О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
Гр.Ловеч,………..2020 г.
Ловешкият
окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДА ДОЙНОВА
ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
като изслуша докладваното
от съдия Вълчева ч.гр.д. № 234 по описа на съда за
Производството е по реда на чл. 413, ал.2, вр. с чл. 274
и сл. ГПК. Производството
по делото е образувано по подадена частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД, ЕИК: ........., със седалище и адрес на управление: ........., чрез пълномощника юрисконсулт Н.Л.,
срещу Разпореждане № 775/02.03.2020 г., постановено по ч.гр.дело № 401/2020 г.
по описа на Районен съд –Ловеч в частта, с която е отхвърлено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника В.Г.С., ЕГН **********,***
за сумата 1017.24 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги и 30.00 лв., представляващи такси по Тарифата за
извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода 12.03.2019 г. до
31.07.2019 г.
Излага
съображения, че заповедният съд е превишил своите правомощия и нарушил
съдопроизводствените правила, тъй като на този етап от производството не
разполага с права да се произнася по валидността на сделката , от която
заявителят черпи права. Тълкувайки разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК счита,
че в случая не е налице първата хипотеза, тъй като клаузата не е обявена за
неравноправна по предвидения от закона ред. По отношение втората хипотеза на
цитираната разпоредба изтъква, че заповедният съд е длъжен да изследва не само
представените доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл.143 от ЗЗП.
Твърди, че районният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2
от ЗЗП, което води до неправилност на съдебния акт. Анализирайки разпоредбата
на т.14 от ДР на ЗЗП прави извод, че споразумението между страните за
предоставяне на допълнителни услуги включва дейности, които ще се извършват по
повод на договора за кредит в полза на друго лице – кредитополучателя. Позовава
се на условията на договора и ОУ, неразделна част от него, които предвиждат, че
сключването на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не
е задължително условие за отпускане на кредита. То е опционално и зависи от
волята на потребителя. Затова счита, че в случая не се касае за неравноправна
клауза, тъй като споразумението е подписано по искане на клиента. Навежда довод,
че разходите на потребителя за тези допълнителни услуги не представлява част от
разходите по кредите и не следва да се отчитат при изчисляване на ГПР, което не
противоречи на чл.19, ал.4 от ЗПК. Изтъква, че плащането на цената на пакета
допълнителни услуги не е предварително, защото клиента е ползвал и получил
приоритетно разглеждане на искането си за отпускане на потребителски кредит. Не
споделя извода на заповедния съд за обективиране хипотезата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като дължимата цена по закупените допълнителни услуги ясно и точно е
посочено в самия договор. Счита, че не са налице нарушения на законодателството
в областта на потребителското кредитиране и цитира незадължителна съдебна практика в този смисъл.
На
следващо място по отношение на отхвърленото заявление за таксите по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането излага съображения, че същите не
представляват такси за управление на кредита. Тяхната цел е да покрият
административните разходи при предоставянето на определена услуга. В подкрепа
на изложените в тази насока доводи се позовава на нормата на чл.19, ал.3 от ЗПК. Твърди, че таксите по Тарифата са начислени съгласно постигнатото между
страните съгласие и те не поставят клиента в неравностойно положение. Тези
такси не представляват обезщетение за забава, а са разходите, които кредиторът
е направил поради недобросъвестното поведение на своя длъжник.
Прави
искане атакуваното разпореждане в отхвърлителната му част да бъде отменено и
вместо него да постановено да бъде издадена заповед за изпълнение относно
всички вземания на „Профи кредит България” ЕООД, претендирани със заявлението,
като му се присъдят направените разноски за заплатена д.т. в размер на 15.00
лв. и 50.00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Частната жалба е подадена в
преклузивния срока по 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима,
но разгледана по същество - неоснователна.
Производството за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по повод на което е образувано
ч.гр.д. № 401/2020 г. по описа на РС Ловеч, е започнало по постъпило заявление
от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД срещу
длъжника В.Г.С. за парично вземане в размер на сумата 2833.20 лв., основана
на Договор за потребителски кредит №
30034900698 от 06.02.2019 год.
Районният съд е отказал
издаването на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата 1017.24 лв.,
представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и 30.00 лв.,
представляващи такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането, като е
разпоредил издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в полза на заявителя
за останалите претендирани суми.
Извършвайки служебно
проверка съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, в мотивите на
обжалваното разпореждане районният съд е приел, че в частта относно
претендираната цена за допълнителни услуги и такси за извънсъдебно събиране на
вземането, искането противоречи на закона и се основава на неравноправна
клауза. Изложени са подробни съображения, че договорът е сключен при действието
на ЗПК и сумите в отхвърлената част на заявлението не попадат в изброените в
чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, поради което
искането в тази част противоречи на закона. Направен е и извод, че с уговорката
за допълнително възнаграждение в размер на 1017.24 лв. се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и се явява несъвместима с добрите прави,
защото значително увеличава поетото задължение. Изтъкнато е, че претендираната
такса за събиране на вземането е начислена поради забава в плащането на
погасителни вноски и с нея се цели заобикаляне ограничението на чл.33 от ЗПК.
Настоящата инстанция изцяло
споделя направените от районния съд правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.
411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да
извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави, както и дали се основава на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това. В случая претенцията на заявителя, наред с главница ,
договорна лихва и лихва за забава, включва и начислено възнаграждение за пакет
от допълнителни услуги в размер на 1017.24 лв. Доколкото договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по
специално императивното правило на чл.
33, ал.1 и 2
от ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Според ал.
2 на чл. 33 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Тъй
като срокът на договора е изтекъл, кредитополучателят дължи на кредитора
непогасения остатък от предоставената парична сума (главницата) и законната
лихва за забавеното плащане от датата на забава до изтичане срока на договора.
На кредитора се дължи и възнаградителна лихва, тъй като длъжникът е ползвал
заемната сума през целия срок на договора.
Съдът намира, че с твърденията за въведени с
Договор за потребителски кредит клаузи за начисляване на възнаграждение за
предоставен пакет от допълнителни услуги, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл.
33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, с които се преследва
забранена от закона цел. Поради това те не пораждат права и задължения за
страните, респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях
вземания, заявлението по чл. 410
от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд.
Въззивният състав също намира, че
посоченото възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги противоречи на
закона. В заявлението изрично посочено, че това възнаграждение е неразделна
част от договора, а от начина, по който се претендира, е видно че плащането на
това възнаграждение е включено в общия размер на вноската по кредита.
Въззивната инстанция намира, че в нормата на чл.10а,
ал.1 от ЗПК е дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит
да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Възнаграждението за предоставен пакет от
допълнителни услуги, за който не е конкретизирано и какво включва, не
представлява допълнителна услуга, която кредиторът предоставя на потребителя
във връзка с договора. Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично забранява
събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението на
кредита. На следващо място с оглед твърденията на заявителя, тази сума е
уговорена като фиксиран размер. Следователно тя не представлява разходи, а
предварително уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели
заобикаляне и на ограничението на чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е
изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита.
На следващо място следва да се отбележи, че
тази клауза противоречи и на добрите нрави. Добрите нрави в обществото биха
могли да бъдат накърнени от съглашения, които са несъвместими с общоприетия
морал, етични възгледи и правила за поведение, установени в обществото.
Моралните норми от своя страна са неписани правила за поведение, които са се
наложили в определен етап от общественото развитие от икономическите условия на
живот, възгледите за добро и зло, справедливост и пр. Те заедно с правните
норми регулират обществените отношения, и са превърнати, макар и неписани, в
допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26, ал.1 от ЗЗД грубото
им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – обявени са
за нищожни уговорки, които накърняват добрите
нрави. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК. Видно от данните по делото на
длъжника е отпуснат кредит в размер на 1500.00 лева, а уговореното
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е в размер на 1017.24 лв., което
е прекомерно. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице нарушение
на добрите нрави, още повече, че с приемането на разпоредбата на чл. 19, ал.4
от ЗПК тази морална норма за справедливост е получила и правна санкция, като е
превърната в правна.
Наред с
изложеното, споразумението за допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла
на чл.143, ал.1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Възможните проявни форми на неравноправни клаузи са изброени в т.1-18 на ал.1,
но по аргумент от т.19 следва, че изброяването е примерно, а не изчерпателно.
Към тези разпоредби препраща нормата на чл.24 от ЗПК.
Цитираните по-горе
разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според чл.3 от същата
неравноправна е дадена клауза, когато въпреки изискването за добросъвестност,
тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията, произтичащи от договора.
С оглед на
изложеното настоящият състав приема, че са налице пречките по чл.411, т.2, пр.2
от ГПК за издаване на заповед за изпълнение досежно възнаграждението за пакет
от допълнителни услуги и такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на
вземането. Тези клауза не поражда права и задължения за страните, респективно в
частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410
от ГПК правилно е отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Ето защо въззивният
съд намира, че направените в частната жалба възражения са неоснователни.
Районен съд Ловеч е постановил в обжалваната част правилен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на
основание чл.252 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 775/02.03.2020 г., постановено по ч.гр.дело № 401/2020 год. по описа на
Районен съд Ловеч в частта, с която
е отхвърлено подаденото от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: ........., със
седалище и адрес на управление: .........,
чрез пълномощника юрисконсулт Г.Г. Заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу длъжника В.Г.С., ЕГН **********,***
за сумата 1017.24 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги и 30.00 лв., представляващи такси по Тарифата за
извънсъдебно събиране на вземането.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.