Р Е Ш Е Н И Е
Номер 23.11.2020 г.
гр. Велико Търново
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД VI-ти граждански състав
на трети ноември две хиляди
и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Георги Георгиев
при
секретаря Милена Радкова
като
разгледа гражданско дело № 462 по
описа за 2020 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба
на М.И.Д. за осъждането на „Р. (Б.)” ЕАД за сумата от 1 767.92 лева,
представляваща имуществена вреда в резултат от нареден на 11.12.2019 г. паричен
превод, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба.
Ищецът твърди, че има открита сметка при
ответника и че на 22.1.2019 г. в деловодството на последния е постъпило запорно съобщение по повод постъпващите суми по тази
сметка. Заявява, че на 4.12.2019 г. по сметката му е преведена сумата от
3 504.16 лева, като в основанието за превода е посочено „главница и лихва
по гр. д. № 450/2019 г.”, както и че на 11.12.2019 г. на основание наложения
запор ответникът превежда по сметка на частен съдебен изпълнител сумата от
1 767.92 лева. Твърди, че тази сума е несеквестируема,
както и че с действията си ответникът му е причинил имуществени вреди.
Ответникът
изразява становище за недопустимост, заявявайки че процесуално легитимиран да
отговаря по иска е съдебният изпълнител, като по същество счита иска за
неоснователен. Не оспорва, че на 22.1.2019 г. е получил запорно
съобщение от съдебен изпълнител, с което е наложен запор върху вземанията на
ищеца до сумата от 1 767.92 лева, че на 4.12.2019 г. по сметката на
последния е постъпила сумата от 3 504.16 лева с основанието за превода „главница
и лихва по гр. д. № 450/2019 г.”, както и че на 11.12.2019 г. е наредил по
сметка на съдебния изпълнител сумата от 1 767.92 лева. Заявява обаче, че
дължимата грижа по отношение установяване произхода на средствата, постъпващи
по запорираната сметка, респ. дали същите
представляват плащане, част от което е несеквестируемо,
не се простира извън установяване основанието на превода. Отделно от това,
твърди, че дори да се приеме, че сумата от 3 504.16 лева представлява
друго възнаграждение за труд, то несеквестирума ще
бъде само тази част от него, която е до размера на минималната работна заплата
за страната.
В съдебно заседание
процесуалният представител на ищеца поддържа предявения иск, като поддържа
становището, че ответникът е имал задължение да установи произхода на постъпилата
сума и едва тогава да извърши превода, респ. да изчака един месец от
постъплението.
Процесуалният представител
поддържа заявеното оспорване на иска, включително че претенцията е следвало да
бъде предявена срещу съдебния изпълнител.
Съдът, като взе в предвид доводите на страните, събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното
от фактическа и правна страна:
Предявен е осъдителен иск с правно основание
чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, за основателността на който
ищецът следваше да установи наличието на противоправно
поведение на служител/и на ответника, от което са настъпили сочените имуществени
вреди, пряката причинна връзка между поведението на служителя и настъпилите
вреди, възлагането от ответника на работата на съответния служител и
причиняването на вредите при и/или по повод извършването на работата, както и
размера на вредите. В частност ищецът следваше да установи, че част от общо
постъпилата по сметката му сума в размер на 1 767.92 лева е несеквестируема, но в резултат от незаконосъобразни
действия на служител/и на ответника същата е преведена по сметка на съдебен
изпълнител сума.
По делото липсва спор по фактите – че на
22.1.2019 г. ответникът е получил запорно съобщение
от съдебен изпълнител, с което е наложен запор върху вземания на ищеца до
сумата от 1 767.92 лева; че на 4.12.2019 г. по сметката на ищеца е
постъпила сумата от 3 504.16 лева с основанието за превода „главница и
лихва по гр. д. № 450/2019 г.”; както и че на 11.12.2019 г. ответникът е
наредил по сметка на съдебния изпълнител сумата от 1 767.92 лева.
Спорният въпрос по делото е дали
при липса на пълна информация за характера на постъпилите средства по банковата
сметка на ищеца, ответникът е имал задължение да поиска информация от вносителя
на средствата и/или от ищеца за техния характер и дали, ако не е поискал такава
информация, е следвало да изчака един месец, за да може да се приеме, че тези
средства са спестявания на ищеца.
Съдът намира, че отговорът на
така поставения въпрос е отрицателен, като съображенията за това са следните:
Разпоредбата на чл. 446а ГПК
ясно посочва какви са задълженията на банката при постъпване по сметка на нейн клиент на възнаграждение за работа, като според алинея
3, когато от основанието на
постъпленията по банковата сметка е видно, че те представляват възнаграждения
за работа, банката не изпълнява запора до размера на минималната работна
заплата, освен за задължения за издръжка. Т.е. от самия текст на закона става
ясно, че дължимата грижа по
отношение установяване произхода на средствата, постъпващи по запорираната сметка, респ. дали същите представляват
плащане, част от което е несеквестируемо, не се
простира извън установяване основанието на превода. В цитираното от ищеца ТР № 2
от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК не се съдържат аргументи, водещи до обрания извод. При прочита на въпросното
решение става ясно, че ако съдебният изпълнител не е получил необходимата
информация от банката, той не знае произхода на средствата по запорираното вземане и не може да зачете несеквестируемостта, като задължението на съдебния
изпълнител да зачете несеквестируемостта възниква,
когато той бъде уведомен за произхода на постъпленията по сметката било от
банката (трето задължено лице), било от длъжника. Именно тогава за съдебния
изпълнител възниква задължението да събере незабавно необходимата информация от
банката (за източника на постъпленията и техния размер) и от платеца на
възнаграждението за труд (за размера на възнаграждението, след приспадане на
дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски) и да върне на
длъжника несеквестируемата част от преведената му
сума. Т.е. по същество се приема, че отговорността за законосъобразното провеждане
на принудителното изпълнение е на съдебния изпълнител, като никъде в решението
не е посочено, че банката следва да се извършва проверка за установяване
произхода на средствата, която проверка да се простира извън установяване
основанието на превода. Напротив, именно когато от самото основание на превода
е видно, че тези постъпления представляват възнаграждение за работа, тогава
банката не изпълнява запора до размера на минималната работна заплата. В този
ред на мисли, задължението за установяване произхода на вземането е на частния
съдебен изпълнител, а не на банката, като трето лице, доколкото при действащото
законодателство банката няма задължение да уведомява съдебния изпълнител
относно характера на вземането (виж Решение № 270/11.2.2016 г. на ВКС по гр. д.
№ 829/2014 г., III г.о.). По изложените съображения, не може да се приеме, че
банката е следвало да търси информация от платеца или от съда, който е присъдил
процесното обезщетение, още повече, че платецът не е
длъжен да предостави тази информация, а съдът няма как да предостави същата,
тъй като ответникът не е участник в съдебното производство гр. д. № 450/2019 г.
на ВТРС. Действително, в ситуация, при която съдебният изпълнител не е получил
необходимата информация от банката, той не знае произхода на средствата по запорираното вземане и не може да зачете несеквестируемостта, но отговорност на банката следва да се
търси в ситуация, при която от самото основание на превода е било очевидно, че
тези постъпления представляват възнаграждение за работа, но тази информация не
е предоставена на съдебния изпълнител. В разглежданата понастоящем хипотеза, самият
ищец е имал възможност да уведоми съдебния изпълнител за произхода на
постъпленията, при което за последния би възникнало задължение да събере
необходимата информация – дали от платеца, или от длъжника, а при установяване
на несеквестируемост – да върне на длъжника
преведената сума.
Съдът не възприема и становището, че ответникът
е следвало да изчака един месец от постъпване на
средствата, за да може да приеме, че същите вече са спестявания на ищеца, тъй
като такова задължение не му е вменено от закона (виж
чл. 508 ГПК), а и подобно действие би нарушило едноседмичния срок за внасяне на
сумата по сметка на съдебния изпълнител.
Или в обобщение, ако някой следва да носи
отговорност за неправомерно преведената сума от сметката на ищеца, то това не е
банката, а съдебният изпълнител, но само в случай, че последният е бил надлежно
уведомен от ищеца (длъжник по изпълнението) за обстоятелството, че преведената
сума представлява несеквестируем доход.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че
предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото ищецът
следва да заплати на ответника сторените от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 200.00 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.И.Д.,
ЕГН ********** иск за осъждането на „Р. (Б.)” ЕАД, ЕИК ********* за сумата от
1 767.92 лева, представляваща имуществена вреда в резултат от нареден на
11.12.2019 г. паричен превод, ведно със законната лихва от завеждане на
исковата молба.
ОСЪЖДА М.И.Д., ЕГН **********
да заплати на „Р. (Б.)” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 200.00 лева – разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: