№ 298
гр. Русе, 10.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Десислава Н. Великова
при участието на секретаря Светла К. Георгиева
като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело №
20214520103917 по описа за 2021 година
Ищецът „Агенция за събирания на вземания” ЕАД твърди, че на
10.04.2017 г. между „Микро Кредит“ АД и ответницата Л. АНГ. Х. бил
сключен договор за заем CrediHome № 1182-00019292, по силата на който
дружеството и предоставило заем в размер на 1100 лева. Договорната лихва
била в размер на 124,45 лева. Заемът следвало да се погаси на 27 равни
седмични погасителни вноски, в размер на 45,35 лева, като първата
погасителна вноска била платима на 21.04.2017 г., като общия размер на
плащанията по заема бил 1224,45 лева.
На длъжника била начислена лихва за забава в размер на 249,59 лв. за
периода от 29.04.2017 г. до 01.04.2021 г., като за периода от 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава или неустойка, в
изпълнение на разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИПОРНС.
Срокът на договора изтекъл на 20.10.2017 г. с последната погасителна
вноска и не бил обявен за предсрочно изискуемост. Ответницата не заплатила
дължимите суми.
На 10.08.2017 г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.01.2015 г., сключен на
основание чл. 99 от 33Д между ,,Агенция за събиране на вземания" ООД и
1
„Микро Кредит“ АД, по силата на което вземанията на „Микро Кредит“ АД
срещу ответника, произтичащи от Договор за заем CrediHome № 1182-
00019292 и Договор за допълнителни услуги към заем CrediHome № 1182-
00019292/10.04.2017 г. били прехвърлени изцяло с всички привилегии,
обезпочения и принадлежности, включително и всички лихви на
дрружеството-кредитор, в собственост на ,,Агенция за събиране на вземания"
ООД. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на
кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. ,,Агенция за
събиране на вземания" АД /сега ,,Агенция за събиране на вземания" ЕАД била
правоприемник на ,,Агенция за събиране на вземания" ООД. Приложение №
1, представляващо неразделна част от договора за прехвърляне на вземания
било представено само с данните на длъжника, тъй като данните на
останалите длъжници били защитени съгласно ЗЗЛД. На ответницата било
изпратено уведомително писмо с изх. изх. № УПЦ-П-МКР/1182-00019292 от
18.08.2017 г., изпратено чрез Български пощи, ведно с известие за доставяне,
като същото било получено на 30.08.2017 г. лично от нея.
Предвид неплащане от страна на ответника било подадено Заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК и било образувано ч.гр.дело № 1819/2021 г. по описа на Районен съд –
Русе, като била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с която
било разпоредено на ответника да заплати на ищеца сумата от 1063,24 лева –
главница,; 115,86 лева – договорна лихва за периода от 28.04.2017 г. до
20.10.2017 г.; 249,59 лева – лихва за забава за периода от 29.04.2017 г. до
31.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до
окончателното й изплащане, както и 78,57 лева – разноски по делото, но
ответницата в срок е направила възражение, предвид което предявили
настоящия иск.
Искат да бъде признато за установено, че ответника им дължи сумата
1063,24 лева – главница по договор за заем, 115,86 лева – договорна лихва по
договор за заем за периода от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г.; 249,59 лева –
лихва за забава за периода от 29.04.2017 г. до 01.04.2021 г.; ведно със
законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Ответницата Л. АНГ. Х. в отговора на исковата молба оспорва
2
исковите претенции.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства,
прие за установено от фактическа страна следното:
По заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 02.04.2021 г. по гр. д. № 1819/2021 г. по
описа на РРС, с която е разпоредено на длъжника Л. АНГ. Х. да заплати на
ищеца сумата 1063,24 лева – главница, 115,86 лева – договорна лихва за
периода от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г., 249,59 лева – лихва за забава за
периода от 29.04.2017 г. до 31.03.2021 г., ведно със законната лихва, считано
от 01.04.2021 г. до окончателното й изплащане, както и 78,57 лева – разноски
по делото. Длъжникът в срока по чл.414 от ГПК подал възражение срещу
издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, поради което съдът дал
указания на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си, който е
предмет на настоящия правен спор.
С договор за потребителски кредит CrediHome № 1182-00019292г.
бил предоставен от „Микро Кредит“ АД на ответника кредит в размер на
1100 лв. , от които 587.78 лв., с която било рефинансирано друго негово
задължение към „Микро Кредит“ АД, като му била преведена парична сума в
размер на 512.22 лв. Предоставеният кредит следвало да се изплати на 27
равни седмични погасителни вноски, в размер на 45,35 лева, годишен процент
на разходите бил 49,92%, годишен лихвен процент- 40,67 %, като общото
задължение по кредита било в размер на 1224.45 лв. Същият закупил и пакет
от допълнителни услуги в размер на 207.90 лв., като следвало за заплаща на
27 равни седмични вноски всяка от по 7.70 лв. , както и застраховка „Защита“,
сключена между длъжника и ЗК Уника живот АД, чрез „Микро Кредит“ АД
на стойност 490.05 лв., като тази сума също била разпределена на 27 равни
седмични погасителни вноски по 18.50 лв. или общо ответницата следвало да
заплаща седмична вноска от по 71.20 лв.
Кредитополучателят усвоил заемната сума, като погасил само 1
седмична вноска на 21.04.2017 г. , в размер на 71.20 лв.
На 10.08.2017 г. бил подписан Анекс към Приложение № 1,
представляващо допълнително споразумение към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 16.01.2016 г., сключен между
„Микро Кредит“ АД, и "Агенция за събирания на вземания " ООД,
3
/понастоящем " Агенция за събирания на вземания " ЕАД/, по силата на който
вземането, произтичащо от Договор за кредит „CrediHome № 1182-00019292г
от 10.04.2017 г., сключен между „Микро Кредит“ АД и ответника било
прехвърлено в полза на " Агенция за събирания на вземания " ООД, изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително е всички
лихви.
„Микро Кредит“ АД упълномощило ищцовото дружество да
уведомява всички длъжници по всички вземания на Дружеството, възникнали
по силата на сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало,
съгласно рамковия договор от 16.01.2015 г.
На 18.08.2017 г. било изготвено и изпратено от цедента уведомление
до ответника за сключения договор за цесия. То било получено лично от
ответника на 30.08.2017 г.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск, в производството, по
което ищецът цели да установи, че ответникът му дължи парични суми по
цедирано вземане по сключен договор за кредит въз основа на издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като е издадена заповед за
изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение в законоустановения
срок за недължимост на сумите.
Разгледан по същество, същият се явява частично основателен.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на
вземането поражда действие между цедента и цесионера с постигането на
съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника от
момента на съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.
По делото ищецът е ангажирал доказателства, от които се установява
изпращане на уведомяването на длъжника за цесията. Видно от приетото по
делото известие за доставяне, ответникът е получил лично уведомлението за
извършената цесия.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че във формираната с
редица решения практика на ВКС (вж. Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.
4
д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво се приема, че
уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД,
с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал.
3 от ГПК.
Дори да се приеме, че ответникът лично не е получил уведомлението,
като приложение към исковата молба ищецът е представил и уведомително
писмо за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и
адресирано до ответника в качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно
с исковата молба и останалите писмени доказателства, се счита връчено на
ответника, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията
по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело
действие спрямо последния, още повече, когато той не твърди, че е извършил
плащане на задължението си на стария кредитор (в този смисъл Решение №
114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198
от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС).
С оглед горното следва да се приеме, че по отношение на длъжника
цесията е породила правно действие.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от
ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е
предоставен потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава
легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор,
сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
5
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал.1 от
ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна- ищеца -
кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при формиране
размера на този договорната лихва обективен критерий може да бъде размера
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален
размер. Приема се, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./
В настоящият случай договорения между страните годишен лихвен
6
процент е в размер на 40.67%. и е такъв само в зависимост от наличието на
определени условия. Процесната клауза на договора, установяваща
размерите на договорната лихва накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна/
тя надвишава с повече от три пъти законната такава/. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен
да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се
явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
Разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК предвиждат, че кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на
договора за потребителски кредит между страните е сключено и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които,
според посоченото в споразумението, се изразяват в посещение вкъщи,
безплатно предоговаряне и разсрочване на кредита, безплатно внасяне на
вноски н офиса на Микро кредит АД и др. Въпросът, който се поставя, е дали
посочените „допълнителни услуги“ представляват действия по усвояването и
управление на кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да
събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита (вж.
легалната дефиниция по т.1, § 1 от ДР на ЗПК), или пък тези услуги
действително не са свързани с усвояването и управлението му и тяхното
заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита.
При извършването на тази преценка трябва да се изследва съдържанието на
дължимото поведение от страна на кредитора, без съдът да кредитира
7
безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, което гласи:
че закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие
за отпускане на потребителски кредит или за получаването му при
предлаганите условия.
Анализът на съдържанието на описаните услуги споразумението
налага категоричния извод, че те касаят именно действия по управлението на
кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно споразумение,
обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен акт, не
променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира
отделно възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на
закона – чл.10а, ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано с
нищожност на споразумението – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за
конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от
настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му
„възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На
„възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в
споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца
или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено
от неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че размерът на ГПР
при включване на посочените в процесния договор пакет допълнителни
услуги е в размер, който надвишава законоопределения % ГПР . Съгласно
чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, като според ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. Договорът за потребителски
кредит е недействителен и на едно основание: в договора не е посочено как е
образуван ГПР- при какви допускания и от какви компоненти. В договора е
посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна
процентна стойност- 49.92 %. Липсва посочване на взетите предвид
8
допускания, използвани при изчисляване на ГПР начин, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложението е неясно и неразбираемо
за потребителя.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен
процент да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че
договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент , като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за
договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на
РОС).
Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4
ЗЗД и нищожността на посочените клаузи касаещи ГПР и годишния лихвен
процент по договора обуславя недействителността на целия договор.
Посочените факти обуславят извод за нарушения на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, а именно договорът да е сключен по ясен и разбираем начин.
По изложените съображения и предвид недействителността на
договора на посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това
положение извършените от ответника плащания по кредита следва да се
отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за
връщане на усвоената сума и на обезщетението за забава. По делото е
безспорно, че кредитополучателят е извършил плащания в общ размер на
71.20 лв., видно от исковата молба, поради което съдът приема, че ответника
дължи на ищеца сума в размер на 1028.80 лв. -неизплатена главница / 1100
лв.- платените от ответника 71.20 лв. /.
9
При това положение съдът намира, че предявения иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца
за сумата от 1028.80 лв. – главница , представляваща задължение по договор
за потребителски кредит CrediHome № 1182-00019292г., ведно със законната
лихва, считано от 01.04.2021 г. до окончателното изплащане на вземането,
като над тази сума искът следва да се отхвърли.
Предявените искове за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумите от 115,86 лева – договорна лихва по договор за заем за
периода от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г.; 249,59 лева – лихва за забава за
периода от 29.04.2017 г. до 01.04.2021 г следва да се отхвърлят.
Предвид изхода на спора ответникът дължи на ищеца сумата от 56.56
лв. разноски в заповедното производство.
С оглед уважената част от иска, на основание чл.78, ал.1, от ГПК,
ответникът дължи на ищеца сумата от 161.97 лв. разноски в настоящото
производство, като на основание чл.78, ал.8 от ГПК съдът определи
юрисконсулско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в
размер на 100 лв.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Л. АНГ. Х., ЕГН **********, от
******** дължи на „Агенция за събирания на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, сумата от 1028.80 лв. –
главница, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до
окончателното плащане, по прехвърлено от „Микро кредит“ АД чрез цесия
вземане по договор за потребителски кредит CrediHome № 1182-00019292 от
11.04.2017, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 02.04.2021 г. по гр. д. № 1819/2021 г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събирания на вземания”
ЕАД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4срещу Л. АНГ. Х.,
ЕГН **********, от ********, искове по чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване
10
за установено по отношение на ответника, че дължи сумата над 1028.80 лв. до
1063.24 лв. – главница; ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021 г. до
окончателното плащане, сумата от 115,86 лева – договорна лихва за периода
от 28.04.2017 г. до 20.10.2017 г.; сумата от 249,59 лева– лихва за забава за
периода от 29.04.2017 г. до 01.04.2021 г, по прехвърлено от „Микро кредит“
АД чрез цесия вземане по договор за потребителски кредит CrediHome №
1182-00019292 от 11.04.2017, за която е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 02.04.2021 г. по гр. д. № 1819/2021 г.
по описа на РРС.
ОСЪЖДА Л. АНГ. Х., ЕГН **********, от ********, да заплати на
„„Агенция за събирания на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, сумата от 56.56 лв. – разноски, за които е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 02.04.2021 г. по гр. д. №
1819/2021 г. по описа на РРС, както и сумата от 161.97 лв.- разноски по
компенсация за настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от решението до
страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
11