Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря ИРЕНА АПОСТОЛОВА като разгледа докладваното от съдията т.д.№ 275 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 240 ал.1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът „О.Т.“ ООД твърди, че на 26.03.2012г. сключил като заемодател с ответника „К.“ ЕООД като заемополучател договор, по силата на който му предоставил сумата от 100 000 лв. Сочи, че в договора е допусната техническа грешка в изписването на наименованието на заемодателя, но всички други идентификационни данни на дружеството-заемодател съвпадат с вписаните в Търговския регистър, с оглед на което няма съмнение относно идентификацията на заемодателя по аргумент от чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ. Поддържа, че в чл. 5 на договора е уговорено, че за предоставените по договора заемни средства Заемополучателят заплаща на Заемодателя възнаградителна лихва в размер на 0,7 % (нула цяло и седем върху сто) на месец, или 8,4 % (осем цяло и четири върху сто) на годишна база, като размерът на лихвата се определя пропорционално за изтеклия срок и неиздължения размер на главницата. Твърди, че сумата е предоставена по банков път на 27.03.2012г., но заемът не е върнат от „К.“ ЕООД в уговорения срок. Поддържа, че със Споразумение към Договор за заем от 26.03.2012 г. с нотариална заверка на подписа на Р.И.с peг. № 1503/2016 г., по описа на нотариус А.Г., нотариус с район CPC, страните са се съгласили, че заемополучателят не е върнал получената главница и дължимата лихва към 31.12.2015г. е в размер на 22 536,99 лв. Уговорили са заплащането на сумите на месечни вноски с падеж от 30.11.2016г. до 01.06.2017г., всяка в размер на 15 000 лв. и първите с лихва 3 500 лв., а последната в размер на 1536,99 лв. – лихва. Твърди, че нищо не е платено, поради което претендира осъждането на ответника да му заплати сумата от 100 000 лв. – главница по договора за заем и споразумението, на основание чл. 240 ал.2 от ЗЗД сумата от 25 200 лева, представляваща възнаградителна лихва в размер на 8,4 % на годишна база, дължима на основание чл. 5 от Договора, за периода от последните 3 години, считано до датата на предявяване на настоящата искова молба (12.02.2018 г. - 12.02.2021 г.), както и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 38154,27 лева, която представлява мораторна лихва върху вземането за главницата и възнаградителната лихва - 125 200 лева, за периода от последните 3 години, считано до датата на предявяване на настоящата искова молба (12.02.2018 г. - 12.02.2021 г. В допълнителната искова молба оспорва доводите за изтекла погасителна давност, заявени от ответника, като твърди, че кратката 3-годишна погасителна давност по чл. 111, буква „б“ и буква „в“ не намира приложение по отношение на главницата, позовавайки се на т. 2 на Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2 от 2010 г., ОСГТК на ВКС, че престациите за dare на длъжника, при наличието на сключен договор за банков кредит, представляват задължение за неделимо плащане. Сочи, че лихвите са търсени само за тригодишен период. Твърди, че оспорването на размера на вземането по аргумент от констатирано несъответствие с договорения погасителен план, е неоснователно, тъй като това се дължи изцяло на техническа грешка. Заявява уточнение на обстоятелствената част на исковата молба, а именно погасителния план да се чете както е посочен. Счита, че мораторна лихва се дължи на общо основание, както и че тя е предявена в законоустановения размер и не се явява нито прекомерна, нито в противоречие с добрите нрави, като тя няма функция на неустойка и не би могла да бъде нищожна поради противоречие с добрите нрави, нито би могла да води до неоснователно обогатяване, а и е претенция между търговци, по търговска сделка. В хода на производството поддържа претенцията си чрез процесуалния си представител – адв. Василева като претендира и присъждане на направените разноски по списък.

Ответникът „К.“ ЕООД оспорва исковете по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 23.04.2021г. и допълнителния отговор от 08.07.2021г., като твърди, че е изтекла погасителната давност на основанията, посочени в чл. 111, б.“б“ и б.“в“ от ЗЗД. Твърди, че описаните суми по исковата молба не отговаряли на тези по споразумението. Поддържа, че при изчисляване на срока на погасителната давност, съгласно цитираното и приложено споразумение от 27.04.2016г., първата вноска от 15 000 лв. - главница и 3500 лв.- лихви, е била с падеж 30.11.2016г. и съгласно условията, на цитираната по-горе т.З от споразумението, вземнето е станало изискуемо в цялост от следващия ден, т.е. на 01.12.2016 г., като до датата на подаване на исковата молба - 12.02.2021г. са изминали почти 4 години и 2 месеца, т.е налице са условията на чл. 111, букви „б“ и „в“, от ЗЗД и цялото вземане се е погасило по давност. По претенцията за мораторна лихва, счита, че макар и теоретично допустима от закона при наличие на изрично уговорени по размер лихви, то нейното предявяване е прекомерно и противоречи на добрите нрави, като би представлявала неоснователно обогатяване на ищеца. С оглед изложеното считал, че искът бил недопустим и претендира оставянето му без разглеждане и прекратяване на производството. В допълнителния отговор възразява срещу доводите по ДИМ, като твърди, че Цитираното Тълкувателно решение 2 от 28.09.2011г., по тълк.д.№2 от 2010г.на ОСГТК на ВКС, се отнася за банков кредит, а не и за престация с периодично плащане, което е договорено в споразумението от 27.04.2016г. Позовава се на дефиницията по Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на понятието „периодични плащания“. Възразява и срещу доводите във връзка с мораторната лихва.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено от фактическа страна следното:

С исковата молба е представен договор от 26.03.2012г., съгласно който ищецът като заемодател е предоставил на ответника – „К.“ ЕООД като заемополучател сумата от 100 000 лв., като е уговорено превеждането й по описаната банкова сметка *** „Б.“ АД. Съгласно чл. 4 от договора, заемополучателят се е задължил да върне сумата в срок до 30.04.2012г. В чл. 5 от договора е уговорена възнаградителна лихва в размер на 0,7% на месец или 8,4% годишно. С исковата молба е представено като доказателство и преводно нареждане за кредитен превод от 27.03.2021г., с което по описаната сметка, съвпадаща с посочената в договора, е преведена сумата от 100 000 лв.

На стр. 16 от делото е представено споразумение от 27.04.2016г., което е с нотариална заверка на подписите на Р.И.и като управител от 28.07.2016г. от нотариус А.Г., съгласно което страните са установили, че по договора за заем от 26.03.2012г. ням направено погашение, поради което се дължи главницата в размер на 100 000 лв. и лихва, която към 31.12.2015г. е в размер на 22 536,99 лв. и са се споразумели за заплащане на сумата на описаните вноски от по 15 000 лв. главница и 3500 лв. с падежи, започващи от 30.11.2016г., като последната вноска с падеж – 31.05.2017г. е за 10 000 лв. – главница и 1536,99 лв.- лихва.

По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Р.Г., което се кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и компетентно. Освен с документите по делото, вещото лице е проверило и се е запознало с описаната счетоводна документация, а именно: банково извлечение от разплащателната сметка на „У.Б.“ от 28.03.2012г., в което е отразен направения превод към „К.” ЕООД в размер на 100 000 лв. с основание по договор за заем от 26.03.2012 г.; баланс към 31.12.2020 г. на „О.Т.” ООД и декларация от счетоводителя В.П., че в сумата на вземанията в размер на 3 207 х.лв., отразени в счетоводния баланс е включено „Вземането” от „К.” ЕООД в размер на 100 000 лв. Според заключението на вещото лице на 27.03.2012г. е направен превод към ответника „К.“ ЕООД на сумата в размер на 100 000 лв. с основание – по договор за заем от 26.03.2012г. Експертът сочи, че възнаградителната лихва, дължима за последните три години назад от датата на исковата молба, а именно периода от 12.02.2018г. до 12.02.2021г. е в размер на 25 200 лв., като сумата е изчислена в таблицата на стр. 4 от заключението. Размерът на мораторната лихва върху вземането за главницата и възнаградителната лихва, за периода от последните три години, считано до датата на предявяване на настоящата искова молба/12.02.2018 г. до 12.02.2021 г./ е 38 151,22 лв., като начинът на изчисляването й е представен на стр. 5 и 6 от заключението.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът намира, че от събраните по делото доказателства безспорно се установи сключването на договора за паричен заем между страните по делото, по силата на който на ответника е предоставена сумата от 100 000 лв. с уговорена възнаградителна лихва от 8,4% годишно. Съдът намира, че сумата е предоставена надлежно, тъй като е представено с исковата молба преводно нареждане, което не е надлежно оспорено в срока по чл. 367 от ГПК, а последващите възражения по реда на чл. 193 от ГПК са преклудирани. От същото се установява превод на посочената сума с основание договора за заем. Независимо от горното получаването на сумата се установява и от представеното споразумение с нотариална заверка на подписите на Р.И.лично и като управител на ответника от 28.07.2016г., с което се признава получаване на сумата по договора за заем и се признава размера на задължението към онзи момент. Следователно предаването на сумата по договора за заем, който е реален такъв, се установява не само от представеното преводно нареждане, но и от изричното изявление на ответника, което е направено с утежнена форма, а именно нотариална заверка на подписа и с което той признава неблагоприятния за него факт, а именно дължимостта на главница в размер на 100 000 лв. към горепосочената дата и описаната лихва. До становището от ответника от 27.09.2021г. последният не е оспорвал получаването на заемната сума, а едва с него е заявил възражения срещу преводното нареждане, които са преклудирани, но и съдът намира, че с оглед горепосочените доказателства и изричното признание за дължимост на главницата по заема по споразумението, са и неоснователни. С решение № 174/23.07.2010 г. по гр. дело № 5002/2008 г. на ВКС IV г.о., постановено по чл. 290 ГПК е прието, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласие за сделката, независимо от формата на волеизявленията. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 1023/05.11.2008 г. по гр. дело № 39/2008 г. на ВКС III г.о., постановено по реда на ГПК (отм.), но в конкретния случая с оглед гореизложените доводи съдът намира, че сумата по сключения договор за заем е предоставена на 27.03.2012г. и това се установява не само от преводното нареждане, но и от изричното изявление на ответника, признаващо горното по споразумението от 27.04.2016г., което изявление на законния представител на ответника е с нотариална заверка и съдържа признание на неизгодния за него факт, че е получена сумата по заема, поради което е налице валидно възникнало правоотношение за връщане на получената в заем сума по сключения договор.

По отношение на възраженията на ответника, че вземането на ищеца е погасено по давност, съдът намира следното:

Съгласно сключения договор падежът на задължението за връщане на заетата сума е първоначално уговорен в чл. 4 - до 30.04.2012г. Със споразумението от 27.04.2016г., което е с нотариална заверка на подписите от 28.07.2016г., е признато задължението и е уговорен нов погасителен план – на части от главница и лихва, като крайният падеж е 31.05.2017г. Всяка от описаните вноски, първите за главница в размер на 15 000 лв. и лихви в размер на 3500 лв. са с падежни дати, считано от 30.11.2016г. до 31.05.2017г. Съдът не споделя доводите на ответника, че уговарянето на разсрочване на заема на вноски по споразумението от 2016г. превръща задължението за връщане на заемната сума в периодично такова и че за него е приложима кратката тригодишна давност. В тази насока следва да се отчете установената съдебна практика на ВКС, че договореното от съконтрахентите връщане на дадената в заем сума на вноски, съобразно приетия помежду им погасителен план не превръща задължението в периодично, поради което погасяването му настъпва с изтичане на общия петгодишен срок, след възникването му, установен в чл. 110 ЗЗД. Първоначално започналият давностен срок, който тече от датата на падежа по договора – 30.04.2012г. е прекъснат с признаване на задължението по споразумението от 2016г. и от април 2016г. тече нова давност за вземането. В този смисъл е изричната разпоредба на чл. 117 от ЗЗД, че от прекъсването на давността почва да тече нова давност. Следователно за задължението за главницата от 100 000 лв., което е изрично признато по споразумението от 27.04.2016г., първоначално изтеклата давност е прекъсната на основание чл. 116, ал.1, б.“а“ от ЗЗД и тече нова такава от 27.04.2016г. Съдът намира, че новата давност за главницата също е петгодишна, независимо от това, че по споразумението кредиторът се е съгласил да приеме плащането й на части, поради което общата петгодишна давност би изтекла на 27.04.2021г., а искът е предявен преди това, с искова молба от 12.02.2021г., т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. При договора за заем срокът за погасяване на цялото задължение е предварително определен при сключването му и от настъпването на изискуемостта за цялата заета сума започва да тече срокът на погасителната давност. Плащането на части на едно отначало определено цяло задължение не е идентично на „периодично плащане“. В този смисъл е и налице и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, а именно решение № 261 от 12.07.2011 г., постановено по гр. дело № 795/2010 г., ВКС, ІV г.о., в което се приема, че „с разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД е прогласено, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания, но за да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер, или да е установено като такова със закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части - аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД, но това не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора.“ В същия смисъл е и решение на ВКС № 28 от 05.04.2012 г. по гр. дело № 523/2011 г., ІІІ г.о., в което изрично се приема, че: „При договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора, като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.“ Следователно това, че по споразумението от 27.04.2016г. е уговорено връщането на главницата по договора за заем на отделни вноски не превръща задължението на заемополучателя в периодично такова и за него не е приложима кратката тригодишна давност. Позоваването от ответника на цитираното ТР относно периодичните плащания в случая не е основателно, тъй като се касае не за делимо, периодично задължение по смисъла на ТР, а за съгласие на кредитора да получи плащане на части на задължението за връщане на главницата по договора за заем, което обаче се погасява в общата петгодишна давност, а не в кратката три годишна. В кратката тригодишна давност се погасява вземането за лихви, но в случая това е ирелевантно, тъй като ищецът не търси лихви за период, който е повече от три години назад. Неговата претенция за лихва е за период от 12.02.2018г. до 12.02.2021г. – датата на исковата молба, поради което не се претендират лихви за изтекъл период преди повече от три години, които да са погасени по давност.

По отношение на исковете за лихви, съдът намира следното:

Договорната лихва е едно допълнително задължение, което страните са договорили да се дължи не за обезщетяване вредите от неизпълнението, а като възнаграждение на кредитора за отпуснатия заем, в съответствие с предвидената в чл. 240, ал. 2 изр. 1 от ЗЗД възможност за това. Договорната лихва е насрещното задължение, което възниква при ползване на пари или други заместими вещи за заемополучателя и се изчислява в зависимост от продължителността на ползването и уговореното между страните. Тя представлява възнаграждението, което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора си за това, че се е ползвал от тях. В случая в договора – чл.5 изрично е уговорена възнаградителната лихва и нейния размер, а именно 8,4% на годишна база върху неиздължения размер на главницата. В споразумението от 27.04.2016г. страните изрично са уговорили в т.3 изречение последно, че за времето на забавата се дължи уговорената в договора лихва. Страните по договора сами определят размера на лихвата, но законът / чл.10, ал.2 от ЗЗД/ предвижда, че договорната лихва е лимитирана, като максималната й граница се определя от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Налице е практика на ВКС, че следва да се направи разграничение между възнаградителна лихва, която се уговаря между страните при договора за заем за потребление и в други хипотези на ЗЗД / чл. 61 ЗЗД, чл. 143, ал. 1 ЗЗД, чл. 285 ЗЗД, чл. 364 ЗЗД/ и законната лихва зазабава по чл. 86 ЗЗД. Заплащането на възнаградителните лихви не е обвързано с неизпълнението на главното задължение, същата се дължи и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа. По своята същност възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства. Законна лихва, от друга страна, се дължи и без да е уговорена в договор, по силата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение. Лихвата по чл. 86 ЗЗД / мораторната лихва/ има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. С оглед на това, обезщетението в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил правата си, произтичащи от забавата. Неизпълнението на паричното задължение е винаги забавено съгласно чл.81, ал.2 от ЗЗД. Законодателно уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение е съизмеримо със законната лихва от датата на забавата, без покана от кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни и другите, определени в закона обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението включва погасяване на главницата и на определените по договора или начислените до деня на плащането законни лихви. Установената съдебна практика е категорична, че възнаградителна лихва се дължи, ако е уговорена изрично в договора за заем, а компенсаторната лихва се дължи при всяка забава, като ако компенсаторната лихва е уговорена, тя приема формата на неустойка за забавено изпълнение. Ето защо в практиката си съдилищата приемат, че е недопустимо да се кумулират за един и същи период мораторна лихва по чл. 86 от ЗЗД и неустойка за забава, тъй като обезщетяват едни и същи вреди. Горното, обаче, не важи за обезщетението за забава и възнаградителната лихва, тъй като те имат различни функции. Както се посочи по-горе уговорената лихва по договора за заем е възнаграждението на заемодателя, което се дължи за престацията му, поради което няма пречка същото да се претендира кумулативно с вреди от забавеното обезщетение, каквото се явява обезщетението за забава по чл. 86 от ЗЗД. В отговора ответникът твърди, че макар и теоретично допустима от закона, мораторната лихва като претенция при уговорени по размер лихви, била предявена неправомерно, противоречала на добрите нрави и би представлявала неоснователно обогатяване, както и че същата попада в хипотезата на чл. 111, б.“б“ от ЗЗД и също е погасена по давност. В случая се касае за претенция за мораторна лихва, а не за неустойка, за да бъде преценявана дали е в противоречие с добрите нрави и дали води до неоснователно обогатяване. Обезщетението за забава по чл. 86 от ЗЗД е в нормативно определен размер – законната лихва, а не се касае за неустойка за забава, която да бъде преценявана от съда, още повече, че дори и неустойката за забава, когато е между търговци, не може да бъде намалявана поради прекомерност. Цитираната от ответника практика на ВКС в допълнителния отговор и становището са напълно неотносими към настоящата хипотеза, тъй като касаят уговорено предварително обезщетение за забава, а не това, което се дължи след падеж по силата на закона – чл.86 от ЗЗД. Предвид горното възраженията на ответника са неоснователни.

Съдът намира, че не може да се приеме, че уговорената по договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и закона. Към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, е размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме като максимален размер. За възнаградителната лихва съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г., се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г на ВКС по гр. д. № 315/2005 г.. II г о, и др.). В случая договорената възнаградителна лихва за период от една година в размер на 8,4% възлиза на 8 400 лв. Законната лихва за едногодишен период през 2012г., когато е сключен договора за заем, която е основния лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта съгласно Постановлението на МС възлиза на същия период за 10294,25 лв. Следователно не само, че уговорената договорна лихва не надхвърля законната, а дори е под нея. Предвид горното не може да се приеме, че тази клауза е нищожна.

С оглед гореизложеното съдът намира, че следва да бъдат уважени предявените искови претенции за главница, възнаградителна лихва и обезщетение по чл.86 от ЗЗД, първите две в пълния предявен размер, а по отношение на мораторната лихва – в размера, установен от експертното заключение, а именно сумата от 38 151,22 лв., като тази претенция бъде отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 38 154,27 лв. като недоказан по размер.

С оглед изхода на спора, на ищеца се следват разноски съобразно уважения размер на претенциите му. По настоящото дело съгласно приложения списък и данни са направени от ищеца разноски за държавна такса 6534,17 лв., за експертиза – 400 лв. и за адвокатско възнаграждение по представената фактура №3657/15.03.2021г. и извлечение от банкиране – сумата от 6960,00 лв., или общо сумата от 13894,17 лв., като съдът намира, че следва да се присъдят 13 894 лв. с оглед частичното отхвърляне на последната претенция, макар и за минимален размер. Ищецът е представил и доказателства, че с определение №260666/13.01.2021г. по гр.д.№399/2021г. на СГС е допуснато обезпечение на исковете му като бъдещи, както и за сторените в това обезпечително производство разноски, включително е представил договор за правна защита и съдействие, от чл.3 на който е видно, че е договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 2900 лв., като е отразено, че договорът има характер и на разписка. Предвид горното на ищеца се следват и разноските за обезпечителното производство в размер на горепосочената сума, като от ищеца се претендира и сума за държавна такса по това производство, но не е представил документ, който да удостоверява заплащането й, поради което в тази част искането за разноски е недоказано.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ЕИК ******със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управител Р.И., да заплати на „О.Т.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управител – Е.М.И., и със съдебен адрес ***, оф.3 – адв.В.Х., на основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД сумата от 100 000 лв. /сто хиляди лева/, представляваща неизплатена главница по договор за заем от 26.03.2012г. и споразумение с нотариална заверка на подписите от нотариус Гетов от 26.07.2016г.; на основание чл. 240, ал.2 от ЗЗД да заплати сумата от 25 200 лв. / двадесет и пет хиляди и двеста лева/, представляваща възнаградителна лихва по чл.5 от договора за заем, за периода от 12.02.2018г. до 12.02.2021г., на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 38 151,22 лв. / тридесет и осем хиляди сто петдесет и един лева и двадесет и две стотинки/, представляваща обезщетение за забава в размер на мораторната лихва върху вземането за периода от 12.08.2018г. до 12.02.2021г., като ОТХВЪРЛЯ тази претенция за разликата до пълния предявен размер от 38 154,27 лв. като недоказан по размер.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

СЪДИЯ:

Номер на акта:	261384
Дата:	8 октомври 2021 г. (в сила от 21 февруари 2022 г.)
Съдия:	Мирослава Николаева Кацарска-Пантева

Дело:	20211100900275
Тип на делото:	Търговско дело
Дата на образуване:	12 февруари 2021 г.

Решение по дело №275/2021 на Софийски градски съд

Съдържание на акта Свали акта

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и първа година в състав: