Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 30.07.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митоваа, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1319 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.11.2020 год., постановено
по гр.дело №17355/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, С.О.е осъдена да
заплати на З. „А.“ АД по искове с правно основание чл. 410, ал. 1 КЗ вр. с чл.
49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 409 КЗ сумата от 3 021.12 лв., представляваща регресно
вземане за заплатено застрахователно обезщетение по щета №10117030100145 и направени
ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 12.05.2020 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 908.01 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
26.05.2017 год. до 11.05.2020 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 577.44 лв., като исковете са
отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника С.О., както и допълнение към нея. Жалбоподателят
поддържа, че по делото не било установено, че причината за настъпилото произшествие
е попадане на товарния автомобил в заледена дупка на пътното платно, поддържано
от общината. СРС бил формирал изводите си единствено въз основа на изявление на
водача на автомобила, което не било потвърдено от останалите доказателства по
делото. В изготвения от ищеца опис били изброени щети в шест точки, като
впоследствие бил изготвен още един опис, в който били включени допълнително още
две щети. В издадената фактура от автосервиза били изброени много повече щети
от тези които били възложени за отстраняване с възлагателно писмо и посочени в
опис-заключенията. Изброените щети не били доказани, като първоинстанционният
съд бил взел предвид единствено заключението на вещото лице по съдебната
автотехническа експертиза. По делото нямало доказателства за наличието на
процесното препятствие на пътното платно, както и за настъпването на събитие,
което е покрит застрахователен риск, при който се дължи застрахователно
обезщетение. В тежест на ищеца било да установи механизма на ПТП, наличието на
валиден договор за имуществена застраховка, виновно и противоправно поведение
на лица, на които ответникът е възложител на работа, настъпването на
застрахователно събитие, причинна връзка между това събитие и вредоносния
резултат, отговорност на ответника за поддържането и ремонта на пътния участък,
наличието на необезопасена и необозначена дупка на пътното платно, вида и
размера на претърпените вреди. Разпитаният по делото свидетел И. Г. – водач на
увреденото МПС, не си спомнял за процесното ПТП, като само потвърждавал
авторството на подаденото от него уведомление-декларация за настъпило
застрахователно събитие, който документ бил частен. Заключението на вещото лице
било изготвено въз основа на данните в това уведомление и данните по преписката
по щета на застрахователя, без да се използват специални методи /изчисления
спрямо предмета „дупка“ и щетите, без данни за нейните размер и дълбочина/. В
този смисъл същото не представлявало доказателство, че твърдените вреди са
настъпили в причинна връзка с ПТП, реализирано именно по описания в исковата
молба начин. Съдът не бил длъжен да възприема заключението на вещото лице, а
следвало да го обсъди заедно с другите доказателства по делото, съгласно чл.
202 ГПК. За процесното ПТП не бил съставен протокол от служител на КАТ-СДВР,
Пътна полиция, който представлявал официален свидетелстващ документ по смисъла
на чл. 179, ал. 1 ГПК. Т.е., липсвали документи, доказващи настъпването на
застрахователно събитие, съгласно т. 58.1 от Общите условия на ищеца. Липсвали
данни дали на водача бил направен тест за употреба на алкохол, наркотик или
друго упойващо средство, за подаването на писмено обяснение за обстоятелствата
относно настъпването на застрахователното събитие, които са били известни на
водача – изискване по т. 59.6.5 от Общите условия, за местоположението и
параметрите на процесната дупка, атмосферните условия, за това дали товарният
автомобил се е движел в локалната лента или по самата северна тангента
/последното било от значение за пасивната материална легитимация на ответника/.
Сочи също така, че към С.О.на общинска бюджетна издръжка било звеното Столичен
инспекторат, което осигурявало и подпомагало изпълнението на контролните
функции на кмета, на чието пряко подчинение било. С писмо от 02.12.2020 год. С.О.била
поискала информация от Столичния инспекторат относно процесния пътен участък –
дали е бил почистван в периода на настъпване на ПТП. На 10.12.2020 год. била
уведомена, че процесният пътен участък като „локална лента“ е част от подходите
към и от Северната тангента, която се поддържала и почиствала от Агенция „Пътна
инфраструктура“. Този участък никога не бил част от териториалния обхват на
договорите, които общината сключвала с фирми-изпълнители на дейностите по
лятното и зимно почистване на територията на С.О.. Следователно ответникът не
бил пасивно материално легитимиран да отговаря по предявените искове.
Произшествието била станало на локалната лента на Северната тангента или на
Северната тангента – обект, който не бил общинска собственост и не се поддържал
от С.О., а попадал в обхвата на републиканската пътна мрежа. Северната тангента
се явявала начало на автомагистрала „Европа“. С решение на МС от 27.12.2018
год. Северната тангента станала част от бъдещата автомагистрала
„Калотина-София“ и магистралата била преименувана на „Европа“. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата З. „А.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че изводът на първоинстанционният съд за
основателността на предявените искове бил направен въз основа на съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото. Съгласно чл. 6, т. 4 от Наредба
№Із-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и
Информационния център към Гаранционния фонд, не се посещавали от органите на
МВР – Пътна полиция и не се съставяли документи за повреди на МПС, които не са
причинени от друго ППС, освен когато повредите са причинени в резултат на ПТП с
един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход. Такъв бил
и настоящия случай, поради което и неоснователно било възражението на
жалбоподателя, че произшествието не е било посетено от служители на МВР.
Установено било от заключението по съдебната автотехническа експертиза, че
всички твърдени вреди по товарния автомобил се намират в пряка
причинно-следствена връзка с установения механизъм на ПТП, а именно преминаване
на превозното средство през заледена дупка на пътното платно. Следвало да се
има предвид, че в срока за отговор на исковата молба ответникът не бил направил
възражение, че не стопанисва процесния пътен участък, като не бил и ангажирал и
доказателства в тази насока. Настъпилото ПТП представлявало покрит
застрахователен риск съгласно т. 8.3 от Общите условия на ищеца. Разпитаният
свидетел по делото бил потвърдил написаното в уведомлението-декларация за щета,
с което бил декларирал уврежданията пред застрахователя. На вещото лице не била
поставяна задача да направи изчисления спрямо предмета „дупка“ и щетите.
Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са
за разглеждане искове с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 409 КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Акцесорната
претенция за обезщетение за забава в размер на законната лихва е квалифицирана
от СРС по чл. 409 КЗ /в мотивите на обжалваното решение/, вместо по 86, ал. 1
ЗЗД. Погрешната
правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието
на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и
които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в
процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на
действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на
валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования
автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т.ч. с неговия
механизъм, дали е настъпило покрито от застрахователния договор
събитие и съответно ищецът е бил в риск, както и кой е правният субект, който има задължение да поддържа пътния
участък, на който е настъпило произшествието, респ. дали ответникът е
материално легитимиран да отговаря по предявените искове.
В производството по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. №
667/2009 год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 14.12.2016 год. между
ищеца, като застраховател и „С.“ АД, като застрахован, бил сключен договор за имуществено застраховане, клауза „П“ – пълно каско, с обект товарен автомобил „Мерцедес Актрос“ с
рег.№******/собственост на застрахования – видно от свидетелство за регистрация
– част ІІ/ и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 04.01.2017
год. до 24.00 ч. на 03.01.2018 год. – за този договор е
предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата
съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ.
Несъмнено е също така, че съществувалият между страните договор за застраховка
е включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в
резултат на пътнотранспортно произшествие – виж т. 8.3 от раздел ІІI на Общите условия на ищеца за застраховка на моторни превозни средства /“Каско“/.
Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът
на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при
произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за
установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в
произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те
попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно
уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е
настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато
такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието,
те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните
работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват
дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да
посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато
между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата,
свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и
когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от
произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294,
ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8
от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен
акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети и между участниците в произшествието има съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен
констативен протокол за ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е
указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС.
Следователно доколкото по делото няма нито твърдения, нито данни, че след
настъпването на ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен
ход, то настоящият съдебен състав приема, че не е била налице някоя от
хипотезите, установени в разпоредбата чл. 125 ЗДвП, при които службите за
контрол на МВР задължително посещават мястото на ПТП, респективно
застрахованият не е имал задължение да изисква изготвянето на документ за
щетите по автомобила или да регистрира събитието пред компетентните органи.
В случаите, в които не се изисква задължително посещаване
на мястото на пътнотранспортното произшествие от страна на службите за контрол
на Министерството на вътрешните работи, а това са случаите извън предвидените в
чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл.
9 от Наредба № І-167 от 24.10.2002 год. за условията и реда за взаимодействие
между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторни превозни средства /обн., ДВ, бр. 103 от 05.11.2002 год., в сила от
06.02.2003 год., отм., бр. 69 от 19.08.2014 год./. В цитираната норма е
предвидена възможност за издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът
е уведомил съответната служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено
заявление в едноседмичен срок за настъпване на събитието, което се разследва от
контролните органи, въз основа на което е издава протокол. Съставеният по този
ред протокол за ПТП – само по данни на водача на МПС и без посещение на мястото
на инцидента от служители на КАТ, съставлява доказателство единствено на
авторството на направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и
за тяхната вярност, тъй като удостоверените факти относно механизма на
произшествието не са възприети лично от съставителя – в този смисъл Решение №
98 от 25.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 750/2011 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна
съдебна практика. Такава доказателствена стойност има и декларацията на водача
на МПС /каквато именно е представена по делото/. Т.е., съдът не би могъл само
въз основа на обективираното в такъв протокол за ПТП да приеме за установена
причинно-следствената връзка между претендираните вреди /обезщетени от
застрахователя по застраховка "Каско"/ и твърдяното произшествие.
Т.е. несъставянето на такъв протокол за ПТП не е пречка механизмът на
произшествието да бъде установен по делото с всички допустими доказателствени
средства.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема,
че заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по
реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, и събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля И. П.Г., които трябва да бъдат ценени
като ясни, последователни и неопровергани от останалите данни по делото,
обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с вредите –
вещото лице изрично сочи, че от техническа гледна точка щетите съответстват на
механизма на произшествието, описан в протокола. В този смисъл следва да се
приеме, че на 09.01.2017 год., при движение в локалната лента на „Северна
тангента“ с посока от петролна база „Илиянци“ към кв.“Илиянци“ застрахованият
товарен автомобил „Мерцедес 2536 Л Актрос“, управляван от водача И. П.Г. е
попаднал в заледена дупка на пътното платно, която не е била съответно
обозначена и обезопасена, което обективно и неизбежно е довело до увреждането
му като движима вещ.
Тезата на жалбоподателя /ответника/ за друг механизъм на
произшествието не се подкрепя от данните по делото. Неоснователно се явява и
възражението на жалбоподателя, че увреждането на автомобила в резултат на процесното
ПТП не представлява застрахователно събитие, обуславящо изплащането на
застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си, че е налице
изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал каквито
и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154,
ал. 1 ГПК/.
Доказано е въз основа на писмените доказателства и
заключението по съдебната автотехническа експертиза, на 19.04.2019 год.
застрахователят е изплатил на сервиз „Б.С.Р.“ ЕООД /извършил по възлагане
ремонта на процесния автомобил/ застрахователно обезщетение в размер на 3 267
лв.
СГС приема, че доказателствата по делото сочат, че
участъкът от пътя, на който е било реализирано процесното произшествие – локалното платно на „Северна тангента“ с
посока от петролна база „Илиянци“ към кв.“Илиянци“, представлява част от
общински път – улична мрежа около Северната тангента, която обслужва гр.София и
малките населени места на територията на общината – чл. 3, ал. 2 и 3 и чл. 8,
ал. 3 от Закона за пътищата – ЗП /виж и https://www.google.com/maps/place/%D0%9F%D0%A1%D0%91+%D0%98%D0%BB%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D1%86%D0%B8+%D0%BD%D0%B0+%D0%9B%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D0%BB+%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/@42.7594313,23.3244905,16z/data=!4m5!3m4!1s0x40aa91c34920ef27:0xd724bbc88efddb1a!8m2!3d42.7614754!4d23.3257887/,
поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП, следва да се приеме,
че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът С.О.. Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители или други лица, на
които е възложила изпълнението. В конкретния случай именно бездействието на
последните по ремонта и поддържането на процесния път е довело и до
неизпълнение на задължението по чл. 31 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
– собственикът на застрахованото МПС, има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно
обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В частност въз основа на заключението по съдебната
автотехническа експертиза, от която е установена стойността на ремонта,
необходим за отстраняване повредите на процесния товарен автомобил по средни
пазарни цени – с нови части, без отчитане на овехтяване, и събраните писмени
доказателства, от които е видно, че ищецът е направил разноски по определянето
на застрахователното обезщетение по процесната преписка по щета – виж чл. 410,
ал. 1 КЗ /отм./, законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че релевираната главна претенция следва да бъде уважена до размер
на 3 021.12 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи
срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му по иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предметът на въззивното производство, което се
разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора
по същество е очертан в случая само от посоченото в
жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.
Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда
от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При установените
по делото фактически положения – че на 24.04.2017 год. ответникът е бил поканен
от ищеца да му заплати процесната главница, то същият е в забава през исковия
период от 26.05.2017 год. до 11.05.2020 год. и дължи на ищеца обезщетение за
забава в размер на законната лихва в размер на 908.01 лв. /определен по реда на
чл. 162 ГПК/, както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният
съд също споделя.
С оглед изложеното, бланкетната
въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение на разрешаване на спора по
същество, съответно косвено преценка относно правилността на решението на СРС в
обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В посочената част обжалваното решение е постановено
в правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззвината жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно в обжалваната му част.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.11.2020 год., постановено по гр.дело №17355/2020
год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”********, да заплати
на З. „А.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв. /сто лв./,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/