Р Е Ш
Е Н И
Е
№………
Гр.Ловеч,……….2018
год.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение в открито заседание на втори октомври две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при секретаря Даниела Кирова като разгледа докладваното от съдия
М.Вълчева в.гр.д. № 360 по описа за 2018 година и за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.258 и сл.
от ГПК.
С решение № 122/09.05.2018 г., постановено по
гр.д.№ 828/2017 г., Районен съд-Троян е отхвърлил като неоснователни и недоказани
предявените от „Велде България” АД, със седалище и адрес на управление: ***,
ЕИК *********, представлявано от Изпълнителния директор Ц.С.Ц. срещу „В и К -
Стенето” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от управителя Т.С.Г. искове с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД за получени без основание суми по: фактура № 0000043212
от 31.05.2014 год. - платено в повече 12639,06
лева /увеличен на 20639,06
лева/ без ДДС,
ведно
със законната лихва за забава
върху същата сума от датата на предявяване на настоящия иск до окончателното
заплащане на всички дължими суми; по фактура № 0000043713 от 30.06.2014
год., платено
в повече 13172,88 лева /увеличен
на 20172,88 лева/ без ДДС, ведно със законната лихва за забава върху същата сума от датата
на предявяване на настоящия иск до окончателното заплащане на всички дължими
суми. Със
същото решение първоинстанционният съд е осъдил ищеца да заплати на ответника сторените по делото
разноски в размер на 383,77 лева.
Недоволно от постановеното решение останало
„Велде България” АД, което чрез пълномощника адв.Е.Д.
е подало въззивна жалба с вх.№ 3089/07.06.2018 г. Счита същото за неправилно и
необосновано и го обжалва изцяло. В жалбата се твърди, че от представените от ответника с отговора на исковата молба две решения на ВАС безспорно се установява, а и между
страните не се спори, че "В и К Стенето" ЕООД е единственият ВиК
оператор по смисъла на чл.2, ал.1 от
ЗРВКУ, който предоставя водоснабдителните
и канализационни (В и К) услуги на територията на Община Троян, експлоатира единствената
канализационна мрежа в гр.Троян и
е единственото лице, което може да приеме
формираните от дейността на "Велде България" АД отпадъчни води,
поради което в процесния случай не е налице конкуренция при предоставяне на
процесиите услуги, т.е. не се касае за обичайни търговски отношения, към които
могат да бъдат приложени "нормалната търговска практика, правилата на
пазара и изобщо развитието на търговските отношения". Счита, че съгласно чл.1, ал.2 и чл.З, ал.2 от ЗРВКУ, В
и К услуги са услуги от обществен интерес, които не могат да бъдат отказвани по
причини, които не са предвидени в закон. Твърди, че предмет на процесния договор от 01.08.2005 год. за
приемане, отвеждане и пречистване на отпадни води, са именно такива ВиК услуги
от обществен интерес, които на територията на град Троян могат да бъдат
предоставяни само от "В и К Стенето" ЕООД, т.е. последното изпълнява
обществена дейност с оглед постигане на
целите на ЗРВКУ и защита на околната среда, и не може да прекрати едностранно
договор за тяхното предоставяне без да има
основание за това. Счита, че нито ЗРВКУ,
нито специалната за процесния договор Наредба №7 от 14 ноември 2000 год. за
условията и реда за заустване на производствени отпадъчни води в
канализационните системи на населените места, издадена от МОСВ, МРРБ
и МЗ (обн. ДВ. бр.98 от 1 декември 2000 год.),
действаща и досега, не предвижда право (възможност) за ответника да прекрати едностранно договора. В покрепа на доводите си се позовава на Решение №3 от 10.08.2015 год. по т. д. №4073/2013 год., Т. К., II Т. О. на ВКС, приложено по делото.
Посочва, че
въпреки правилно установената
фактическа обстановка, РС Троян е
достигнал до неправилни крайни правни изводи, тъй като е допуснал съществени
нарушения на съдопроизводствените правила
и на материалния закон, които са се отразили
върху крайния съдебен акт.
На първо
място сочи, че РС Троян е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил в мотивите си
нито едно от конкретните възражния на ищеца, че разпоредбата на чл.31 от договора не дава правно основание на ответника да прекрати договора едностранно и същата е нищожна, че процесните
услуги и за процесния период не могат да се предоставят при представените от ответника по делото Общи условия от 2006 год, тъй като
същите не са влезли в сила, защото не са изпълнени законовите изисквания за
това, както
и утвърдените цени от КЕВР,
тъй като нито в Общите условия, нито в решението на КЕВР, има определени
конкретни показатели и конкретни стойности на тези показатели за първа, втора и
трета степен на замърсеност, което води до невъзможност процесиите услуги за
процесния период да се предоставят при Общи условия и цени утвърдени от КЕВР, че ответникът има възможност едностранно да измени цените по договора по реда на чл.24 от същия, т.е. не е обвързан
от съдействие от страна на ищеца за
неговата промяна.
На следващо
място въззивникът твърди, че обжалваният съдебен акт е необоснован и
неправилен, тъй като погрешно РС Троян е приел, че договора между страните е
прекратен. Счита, че този
извод няма нормативно основание, като се позовава на чл.20а от ЗЗД, според който договорите могат да бъдат изменени, прекратени,
разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания,
предвидени в договора и закона. Посочва, че в процесния случай липсва
взаимно съгласие на страните за
прекратяване на договора, съответно не са
налице и основания за прекратяване,
предвидени в договора или в закон. Липсват доказателства по делото, а и такива
не се сочат от ответника, нито са
изложени от съда, за да се приеме, че в процесния случай ответникът е прекратил договора поради отпадане на интереса му от него, или по
друга причина. Твърди, че в процесния случай не е налице отпадане на
интереса на ответника, тъй като същият с писмо с изх.№ И-183/05.06.2013
год., в което е дадено 30 дневно предизвестие, е заявил изрично, че има интерес да предоставя процесиите услуги на ищеца въз основа на нов договор или при Общи условия. В
процесния случай не е налице и друга причина за прекратяване на договора, тъй като такава нито се сочи, нито се доказва
по делото.
Счита, че основният спор между страните
е относно цените на процесиите услуги. Съгласно чл.24 от договора, ответникът
има възможност да измени едностранно цените на процесиите услуги съгласувано с
Община Троян. В тази връзка липсва интерес от страна на ответника,
съответно друга причина за него, да прекрати договора, тъй като има възможност да го измени
едностранно.
На следващо
място счита за необоснован извода на РС Троян, че Договора е прекратен поради това, че "несъвпадането на волята на страните за прекратяване би
довело до безкрайното действие на един договор, което е абсурдно и противоречи
на нормалната търговска практика, правилата на пазара и изобщо развитието на
търговските отношения". Счита, че за промяна на цените по договора, ответникът
не е зависим от ищеца, тъй като е предвиден в чл.24 от договора механизъм за
промяна на цените едностранно от ответника със съгласуване на община Троян,
която е и едноличен собственик на капитала на ответното дружество.
Във
въззивната жалба пордобно са изложени правни доводи, че процесният договор и до
момента е валиден и поражда права и задължения за страните, тъй като не бил
изпълнен фактическия състав за неговото прекратяване. Посочва, че в чл.31 от
договора страните договорили, че с 30- дневно писмено предизвестие всяка страна може да поиска прекратяването
му. Счита, че противно
на приетото от РС Троян, чл.31 от договора не
дава право на ответника да го прекрати едностранно. С оглед спецификите на процесните услуги, както от фактическо, така и от правно
естество, общите правила на ЗЗД и ТЗ са изключени от специалната секторна
уредба, а специалния ЗРВКУ и Наредба № 7 не предвиждат право за ответника
да прекрати едностранно договора, без да
е налице неизпълнение от страна на ищеца. Счита, че в процесния случай се касае за заустване на
производствени отпадъчни води,
което може да се осъществява само въз основа на индивидуален писмен договор. С оглед липсата на възможност в специалния
закон за едностранно прекратяване на процесния договор
извън предвидените изключения - завишени степени на
замърсеност, виновно неизпълнение на ищеца
и други, отговорът на въпроса за съотношението между специалните и общите
разпоредби в процесния случай е изключване на
приложението на общите разпоредби за
прекратяване на договора. Твърди, че ЗРВКУ и Наредба №7 и други, които са
намерили отражение в договора, дава право на ответника само да прекрати фактическото предоставяне на
услугите, но не и да прекрати договора. В покрепа на твърденията
си се позовава на решение № 42
от 11.05.2015 год. на ВКС, постановено по т.д. № 1357/2013 год., Т.К, I Т.О. и др., в които се приема, че съгласно чл.20а, ал.2 и чл.9 от ЗЗД, прекратяването на двустранни договори се извършва по взаимно
съгласие на страните на основанията, установени в закона или тези, предвидени в
договора, при условие, че последните не противоречат на императивните норми или
на добрите нрави. Преценката за основанието, на което е прекратен договора, се
прави във всеки отделен случай въз основа на доказване на наведените
обстоятелства, от осъществяването на които се твърди, че са настъпили правните
последици на прекратяване на договора.
В жалбата
въззивникът твърди, че РС Троян не е изложил правни изводи в мотивите си по
възражението на ищеца за нищожност на разпоредбата на чл.31 от договора. Счита,
че поведението на ответника излиза извън предвидената от специалната уредба
рамка на поведение, което води до нищожност на разпоредбата на чл.31 от
договора като противоречаща на закона и добрите нрави. Посочва, че нито общата /чл.9 във вр. с чл.26,ал.1,
предл.3 от ЗЗД/, нито
специалната секторна уредба предвижда или дава право за ответника едностранно за прекрати договора за процесните услуги.
Счита за необоснован и неправилен и извода на РС Троян, че услугите за процесния период могат да бъдат предоставяни при
представените по делото Общи условия на ответника
и утвърдените от КЕВР цени, тъй като не е обсъдил нито едно от конкретно изложените от ищеца възражения за неприложимост на същите, които са описани
по-горе. Твърди, че не е доказано от ответника при условията на главно и пълно доказване, че Общите
условия са публикувани в един местен и един централен ежедневник, както и на
интернет страницата на ВиК
оператора, поради което същите не са влезли в сила и не могат да породят правни
последици. Видно от представените от ответника
доказателства, Общите условия са публикувани само във вестник "Троянски
глас", бр. 25 от 28.06. - 04.07.2006 год., който е местен ежедневник, а
съгласно чл.11, ал.7 от ЗРВКУ и чл.8.
ал.2 и ал.З от Наредба №4, Общите
условия влизат в сила едва слел публикуването им в централния ежедневник. В този смисъл цитира Решение № 30
от 12.07.2011 год. по т. д. № 284/2010 год., ТК, II ТО на ВКС.
При условията на алтернативност, и ако въззивния съд приеме, че Общите условия на ответника са влезли в сила, Общите условия на "ВиК Стенето" ЕООД не
могат да намерят приложение в отношенията между "Велде България" АД и "ВиК Стенето" ЕООД, т.е. същите не могат да заменят действащия между страните договор, тъй като Общите условия не предвиждат конкретни вещества и
топлина, съответно норми за допустимост съдържание на замърсяващи вещества в
производствените отпадъчни води, които ще се приемат в градската канализационна мрежа
от ответника, съответно не съдържат и конкретни
стойности и конкретни показатели за определяне на степените на замърсеност на отпадните води. Затова счита, че не
могат да бъдат приложими за процесния случай и да заместят договора, тъй
като в тях липсва съществен и основен елемент за предоставяне на услугите. Навежда доводи, че сключеният между страните договор представлява договор за заустване по
смисъла на Наредба №7. В чл.4, ал.З и ал.4 от
Наредба № 7 е предвидено изискване
за писмена форма за действителност за договорите за заустване на промишлени
отпадъчни воли, т.е. тези услуги се предоставят само въз основа на писмен
договор, предложен от В и К оператора, а не при Общи условия.
Посочва на
следващо място, че в случая е
неотносима и не може да намери приложение разпоредбата на чл.11, ал.8 от ЗРВКУ, тъй като в конкретния
случай се касае до услуги, за
които чл.4, ал.З от Наредба № 7
изрично предвижда да бъдат предоставяни само въз основа на писмен договор, т.е
разпоредбата на чл.11, ал.8 от ЗРВКУ следва да се прилага само по отношение па
договори за В и К услуги, които не са свързани с приемане, отвеждане и
пречистване на промишлени отпадни води, и които първоначално са сключени като
такива при общи условия.
Прави извод, че разпоредбата на чл.11, ал.8 от
ЗРВКУ и на чл.8, ал.4 от Наредба № 4
имат приложение само към договори, които не са свързани с приемане, отвеждане и
пречистване на промишлени отпадни води, и които първоначално са сключени при
общи условия, но не и към "заварени договори", които изначално не са
сключени при общи условия и които регламентират конкретни права и задължения за
страните по договора, т.е. не може договор, който не е сключен при общи условия
(условно наречен "заварен договор"), впоследствие без изрично писмено
съгласие на страните по него да стане договор при общи
условия. В случай, че въззивния съд приеме, че Общите условия на ответника
имат действие към отношенията му с ищеца
счита, че в тази хипотеза намират приложение разпоредбите на чл.298, ал.3 от ТЗ и на чл.16, ал.2 от ЗЗД, по силата на които
предвидените в чл.23 от договора
цени за пречистване на отпадни води следва да се прилагат с приоритет пред тези, предвидени в Общите условия на ответника, съответно с приоритет пред тези,
утвърдени от ДКЕВР.
Моли
въззивния съд да постанови решение,
с което да уважи въззивната жалба
като обоснована и основателна, да отмените изцяло обжалваното съдебно решение и да уважи напълно или частично предявените от ищеца срещу ответника искове, както и да му се присъдят
направените в хода на производството пред двете инстанции съдебно-деловодни
разноски.
Прави възражение за прекомерност на разноските на ответника за адвокатско
възнаграждение и моли за неговото намаляване.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна „ВиК Стенето” ЕООД гр.Троян, чрез пълномощниците адв.А.К. и адв.Н. М. от
САК. В него излага становище, че така
подадената жалба е неоснователна, оспорва я и счита, че обжалваното решение е обосновано, правилно и законосъобразно. Твърди, че действително няма спор, че въззиваемият е единственият ВиК оператор на територията
на община Троян, но това категорично не значи, че за настоящия случай не са
приложими правилата на „нормалната търговска
практика''. Счита, че посочените
правила са изцяло приложими, като за тяхното спазване е създадена обширна
нормативна уредба, както и специален секторен регулатор - КЕВР. Въззиваемият е ВиК оператор, който по
силата на закона няма основание да откаже предоставянето на услуги. В
действителност отношенията между ответника и неговите клиенти се уреждат ако не по
договор, сключен по съгласие на страните, то по общи условия, одобрени именно
от КЕВР. Поради това всички действия на ВиК оператора, които са в рамките на
зададените от регулатора рамки (одобрени общи условия, определени цени) са
напълно резонни.
Посочва, че
настоящия спор касае
надплатени суми за услугите по „отвеждане
и пречистване" по Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, а не „заустване"
по Наредба № 7 от 14.11.2000 г. за условията и реда за заустване на
производствени отпадъчни води в канализационните системи на населените места,
както подвеждащо е посочено във въззивната
жалба.
На следващо място твърди, че не съответства на фактическата обстановка
по делото твърдението, че договорът
от 01.08.2005 г. за приемане, отвеждане и
пречистване на промишлени отпадъчни води между страните бил прекратен на основание, което не е предвидено в
него или в закона. Счита, че ответникът надлежно
се е възползвал от правото си едностранно да прекрати процесиия безсрочен договор. Твърди, че не са налице възраженията на въззивника за нарушения на съдопроизводствените правила. В атакуваното решение е налице произнасяне, но същото не
съответства на ищцовата теза.
На първо място счита за правилен и обоснован извода
на РС Троян, че чл.31 от договора дава право на едностранното му прекратяване.
Освен това, съдът правилно е счел възражението на ищеца за нищожност на цитираната клауза за неоснователно. Във връзка с твърдението, че общите условия не били
влезли в сила, следва да се има предвид, че съдът изрично е приел, че са влезли
в сила, а не липсва произнасяне, като следва
единствено да се отбележи, че дори и да не бяха влезли в сила, това няма
отношение към действието на прекратения договор,
който е прекратен едностранно от ответника. Следва
да се отбележи, че между страните няма спор по отношение на степента на
замърсеност на водите, изпускани от ищеца. Ответникът начислява цена за степени на замърсяване
втора и трета и ищецът не спори по
степента, а единствено по стойността на заплащане на услугата. Не следващо място отбелязва, че страната, която
упражнява правото си на едностранно прекратяване на определен договор, не е
необходимо да доказва своя интерес от прекратяването му, каквито твърдения
навежда въззивника. Твърди, че законът, а и процесният договор, не въвеждат задължително необходимо съдържание
на предизвестието за прекратяване на безсрочни договори. Единственото, което е
необходимо, е волята на страната, която упражнява правото си, да е ясна и
недвусмислена. Видно от отправеното от ответника предизвестие, това в настоящия случай е
така.
На следващо
място счита, че чл.31 от договора
дава право за едностранното му прекратяване. Във въззивната жалба се твърди, че неправилно е прието в обжалваното решение, че между страните продължава да действа и не е прекратен договора, тъй
като ответникът нямал право да го прекрати едностранно.
Тази теза не може да бъде споделена по следните доводи: по отношение на наличието на обвързаност за определен
период договорите могат да бъдат срочни и безсрочни. От една страна, срочните
договори обвързват страните по тях за определен, предварително фиксиран период. Безсрочните договори са тези, при които
между страните липса обвързаност за конкретен период и страните могат да
прекратят действието им по всяко време чрез отправянето на предизвестие. Именно
поради тази причина, при положение, че настоящият договор е сключен като безсрочен, то за страните
безспорно е налице правото да прекратят действието му едностранно с отправянето
на предизвестие. С оглед на това не възприема аргумента на въззивника, че основание за едностранно прекратяване
на безсрочен договор нямало. На следващо място прави разграничение между чл.31 и чл.32 от Договора. Посочва, че единствено в чл.32 страните са посочили взаимното
съгласие като изискване да
изменят, допълват или отменят клаузи по договора, т.е създадени са редица правила, които да гарантират
законосъобразността и добросъвестността при упражняване на правата в тази
сфера. Уредбата на отношенията по повод предоставянето и ползването на услугите
по отвеждане и пречистване на отпадъчни води е изградена на основата на
обусловеност на ангажиментите на оператора да ги предостави и съответно на
абоната да ползва такива услуги. Създадени са конкретни правила, гарантиращи
правата на всяка от страните - на абоната правото да ползва услугите, съответно
санкция ако не съблюдава установения за това ред, както и ангажимент на
оператора да предоставя тази услуга, но и да получава съответстващата й цена. За последната е създадена отделна гаранция,
именно с оглед обществената значимост на услугите, като е въведен контролът на
КЕВР по отношение регулирането на цените и определяне на пределните максимални цени, на които може да се
предлага тази услуга. В подкрепа на тезата си се позовава на решение № 189 от 20.10.2017 г. на ОС - Ловеч, ГО по в.гр.д. № 342/2017г.
На следващо
място твърди, че по никакъв
начин не може да бъде споделен и аргументът на въззивника, че след като Наредба № 7 не предвижда
конкретен ред за прекратяване на договор за заустване, то се налагал изводът,
че същият не може да бъде едностранно прекратен. Съгласно § 1, т. 2 от Наредба № 7 се въвежда легална дефиниция на термина „заустване в
канализационни системи на населени места". Видно от дефиницията тя не
включва дейностите по отвеждане и пречистване на промишлените води, които се
регулират от Наредба № 4. Посочва, че процесиите суми са начислявани
и платени именно за отвеждане и пречистване съгласно Наредба № 4, а не за
заустване по Наредба № 7. По
делото се търси връщане на твърдени надфактурирани и надплатени суми за
услугите по приемане, отвеждане и пречистване на отпадъчни води, които представляват
водоснабдителни и канализационни услуги по смисъла на ЗРВКУ, а не за заустване. В този смисъл се налага изводът,
че „процесиите услуги" са „отвеждане
и пречистване" по Наредба № 4, а не „заустване"
по Наредба № 7, както подвеждащо посочва
процесуалният представител на ищеца и въззивник в настоящето производство в хода по същество
по делото пред първа инстанция. Твърди, че самият
въззивник посочва на стр.12 параграф 2 от въззивната жалба, че „спорът между
страните е относно цените на процесните услуги".
Въззиваемият
посочва, че цени за
„заустване" по Наредба № 7 няма, цена се дължи за „отвеждане и
пречистване" по Наредба № 4.
На следващо
място заявява, че изцяло следва да бъдат споделени аргументите в обжалваното решение относно предоставянето на ВиК услуги по Общи условия. Уточнява, че след като договорът
е прекратен на 05.08.2013 г., т.е. считано от 06.08.2013 г. (включително през
процесния период) отношенията между страните по предоставянето и заплащането на
ВиК услугите се регулират от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги от „ВиК Стенето" ЕООД - гр. Троян. Посочените Общи условия, действащи към процесния период и до
28.09.2014 г., са одобрени от КЕВР на основание чл.6, ал.1, т.5 от ЗРВКУ с
решение № ОУ - 038 от 09.06.2006 г. и са публикувани на Интернет
страницата на ответното дружество. В
тази връзка уточнява, че не твърди, че към
процесния договор са приложими общи условия и същият
се разглежда като договор при общи условия, а че тъй като договорът е прекратен, отношенията между страните се уреждат по общи условия. Уредбата в чл.8 от Наредба № 4 създава
възможността ВиК услуги да бъдат предоставяни или съобразно общи условия, или
въз основа на договор. В настоящия случай до момента на прекратяването на договора, ВиК услугите са били предоставяни от страна
на ответника въз основа на договор, каквато възможност
е предвидена в чл.8, ал.6 от Наредба № 4. След неговото надлежно прекратяване,
отношенията между страните по предоставянето
и заплащането на ВиК услугите са били регулирани от Предходните общи условия,
както е посочило в уведомлението до ищеца от
08.08.2013 г. Счита, че специалната
нормативна уредба изрично въвежда възможността както за индивидуално договорно
начало, така и за предоставяне на услуги по одобрени от регулатора общи условия. В тази връзка твърди, че
не може да се възприеме и
тезата, че Предходните общи условия съдържали общите, а договорът - специалните уговорки между страните.
На следващо
място по отношение на ценообразуването
на процесните услуги се позовава на чл.20 от ЗРВКУ. Същият урежда изискванията
към оповестяването на прилаганите от ВиК операторите цени, какъвто е и ответника. Чл.20 от ЗРВКУ изисква ВиК операторите да публикуват прилаганите от
тях цени в един централен и в един местен всекидневник, и на Интернет страницата
си. С молба в о.з. на 27.02.2018 г. ответникът е представил доказателства № 4 и 5 към молбата, с които е изпълнил изискването за публикуване на
цените в местен („Троянски глас") и централен („Сега") вестник, както и на интернет
страницата на дружеството. Твърди, че цените са публикувани на 01.03.2013 г.,
т.е. към процесния период това
са действащите между страните цени. Цените са
идентични с определените с Решение № Ц-12 на КЕВР от 26.02.2013 г. В тази
връзка отбелязва, че условие за
влизането в сила на цените е именно тяхната публикация, а не на общите условия.
Влизането в сила на общите условия има за последица отмяната на
преждедействащите общи условия, но самите цени на услугите са определени в
Решение № Ц-12 на КЕВР от 26.02.2013 г. Дори
да се приеме ищцовата теза, че предходните
общи условия не били влезли в сила, което
категорично оспорва, то това няма как да доведе до възстановяване действието на
Договора.
В условията на евентуалност, дори и да се
възприеме изводът на съда, че през процесиия период между страните е действал договорът (твърдение, което категорично оспорва), то
цените, посочени в чл.23 от договора,
са били едностранно изменени от ответника.
Чл.24 от договора дава на въззиваемия правото едностранно да променя посочените в
цитираната разпоредба на договора
цени.
Уточнява, че Община Троян не е
страна по договора, а едноличен собственик на капитала
на ответника и лице, с което въззиваемият провежда вътрешно съгласуване на промяната
на цените, то представянето пред ищеца на
доказателства за процеса по съгласуване не е условие за влизане в сила на
изменените по реда на чл.24 от договора
цени. Това касае вътрешните отношения между въззиваемия и неговия едноличен собственик, а не
валидността на изменението на цените. Издаването
и изпращането от въззиваемия на данъчна
фактура с посочена в нея цена, различна от първоначално уговорената, следва да
се счита именно като уведомление за промяна в цената на предоставяната услуга. Такъв е и настоящият случай. Ответникът, като е взел предвид регулаторната
преценка на КЕВР относно промяната на икономическите фактори, влияещи върху
разходите за пречистване на отпадъчните води, е променило цените на
предоставяните ВиК услуги съответно. В тази връзка, издаването и изпращането от
въззиваемия на данъчна фактура с посочена в
нея цена, различна от първоначално уговорената, следва да се счита именно като
уведомление за промяна в цената на предоставяната услуга. Изцяло в този смисъл
е и постановеното Решение № 151 от 20.10.2015 г. по т.д. № 1572/2014 г., I ТО,
ТК, ВКС.
На следващо
място заявява, че за част от претендираните
по делото суми, ищецът изобщо не е доказал
плащане на съответната сума. Претенцията на ищеца се основава на неоснователно
получена парична сума по фактура
№ 43212 от 31.05.2014 г. в
размер на 20639,06
лв. (сбор от първоначално
предявения размер от 12639,06 лв. и направеното
в хода на делото увеличение на размера на иска от 8000 лв.), ведно със законна лихва от датата на исковата
молба и по
фактура № 43713 от 30.06.2014
г. в размер на 20172,88 лв. (сбор от
първоначално предявения размер от 13172,88
лв. и направеното в хода на делото увеличение на размера на иска от 7000 лв.), ведно със законна лихва от датата на
исковата молба. По делото не са приети
каквито и да било доказателства, които да установяват факта на плащане на
въпросните суми от 8000 лв. и 7000 лв., с които въззивникът увеличил размера на исковете по двете фактури. Съгласно допълнителното заключение на вещото лице, платежни документи и/или счетоводни
регистри изобщо не са били предоставени за преглед. С оглед на това, освен че
факта на плащане на сумите от 8000 лв.
и 7000 лв. е недоказан, то и на основание чл. 161 от ГПК следва да
се приеме, че посочените суми са неплатени, тъй като ищецът, като не е предоставил на вещото лице исканите документи, е създал пречки за
събиране на допуснати доказателства. Затова счита, че само на това основание въззивната жалба се
явява изцяло неоснователна по отношение на следните суми: 8000 лв., претендирана във връзка с фактура № 43212 от 31.05.2014 г.; и 7000 лв., претендирана във връзка с фактура № 43713 от 30.06.2014 г. Моли съда да
отхвърли въззивната жалба като
неоснователна и да потвърди обжалваното решение
като законосъобразно и правилно, като му се присъдят и направените във въззивното производство разноски. Оспорва искането на въззивника
за намаляване на разноските пред първоинстанционния съд като прекомерни.
В
съдебно заседание вззивникът „Велде България”АД чрез процесуалния си представител
адв.Д. поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания. Допълнително
прави искане съдът на основание чл.269
от ГПК да провери и допустимостта на обжалваното решение, тъй като районният
съд не е родово подсъден да разгледа процесния спор. Излага съображения, че
общата цена на исковете, предмет на делото е над 25 000.00 лв., поради
което на основание чл.104, т.4 от ГПК делото като първа инстанция е родово
подсъдно на ОС Ловеч. Позовава се на служебно известно на съда определение на
ВКС от 29.07.2018 г. по аналогичен случай. Моли, ако съдът приеме това
възражение за основателно, да обяви постановеното решение на ТРС за
недопустимо.
Въззиваемият „В и К Стенето”ЕООД
чрез процесуалния си представител адв.Минчев моли съда да постанови решение, с
което отхвърли въззивната жалба като неоснователна и потвърди постановеното от
РС Троян решение. Ако съдът обезсили първоинстанционното решение като
недопустимо и изпрати делото по подсъдност на ОС Ловеч за разглеждане като
първа инстанция, разноски не следва да бъдат присъждани в настоящето
производство.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от страни с правен интерес
против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Според нормата на чл.
269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд е обвързан от посоченото от ответника във въззивната
жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение.
Ловешкият окръжен съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и в съдебно
заседание пороци на атакувания съдебен акт, намира обжалваното решение на РС
Троян за валидно, но недопустимо.
Производството по гр.д. № 828/2017 г. по
описа на Районен съд Троян е образувано по постъпила искова молба вх. № 828/ 15.08.2017 г. от „Велде България”АД - гр.Троян
против „В и К Стенето“ ЕООД - Троян с посочена цена на иска 12 639.06 лв.
и 13 172.88 лв. и правно основание чл.55, ал.1, предл. първо и чл.86 от ЗЗД. Ищецът твърди, че исковата претенция е за заплащане на получената в повече
парична сума по фактура № ********** от 31.05.2014 г. в размер на 12 639.06
лв. без ДДС, както и законна лихва за забава върху нея от датата на подаване на
исковата молба и до окончателното и изплащане
и по фактура № ********** от
30.06.2014 г. в размер на 13 172.88 лв. без ДДС, ведно със законна лихва
за забава върху нея от датата на подаване на исковата молба и до окончателното
и изплащане.
С отговора на исковата молба ответникът „В и К Стенето“ ЕООД –
Троян е направил възражение за родова неподсъдност на спора на основание
чл.119, ал.1 от ГПК. В подкрепа на твърдението си се е позовал на ТР № 3 от
18.05.2012 г. на ВКС по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК. Изложил е съображения, че в
случая се касае са периодични плащания и размерът на цената на иска се определя
като сбор от всички периодични платежи съгласно правилото на чл.69, ал.1, т.6
от ГПК. Допълнително е посочил, че между страните са налице трайни търговски
взаимоотношения и според практиката на ВКС претенцията за вземания относно
цената във връзка с изпълнението на договора, чиято стойност може да бъде
предмет на отделни фактури, представлява един иск. Изложил е съображения, че
предмет на делото е претенция за връщане на надфактурирана и надплатена сума в
размер на обща стойност по двете фактури от 25 811.94 лв. без ДДС.
С
определение № 559/26.10.2017 г. по гр.д. № 828/2017 г. ТРС е оставил без
уважение направеното от „В и К Стенето“ ЕООД – Троян възражение по чл.119 от ГПК за родова неподсъдност на делото пред ТРС. Същото е обжалвано и с
определение № 951/22.12.2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 675/2017 г. по
описа на Окръжен съд Ловеч е потвърдено.
По искане на ищеца и на основание чл.214 от ГПК в хода на
разглеждане на делото първоинстанционният съд е допуснал увеличение на
предявените искове, съответно със сумата от 8 000.00 лв. по първата
фактура, като искът по нея се счита предявен за 20 639.06 лв. и със сумата
7 000.00 лв. по втората фактура, като искът се счита предявен за
20 172.88 лв.
Съдебният състав като съобрази
наведеното от въззивника пред настоящата
инстанция възражение за недопустимост на обжалваното решение и определение №
359/30.07.2018 г. по ч.т.д. № 1663/2018
г. на І ТО на ВКС, постановено между същите страни по идентичен правен спор за
друг период, намира същото за основателно. В цитираното определение, постановено
по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, съставът на ВКС е приел, че съгласно
разпоредбата на чл.69, ал.1, т.6 по искове за парични суми, произтичащи от
периодични платежи за определено време, цената на иска се определя от сбора на
всички платежи. Изложени са съображения, че претенциите на ищеца са основани на
твърдения за наличие на договорно правоотношение между страните за
осъществяване на услуги по приемане, отвеждане и пречистване на отпадъчни води
срещу възнаграждение, платимо периодично въз основа на издадени фактури и
определяемо по единични цени за кубически метър с падеж 7 дни след издаването
на всяка фактура. В съотоветствие със задължителните указания, дадени в ТР № №
3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК и непротиворчевита съдебна
практика на ВКС, касационната инстанция е приела, че когато се претендират суми
въз основа на няколко фактури, било като неплатени на договорно или платени на
извъндоговорно основание, цената на иска се определя в зависимост от това дали
плащанията са осъществени във връзка с един правопораждащ юридически факт
/договор/ или всяко от тях произтича или е обусловено от наличието, респ.
липсата на конкретно облигационно правоотношение. След като плащанията касаят
месечни начисления на суми като периодично платими цени на услуги по договор,
за които се твърди недължимост и на това основание се претендират с обща искова
молба, цената на иска подлежи на определяне по реда на чл. 69, ал.1, т.6 от ГПК, т.е. от сбора на сумите. В настоящия казус след увеличението на исковете
до размер на сумата 20 639.06 лв. по фактура № ********** от 31.05.2014
г. и 20 172.88 лв. по фактура № ********** от 30.06.2014 г., цената
на иска по правилата на чл. 69, ал.1, т.6 от ГПК е 40811.94 лв. Съгласно
разпоредбата на чл.104, ал.4 от ГПК при тази цена на иска делото е подсъдно на окръжен
съд като първа инстанция. Родовата подсъдност в гражданския процес е
положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, за които съдът
следи служебно. Произнасянето на РС Троян и липса на положителна абсолютна
процесуална предпоставка обуславя недопустимост на обжалваното решение на ТРС, постановенопо гр.д. №
828/2017 г.
Поради изложените съображения и на основание чл.269 във вр. чл.270, ал.3,
изр.2 от ГПК въззивният съд следва да обезсили като недопустимо поради
неподсъдност на спора решение № 122/09.05.2018 г. по гр.д.№ 8288/2017г. по
описа на РС-Троян и да изпрати делото компетентния Окръжен съд Ловеч за разглеждане.
При този изход на процеса разноски по делото не следва да се присъждат, тъй
като производството по делото не е приключило със съдебен акт по съществото на
спора. След обезсилване като недопустимо на обжалваното решение на Районен съд Троян, делото е изпратено по подсъдност на Ловешки окръжен
съд за разглеждане като първа инстанция и с оглед крайния
резултат ще бъдат присъдени направените от страните разноски.
Водим от
гореизложените мотиви, Ловешкият окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
като недопустимо на основание чл.270, ал.3, изр.2 от ГПК съдебно решение № 122 от
09.05.2018 г., постановено по гр.д.№ 828/2017 г.по описа на РС – Троян.
ИЗПРАЩА делото за разглеждане по подсъдност
на Ловешки окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „В и К Стенето” ЕООД, със седалище и адрес на управление:
***, ЕИК *********, съдебен адрес *** и „Велде България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
от изпълнителния директор Ц. С.Ц. за присъждане на направените по делото съдебно-деловодни разноски.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.