Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
мл.
съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от
младши съдия Малоселска в.гр.дело № 1199 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 543460 от 23.11.2018 г., постановено
по гр. д. № 86648 по описа за 2017г. на СРС, Второ гражданско отделение, 79
състав, е отменено на основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Щ.К.К., извършено със Заповед №
К-25/20.11.2017 г. на управителя на „Е.Е.“ ООД /понастоящем „Е.Е.“ ЕООД/ за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, на основание чл. 330, ал. 2,
т. 6 КТ, ищецът е възстановен на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 на заеманата до
уволнението длъжност „Директор-продажби“, отдел „Продажби“ при ответника, като последният е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ,
сумата от 29 276,13 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в
резултат от незаконното уволнение за периода от 20.11.2017 г. – 20.05.2018 г.;
на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 10 328,67 лв., представляваща
неплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 11.10.2017 г. до
20.11.2017 г., както и на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 884,76 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 2 дни за
2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
исковата молба - 11.12.2017 г. до окончателното плащане. Със същото решение е отхвърлен
предявеният от ищеца срещу ответника иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 39 612 лева – неустойка поради едностранно прекратяване на
трудов договор № 6165/11.10.2017 г. съгласно чл. 9 от същия.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в
полза на ищеца е присъдена сумата от 3 655,31 лв. - разноски по делото
съразмерно уважената част от исковете, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК СРС
присъдил на ответника сумата от 880,69 лв.
С определение № 28377/31.01.2019 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК по същото дело, решаващият състав на
районния съд е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението
в частта за разноските.
Недоволен
от постановеното по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД решение останал
ищецът в производството, с оглед което депозирал въззивна жалба срещу тази част
на съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания, че решението е неправилно
поради допуснати нарушения на материалния закон. Според въззивника страните договорили
неустойка при прекратяване на договора на каквото и да било основание, в това
число и в хипотеза на дисциплинарно уволнение. Поддържа се, че всички
неудобства от прекратяване на правоотношението се възмездявали с уговорената
неустойка. Ответникът не направил възражение за нищожност или прекомерност на
неустойката. Във въззивната жалба се съдържат доводи, че погледнато от страна
на служителя, тази клауза от договора била нищожна, но задължението за
заплащането ѝ било валидно поето от работодателя. С уговарянето на
неустойката била увеличена защитата на служителя при прекратяване на договора.
Работникът се поставил на постоянно разположение на работодателя си по силата
на сключения договор с продължително изпълнение. Работодателят упражнил
неправомерно правото си да уволни работника, с оглед което и дължал уговорената
между страните под формата на неустойка санкция. Служителят имал обосновано
правно очакване, че ще получава трудово възнаграждение в рамките на поне една
година, което очакване било защитено с неусточната клауза. Като допълнителен
аргумент в подкрепа на тезата си сочи, че с уволнението били накърнени доброто
име и авторитетът на ищеца, които вреди също подлежали на обезвреда. Претендира
присъждането на законна лихва от предявяване на иска.
Ответникът
по жалбата я оспорва с подадения по реда на чл. 263 ГПК отговор. Поддържа, че
правилно първият съд е приел, че уговорената с процесния трудов договор между
страните неустоечна клауза е нищожна, като възражения в тази насока ответникът бил
изложил с отговора на исковата молба. Изтъкнати са съображения, че получаването
на трудово възнаграждение по договора е свързано с насрещната престация за
полагане на труд от страна на работника, а неустойката се претендирала по
прекратен договор и независимо от поведението, което работникът имал. Ако искът
за неустойка бил уважен, това щяло да доведе до неоснователно обогатяване от
ищеца за сметка на ответника, който нямало да е получил изпълнение по трудовия
договор от страна на служителя. В конкретния случай ищецът бил уволнен и той
можел да търси защита на правата си по реда на чл. 344 КТ и чл. 225 КТ, а
отделното присъждане на неустойка в претендирания размер би довело до
неоснователно разместване на блага. Заявеното искане е за потвърждаване на
решението в обжалваната от ищеца част.
Срещу
постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, с което е оставено без
уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за
разноските, е постъпила частна жалба, с която се поддържа, че същото е
неправилно. Частният жалбоподател излага съображения, че изходът от исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ не бил от значение за разпределяне на
отговорността за разноски по делото. За тях се дължало отделно възнаграждение,
само ако същите са предявени самостоятелно – по арг. от специалното правило на
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Не ставало ясно как
точно е направено изчислението от първия съд. Жалбоподателят счита, че на ищеца
се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 2121,51 лева, а на ответника –
2378,49 лева, а по компенсация – сумата от 256,98 лева в полза на последния.
Частната
жалба се оспорва с писмен отговор, подаден от ответника по същата /ищецът Щ.К.К./.
Поддържа се, че съдът правилно е изчислил разноските, дължими от страните,
съобразно изхода от спора. Касаело се за отделни искове /чл. 344, ал. 1, т. 1 и
т. 2 КТ/, всеки със самостоятелен предмет на доказване, за всеки от които се
дължал минималният размер от 300 лева съгласно наредбата.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
При извършената служебна
проверка на осн. чл. 269 ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е
постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона
форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани и
провосубектни страни, поради което е валиден, и допустим.
В тази връзка
следва да се посочи, че макар да е предявен иск за неустойка за сумата от 39
612 лева, спорът е трудов и компетентен да го разгледа по арг. от чл. 104, т.
4, предл. трето ГПК е районният съд /така Определение № 529 от 2.11.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 533/2010 г., III г. о., ГК, Определение № 982 от 7.10.2010
г. на ВКС по гр. д. № 552/2010 г., III г. о., ГК и др./. В цитираните
определения е дадено разрешение, че споровете между служител и работодател,
касаещи изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения съгласно чл. 357 КТ са трудови и подлежат на
разглеждане от районния съд, а доколкото с процесния трудов договор е
договорена неустойка в случай на прекратяване на трудовото правоотношение между
страните, то и спорът правилно е разгледан от районния съд като първа
инстанция.
Във връзка със
заявените оплаквания във въззивната жалба, изложените от страните доводи и
възражения, и въз основа на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на
чл. 235 ГПК, съдът намира следното:
С исковата
молба ищецът е предявил срещу ответника,
наред с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3, вр. чл. 225 КТ, чл.
224, ал. 1 КТ, чл. 128, т. 2 КТ и иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на компенсаторна
неустойка поради предприето от работодателя едностранно прекратяване на
договора преди изтичане на едногодишен срок от сключването му, дължима съгласно
чл. 9 от същия.
В срока по чл.
131 от ГПК ответникът не е оспорил наличието на трудово правоотношение между
страните в периода 16.10.2017 г. – 20.11.2017 г., когато същото било прекратено
със заповед за уволнение № 155/20.11.2018 г. на управителя на дружеството. По
иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е изложил съображения, че тази
клаузата е неприложима в случай на дисциплинарно уволнение. Основание за
претендиране на процесната неустойка било едностранно безвиновно прекратяване
на договора от страна на работодателя в уговорения срок, доколкото никой не
можел да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение
Като писмено
доказателство по делото е приет процесният трудов договор № 6165/11.10.2017 г.,
видно от който същият е сключен за заемане от ищеца на длъжността „директор
Продажби“ с основно месечно трудово възнаграждение 9290 лева и допълнително
възнаграждение за продължителна работа по 0,6 % от основното месечно трудово
възнаграждение за всяка година пълен трудов стаж, след навършване на 3 години
трудов стаж. Съгласно чл. 9, б.“а“ от договора при едностранно прекратяване на
същия на каквото и да е основание, осъществено в рамките на една година от
неговото сключване, страната, която е предприела действието по неговото
прекратяване, дължи заплащането на неустойка на другата страна в размер на
39 612 лева. Предвидено е, че така уговорената неустойка не се дължи само
в случай на прекратяване на договора по взаимно съгласие. Съгласно б.“б“ на
същия член от договора след изтичането на едногодишния срок от сключването му,
съгласно т. 9а, трудовото правоотношение се прекратява по реда, предвиден в
българското законодателство.
Със заповед №
155/20.11.2017 г. на управителя на ответното дружество на основание чл. 330,
ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение между страните е прекратено предвид
наложено на служителя дисциплинарно наказание – уволнение, съгласно заповед №
К-25/20.11.2017 г. – поради неявяване на
работа на 16 и 17.11.2017 г.
С решение №
543460 от 23.11.2018 г., постановено по гр. д. № 86648 по описа за 2017г. на
СРС, Второ гражданско отделение, 79 състав, е отменено на основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ уволнението на ищеца, извършено със Заповед № К-25/20.11.2017 г.
на управителя на ответното дружество за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“, на основание чл.чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, на основание чл. 344, ал.
1, т. 2 КТ ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност
„Директор-продажби“, отдел „Продажби“ и ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, сумата от 29 276,13
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното
уволнение за периода от 20.11.2017 г. – 20.05.2018 г.; на основание чл. 128, т.
2 КТ, сумата от 10 328,67 лв., представляваща неплатено брутно трудово
възнаграждение за периода от 11.10.2017 г. до 20.11.2017 г., както и на
основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 884,76 лв., представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск от 2 дни за 2017 г., ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 11.12.2017 г. до
окончателното плащане. В тази част решението на районния съд е влязло в сила на
09.12.2019 г.
При тези
изводи за фактите въззивният състав на съда приема за безспорно между страните,
че по силата на процесния трудов договор е възникнало валидно трудово правоотношение,
прекратено със заповед на управителя на дружеството поради наложено на
служителя дисциплинарно наказания „уволнение“, както и че с влязло в законна
сила решение съдът е признал за незаконно и е отменил уволнението, ищецът е
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и е уважен искът за оставане
без работа поради уволнението за период от 6 месеца.
Предвид
горното, следва да се даде отговор на въпроса дали поведението на ответника по
прекратяване на договора с уволнителната заповед, отменена с влязло в законна
сила съдебно решение, съставлява годно основание по смисъла на чл. 9 от
договора за поставяне в действие на предвидената в същия текст неустойка, както
и по въпроса за валидността на тази клауза с оглед евентуалното ѝ
противоречие с добрите нрави.
Тук е мястото
да се посочи, че с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK се възприе задължителното за съобразяване от съда разрешение,
че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.
9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Ограничението
се отнася както за гражданските, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ.
Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани
и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от
тях, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Ето защо и неоснователни са заявените
с въззивната жалба доводи, че ответникът не бил релевирал в производството пред
първоинстанционния съд възражение за нищожност на клаузата, регламентираща
процесното неустоечно вземане.
Преценката
относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване
на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно
изброените в тълкувателното решение критерии – естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото
задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение;
съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението.
Неустойката е
форма на договорната отговорност на страните по двустранен договор – тя е
предназначена да служи за обезпечаване на изпълнението на договорните
задължения, да обезщети изправната страна за претърпените вреди от
неизпълнението на договорните задължения, и да санкционира страната, допуснала
виновно неизпълнение.
В настоящия
случай в чл. 9 от договора е предвидена неустойка в хипотеза при прекратяване
на трудовия договор преди изтичането на една година от сключване на същия, като
страната, която е предприела действието по неговото прекратяване, дължи
заплащането на неустойка на другата страна в размер на 39 612 лева, освен ако
договорът е прекратен по взаимно съгласие. Посочената клауза следва да бъде
тълкувана систематично със следващата я уговорка на чл. 9, б.“б“ на договора,
съгласно което след изтичането на едногодишния срок от сключването на трудовия
договор, трудовото правоотношение се прекратява по реда, предвиден в българското
законодателство. Следователно с уговаряне на неустойка в случай на прекратяване
на договора в едногодишен срок от сключването му в претендирания от ищеца
размер, страните са предвидили прекъсването на договорната връзка в рамките на
този срок да обуславя възникване на вземане в полза на другата страна в размер
от 39 612 лева и едва след изтичането му да е приложим общият ред за
прекратяване на договора съгласно КТ. Тази уговорка според настоящия състав на
съда на първо място противоречи на принципа на свобода на труда на всеки
гражданин и на осн. чл. 74, ал. 1 от КТ, вр. чл. 48, ал. 1 от Конституцията е
нищожна, като противоречаща на закона.
Доводите на
ищеца, съдържащи се в подадената срещу решението въззивна жалба, че погледнато
от страна на служителя тази клауза от договора била нищожна, но задължението за
заплащането ѝ било валидно поето от работодателя, като с размера на
неустойката била увеличена защитата на служителя при прекратяване на договора,
съдът намира за неоснователни. В трудовото правоотношение, макар работодателят
да разполага с работодателска власт,
страните са равнопоставени и в отношенията между тях приложение намират
гражданските закони. Запазването на обсъжданата клауза, приемайки същата за
действителна и валидно ангажираща единствено отговорността на работодателя, е в
противоречие с принципите на справедливост, добросъвестност, а също и с този на
равнопоставеност на страните в сферата на гражданските правоотношения. Нещо
повече, както е уговорена, обсъжданата клауза се явява ограничител и на
работодателската власт, в това число на правото на работодателя да прекрати
трудовия договор на всяко едно от предвидените в закона основания с изключение
на постигането на взаимно съгласие за това.
Следователно,
дори изследвайки действителността на клаузата за неустойка за всеки един от
субектите по правоотношението с оглед различното им качество /работник или
работодател/, въззивният съд приема, че тази уговорка е нищожна. От гледище на
работодателя, същата противоречи на добрите нрави, като създаваща възможност за
работника да претендира заплащане на сума в посочения размер, независимо от
поведението му като страна по трудовия договор. Така предвидената неустоечна
клауза излиза извън присъщите й обезпечителни, обезщетителни и санкционни функции,
и създава значително неравновесие между страните по договора, като заплащането
й би обусловило неоснователно обогатяване за служителя, с което същата
накърнява добрите нрави и противоречи на принципите на справедливост и
равнопоставеност между страните. Поради началната нищожност на клаузата, същата
не обвързва страните и не е поражда правни последици, поради което и основаната
на нея претенция с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД правилно е отхвърлена от
първия съд.
Не могат да
бъдат приети за основателни и доводите, че процесната клауза целяла да надгради
предоставената от законодателя защита в случай на незаконно уволнение.
Всеки работник
или служител има право да оспорва законността на уволнението си, тъй като
работодателят може да упражни своето право за прекратяване на трудовото
правоотношение с дисциплинарно уволнение в нарушение на закона: нарушаване на
установена в закона забрана за уволнение, нарушаване на процедури, нарушаване
на правилата за предварителна закрила при уволнение, уволнение, без да има
каквото и да било правно основание. Правната защита срещу такова уволнение се
изразява в съвкупността от средства, предоставени на работника или служителя,
за да се защити като предизвика признаване на уволнението за незаконно,
отмяната му, възстановяването му на работа и обезщетение за причинените му
вреди. Един от исковете за защита е този за възстановяване на предишна работа –
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Същият е съществено и важно правно средство за защита
срещу незаконно уволнение. Искът е конститутивен и с него се упражнява
субективното преобразуващо право да се възстанови съществуването на трудовото
правоотношение между работника или служителя и работодателя. Това право на
работника или служителя възниква от незаконното уволнение и то предпоставя
признаването му за незаконно и неговата отмяна. Възстановяването на незаконно
уволнения работник или служител на предишната му работа се извършва с
постановено и влязло в сила съдебно решение. Решението на съда за уважаване на
иска има за съществена последица възстановяване на трудовото правоотношение
такова, каквото е било преди уволнението и то има преобразуващо действие: със
сила на присъдено нещо се възстановява прекратеното трудово правоотношение,
възражда се същото трудово правоотношение съществувало между страните преди
незаконното уволнение - за същата работа, трудово възнаграждение, условия на
труд и т.н. /в този см. Тълкувателно решение № 2/2012 г. от 23 октомври 2012
г./.
Исковете за
отмяна на уволнението, поради признаването му за незаконно, както и за възстановяване
на заеманата преди уволнението длъжност са конститутивни – с уважаването им
настъпва правната промяна – уволнението е отменено, служителят е възстановен в
съответствие със заявеното до съда искане на заеманата преди уволнението длъжност.
В конкретния случай исковете на ищеца по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са уважени и в тази част решението е влязло в
сила. Следователно, дори да се приеме, че клаузата за неустойката по чл. 9 от
процесния договор не е нищожна, не са налице предпоставките са нейната
дължимост, защото по съдебен ред служителят е упражнил конститутивното си право
уволнението, причина за прекратяване на договора, да бъде отменено.
От смисъла,
вложен в обсъжданата уговорка, не може да бъде изведена воля на страните, че
целта на включване на процесната клауза в договора е била да се повиши нивото
на защитата на служителя при прекратяване на договора. Не е проведено
разграничение между дължимостта на неустойката в зависимост от страната, по
чиято инициатива договорът е прекратен, с оглед което клаузата не може да се
тълкува в смисъл на създаваща по-благоприятен режим за служителя от този,
предвиден в КТ.
По доводите на
въззивника, заявени с въззивната жалба, че неустойката се дължала, тъй като
работникът се поставил на постоянно разположение на работодателя си по силата
на сключения договор с продължително изпълнение, следва да се посочи, че
работникът дължи престиране на труд съобразно уговореното до момента на
прекратяване на трудовия договор. След този момент служителят не е на
разположение на работодателя си и е свободен да организира трудовия си ресурс по
своя преценка. В конкретния случай договорът е сключен за неопределено време,
като обоснованите очаквания на работника да получава трудово възнаграждение в
период от поне една година несъмнено са били съчетани с представи за престиране
на труд в изпълнение на насрещно поетите задължения съобразно договореното
между страните. Ето защо и сами по себе си очакванията на ищеца да получава
трудов доход в определен период след сключване на договора според въззивния
състав на съда не обуславят извод за дължимост на неустойка в претендирания
размер.
Изтъкнатите с
жалбата допълнителни аргументи в подкрепа на застъпената с жалбата теза, че с
уволнението били накърнени доброто име и авторитетът на ищеца, които вреди също
подлежали на обезвреда, съдът намира за заявени след настъпила преклузия за
това, с оглед което е недопустимо да бъдат обсъждани за първи път в тази фаза
на производството. Освен това съгласно разпоредбата на чл. 346, ал. 1 КТ когато уволнението на работника или служителя
бъде признато за незаконно или бъде поправено основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение, настъпилата промяна се вписва в трудовата книжка на
работника или служителя.
В обобщение на изложеното въззивният съд приема, че решението
на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част.
За пълнота и във връзка с искането за присъждане на
законна лихва от предявяване на иска съдът в принципен план споделя основателността
на изложените оплаквания, но доколкото достигна до извод за неоснователност на
предявения иск, то и това искане не може да бъде уважено.
По частната
жалба срещу определение № 28377/31.01.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК:
Съгласно действащата към момента на приключване на
устните състезания пред първия съд разпоредба на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела за отмяна на уволнение
(чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) или за възстановяване на работа (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), когато искът е предявен самостоятелно – не по-малко от размера на
минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за
правна помощ или на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2; за други
неоценяеми искове – 200 лв.; за трудови дела с определен интерес – съобразно
ал. 2. С Определение № 12 от 10.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 46/2018 г., III
г. о., ГК е възприето, че минималният размер, съгласно Наредба № 1/2004 г.,
изчислен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 е по 200 лв. за всеки един от двата
неоценяеми иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, в хипотеза, когато те са
предявени заедно с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Това тълкуване на
приложимата нормативна уредба е в съответствие и с правилото на чл. 2, ал. 5 от
същата наредба, а именно, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, но най-вече е в
унисон с принципите, заложени в чл. 36 ЗАдв., за справедливост и обоснованост
на адвокатското възнаграждение. В конкретния случай съдът е уважил възражението
по чл. 78, ал. 5 ГПК и е намалил разноските за адвокатското възнаграждение,
сторени от страните, до сумата от 4500 лева за всяка страна. Оплакванията по
размера, с оглед броя на предявените искове, тяхната цена, фактическата и
правна сложност на спора, както и извършените от процесуалния представител на
ищеца действия в защита на интересите на доверителя, са неоснователни.
С исковата молба са предявени обективно кумулативно
съединени искове, част от които са и неоценяеми, като съдът е приел, че
разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца следва общо да бъдат намалени
до сумата от 4500 лева. Не могат да бъдат споделени оплакванията на ответника,
че разноските по делото следвало да се разпределят чрез прилагането на просто
пропорционално правило само спрямо цената на оценяемите искове и при съобразяване
на уважената, отхвърлената и прекратената част от същите. Ако разноските се
присъдят по този начин, това означава изобщо да не се отчете обстоятелството,
че неоценяемите искове са уважени, съответно да се обезценят процесуалните
усилия на адвоката във връзка с производството по същите. Според настоящия
състав по тези два иска /чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ/ адвокатското
възнаграждение е изцяло дължимо, както е
определено от районния съд – по 200 лева за всеки иск /изрично в този смисъл са
мотивите на определението, постановено в производството по чл. 248 ГПК/. По
отношение на оценяемите искове следва да се съобразят размерите на същите, както
и уважената, отхвърлената част и частта, за която производството по чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ е прекратено и право на разноски за която има
ответникът. При извършване на собствени изчисления по разноските за оценяемите
искове, съдът достигна до различни резултати от тези, получени от състава на
районния съд, с оглед което постановеното определение следва да бъде отменено,
а решението на първия съд да се измени в частта за разноските. За
първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
следват разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2332,93 лева, а на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК – в размер на 2167,07 лева. Следователно
обжалваното определение следва да бъде отменено, а първоинстанционното решение
в частта за разноските да бъде изменено, като се намалят присъдените в полза на
ищеца разноски от сумата 3655,31 лева на сумата 2332,93 лева, а в полза на
ответника да се присъди сумата от още 1286,38 лева.
Искането за присъждане на разноски по компенсация е
заявено от ответника за първи път в производството по чл. 248 ГПК, с оглед
което не следва да бъде уважавано.
По разноските:
В резултат от изводите за неоснователност на въззивната жалба разноски за
производството пред настоящия съд се следват само на въззиваемия. Реалното им
извършване се установява от представените документи, а съобразно списък по чл.
80 ГПК се претендира само заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в размер на 1440 лева. Сума в посочения размер следва да се
възложи на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на въззивника.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 543460 от 23.11.2018 г., постановено по
гр. д. № 86648 по описа за 2017г. на СРС, Второ гражданско отделение, 79
състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Щ.К.К., ЕГН **********,
срещу „Е.Е.“ ООД /понастоящем „Е.Е.“ ЕООД/, ЕИК *******, иск с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 39 612 лева – неустойка поради едностранно
прекратяване на трудов договор № 6165/11.10.2017 г. съгласно чл. 9 от същия.
ОСЪЖДА Щ.К.К.,
ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Е.Е.“ ЕООД, ЕИК *******,
сумата 1440 лева – разноски за
производството пред въззивния съд.
ОТМЕНЯ определение
№ 28377/31.01.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, постановено по гр.
д. № 86648 по описа за 2017г. на СРС, Второ гражданско отделение, 79 състав, с
което е оставено без уважение искането на ответника „Е.Е.“ ООД /понастоящем „Е.Е.“
ЕООД/, ЕИК *******, за изменение на решението в частта за разноските, като
вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решение
№ 543460 от 23.11.2018 г., постановено по гр. д. № 86648 по описа за 2017г. на
СРС, Второ гражданско отделение, 79 състав, в частта за разноските, като НАМАЛЯВА присъдените на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на Щ.К.К.,
ЕГН **********, разноски по гр.д. № 86648/2017 г. на СРС, 79 състав, от
сумата 3655,31 лева на сумата 2332,93 лева.
ОСЪЖДА Щ.К.К., ЕГН **********, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 и ал. 4 ГПК на „Е.Е.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата от още 1286,38
лева – разноски по гр.д. № 86648/2017 г. на СРС, 79 състав.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.