№ 15256
гр. София, 08.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. И. ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110171568 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба на И. К. М. срещу „...“ ЕООД, с която е предявен
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи
на ответника сумата от 11000 лева, представляваща главница по договор за издаване на
кредитна карта 21.06.2005г., сключен с „....“ АД, ведно със законната лихва от подаване
на заявлението – 15.07.2011 г., сумата от 1302,85 лв., представляваща просрочена лихва
върху главницата за периода 20.01.2011 г. до 15.07.2011 г., сумата от 246,06 лв.,
представляваща сторени разноски, както и 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение,
за които суми бил издаден изп. лист от 15.07.2011 г. по ч.гр.д. № 3559/2011 г. на РС-
Добрич, вземанията по който се твърди да са прехвърлени на ответника с договор за
цесия, като погасени по давност.
В исковата молба се твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист
праводателят на ответника „....“ АД образувал изп. дело № 20147190400633 по описа
на ЧСИ С. Я., район на действие ОС-Варна. С влязло в сила на 8.10.2018 г.
постановление съдебният изпълнител прекратил изп. дело № 20147190400633, както и
присъединеното към него изп. дело № 634/2014 г. Ищецът сочи, че при извършена
справка в ЦКР установил, че по отношение на него е наличен текущ и просрочен
кредит с главница 11000 лв. Поддържа да е поискал информация от ответното
дружество на какво основание е подало тези данни в ЦКР. В последствие отправил
възражение за погасяване по давност на процесното вземане, което ответникът не
уважил и отказал да заличи данните в ЦКР към БНБ. По изложените съображения
поддържа процесното вземане да е погасено по давност. Моли за уважаване на
предявения иск. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „...“ ЕООД е подал писмен
отговор на исковата молба, с който излага съображения за недопустимост на
предявения иск над сумата от 11000 лв., доколкото с погасяване на главното вземане се
погасяват и акцесорните такива. Твърди и липса на правен интерес. Сочи, че от
взискателя не са предприемани на действия по принудително изпълнение, като счита,
че абстрактната възможност взискателят да образува ново изпълнително дело не
обосновава правен интерес на ищеца да води настоящия иск. По същество признава
предявения иск, като заявява, че възможността за принудително изпълнение на
вземането действително е погасена по давност. Прави искане за постановяване на
1
решение при признание на иска. Ответникът моли на основание чл. 78, ал. 2 ГПК
разноските да бъдат възложени в тежест на ищеца. Поддържа, че с поведението си не е
дал повод за завеждане на делото, тъй като не е предприемал действия по
принудително събиране на вземането, а също така признава иска.
Съдът, като обсъди доказателствата, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК, ако ответникът признае иска, по искане
на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно
признанието. В мотивите е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието
на иска.
В случая съдът намира, че са налице предпоставките за постановяване на
решение при признание на иска. Ответникът с отговора на исковата молба е признал
предявения иск. Ищецът е направил искане за постановяване на решение при
признание на исковете. Признатото право не противоречи на закона или на добрите
нрави, а страната разполага с възможността да се разпорежда с признатото право. По
арг. от чл. 237, ал. 2 ГПК мотиви по съществото на спора не следва да се излагат.
Съобразно изложеното, следва да се постанови решение, с което предявеният
иск да бъде уважен.
По разноските:
Ответникът поддържа, че с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото, като е признал предявения иск, поради което приложение следва да намери чл.
78, ал. 2 ГПК.
За възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на
активното поведение на ответника като кредитор, на съдебните, а в някои случаи и на
извънсъдебните мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо
бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат
(определение № 474/2019 г. по ч. гр. д № 3063/2019 г. на IV г. о., определение №
534/6.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на ВКС, III г. о. и др.).
Константна е съдебната практика, че при липса на извънсъдебна покана до
длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод
за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за
разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба;
но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като
длъжникът се е позовал на давност. (в този смисъл определение № 75/21.04.2017 г. по
ч. гр. д. № 1371/2017 г. на ВКС, І г. о., определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. №
510/2018 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 420/16.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3300/2018 г.
на ВКС, III г. о.; определение № 468/18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4586/2018 г. на ВКС, III
г. о. и др.).
Доколкото давността не се прилага служебно, не може да се очаква кредиторът
да я прилага автоматично в отношенията със своите контрахенти. В този смисъл,
отговорност за съдебните разноски в процес, предмет на който е несъществуването на
погасено по давност вземане, би възникнала за кредитора - ответник само, ако той
предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане,
респ. оспори предявения основателен иск. В случая на първо място ответникът излага
твърдения за недопустимост на производството над сумата от 11000 лв., доколкото с
погасяване на главното вземане се погасявали и акцесорните такива. На следващо
място от ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че ищецът да
се е позовал извънсъдебно пред кредитора си на изтеклата погасителна давност, като е
поискал от кредитора да зачете давността и по този начин да избегне съдебния процес,
респ. и доколкото ответникът като частен правоприемник на „....“ АД разполага с
изпълнителен титул за вземанията си. В отговор на писмата на ищеца, ответното
дружество е счело за неоснователно релевираното от последния възражение за
2
давност. Видно от писмата от 28.08.2024 г. и от 03.10.2024 г. е поканило ищеца за
сключване на споразумение за доброволно извънсъдебно уреждане на спора. Ето защо
разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на ответника, доколкото
предпоставките на разпоредба на чл. 78, ал. 2 ГПК не са налице.
Ищецът претендира разноски за държавна такса в размер на 521,96 лв., както и
адвокатско възнаграждение в размер на 1574 лв., заплатено в брой, съгласно
приложения договор от 13.06.2025 г. Ответното дружество своевременно е релевирало
възражение за прекомерност. При преценка на размера на адвокатското
възнаграждение настоящият състав съобразява решението на СЕС от 25.01.2024 г.
по дело С-438/2022 г., както и дадените в определение № 4888/29.10.2024 по ч. гр. д. №
3551/2024 г. на ВКС, І г. о. разрешения, че при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5
ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, българският
съд не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 2004 г. размери на адвокатските
възнаграждения. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът
следва да вземе предвид не само величината на защитавания интерес (цената на иска),
но и обема и сложността на извършената дейност от адвоката, както и дали тази
дейност изисква висока компетентност и знания с оглед фактическата и правна
сложност на конкретното дело. Ето защо в настоящия случай, съобразявайки, горните
критерии, ниската на правна и фактическа сложност на делото, отчитайки, срочността
на неговото разглеждане в едно съдебно заседание без събиране на доказателство,
настоящият състав намира възражението за основателно, поради което уговореното и
заплатено адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до 550 лв., т.е. на
ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер на 1071,96 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. К. М., ЕГН **********,
срещу „...“ ЕООД, ЕИК ..., иск с правно основание чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че И.
К. М. не дължи на „...“ ЕООД сумата 11000 лева, представляваща главница по договор
за издаване на кредитна карта 21.06.2005г., сключен с „....“ АД, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението – 15.07.2011 г., сумата от 1302,85 лв.,
представляваща просрочена лихва върху главницата за периода 20.01.2011 г. до
15.07.2011 г., сумата от 246,06 лв., представляваща сторени разноски, както и 500 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, за които суми бил издаден изп. лист от 15.07.2011 г.
по ч.гр.д. № 3559/2011 г. на РС-Добрич, вземанията по който се твърди да са
прехвърлени на ответника с договор за цесия.
ОСЪЖДА „...“ ЕООД, ЕИК ..., да заплати на И. К. М., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1071,96 лв. – разноски в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3