Р Е Ш Е Н И Е
№ 260506
гр.Пловдив, 09.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 19.11.2020г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН
АНАСТАСОВ
при участието на секретаря: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело № 2183/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от Н.В.Я. против решение № 3419/22.8.2019 г. по гр.д. № 6461/18 г. на ПдРС, Х гр.с., с което е признато за установено по иск, предявен от Г.Й.Ш., че правото на ползване на жалбоподателката върху дворно място, съставляващо УПИ ХVІ- 171, 172, кв. 5 по плана на с. Б., не съществува, поради погасяването му.
По въззивната жалба първоначално е образувано в.гр.д. № 2520/2019 г. на ПОС, което е прекратено и върнато на ПдРС за произнасяне по молба по чл. 248 ГПК.
След произнасяне по молбата е подадена частна жалба от Н.Я. против определение № 14348/23.12.2019 г., с което е отказано изменение на решението в частта относно разноските.
Образувано е в.гр.д. № 534/2020г. на ПОС, което също е прекратено и е върнато на ПдРС за отстраняване на очевидна фактическа грешка в решението, изразяваща се в погрешно изписване на номера на дворното място. След отстраняване на допуснатата фактическа грешка с решение № 2907/11.08.2020г., делото е изпратено за произнасяне по двете жалби и е образувано настоящото дело.
Във въззивната жалба от Н.Я. против решение № 3419/22.8.2019 г., на първо място се твърди, че същото е недопустимо, тъй като по предходно заведено дело било разгледано и уважено възражение на Г.Ш. за погасяване на правото на ползване, поради неупражняването му в период от 5 г. Сочи се, че макар в диспозитива на решението да липсва изрично произнасяне по възражението, тъй като същото е уважено в мотивите те формират сила на присъдено нещо. С въззивната жалба решението се оспорва и като неправилно по същество, поради погрешна преценка на събраните доказателства. Иска се обезсилване и цялостна отмяна на обжалваното решение. Представено е копие от Постановление за прекратяване на наказателно производство от 7.5.2016 г.
От въззиваемия Г.Ш. е подаден отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. Изложени са подробни доводи за допустимостта и правилността на обжалваното решение.
В частната жалба против определението от 23.12.2019 г., се сочи, че същото е неправилно и незаконосъобразно, тъй като въззиваемият не бил представил доказателства за реално заплатен адвокатски хонорар. Развити са доводи в тази насока. Иска се отмяна на определението и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК.
ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д. № 6461/18 г. на ПдРС, Х гр.с. е образувано по искова молба от Г.Й.Ш. против И. А. Я. / починал преди завеждане на делото, поради което производството по отношение на него е прекратено/ и Н.В.Я., с която е предявен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.59, ал.3 от ЗС. В исковата молба се твърди, че Г.Й.Ш. е придобил по силата на публична продан правото на собственост върху дворно място, съставляващо парцел ХVІ, имот пл.№№ 171, 172, в кв. 5 по плана на с.Б., общ. Родопи, обл. Пловдив, ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда. Твърди също така, че върху имота имало учредено в полза на двамата ответници, в частност в полза на жалбоподателката по настоящето дело Н.Я., право на ползване по силата на договор за дарение от 1997г.. Те не били упражнявали правото си върху имота в период по-дълъг от пет години, поради което то е било погасено по силата на чл.59, ал.3 от ЗС. Имотът бил необитаем, в недобро техническо състояние- покривът на двуетажната сграда течал, сградата се рушала, не работели водопроводната и електрическата инсталации. Я. не полагали грижи за имота и не заплащали никакви дължими за него консумативни разходи и задължения.
С подадения от Н.В.Я. отговор на исковата молба същата е оспорила твърденията относно състоянието на недвижимия имот, като твърди, че съществуващата в него вилна сграда е напълно годна за обитаване. Поддържа също, че тя и покойният й съпруг не са преставали да упражняват учреденото им право, чрез обитаване на имота и извличане на ползите от него- както лично, така и чрез други лица. Освен това в имота се съхранявали техни лични вещи, което било достатъчно да се приеме, че той се ползва.
При произнасяне по подадената против
първоинстанционното решение жалба настоящата въззивна инстанция следва на първо
място да вземе отношение по възражението за недопустимост на обжалвания съдебен
акт. В цитираното във въззивната жалба Тълкувателно решение № 87 от 2.IX.1954 г.,
ОСГК е записано следното: „Съгласно чл.118 от ГПК съдът следва не само в мотивите, но и в резолютивната
част на решението да обяви дали преюдициалното правоотношение, от което изцяло
или отчасти зависи изходът по делото, съществува или не съществува. Когато
съдът е пропуснал да обяви това в диспозитива на решението си, но в мотивите на
същото се е произнесъл по спора за съществуването или несъществуването на
преюдициалното правоотношение, влизат в сила ония мотиви на решението, с които
съдът е установил фактите и правоотношенията между страните, с които е признал
или отрекъл тия правоотношения, затова и в тоя случай решението представлява
присъдено нещо по тоя спор“. В смисъл, че съдът дължи произнасяне с диспозитива
на решението по преюдициалното право или правоотношение, от което зависи изходът
на делото, е и по- новата съдебна практика. Така например в мотивите към
Решение № 233 от 16.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 619/2009 г., III г. о., ГК се
приема, че „Съдът следва не само в мотивите, но и в резолютивната част на
решението да обяви дали съществува или не съществува преюдициалното
правоотношение, от което изцяло или отчасти зависи изходът на делото, тъй като
инцидентният установителен иск по своята правна същност е един иск в пълния
смисъл на думата“. В правната теория и в съдебната практика обаче настъпва
промяна по отношение на силата на присъдено нещо на така наречените решаващи
мотиви. Съгласно т.18 от Тълкувателно
решение № 1/04.01.2001г. по тълк.дело № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, страната
не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като
резултат. В мотивите към т.18 се приема, че „със сила на пресъдено нещо се
ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото“. Приема се също така, че
„предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното
правоотношение необходимо за да се формира пресъдено нещо и по отношение на
него чрез въвеждането му като предмет по делото, произнасянето по който намира
отражение в диспозитива, не би било необходимо, ако мотивите на решението се
ползваха с такава сила (арг. от чл. 97, ал. 3, чл. 118 и чл. 221, ал. 1 ГПК)“.
В същия смисъл са и мотивите към т.5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017
г. на ВКС по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК, съгласно които, за да е налице
фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, „законът изисква противоречие между решенията, т. е.
между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения“.
Ето защо, макар в мотивите към решението по приложеното гр.д.№ 13250/2013г. на
ПдРС, включително и в решението на въззивната инстанция, с което
първоинстанционното решение е потвърдено, да е прието, че процесното право на
ползване не е погасено, тъй като тези мотиви не се ползват със сила на
присъдено нещо, не е налице основание да се приеме, че обжалваното в настоящето
производство решение на ПдРС е недопустимо.
По същество на спора по делото се непротиворечиво се установява, че с постановление за възлагане на недвижим имот от 03.08.2009г. на ЧСИ Атанас Атанасов на Г.Ш. е възложена ½ ид.ч.т от дворно място от 469 кв.м., съставляващи парцел ХVІ- 171,172, кв.5 по плана на с.Б.. В самото постановление е записано, че върху имота има запазено пожизнено право на ползване за И. А. Я. и Н.В.Я.. С последващо постановление за възлагане на ЧСИ Атанасов, издадено на 18.11.2011г., на въззиваемия е възложена и останалата ½ ид.ч. от правото на собственост върху същия имот. Правото на ползване на жалбоподателката и на покойния й съпруг И. Я. се установява пряко и от приетия по пръвоинстанционното дело нот.акт № 129/18.12.1997г., с който те са дарили на децата си А. и Е. Я. парцел ХVІ- 171, 172, ведно с построената в него двуетажна, масивна, жилищна сграда, като са си запазили пожизнено правото на ползване.
С влязло в сила на 08.05.2015г. решение № 4919/18.12.2014г. по приложеното гр.д.№ 13250/2013г. на ПдРС са отхвърлени предявени от И. и Н. Я. искове по чл.108, вр. чл.111 и чл.56 от ЗС и по чл.109, вр. чл.111 и чл.56 от ЗС против Г.Ш., имащи за предмет защита на правото на ползване върху горепосочения имот. Както беше посочено по- горе, в мотивите към решението е прието, че правото на ползване не е погасено. В исковата молба по гр.д.№ 6461/2018г. на ПдРС, Х гр.с., подадена на 24.04.2018г., се твърди, че правото на ползване не е упражнявано от около 7- 8 години преди завеждане на делото.
По първоинстанционното дело е прието заключение по СТЕ, изготвено от в.л.С. Ж., в което е отразено, че процесното дворно място е частично оградено с телена мрежа откъм уличната регулация. Упоменатата в нот.акт № 129/18.12.1997г. двуетажна жилищна сграда е незавършена, без фасадни мазилки и покривни покрития. В същата са изпълнени електрическа инсталация, водопровод и канализация. В стаите на първото и второто ниво е налице старо обзавеждане. В помещенията на тавана, в избата и складовото помещение има строителни материали и отпадъци. Според вещото лице за вилни нужди може да се ползват само помещенията на първи етаж в сградата и то за кратки периоди от време, тъй като липсва баня, а тоалетната е стара. Крайният извод на в.л.С. Ж. е, че сградата не е завършена от техническа гледна, като не са налице данни да е въведена за редовна експлоатация с необходимите строителни документи.
По делото на ПдРС са разпитани по двама свидетели на страните. Първите двама свидетели- тези, доведени от ищеца- въззиваем в настоящето производство, Й. Г. С. / без родство/ и Б. Д. П. / без родство/ сочат, че сградата в имота е в незавършен вид- не била измазана, липсвала покривна конструкция с керемиди, не били поставени дограми на всички прозорци. Свидетелят С. сочи, че също притежава къща в с.Б.. При посещенията си в селото- средно веднъж месечно през зимата и по- рядко през лятото, често минавал покрай имота, за да го наглежда по молба от въззиваемия, никога не бил виждал хора там. Дворното място било запуснато, обрасло със саморасляци. Същите впечатления има и свидетелят Б. П., който бил ангажиран от въззиваемия да изготви оферта за ремонт на сградата. При посещенията си в имота не бил виждал да има следи от човешка дейност и признаци той да е обитаем. Първите му впечатления били от 2012г., когато правил оглед, а по-късните от 2015г., 2016г. и 2018г., когато минавал покрай мястото. Разпитаните по искане на ответницата- жалбоподателка в настоящето производство, свидетели Р. Ю. С. / без родство/ и К. Н. С. / без родство/ твърдят, че имотът бил ползван от Я. до към 2016г.- 2017г.. С. сочи, че се запознала с тях през 1997г.. През годините поддържали близки отношения, редовно посещавала вилата им и твърди, че тя се ползвала. В дворното място Я. отглеждали зеленчуци и овошки. Последно посетила имота през пролетта на 2017г., когато помогнала на дъщерята на Я. да закара там тоалетна чиния. Свидетел К. С. живял на съпружески начала с дъщерята на Я.. Той твърди, че вилата се посещавала през пролетта, лятото и есента. Сградата била обзаведена и годна за обитаване. Дворното място също се ползвало. В него садели картофи, фасул и др.. Имало и овощни дръвчета. През периода 2009г.- 2010г. помагал за извършване на ремонти. Впоследствие отношенията му с Я. се влошили. Последно посещавал имота през 2015г.- 2016г..
Петгодишният срок по чл.59, ал.3 от ЗС е давностен. В този смисъл е Решение № 19 от 10.02.2000г. на ВКС по гр.д.№ 1082/99г., IV г.о.. В исковата молба по гр.д.№ 13250/2013г. на ПдРС се сочи, че въззиваемият по настоящето дело е бил въведен във владение на имота- дворно място и сграда, въз основа на двете горепосочени възлагателни постановления, като били сменени патроните на дворната врата и на входната врата на сградата. С предявените искове по чл.108, вр. чл.111 и чл.56 от ЗС и по чл.109, вр. чл.111 и чл.56 от ЗС е търсена защита на правото на ползване, но доколкото същите са отхвърлени и съобразно с разпоредбата на чл.116, б.“б“, предл.2 от ЗЗД давността не се счита прекъсната. Давността не е прекъсната и с подаване на жалбата, по която е образувана прокурорска преписка № 7839/2015г. по описа на РП- гр.Пловдив, производството по която е прекратено с приетото по настоящето дело постановление от 07.05.2016г..
Както се сочи и в мотивите към Решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010г., I г.о., ГК, „Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция“. Сочи се също така, че „във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта“. За да бъде съхранено правото на ползване, не е необходимо същото да се упражнява ежедневно и в неговия пълен обем. Следва обаче да е налице ползване по предназначение. От показанията на свидетелите С. не става ясно, до кой момент Я. са продължили да обработват дворното място и да отсядат в сградата, която, макар и недовършена, е в състояние, позволяващо кратък престой. През 2017г. в имота е закарана тоалетна чиния, но това не е типично действие по ползване. Тези свидетели не сочат категорично и ясно жалбоподателката и съпругът й да са ползвали имота по предназначение през периода от пет години преди датата на завеждане на производството по гр.д.№ 6461/2018г.. Не става ясно също така, как те са се снабдили с ключове за дворната врата и входната врата на сградата, след извършване на двата въвода във владение. Действително свидетете сочат определени действия по ползване, но не и времето, през което са извършвани тези действия. От друга страна свидетелите Й. С. и Б. П. са категорични, че имотът е трайно запуснат, няма признаци сградата да се обитава, а дворното място е обрасло с храсти и дървета- саморасляци, като впечатленията им са още от 2010г.- 2011г.. Напълно е възможно Я. да са посещавали имота и след 2017г., но само по себе си посещението не съставлява ползване. Не се твърди и не се установява те да са упражнявали правото си на ползване чрез трети лица- наематели, фактически ползватели, наети работници за поддръжка на двора и сградата или др.. Ето защо, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Съобразно със заявеното от жалбоподателката възражение за прекомерност на платеното от въззиваемия адв.възнаграждение в размер от 1000 лева и предвид не особено ниската, но не и особено висока правна и фактическа сложност на спора по делото възнаграждението ще следва да бъде редуцирано до размер от 500 лева, в какъвто размер ще следва да бъдат присъдени дължимите съдебни разноски.
По отношение на подадената от Н.Я. частна жалба вх.№ 2628/14.01.2020г. по описа на ПдРС против определение № 14348/23.12.2019г., с което е отказано изменение на обжалваното решение в частта относно разноските, ще следва да се отбележи, че на л.80 по първоинстанционното дело е налице договор за правна защита и съдействие, в който е удостоверено плащането в брой на адв.възнаграждение за пълномощника на Г.Ш. в размер от 1500 лева. Това възнаграждение е редуцирано от първоинстанционния съд до размер от 500 лева, който и по преценка на настоящата съдебна инстанция се явява съобразен, както с минималния размер по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, така и с правната и фактическа сложност на спора по делото. Ето защо, частната жалба ще следва да бъде оставена без уважение.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3419/22.8.2019 г. по гр.д. № 6461/18 г. на ПдРС, Х гр.с., поправено с решение № 2907/11.08.2020г., с което е признато за установено по иск, предявен от Г.Й.Ш. ***, ЕГН: **********, че правото на ползване на жалбоподателката Н.В.Я. ***, ЕГН: ********** върху дворно място, съставляващо УПИ ХVІ- 171, 172, кв. 5 по плана на с. Б., обл.Пловдивска, не съществува, поради погасяването му с изтичане на 5- годишния срок по чл.59, ал.3 от ЗС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от Н.В.Я. частна жалба вх.№ 2628/14.01.2020г. по описа на ПдРС против определение № 14348/23.12.2019г., с което е отказано изменение на обжалваното решение в частта относно разноските.
ОСЪЖДА Н.В.Я. ***, ЕГН: ********** да заплати на Г.Й.Ш. ***, ЕГН: ********** сумата от 500 лева- съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. В частта, имаща характер на определение, с което е оставена без уважение частна жалба вх.№ 2628/14.01.2020г. по описа на ПдРС, решението подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: