Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 03.04.2019 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на седми
март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 2860 по описа за 2018 год., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 298580 от 19.12.2017
г., постановено по гр.дело № 31060/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63 състав,
е признато за установено по отношение на В.И.Г., с ЕГН **********, че има
парични задължения към „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, в размер на 1259,45 лв.-
главница за периода 01.05.2014 г.- 30.04.2016 г./ от която сума: 1239,45 лв. за
топлинна енергия, 20 лв.- за услугата дялово разпределение/, ведно със законна
лихва за периода от 05.01.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на
108,76 лв. за забава в периода 15.09.2015 г. до 22.12.2016 г./ от която сума:
104,86 лв.- лихва върху задължението за топлинна енергия; 3,90 лв.- лихва върху
задължението за цена дялово разпределение/ - част от задълженията, за
които по ч.гр.дело № 584/2017 г. на СРС,
63 състав е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК. С решението на
съда са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД против В.И.Г. искове: за главница
за топлинна енергия- за разликата над 1239,45 лв. до 1764,21 лв.; за главница
за услугата дялово разпределение- за разликата над 20 лв. до 43,85 лв.; за
лихва върху задължението за топлинна енергия- за разликата над 104,86 лв. лв.
до 149,25 лв.; за лихва върху задължението за цена дялово разпределение- за
разликата над 3,90 лв. до 8,55 лв.- част от задълженията, за които по ч.гр.дело
№ 584/2017 г. на СРС, 63 състав е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С решението на съда е осъдена В.И.Г.,
с ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, сумата 822,16 лв.-
разноски за исковото производство, както и сумата 236,16 лв.- разноски за
заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от В.И.Г., подадена чрез пълномощника адв.А.Н.,
с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са уважени
предявените установителни искове.
Жалбоподателката твърди, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на
закона и на съществени процесуални правила, по съображения изложени в жалбата. Предвид
изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в
частта, в която исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С." ЕАД, ***, не взема становище по
жалбата.
Третото
лице-помагач – „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД срещу ответницата В.И.Г. по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са уважени. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон. За
да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, както и че същата е изпаднала
в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е
срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд, съвпадат с направените от районния съд в обжалваното съдебно
решение констатации, като по-голямата част от възраженията изложени в жалбата
не са въведени в срока за отговор по чл.131 ГПК и следва да се считат за преклудирани,
а останалите възражения са
изцяло неоснователни.
Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да се добави следното:
Съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения
от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение.
Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения
могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния
съд, но във въззивната жалба не са направени никакви доказателствени искания.
Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения
от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени
от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено
искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане
не е направено. С оглед на което доводите на ответницата
за допуснати процесуални нарушения от СРС,
изложени в депозираната от нея въззивна жалба се
явяват неоснователни.
В настоящия случай не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми
на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е
допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.
На следващо място, противно на изложеното във
въззивната жалба, безспорно
установено
е обстоятелството, относно
съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба
на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал.
1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за
битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване от
страна на ответницата на обстоятелството, че с договор за дарение на недвижим
имот, обективиран в нот.акт № 124,
нот.дело № 27554/ 96 год., че на 17.12.1996 год., К.И.Г. и съпругата му В.И.Г.
са дарили на непълнолетния си внук К.М.Г. следния свой собствен недвижим имот: апартамент № 22, находящ се в ж.к.“
Люлин“-София, бл.*********. Установява се от
същия нот.акт за дарение на недвижим имот, че дарителите К.И.Г. и В.И.Г.
са запазили правото на ползване върху дарения недвижим имот, заедно и поотделно
за всеки един, докато са живи. Съдът приема, че това вещно право на ползване
дава изключително право на титуляра да владее и ползва имота и юридически
лишава от същите правомощия собственика, като съгласно чл.57 от ЗС ползувателят
е длъжен да плаща и разноските, свързани с ползуването, поради което настоящият
въззивен състав намира, че при учредено вещно право на ползване “потребител на
топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби следва да е единствено
титулярът на правото на ползване.
Според настоящия въззивен състав след учредяването на вещно право
на ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните
разпоредби е единствено титулярът на правото на ползване. Това следва, както от
изричното разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и
нарочно определяне на титуляра на същото като потребител на доставяната в имота
топлинна енергия, така и от общата уредба на задълженията на титуляра на
вещното право на ползване по чл.57 ЗС. Съгласно последната разпоредба,
ползувателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му.
Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота
за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е
ясно, че законът предвижда ползувателят да понесе цялата тежест във връзка с
ползването на имота, тъй като това вещно право му дава изключително право да
владее и ползва имота, като юридически лишава от същите правомощия собственика,
който остава притежател само на т. нар. гола
собственост, поради което не е юридически оправдано в тази хипотеза той да
бъде потребител на топлинна енергия. В конкретния случай върху процесния имот е
учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на К.И.Г. и В.И.Г.. По делото няма данни за прекратяване
на така учреденото вещно право на ползване по силата на предвидените в закона
прекратителни основания. Ето защо ответницата В.И.Г., а не собственика
на процесния
недвижим имот, е
потребител на топлинна енергия за топлоснабдявания имот за процесния период по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. Съгласно чл. 150, ал. 1
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като
писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от
ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в
процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответницата количество топлоенергия за процесния период.
В случая от
заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява, че
дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответницата през
процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на
действащата през периода нормативна уредба, като задължението е определено
според отчетеното количество на подадена топлоенергия, вкл. и за процесния
топлоснабдяван имот и след приспадане на технологичните разходи за сметка на
ищеца. Следователно установено е по
несъмнен и категоричен начин потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество и стойности за исковия период /последното обстоятелство е
установено от неоспореното по делото заключение на ССчЕ/.
В настоящия случай жалбоподателката
не е оспорила
заключението на СТЕ по предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 ГПК, нито е ангажирала други допустими
доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид
необходимостта от специални знания за които е назначено вещото
лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея изчисляване на
припадащия се дял на ответницата от ТЕ.
При установените
количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, в която се
намира имота на ответницата и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е
правилно извършено, ищецът е доказал количеството на доставената на ответника
ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
На следващо място съдът приема, че
възражението на ответницата направено във въззивната жалба за погасяване на
правото на ползване върху процесния недвижим имот на основание чл.59, ал.3,
пр.2-ро от ЗС, не е направено своевременно в производството пред първата
инстанция и следва да се счита за преклудирано. С разпоредбата на чл. 131 от ГПК, вр. чл. 133 от ГПК
е установен преклузивен срок за упражняване от ответника на процесуалните му
права по въвеждане на възражения срещу заявените с исковата молба претенции на
ищеца. Срокът за заявяване от страната на конкретните й възражения срещу
исковите претенции е срока за депозиране на отговор по делото – един месец от
получаване на препис от исковата молба. След изтичането на същия срок на
основание чл. 133 ГПК ответникът губи правото и възможността да заявява
възражения, освен ако пропускът не се дължи на особени, непредвидени обстоятелства. С оглед на което, в настоящия
случай наведените за първи път с въззивната жалба твърдения, като преклудирани
по силата на чл.266, ал.1 ГПК не следва да бъдат обсъждани.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение
за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение, в обжалваната част, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При
този изход на спора на въззивника-ответник
не се следват разноски за въззивното производство. Разноски за въззивното
производство от въззиваемата страна- ищец не
са поискани, поради което такива с настоящото решение не следва да й бъдат
присъдени.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 298580 от 19.12.2017 г.,
постановено по гр.дело № 31060/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63 състав,
в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.