Р Е Ш
Е Н И Е
№ …
…
град Кърджали, 20.05.2021 год.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
Кърджалийският административен
съд,…..…… в публично заседание …………..
на двадесети
април………....................................................................................................................
през 2021/две
хиляди двадесет и първа/ година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИКТОР
АТАНАСОВ
при секретар ……………………………...... Мелиха
Халил, ………..………..……..…...
като
разгледа докладваното от .......................... съдията Виктор Атанасов
................................
административно
дело №329 ....... по описа за ........................ 2020 година ................................
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е административно, по реда на Раздел І/Първи/ от Глава Х - Десета/чл.145 и следв./ от АПК, във вр. с чл.44,
ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.
Образувано е по жалба от
И.Б./I. B., гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ***, с ЛНЧ **********,
ЕГН **********, с национален паспорт №***, подадена чрез
пълномощника му – адв.С.Ф.М. от АК-***, с адрес за
призоваване – ***, против Заповед №292з-2155 от 08.10.2020 год. за налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец
в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, с която,
на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република
България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността
на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България, на
жалбоподателя И.Б./I. B., гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ***, с ЛНЧ **********,
ЕГН **********, с национален паспорт №*** и на основание чл.39б,
ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната – 15 дни.
Жалбоподателят заявява в
жалбата, че счита Заповед с peг.№292з-2155 от
08.10.2020 год. на директора на ОДМВР - Кърджали за незаконосъобразен административен
акт, поради което обжалва същия изцяло и в срок. Твърди, че обжалваната заповед
е издадена при допуснати множество съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, в противоречие с материално-правните разпоредби, както и при несъответствие
с целта на закона. С оглед на това, с жалбата моли съда да постанови съдебно
решение, с което да отмени изцяло обжалваната Заповед с peг.№292з-2155
от 08.10.2020 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, както и да му бъдат присъдени
и направените по делото разноски.
В съдебно заседание,
редовно призован, жалбоподателят И.Б., гражданин на ***,
роден на *** год. в ***, ***, с ЛНЧ ********** и с ЕГН **********, не се явява,
представлява се от упълномощения си процесуален представител – адв.С.Ф.М. от АК-***, който заявява, че поддържа жалбата по
изложените съображения. Моли съда да отмени обжалваната заповед за налагане на
ПАМ, по изложените от съображения в жалбата, като освен това счита, че така
издадената заповед противоречи на разпоредбите на чл.8 от КЗПЧОС, която
Конвенция е в сила за РБългария от 1992 година.
Подробни съображения в подкрепа на жалбата излага в писмена защита, която
представя в съдебно заседание, като същите са основно в насока, че така издадена
заповед противоречи на чл.8 от КЗПЧОС. С оглед изложеното, моли съда да
постанови съдебно решение, с което да отмени изцяло обжалваната Заповед с Рeг.№292з-2155 от 08.10.2020 год. на директора на ОДМВР - Кърджали,
като и да бъдат присъдени в полза на жалбоподателя и направените по делото
разноски.
Ответникът по жалбата –
директорът на ОД на МВР - град Кърджали, редовно призован за съдебните
заседания, не се явява, представлява се редовно упълномощен процесуален
представител - гл.юрк.М. П., която оспорва жалбата и
я счита за неоснователна. Подробни доводи и съображения в подкрепа на
оспорената заповед излага в представени писмени бележки. Предвид изложеното в
същите моли съдът да приеме, че атакуваният административен акт е законосъобразен,
като постановен при наличието материалноправните
предпоставки за това, издаден от компетентен орган, при спазване на
установената форма, с предвиденото съдържание, в това число правно и фактическо
основание, без допуснати процесуални нарушения и съобразен с целта на закона,
като го потвърди, а жалбата на И.Б. да бъде отхвърлена като неоснователна. При
условията на евентуалност в писмените бележки се прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по настоящото дело.
Административен съд -
Кърджали, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа страна:
По
допустимостта на жалбата:
Съгласно разпоредбата на
чл.46, ал.1 от ЗЧРБ, заповедите за налагане на принудителни административни
мерки, т.е. заповедите по чл.44, ал.1 от с.з., каквато е и процесната
заповед, могат да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния
кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на
общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна
административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България”, по отношение на жалбодателя И.Б., е
издадена на 08.10.2020 год., като за издаването й е изготвено съобщение с УРИ
292000-15596 от 20.10.2020 год. на ОДМВР – Кърджали/л.16-л.17/, адресирано до лицето,
по отношение на което е наложена тази ПАМ и връчено срещу подпис на лицето Р.
О. Т., с постоянен адрес ***, на който адрес жалбоподателят е вписан в
регистъра на населението, на датата 28.10.2020 год. Жалбата против Заповед №292з-2155
от 08.10.2020 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане
правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора
на ОДМВР - град Кърджали, е подадена направо до Административен съд – Кърджали,
на датата 10.11.2020 год., регистрирана в деловодната система на съда с
Вх.№2201/10.11.2020 год., от което следва, че жалбата е подадена на 13-ия/тринадесетия/
ден след съобщаването на заповедта, т.е. спазен е предвидения
14/четиринадесет/-дневен срок за обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена
от лице - адресат на индивидуалният административен акт, чрез пълномощник –
правоспособен адвокат и за което лице, този ИАА поражда неблагоприятни правни
последици, т.е. в този смисъл пряко засяга негови законни права и интереси,
като същата е подадена и в предвидената писмена форма и изискуемо съдържание, макар
и не по предвидения в закона ред, поради което същата е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Административният съд,
след като извърши анализ и преценка на писмените и гласните доказателства по
делото, поотделно и в тяхната съвкупност, както и на становищата на страните,
намира за установена следната фактическата обстановка по спора:
С оспорената в
настоящото производство №292з-2155 от 08.10.2020 год. за налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец
в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали/л.13-л.15/, на основание чл.40,
ал.1, т.6 и чл.44, ал.1от ЗЧРБ и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за
устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в
Република България, на B. I./И.Б., гражданин на ***, роден на *** год. в ***,
ЛНЧ **********, ЕГН **********, паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в РБългария, на основание чл.25, ал.1, т.4 от ЗЧРБ и на
основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната -
15 дни.
В мотивите към заповедта
е посочено, че в териториално звено „Миграция” – Кърджали е постъпило заявление
с Вх.№1417/08.09.2020 год., за издаване на български личен документ от И.Б./B.
I., гражданин на ***, роден на *** год. в ***, с ЛНЧ **********, ЕГН **********,
с национален паспорт №*** – постоянно пребиваващ
чужденец в Република България, на основание чл.25, ал.1, т.4 от ЗЧРБ. Посочено
е също, че при извършената, във връзка с чл.40, ал.12 т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС „Граничен контрол” се
установило, че И.Б./B. I. не е пребивавал на територията на държавите – членки
на Европейския съюз, за период, по-голям от 12 последователни месеца и че
отсъствието е за времето от 20.08.2016 год. до 22.11.2017 год. и от 26.11.2017
год. до 22.12.2018 година. Прието е, че това е основание за отнемане на постоянното
пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.
В мотивите към заповедта
е описано, че във вр. с чл.26, ал.1 от АПК, при
провеждането на интервю, регистрирано с УРИ 292р18530 от 08.09.20320 год., И.Б.
е бил уведомен, че срещу него е започнато производство по налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в
Република България”, на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, като му е била
осигурена възможност да представи обяснения и възражения във връзка с административното
производство и че тези обяснения във връзка с административното производство по
налагане на ПАМ са били необходими на административния орган, за да се извърши
преценка на правнозначимите обстоятелства, разписани
в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Посочено е, че И.Б. не е представил обяснения и
възражения, поради което горните обстоятелства били изследвани на основание
данните, получени в производството по предоставяне на правото на пребиваване в
Република България.
Така, в мотивите към
заповедта е отразено, че от данните по преписката е установено, че И.Б. не
принадлежи към категорията на уязвимите лица и че органите за административен
контрол на чужденците са компетентни относно производствата за подновяване на
разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на
пребиваване, така че това е факт, които бил служебно известен на
административния орган, като за И.Б. не били налице такива производства. В
мотивите е посочено, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР
било установено, че срещу И.Б. няма производство по ЗУБ. Описано е, че същият е
семеен и че съпругата му Р. Р. Б., ЕГН **********, живее постоянно в *** и
работи като *** във фирма „***” в ***, както и че съпрузите имат две деца,
които също живеят в ***. На следващо място е посочено, че И.Б. е със статут на
постоянно пребиваващ в РБългария чужденец от
28.06.2012 год., като от 2015 год. до момента пребивавал в Република България
50 дни. Предвид това в мотивите е прието, че посочените обстоятелства показват,
че И.Б. живее извън РБългария и че по този начин
наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото му на
личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни,
културни социални връзки с държавата на произход. Прието е също, че отнемането
на правото на пребиваване на И.Б. не създава непреодолими пречки то да бъде
получено отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ и че в този смисъл, отчитайки
изискванията на чл.44, ал.2 от Закона за чужденците Република България, не са
налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите
на чл.41, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване,
не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които
да позволят на И.Б. да остане на територията на РБългария.
По административната
преписка е представено и е прието като доказателство Заявлението с Рег.№1417 от
08.09.2020 год. за издаване на документи
за самоличност и пребиваване на чужденци в Република България, подадено от
жалбоподателя И.Б., ведно с разписка към него от 08.09.2020 год./л.22-л.25/, както и копие от издаденото му предходно
разрешение за пребиваване №*** от 23.08.2012 год., валидно до 22.09.2020 год./л.28/. Приложено е и Удостоверение за вписване в регистъра на
населението с Изх.№286 от 03.09.2020 год., издадено от община Кърджали/л.27/, от което е видно, че жалбоподателят И.Б., с ЕГН **********, е
вписан в регистъра на населението на датата 03.09.2020 год., с постоянен адрес ***. По преписката е представена и е прита
като доказателство и Справка за чужденец-АИС „ЕРЧ” от 08.09.2020 год./л.21/, от която е видно, че жалбоподателят И.Б. е със статут на
постоянно пребиваващ в РБългария чужденец, въз основа
на Решение за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ в РБ, с рег.№***
от *** год. на Дирекция „Миграция” към ОДМВР – Кърджали, на основание чл.25,
ал.1, т.4 от ЗЧРБ. В справката е отразено, че жалбоподателят е женен и че
съпругата му се казва Р. Р. Б., както и че имат две деца – дъщеря И. Б., родена
на *** год. и син - Б. Б., роден на *** год., като за съпругата и двете деца е
отразено, че са с българско гражданство. От представеното в съдебно заседание и
прието като доказателство заверено копие от Удостоверение сер.**
№*** от *** год., за сключен граждански брак, издадено от община Кърджали/л.111/ е видно, че жалбоподателят И.Б. И Р. Р. А. са сключили
гражданския брак на 24.02.1997 год. в ***. От представените в съдебно заседание
и приети като доказателство заверени копия от Удостоверение за раждане сер.** №*** от *** год. на И. Б. и от Удостоверение за
раждане сер.** №*** от *** год. на Б. Б.,***/л.112, л.113/ е видно, че и двете деца на И.Б. и Р.
Б. са родени в ***, съответно на *** год. и на *** година.
По
административната преписка е приложена и е приета като доказателство и Справка
за пътуване на лице – чужд гражданин, изпълнена на 08.09.2020 год. от служител
в група „Миграция” – Кърджали, в която са отразени влизанията и излизанията от
територията на РБългария на жалбоподателя И.Б., за
периода от 01.01.2015 год. до 08.09.2020 год./л.20/. От справката е видно, че за този период,
малко по-дълъг от 5/пет/ години и 8/осем/ месеца, са открити 17 резултата, като
общият брой дни, през които жалбоподателят И.Б. е пребивавал в РБългария, според регистрираните му влизания и излизания в
страната, възлиза на 50/петдесет/ дни. От
същата справка се установява, че най-дългият престой на жалбоподателя на
територията на РБългария е бил, на два пъти, за
период от 8/осем/ дни, а най-краткият – за период от 3/три/ дни.
По
административната преписка е приложено и е прието като доказателство и интервюто,
проведено с жалбоподателя И.Б., на основание чл.26, ал.1 и чл.35 от АПК, във
връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, с УРИ 292р-18530 от 08.09.2020 год./л.18-л.19/. В това интервю, жалбоподателят е заявил, че да
периода от 26.11.2017 год. до 22.12.2018 год. не е пребивавал на територията на
друга държава – членка на ЕС, а на въпроса, защо не е пребивавал в РБългария в периода от 26.11.2017 год. до 22.12.2018 год.,
жалбоподателят е отговорил, че не е пребивавал на територията на РБългария през този период, тъй като поради естеството на
работата си е нямал възможност да посети РБългария. В
интервюто жалбоподателят Б. е обяснил, какво образование има съпругата му и
къде и какво работи същата, както и че имат две деца – И., на *** год. и Б., на
*** год. От интервюто е видно, че на жалбоподателя е било разяснено, че срещу
него стартира процедура по отнемане правото на постоянно пребиваване в РБългария и му е указано, че до 23.09.2020 год. може да
представи документи, свързани с обстоятелствата, поради които същият не е
посещавал РБългария, на което жалбоподателят е
отговорил, че е наясно с процедурата и че ще представи допълнителни документи.
В съдебно
заседание, от процесуалния представител на жалбоподателя са представени и са приети като доказателства
8/осем/ броя епикризи на пациент, издадени на И.Б. от
частна болница „***” – ***, на *** език и в превод от *** на български език/л.57-л.71/, подробно описани в протокола от съдебно
заседание, проведено на 20.04.2021 год./л.118, стр.2/. От тези епикризи се установява, че в периода от 04.07.2017 год. до
23.12.2017 год., жалбоподателят е бил хоспитилизиран ***
в посочената болница, ***. От тези епикризи е видно също
така, че ***. В същото съдебно заседание, от процесуалния представител на
жалбоподателя са представени и са приети като доказателства и 7/седем/ броя протоколи за нетрудоспособност, за съответните
периоди на амбулаторно лечение, посочени в тях, издадени на жалбоподателя И.Б.
от Частна болница „***” – ***, на *** език и в превод от *** език на български
език/л.72-л.89,
л.94-л.96/,
също подробно описани в протокола от съдебно
заседание, проведено на 20.04.2021 год./л.118, стр.2 –
л.119/, както са представени и приети като доказателства и 7/седем/ броя
протоколи
на здравна комисия към НОИ в ***, за регистрация на протоколите за временна
нетрудоспособност, издадени на жалбоподателя И.Б./л.97-л.110/, също подробно описани в протокола от съдебно заседание,
проведено на 20.04.2021 год./л.119/.
По доказателствено искане на процесуалния представител на
жалбоподателя, до разпит като свидетел в съдебно заседание е допуснато лицето А. С. И. от ***, който, по негово изявление, е *** на съпругата на
жалбоподателя И.Б.. В показанията си същият заявява, че през периода
1997 год. - 1998 год., И. и Р. сключили граждански брак и че към настоящия
момент двамата живеят в ***, ***. На поставен му въпрос свидетелят отговаря, че
И.Б. работи като ***, а на друг въпрос отговаря, че Р. Б. идва в България поне
3-4 пъти годишно и че И. също идва често в България, но през 2017 год. си ***,
като му се налагало да ходи на физиотерапия в *** и поради тази причина идвал
по-рядко в България. На следващ въпрос отговаря, че лечението на И., свързано ***,
продължило доста време - около 3 години и че същият бил дълго време в болнични,
а след това не могъл да отсъства ***. На следващ въпрос отговаря, че бащата на Р.
Б. *** и че И. и Р. имат две деца и почти всяко лято идват с тях и отсядат в ***,
както и че за последно, преди 6 месеца, И.Б. бил в България и се видели с него.
При така установената по
делото фактическа обстановка и след проверката за допустимост на жалбата, при
извършената, на основание чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на
оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът
намира следното:
При извършената служебна
проверка за законосъобразност на оспорената заповед, с която се налага
принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 от
ЗЧРБ, на всички основания по чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав
констатира, че тя е издадена от законово оправомощен
по силата на чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в
приложимата й редакция на тази норма (Изм., ДВ, бр.14
от 2015 г.) и на чл.18, ал.1 т.15 от Правилника за
устройството и дейността на МВР, компетентен орган – директора на ОД на МВР –
Кърджали, т.е. издадена е от административен орган, материално и териториално
компетентен да издава заповеди за налагане на принудителна административна мярка
– отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. На
следващо място, според настоящия съдебен състав, оспореният административен акт
е издаден при спазване на изискуемата се от закона писмена форма, с
необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК, като е спазено
изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени
фактическите и правните основания за постановяването му и съответно, при
формално спазване на административнопроизводствените
правила при издаването му. В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че е
напълно несъстоятелно и голословно твърдението в жалбата, а и в представената
писмена защита, че обжалваната заповед е издадена при допуснати множество
съществени нарушения на административнопроизвдствените
правила. Това е така, т.к. най-напред, нито в жалбата, нито в писмената защита,
не е посочено нито едно такова съществено нарушение, а от друга страна, видно
от събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе, на 08.09.2020 год., при
проведеното интервю жалбоподателят Б. е бил изрично уведомен, че срещу него
започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, дадена му е
била възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които
същият не е пребивавал на територията на РБългария,
като същият също изрично е заявил, че е наясно с процедурата и че ще представи
такива документи. По делото е безспорно, че в указания на жалбоподателя срок
такива доказателства не са представени, поради което е издадена и оспорената
заповед. Такива са представени едва в хода на настоящото съдебно производство в
последното съдебно заседание по делото, т.е. много след издаването на заповедта
на 08.10.2020 год., което изключва възможността да се приеме, че в случая е
налице допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, евентуално налагащо отмяната на акта само на това основание. За
настоящия съдебен състав е безспорно, че на чуждия гражданин е предоставено
правото да участва в производството, като липсата на дадени от него допълнителни
обяснения и представени доказателства в указания срок, не могат да бъдат
вменени в тежест на административния орган. В хода на първоинстанционното
производство такова доказване не е било проведено от страна на жалбоподателя Б.,
поради което и релевантните за преценката на административния орган факти не са
оборени.
Отделно от
горното, следва да се отбележи, че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ,
компетентните органи следва да отчитат посочените в тази разпоредба кумулативно
изискуеми се предпоставки, обуславящи налагането на принудителните
административни мерки: продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за
подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо
право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на
семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Съдът
намира, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената
заповед, административният орган е изследвал тези предпоставки и това изрично е
посочено и в мотивите към заповедта, а няма и твърдения от страна на
жалбоподателя в противен смисъл. Предвид горното, настоящият съдебен състав
намира, че
органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от
значение за случая и в случая не са налице нарушения на административнопроизводствените
правила.
По отношение материалната
законосъобразност на оспорената заповед, т.е. по отношение съответствието й с
приложимите материалноправни разпоредби на закона,
съдът намира следното:
В
разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от
13.03.2020 г./ е предвидено, че отнемане на правото на пребиваване на чужденец в
Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил
разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от
територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на
разрешено постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г,
както и по отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8,
13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие
отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване,
от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца.
От събраните
по делото доказателства е безспорно, а не се и оспорва от жалбоподателя И.Б.,
че за периодите от
20.08.2016 год. до 22.11.2017 год. и от 26.11.2017 год. до 22.12.2018 год. е отсъствал от територията на Република България, както и
на другите държави – членки на Европейския съюз, т.е. жалбоподателят на два
пъти е отсъствал от територията на РБългария и на държавите
– членки на Европейския съюз за период, по дълъг от 12 последователни месеца –
първия път, за период от 15/петнадесет/ последователни месеца, а втория път, за
период от почти 13/тринадесет/ последователни месеца, което и в двата случая представлява
по-голям период от законово изискуемия, за който може да бъде санкциониран с
отнемане на правото на постоянно пребиваване.
С последните
две предложения на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ законодателят е посочил
случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна
мярка – отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец от РБългария поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни месеца,
като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на изключение, не е
налице. По делото не се спори, че на И.Б., гражданин на ***, е било
предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, както и
факта, че същият е отсъствал от територията на страната ни повече от 12
последователни месеца, а именно – в посочените по-горе два периода. Не се
твърди и не е установено правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било
разрешено на основание чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице
основание за неприлагане на разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ, като следва да се посочи,
че правото на постоянно пребиваване на жалбоподателя е било предоставено на
основание чл.25, ал.1, т.4 от ЗЧРБ – като родител на български гражданин,
когато му осигурява дължимата по закон издръжка и е пребивавал законно и
непрекъснато за срок от три години на територията на страната ни, като по тези
въпроси няма спор между страните. Така, след като е установил, че И.Б. е
отсъствал от територията на страната, респ. на друга страна - членка на ЕС,
повече от 12 последователни месеца и то на два пъти, административният орган е
наложил предвидената с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ принудителна
административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в РБългария”
и му е определил 15-дневен срок за напускане на страната. В допълнение следва
да се отбележи, че жалбоподателят И.Б. е със статут на постоянно пребиваващ в РБългария чужденец от 28.06.2021 год., но същевременно, за
периода от 01.01.2015 год. до 08.09.2020 год., същият е пребивавал в Република
България само 50/петдесет/ дни, като и по този въпрос няма спор. Анализът на
нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ категорично сочи, че изискването за
пребиваване в РБългария или друга държава – член на
ЕС, е свързано императивно с точно определен срок от време, а при наличните
и безспорни данни по делото за
отсъствията на жалбоподателя Б. от територията на страната ни или на друга
държава – членка на ЕС, е пределно ясно, че същият не е спазил това императивно
изискване на закона. При това положение административният орган действа в
условията на обвързана компетентност и след като провери наличието на условията
и предпоставките, визирани в правната норма, е длъжен да действа по нормативно
предписания му начин. Като е съобразил изложеното по-горе и всички посочени
обстоятелства, директорът на ОДМВР – Кърджали правилно и в изпълнение на
законовите разпоредби е отнел правото на постоянно пребиваване в Република
България на жалбоподателя – *** гражданин И.Б.
На последно място, при анализа на фактите
по настоящото производство следва да се вземе
предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/, доколкото основните доводи в представената
писмена защита са в насока, че оспоренета заповед
противоречи на тази норма. Съгласно цитираната норма,
която е част от вътрешното право, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията
на РБългария - в сила за България
от 07.09.1992 год. и има предимство
пред нормите на вътрешното право,
които й противоречат, всеки има право
на зачитане на неговия личен
и семеен живот. В §2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това
право може да бъде ограничено,
с оглед охраната на интереси с приоритетна
значимост – намесата на държавните власти
в ползването на правото на зачитане
на личния и семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата
и свободите на другите, т.е. намесата в личния и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона основание за налагане на
ПАМ е в кумулативна даденост
с наличие на някоя от
изчерпателно предвидените в
чл.8,
ал.2 от КЗПЧОС предпоставки.
Съдът в
настоящия състав намира, че наложената принудителна административна мярка с
оспорената заповед не е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, както и намира, че това е
така, тъй като с така издадената заповед за налагане на ПАМ – „Отнемане правото
на пребиваване на чужденец в Република България”, по никакъв начин не се
нарушава правото на семеен живот на жалбодателя И.Б.
Това е така, тъй като по делото е безспорно установено, че жалбоподателят Б.
има сключен граждански брак с българска гражданка, който граждански брак е
сключен ***, като семейството на жалбоподателя, включително и родените в *** от
брака му две деца, също живеят постоянно в ***, на посочения от него в
интервюто адрес – ***. Казано по друг начин, както съпругата на жалбоподателя Б.
– Р. Б., така и двете му деца, едното от които – дъщеря му И. Б. - ***, живеят
постоянно, заедно с него, в ***, като съпругата му, освен това, работи в *** – като
*** във фирма „***” в ***. По делото няма данни, а няма въобще и твърдения,
след сключването на гражданския брак жалбоподателят Б. и съпругата му да се
живели в Република България за някакъв период от време – бил той по-продължителен
или по-кратък, като пребиваванията на жалбоподателя на територията на страната
ни са били инцидентни и за кратко време. При това положение се налага изводът,
че след като жалбоподателят Б. и семейството му живеят постоянно и заедно в ***,
то с така наложената с оспорената заповед ПАМ по никакъв начин не се засягат нито
правото му на семеен живот, нито на лични отношения както със съпругата му,
така и с двете му деца. Отделно от това следва да се упомене, че при интервюто
на 08.09.2020 год., жалбоподателят И.Б. категорично е заявил, че няма роднини в
Република България, от което следва, че така наложената ПАМ няма да ограничи
или попречи на неговите лични отношения и контакти с други негови роднини,
доколкото същият, според собственото му изявление, въобще няма такива в Република
България.
Като има пред вид всички
тези факти, съдът счита, че наложената ПАМ по никакъв начин няма да ограничи
или затрудни правото на личен и семеен живот на жалбоподателя или пряко да
създаде затруднения или ограничения за поддържане на неговите семейни и
социални връзки, респ. намира, че с наложената ПАМ не е налице намеса в правото
на зачитане на семейния живот на жалбодателя И.Б.,
която намеса да не е била съразмерна с преследваната от закона цел. От това
следва, че с оспорената заповед и наложената с нея ПАМ не е допуснато нарушение
на чл.8 от КЗПЧОС и съответно, развитите оплаквания в тази насока в
представената писмена защита са неоснователни, като за пълнота следва да се
отбележи, че голяма част от доводите в тази писмена защита са и неотносими към настоящия случай.
Ето защо, по изложените по-горе
съображения съдът намира, че оспореният административен
акт е законосъобразен, като издаден
при спазване на административнопроизводствените
правила, в определената от
закона форма и от материално
и териториално компетентен орган,
в съответствие с приложимите материалноправните
разпоредби и с целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената против него жалба
се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена с
решението по настоящото дело.
Деловодни разноски не са
претендирани от ответника по жалбата, а такива реално
не са и сторени от него, поради което съдът не следва да се произнася по този
въпрос.
Мотивиран от така
изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/,
във вр. с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.Б./I. B.,
гражданин на ***, с ЛНЧ ********** и ЕГН **********, против Заповед №292з-2155
от 08.10.2020 год. за налагане на принудителна административна
мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена
от директора на ОДМВР - град Кърджали, с която, на основание чл.40, ал.1, т.6 и
чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България
и
чл.18,
ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето правото
на постоянно пребиваване в Република България, на жалбоподателя И.Б./I. B.,
гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ***, с ЛНЧ **********, ЕГН **********,
с национален паспорт №*** и на основание чл.39б,
ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната – 15 дни.
Препис
от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с
чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или
връчи на страните по делото.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, чрез
Административен съд – Кърджали, в 14/четиринадесет/ - дневен срок от
съобщаването или връчването му на страните.
С Ъ Д И Я: