Р Е Ш Е
Н И Е
260026/14.1.2021г.
гр.
Шумен
Шуменският
районен съд, в открито заседание, на девети декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като разгледа
докладваното от съдията гр. д.№923 по описа за 2020 г. на ШРС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени
са положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с
чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД,
чл.92 и чл.86 от ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Д.Б. Б., излага, че по ч.гр.д.№3689/2019
г. на ШРС по реда на чл.410 и сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение срещу ответника Д.И.Х., ЕГН ***********, с постоянен
адрес: ***, за следните суми: 674.28
лева - представляващи главница по Договор за кредит „Бяла карта“
№427169/30.01.2015 г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и ответника, което
вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 102.04 лева - договорна лихва за периода от 06.11.2016 г. до
07.03.2017 г.; 159.65 лева –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, начислена за периода от
07.01.2017 г. до 07.03.2017 г.; 75.00
лева – разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 120.00 лева – такса разходи за дейност
на служител; 367,43 лева -
обезщетение за забава за периода от 07.05.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда - 10.12.2019 г., като е присъдена и законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на задължението. Заповедта за изпълнение била връчена
на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и ищецът предявява
настоящите искове. Ищецът излага, че на 30.01.2015 г. между „Аксес Файнанс“ ООД
и ответника е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ №427169, по силата на
който на ответника е предоставен револвиращ кредит, при условията на договора,
с максимален размер от 700.00 лева, с насрещното задължението на последния да
върне така получената сума по начин и в срок, описани в договора. За целта на
договора на ответника била предоставена международна кредитна карта, с която да
се усвоява кредитния лимит по договора. Страните били уговорили и
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент 43, 2 %, а върху усвоената
сума по кредита- дневен лихвен процент в размер на 0, 12 %, като лихвата се
начислявала всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Годишният процент
на разходите се равнявал на 45, 9%. Твърди се в молбата, че ответникът е усвоил
заемни суми по дати, посочени в молбата, като общият размер на усвоената сума
възлизал на 2100.00 лева. Ответникът не е изплащал изцяло усвоените суми, като
е погасил сума в общ размер на 2815.08 лева, с която били погасени следните
задължения: 152, 50 лева-такса разходи за събиране, 907, 89 лева- неустойка,
328, 97 лева-договорна лихва и 1 425, 72 лева-главница. За периода от 17.02.2015
г. до 07.03.2017 г. му е начислена и предвидената в договора възнаградителна
лихва, равняваща се на сума от 431, 01 лева. Предвид забавата за редовно
изплащане на задълженията, ответникът дължал и мораторно обезщетение за периода
на забавата в общ размер от 367, 43 лева, начислено за периода от 07.05.2017 г.
до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда. Страните били уговорили, че в случай на забава на плащанията по договора
/незаплащане на текущо задължение на падежа/, ответникът се задължавал в срок
от три дни след падежа да осигури обезпечение чрез поръчителство. Задължението
за предоставяне на поръчителство възниквало при всеки отделен случай на забава
на плащане на текущо задължение. При неизпълнение на това задължение,
кредитополучателят дължал неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, като в случая неустойката се равнявала на сума от 1067, 54 лева,
начислена за периода от 07.03.2015 г. до 07.03.2017 г. Уговорено било, че в
случай на непогасяване на текущо задължение и непредоставяне на сума в размер
на 15 % от максималния кредитен лимит за погасяване на част от задължението,
кредитополучателят дължи на кредитора и разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2, 50 лева на ден до заплащане на сумите, като в
случая кредиторът претендира сума в размер на 227, 50 лева, начислена за
периода от 06.01.2018 г. до 06.04.2018 г. Съгласно договора, предвид
неизпълнение на основното задължение за погасяване /частично или изцяло на
усвоените суми/, цялото задължение е станало предсрочно изискуемо, считано от 07.05.2017
г. На 12.09.2017 г. било подписано Приложение 1 към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 11.11.2016 г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и
ищцовото дружество, по силата на който вземането на първото дружество срещу
ответника, ведно с всички привилегии и обезпечения, било прехвърлено на ищеца. Ответникът
бил уведомен за настъпилата цесия. Поради изложеното моли съда да постанови
решение, по силата на което да се признае за установено, че ответникът дължи на
ищеца да се признае за установено, че ответникът му дължи следните суми: 674.28 лева - представляващи главница
по Договор за кредит „Бяла карта“ №427169/30.01.2015 г., сключен между „Аксес
Файнанс“ ООД и ответника, което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото
дружество; 102.04 лева - договорна
лихва за периода от 06.11.2016 г. до 07.03.2017 г.; 159.65 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
начислена за периода от 07.01.2017 г. до 07.03.2017 г.; 75.00 лева – разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 120.00 лева – такса разходи за дейност
на служител; 367,43 лева -
обезщетение за забава за периода от 07.05.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда - 10.12.2019 г., както и законна лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението. Претендира и разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът не представя писмен отговор. В съдебно заседание се явява лично и
заявява, че не оспорва, че е сключен процесния договор за кредит.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№3689/2019 г. по описа на ШРС,
по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника, за следните суми: 674.28 лева - представляващи главница
по Договор за кредит „Бяла карта“ №427169/30.01.2015 г., сключен между „Аксес
Файнанс“ ООД и ответника, което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото
дружество; 102.04 лева - договорна
лихва за периода от 06.11.2016 г. до 07.03.2017 г.; 159.65 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
начислена за периода от 07.01.2017 г. до 07.03.2017 г.; 75.00 лева – разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 120.00 лева – такса разходи за дейност
на служител; 367,43 лева -
обезщетение за забава за периода от 07.05.2017 г. до датата на подаване на
заявлението в съда - 10.12.2019 г., като е присъдена и законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на задължението, както и извършените по делото
разноски. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Не се спори
между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между
търговско дружество „Аксес Файнанс“ ООД и ответникът са възникнали облигационни
отношения, основаващи на сключен на 30.01.2015 г. Договор за кредит „Бяла
карта“ №427169, по силата на който дружеството се е задължило да предостави на
ответника револвиращ кредит в максимален размер от 700.00 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта.
Насрещното задължение на ответника е да върне използваната сума при условията
на подписания между страните договор. Няма спор, а се установява и от
приложенията към договора, че ответникът е получил кредитната карта, ведно с
приложимия за нея ПИН код. Няма спор, а се установява и от заключението по
извършената ССЕ, че ответникът, през периода от 16.02.2015 г. до 30.09.2016 г.
е усвоявал суми по картата, като периодично е извършвал и плащания за
погасяване на задълженията си. От представения по делото частно заверен препис
от посочения по- горе договор и заключението на ВЛ става ясно, че страните са
уговорили фиксиран годишен лихвен процент- 43, 2 % и дневен лихвен процент
върху усвоения размер на кредита в размер на 0, 12 % на ден /чл.4, ал.1 т.2 от
договора/. Съгласно текста на чл.3, ал.2 от договора, през целия срок на
валидност на договора, кредитополучателят се задължава да заплаща текущото си
задължение до всяко второ число на текущия месец. Текстът на чл.3, ал.3 от
договора дава дефиниция на понятието „текущо задължение“, а именно: това е
задължението на кредитополучателя към всяко последното число на месеца,
определено като сбор от следните суми: усвоена и непогасена главница между 01 и
19-то число на текущия месец, усвоена и непогасена главница между 20-то и
последно число на предходния месец; начислена и непогасена договорна лихва върху
главните задължения и неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за
събиране, в случай че такива са начислени през текущия месец. По делото
безспорно се установи, че чрез кредитната карта са усвоявани суми, като ответникът
частично и със закъснение е погасявал задълженията си. Ето защо и с оглед
уговорения между страните падеж /второ число на текущия месец/, съдът счита, че
вземането касателно усвоените суми, е станало изискуемо и подлежи на връщане,
като предвид изричната уговорка за срока на плащане, съдът счита, че в случая
не е необходимо изрично уведомяване на длъжника за упражняване правото на
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо, тъй като, както е
посочено по- горе, срокът на връщане на усвоената сума е конкретно определен. Ето
защо заключава, че ответникът дължи усвоената и невъзстановена по договора
главница, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Ответникът не оспори и
твърденията, че не е извършвал редовно и в пълен размер плащания по договора.
Видно от текста на договора /чл.21, ал.4/ при забава на плащането на някоя от
вноските, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва за всеки ден на забавата. От текста на чл.21, ал.5 и
ал.6 от договора, се установи, че страните са уговорили, че при забава
плащането на текущото задължение, кредиторът ще бъде принуден да направи
разходи за действия по събиране на задълженията, които следва да бъдат
заплатени от длъжника, като последният ще дължи и еднократна такса, в размер на
120.00 лева, включваща разходите на кредитора за дейността на служител за
осъществяване на извънсъдебно събиране на вземанията по договора. Според
чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид
изложеното, съдът счита клаузите, предвиждащи задължение на кредитополучателя
за заплащане на разходи и такси по събиране на задължението и дейност на
служител, за противоречащи на горепосочената правна норма. Уговорките за заплащане
на суми за събиране на дълга представляват по същността си такси по управление
на кредита /заема/, т.е. противоречат на забраната да се уговорят допълнително
такси в подобен смисъл, предвидена в чл.10а, ал.2 от ЗПК. На следващо място,
налице е обоснована вероятност за неравноправност на тази клауза /би могло да
се приеме, че тази клауза е във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, която не е част от
основния предмет на договора. На следващо място, съдът приема в случая са
уговорени няколко неустойки за обезщетявани на едни и същи вреди, като в този
смисъл намира тази неустойка за прекомерна, поради което, на основание чл.26,
ал.1, предл. трето от ЗЗД, нарушаване на добрите нрави, счита за нищожна. Ето
защо счита, че претенциите за заплащане на сума от 75.00 лева – разходи за извънсъдебно събиране на задължението и 120.00 лева – такса разходи за дейност
на служител, са неоснователни и следва да се отхвърлят.
По отношение на претенцията за заплащане на
сума от 159.65 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, начислена за периода от 07.01.2017 г. до
07.03.2017 г., за да се произнесе съобрази следното: Съгласно разпоредбата на
чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От
текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена
ценност, най- често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на
своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с
договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична
неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо.
Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са
настъпили такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение
на задължението. Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/. Автономията на волята означава
предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят
съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като се съобразяват с
повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Добрите
нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги
приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им, при риск за
присъждане на неустойка, съдът следи служебно /Тълкувателно решение №1 от
15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК/. В цитираното тълкувателно
решение се приема, че нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки
конкретен случай при сключване на договора. В мотивите на същия съдебен акт са
изброени примерно някои от критериите, въз основа на които следва да се
извършва тази преценка, а именно: естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли изпълнението на задължението с
други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото
задължение- съществено или незначителна част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. В
разглеждания казус, не е спорно, че в договора /чл.20/ е предвидено задължение
на кредитополучателя, в срок от три дни след падежа на текущото си задължение, да предостави
посочено обезпечение на задълженията му по договора за кредит, при неизпълнение
на което е уговорена компесаторна неустойка в размер на 10% от усвоената и
непогасена главница. Предвидено е неустойката да се начислява за всяко отделно
неизпълнение на задължението. Но така уговорената неустойка, на основание
чл.26, ал.1, предл. трето, нарушаване на добрите нрави, съдът приема за
нищожна, поради необосновано висок размер. Соченото води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитополучателя и кредитора. В
случая неустойката е извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Задължението за заплащане на неустойка за неосигурено
обезпечение, не обезщетява някаква претърпяна загуба и пропусната полза, а води
единствено до неоснователно разместване на блага. Съобразявайки размера на
неустойката с размера на главното задължение, съдът стига до извода, че в
случая така договорената компесаторна неустойка позволява на кредитора да
реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да
било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до извода,
че в случая неустойката не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора,
обезщетявайки го за вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да го обогати
неоснователно. На следващо място, видът на задължението, за което е предвидена
неустойката, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и съществено
задължение на заемателя по договора за кредит. Безспорно, както е посочено по-
горе, една от основните функции на неустоичната клауза е да обезпечава изпълнението
на главното задължение. Главното задължение на длъжника по договор за кредит
/договор за заем/ е връщане на предоставената в заем сума, ведно с възнаградителната
лихва, ако е уговорена такава. Поради изложеното заключава, че и този иск е
изцяло неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
От заключението
по приетата по делото ССЕ, се установи, че задължението на ответника за
главница се равнява на сума от 674, 28 лева, размерът на договорната лихва- на
сума от 102, 04 лева и на обезщетението за забава- на сума от 328, 74 лева.
По отношение
твърдението на ищеца, че е носител на вземанията по процесния договор за заем,
за да се произнесе, съобрази следното:
От представения по делото частно заверен
препис от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, се
установи, че на 11.11.2016 г. „Аксес Файнанс“ ООД е прехвърлило на Агенция за
контрол на просрочени задължения ЕООД всички, дължими на цедента и станали
ликвидни и изискуеми вземания, като вземанията са индивидуализирани в
Приложение №1 към договора. От официално заверен препис от Приложение №1 към
този договор от 12.09.2017 г. става ясно, че в кръга на цедираните вземания са
включени и задълженията на ответника по процесния договор. В това приложение
ясно и конкретно е индивидуализиран ответникът, като длъжник по договора,
размера на заемната сума и общото задължение по договора, към датата на
приложението. На следващо място, видно от Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 03.05.2019 г., се установи, че Агенция за контрол на просрочени
задължения ЕООД е прехвърлило на ищцовото дружество всички, дължими на цедента
и станали ликвидни и изискуеми вземания, като вземанията са индивидуализирани в
Приложение №1 към договора. В последното приложение са посочени задълженията на
ответника по процесния договор. По делото са представени уведомления за
настъпилата цесия, адресирани до ответника, но няма данни същите да са получени
от последния. Съобразно задължителната съдебна практика, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК. Изходящото от
цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера, надлежно
упълномощен да уведоми длъжниците по прехвърлените му вземания, и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.3, пр. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД /в този смисъл са Решение №78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., II
т.о., ТК, Решение №3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д.№1711/2013 г., I т.о., ТК, постановени по реда на чл.290 от ГПК/. В
разглеждания казус препис от исковата молба и приложенията към нея са надлежно
връчени на ответника, като в приложенията са както уведомителното писмо от
бившия кредитор, действащ чрез ищеца по силата на надлежно извършена
упълномощителна сделка, така и изричното, за тези действия, пълномощно от
цедента. Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допуска това. Цесията е съглашение, в което цедирания длъжник не
участва, тъй като при този договор промяната в облигационното правоотношение се
отнася само до кредитора по вземането. Безспорно процесното вземане е
прехвърлимо /няма изрична забрана в закона или договора за това и естеството на
вземането го позволява/. В случая
предвид изрично сключения договор за цесия и уведомяването на ответника, в
качеството му на цедиран длъжник, съдът приема, че е настъпил пълният
прехвърлителен ефект на цесията, като в този смисъл носител на вземанията по
процесния договор за заем е ищеца.
Предвид
изложеното съдът заключава, че следва да се уважат исковете за заплащане на следните
суми: 674.28 лева - представляващи
главница по Договор за кредит „Бяла карта“ №427169/30.01.2015 г., сключен между
„Аксес Файнанс“ ООД и ответника, което вземане в последствие е прехвърлено на
ищцовото дружество; 102.04 лева -
договорна лихва за периода от 06.11.2016 г. до 07.03.2017 г. и 367,43 лева - обезщетение за забава за
периода от 07.05.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда -
10.12.2019 г., а останалите искове се отхвърлят, поради неоснователност.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, включително
и разноските, извършени в заповедното производство, съразмерно с уважената част
от исковете, в общ размер на 340, 25 лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д.И.Х.,
ЕГН **********,***, дължи
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” №25, офис сграда Лабиринт,
ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д.Б. Б., следните суми: 674.28 лева /шестстотин седемдесет и
четири лева и двадесет и осем стотинки/, представляващи главница по Договор за
кредит „Бяла карта“ №427169/30.01.2015 г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и
ответника, което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 102.04 лева /сто и два лева и четири
стотинки/- договорна лихва за периода от 06.11.2016 г. до 07.03.2017 г. и 367,43 лева /триста шестдесет и седем
лева и четиридесет и три стотинки/, представляваща обезщетение за забава за
периода от 07.05.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 06.12.2019 г. до окончателното
изплащане на главницата, присъдени по ч.гр.д. №3689/2019 г. по описа на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” №25, офис сграда Лабиринт,
ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д.Б. Б., срещу Д.И.Х., ЕГН **********,***, положителни
установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.92 от ЗЗД, за заплащане на следните суми: 159.65 лева /сто петдесет и девет лева и шестдесет и пет
стотинки/– неустойка за неизпълнение на договорно задължение, начислена за
периода от 07.01.2017 г. до 07.03.2017 г.; 75.00
лева /седемдесет и пет лева/– разходи за извънсъдебно събиране на
задължението; 120.00 лева /сто и
двадесет лева/– такса разходи за дейност на служител, като неоснователни.
ОСЪЖДА Д.И.Х.,
ЕГН **********,***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от
изпълнителния директор Д.Б. Б., сумата от 340,
25 лева /триста и четиридесет лева и двадесет и пет стотинки/,
представляваща направените по делото, включително и в заповедното производство,
разноски, съразмерно с уважената част от
исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: