г. Проведена е следоперативна
физикална терапия и рехабилитация. Болките при ищцата са били най-интензивни
непосредствено след травмата, след операцията и в началото на раздвижването.
Била е нетрудоспособна в продължение на 142 дни. С експертно решение на ТЕЛК от
03.10.2016г. ищцата е с призната 76 % трайна неработоспособност, с
противопоказни условия за труд – без тежък физически труд, статично и динамично
натоварване на долните крайници, като е посочено, че тя може да заема
длъжността „продавач-консултант“. В Епикриза 1568/15.08.2017г. на УСБАЛ по
ортопедия „Проф. Бойчо Бойчев“ е посочено, че ищцата е оперирана преди 7
години, но има няколкократни луксации на ставата, които са намествани
консервативно.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че от представеното
по делото разпореждане на длъжностно лице на НОИ се установява настъпването на
трудова злополука с участието на ищцата, при която са настъпили твърдените в
исковата молба телесни увреждания. Посочил е, че в преценката за трудовия
характер на злополуката е обвързан от влезлия в сила административен акт на
компетентен орган – длъжностно лице при ТД на НОИ. Установил е, че са извършени
и в причинна връзка със злополуката претендираните разходи за лечение, като е
присъдил обезщетение за това в размер на 1 811. 14 лева. Определил е размер на обезщетението за
неимуществени вреди от 20 000 лв., като с оглед принципа на диспозитивното
начало е присъдил пълния претендиран размер от 10 000 лв.
Съгласно
чл. 200, ал. 1 КТ, за вреди от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя,
работодателят отговаря имуществено, независимо от това, дали негов орган или
друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Фактическият
състав за възникване на обективната отговорност на работодателя включва
следните кумулативни предпоставки: наличие на трудово правоотношение между
ищеца и ответника, трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в
периода на трудовото правоотношение и причинила временна неработоспособност,
трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт, вреда -
имуществена или неимуществена и причинна връзка между трудовата злополука и
вредата.
В
настоящия случай се установява, че на 27.05.2017г., около 16.30 ч., ищцата е
претърпяла увреждане в работно време и през периода на действие на трудовото
правоотношение с ответника, при която тя работи на длъжност „продавач
консултант“. Във въззивната жалба е оспорен характера на злополуката като
трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО, като са наведени доводи, че
инцидентът не е настъпил при или по повод изпълнение на работата, че телесното
увреждането не е предизвикано от злополуката, респ. че е причинено умишлено от
ищцата.
Редът
за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на
обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е
нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за установяване,
разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Това производство
завършва с индивидуален административен акт – разпореждане за приемане или не
на трудова злополука по чл. 60 от КСО. Еднозначно в практиката се приема, че
този документ има двойствено значение - от една страна то представлява
индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука,
а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него
факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен
юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на ответника - работодател и от който зависи съществуването на
правото на обезщетение – така Решение № 109/12.03.2012 г. по гр. д. № 622/2011
г., ІV ГО на ВКС, Решение № 319/22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г., ІІІ ГО на
ВКС и др. Разпореждането по чл. 60 от КСО подлежи на обжалване по
административен ред, като в случая ответникът не е упражнил в законоустановения
срок правото си на жалба и то е влязло в сила. Доколкото разпореждането
представлява индивидуален административен акт, косвен контрол за
законосъобразността може да бъде извършван единствено при предпоставките на чл.
17, ал. 2, изр. второ от ГПК. В случая обаче ответникът – работодател е взел
участие в издаването на разпореждането, като то му е било надлежно връчено. Не
се констатират обстоятелства, обуславящи нищожност на разпореждането, т.е. порок,
който е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на
административния акт в правната действителност. Поради изложеното, процесното
разпореждане от 02.08.2017г. за приемане на трудова злополука на ТП на НОИ запазва
действието си, като следва да бъде съобразена доказателствената му сила, а всички
възражения за отричане на характера на злополуката като трудова са преклудирани
и не следва да бъдат разглеждани допълнително в настоящото съдебно производство.
Независимо
от това, фактът на увреждащото събитие се установява от показанията на
свидетелката Ибрямова, която дава показания как ищцата е залитнала и е
започнала да вика. В същото време, от заключението на вещото лице по
назначената пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза се
установява, че увреждането на ставата съответства на изложения механизъм на
инцидента. Tрудовата
злополука е настъпила по време на почивка на работника в пределите на
предприятието на работодателя – непосредствено пред магазина. Дори да се
приеме, че тази почивка не е изрично регламентирана, с оглед естеството на
работата и при липса на данни за точно определени от работодателя физиологични
почивки, не може да се отрече възможността на ищцата, при липса на клиенти,
да ползва време за почивка, включително
като излиза пред работното помещение, като това не може да се счете за
напускане на работното място. Както е посочено в чл. 200, ал. 2 от КТ,
работодателят отговаря и когато трудовата злополука е настъпила по време на
почивка, прекарана в предприятието.
Съдът
намира за неоснователни твърденията, че трудовата злополука е причинена
умишлено от ищцата, което поначало би било основание за освобождаване на
работодателя от отговорност на основание чл. 200, ал. 1 от КТ. По делото не са
ангажирани никакви доказателства в тази насока.
Не
може да се изключи причинната връзка между злополуката и наблюдаваните при
ищцата телесни увреждания. Същата се установява от показанията свидетелката И.-
очевидец на инцидента, разгледани в съвкупност със заключението на назначената
пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза, в което е посочено,
че твърденият механизъм на злополуката - подхлъзване по време на работа в
служебно помещение, с посукване на ляв долен крайник, е от характера да
предизвика наблюдаваните при ищцата увреждания. Независимо от приятелските
ѝ отношения с ищцата, показанията на свидетелката са логични и
последователни и описват възможен и вероятен механизъм за настъпилата при
ищцата травма. Без значение е и издаденото на ищцата Експертно решение на ТЕЛК
от 03.10.2016г., доколкото в него е посочено, че тя може да работи като
продавач-консултант. Като противопоказно за здравословното състояние на ищцата е
посочено упражняването тежък физически труд, както и статично и динамично
натоварване на долните крайници, но видно от представената по делото длъжностна
характеристика на ищцата, трудовите ѝ задължения не предполагат такъв вид
натоварване. Във всеки случай, наличното преди инцидента влошено общо състояние
на ставата на ищцата не е от естеството да изключи напълно причинната връзка, като
това обстоятелство би било от значение при определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД.
По
този начин, по делото се установява възникване на фактическия състав на
отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ - трудова злополука, призната
по съответния законоустановения ред, настъпила по време на действие на
трудовото правоотношение между страните, както и причинено вследствие на нея
телесно увреждане – усукване на ендопротеза на лява тазобедрена става,
изкълчване на бедрото, довело до болки страдания и битови неудобства за ищцата.
Въззивникът
е навел доводи, че ищцата, в условията на груба небрежност, съзнавайки
влошеното състояние на тазобедрената ѝ става се е движела по начин, който
поставил твърде голяма тежест върху нея и така е допринесла за настъпването на
злополуката - възражение по чл. 201, ал. 2 КТ. Грубата небрежност е налице,
когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните
последици, предвиждал е не конкретната, а абстрактната възможност да бъде
причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати, респ.
когато е проявил липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки
основни правила за безопасност - когато не е положил грижа, каквато и
най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. В настоящия казус не е
установено подобно поведение от ищцата. Въпреки, че е била наясно с увреждането
на долния ѝ ляв крайник, не може да се приеме, че обръщайки се към
колежката си, по някакъв начин самонадеяно или безотговорно е натоварила крака
си по начин, създаващ непосредствена и вероятна опасност за усукването и
изкълчването на тазобедрената ѝ става. Предвид изложеното, възражението
по чл. 201, ал. 2 КТ е изцяло недоказано и неоснователно.
По
размера на обезщетението:
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението ППВС
№ 4/23.12.1968г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата,
при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в
тяхната съвкупност, допълнително влошаване състоянието на здравето,
осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези
телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него
болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални
изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен
период от време.
При
определяне размера на това обезщетение съдът взе предвид следните
обстоятелства, релевантни в конкретиката на процесния случай, и установени със
заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и събраните
писмени и гласни доказателства /показанията на свидетелите И.и Ефремов, които,
именно с оглед приятелските отношения с ищцата, са имали наблюдения за
търпените от нея болки и страдания/: 1/ характера и тежестта на полученото от
ищцата травматично увреждане - усукване на ендопротеза на лява тазобедрена
става, изкълчване на бедрото; 2/ вида на проведеното лечение, наложило се с оглед
естеството на уврежданията – първоначално мануално наместване на ставата,
последвано от оперативна интервенция /реалопластика – подмяна на изкуствена
става в ляво/, както и курс по следоперативна и физикална терапия и
рехабилитация; 3/ болките в крака, особено непосредствено след травмата, след операцията,
както и в началото на раздвижването; 4/ възрастта на ищцата към датата на
инцидента; 5/ дългият период на възстановяване от 142 дни, в голяма част от
който тя е трябвало да се придвижва с помощни средства; 6/ значителните битови
неудобства във връзка с придвижването и персистиращите остатъчни болки в
областта на крака.
При
съобразяване на горепосочените обстоятелства, на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и
обществено-икономическите отношения в страната към процесния период, съдът
намира, че пълният размер на претендираната сума от 10 000 лв. би обезщетил
ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди. При определянето му съдът
съобрази също така и общото влошено състояние на лявата тазобедрена става на
ищцата, която е била подменена с изкуствена, както и многобройните луксации
(изкълчвания), констатирани преди процесния инцидент, които са допринесли за
настъпването и тежкото развитие на травматичното увреждане при ищцата. При
липсата на тези фактори, обезщетението за неимуществени вреди би било в
по-висок размер.
Въззивникът е обжалвал решението в цялост,
т.е. и в частта, с която е осъден да заплати на ищцата сумата от 1 811. 14 лева,
обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби за сторени
разходи за лечение вследствие на трудовата злополука. Предвид бланкетния
характер на жалбата в тази част, съдът следва да се ограничи до посочване, че
решението в тази част е допустимо, като не се установява нарушаването на
императивни норми на материалния закон.
Основателен е и акцесорния иск за
мораторна лихва, по отношение на който не са релевирани конкретни оплаквания в
жалбата.
Поради съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските: С оглед изхода на спора,
на въззиваемия следва да се присъждят претендираните и доказани разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 660 лв. – адвокатско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 12.10.2020г. по гр.д. № 41350/2019 г. на СРС, II ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА „Ш.“ ООД, ЕИК *****да заплати на С.Н.С., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 660 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
1-месечен срок от съобщенията до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.