Р
Е Ш Е
Н И Е
№
Гр. Пазарджик, 06.12.2019
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, XXXII-ри граждански състав,
в публично заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета
година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: Иванка Панчева
като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 3617 по описа за
2018 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Обективно съединени искове с правно основание чл.26
от ЗЗД и при евентуалност иск по чл.143, ал.5 от ЗПП, вр. чл.
19 и чл.22 от ЗПК.
Производството
е образувано по искова молба на ищеца И.Д.А., ЕГН ********** ***, чрез пълномощника адв.Д.Ф.
от САК, против „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.”**** ” № 29, ет.7, представлявана от управителя Н.П..
Предявен
е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на
Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. сключен между И.А. и „Сити кеш“
ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК. При
евентуалност и в случай, че не се уважи този иск се иска прогласяване нищожност
на клаузи на чл.6, вр.чл.8 и чл.7, ал.4 от
Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. , като неравноправни по
смисъла на чл. 143, т.5 ог ЗПК.като противоречащи на добрите нрави, като
заобикалящи изискванията на чл. 32 и на чл. 33 от ЗПК. както и на чл. 19, ал. 4
от 311К и като нарушаващи разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК с
произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК.
Ищецът
твърди, че а 30.05.2018 г. е сключил с ответното дружество “Сити Кеш” ООД
договор за паричен заем № 187857. по силата на който са му били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 800 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент по заема - 40,08% и годишен процент на разходите - 47,79 %. Договорно
установеният срок за погасяване на заема е 11 месеца с месечна погасителна
вноска за първите 3 месеца в размер на 26.76 лв. и по 115.61 лв. за останалите
8 месеца. Съгласно чл. 6 от договора, заемополучателят следва да осигури в срок
до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор едно от двете
предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, описани в чл. 9, ал.
2 от Общите условия към договора за заем или банкова гаранция, като при
неизпълнение съгласно чл.8 от договора той дължи неустойка в размер на 985.96
лв.. която следва да престира разсрочено към погасителната вноска, към която се
кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 154,28 лв. за първите три
месеца и на 65.39 лв. за останалите осем месеца, с която падежното вземане
нараства на 181 лв. месечно.
На
основание на чл. 7, ал. 4 от договора, вземанията на кредитора за главница,
дължимата към момента договорена лихва, обезщетения за забава и дължими
неустойки ставали автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на
плащане на две месечни погасителни вноски, без да е необходимо уведомление до
заемополучателя за настъпването на последиците на загубване на преимуществото
на срока, като при настъпване на събитието по тази алинея, той дължал на търговеца
неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 20 % от горепосочените суми.
Ищецът
усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащания за лихва и неустойка, тъй
като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Счита,
че с договорения в чл.3, ал. 7 фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,08 % се нарушавали добрите нрави и в ущърб на потребителя и в разрез с изискванията
на добросъвестността, се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
страните по кредитната сделка, поради което била налице нищожност на
уговореното възнаграждение.
Възнаградителната
лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Или както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на
ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност ...."
Когато
едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следвало да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока за който
се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен
/доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си
върне заетата сума/.
При
заем с кратък срок на ползване от 11
месеца, уговарянето на възнагра-дителна
лихва от 40.08 % не било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят,
нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от
сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не била типична дори за
дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя бил
увеличен поради възможните инфлационни процеси. Освен това, реалният размер на
дължимата договорна лихва бил в по-голям размер от предвидените в договора
40.08 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя, чрез включването
на договорката по чл.6 във връзка с чл.8 за заплащане на неустойка, за която
излагам следните съображения:.
Съдебната практика приемала, че при формиране
размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен
императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да
бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва. В тази насока били Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. но гр. д. 315/20051. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 1270/09,01,2009 г. но гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. па ВКС, 4 г.о.
По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва
следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият
случай договорената между страните лихва в размер на 40,08 % годишно, към която
следвало да се добави уговорената по чл.8 от договора неустойка, надхвърляла
повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави,
като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза
на договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала
на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето. Поради което същата се явявала нищожна.
Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да се
приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Също
така, съгласно чл. 26. ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до
нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право
от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът
би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус,
нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на
възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни
норми на закона, тъй като законодателят не е бил въвел императивни размери на
цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициалн
заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че националните
съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни
клаузи, че договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго
изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност
така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да
изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно
правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от
Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи, понеже би способствало за
премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и
доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо
потребителя. В тази връзка сочи дело С-618/10, ВапсоЕsрапоldеСгеditо SА,
дело С-488/11,
DirkFrederikAsbееkВгusse и
КаtаrnadeМаnGагаbitо
и С-397/11, ЕrikаJoros.
Неприложима
била и втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД. тъй като договорът за
потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната му част, защото
той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без
определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се формирал
изводът, че недействителността на уговорката относно договорната лихва водела
до нищожността на целия договор.
Аргумент
за недействителност на договора на това основание можело да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК -
чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за
кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1,
т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явявал изцяло
недействителен.
От
изложеното следвало, че законът поставял важен акцент на посочената уговорка
относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота
относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на
интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11,
ал. 1. т.9 ЗПК/.
Нищожността
на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски
кредит- лихвения процент представляваща част от същественото съдържание на
договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и
на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи
на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска възможността, при
спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител
договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита
на потребителя (в този смисъл били Решение по делоС-453/10, Регеniсоvа
и Регеniс.
, точка 35 и С-397/11, ЕrikаJoros, точка 47).
По
отношение на аргументите на ищеца, че договореният размер на възнаградителната
лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя надхвърляла значително размера
на законната лихва, сочи и следните допълнителни аргументи. По силата на чл.6
от договора, страните са се споразумели заемополучателят да предостави при
условията на алтернативност следните обезпечения: 1/ банкова гаранция или 2/
поръчители, отговарящи на изискванията, регламентирани в чл. 9. ат. 2 от ОУ.
Предвидената в чл.8 от договора неустойка в размер на 985.96лв. била скрит
добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в
годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19. ал.
1 от ЗПК. Поради което не били спазени изискванията на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК.
Неустоечната
клауза по чл.8 от договора била нищожна и като противоречаща на чл.143, т.5 от
Закона за защита на потребителите, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал.
4 от ЗПК и като сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1
от ЗЗД. Ако бъдело уважено доказателственото искане по чл.190 от ГПК за представяне
по делото на Общите условия по договора за паричен заем, ищеца щял да посочи
допълнителни аргументи за ограниченията. поставени
на кредитополучателя относно изискванията на които
трябвало да отговарят поръчителите.
Освен
ограничителните условия относно поръчителите, които трябвало да бъдат осигурени
от кредитонолучателя, кредитната институция поставила и алтернативното условие
за осигуряване на банкова гаранции. Ноторно известно било, че към фирми за
бързи кредити се обръщали лица, които не разполагат с доходи и с имущество, за
да получат банков кредит, който е по- изгоден с оглед на по-ниските лихвени
равнища. На кредитната институция като търговец, специализиран в сегмента на
кредитирането било известно това обстоятелство, тъй като тя разполагала и с
информацията, че банкова гаранция се предоставя при още по-засилени изисквания
и че такава е невъзможно да бъде издадена на лице, което не отговаря на
условията за банково кредитиране. Недобросъвестно и в ущърб на потребителя,
небанковата финансова институция поставила към ищеца неизпълними изисквания, за
да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията
по чл.19, ал. 4 от ЗПК.
На
последно място клаузата на чл.7, ал.4 от договора била сключена в противоречие
с добрите нрави и с нормата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, забраняваща императивно на
потребителя да се налага необосновано високи обезщетение или неустойка.
Предвидено било, че в случай на забава заемополучателя дължи неустойка в размер
на 20% от начислените задължения по договора - главница, дължима към момента
договорна лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки. Така уговорена
неустойката излязла извън присъщите си функции, същата не обезпечавала
конкретно договорно задължение и не съответствала на причинени от неизпълнение
на договорно задължение вреди. Дори да се приемело, че тя обезпечава и
обезщетява интереса на кредитора да
предостави заемния ресурс в договорния срок и да реализира печалба за това, че
заемодателят плаща цената - възнаградителната лихва в срока на действие на
договора, неустоечната клауза противоречала на чл. 32 от ЗПК. С Решение № 137
от 20.04.2011 г. по гр. д. № 1161 / 2010 г. на Върховен касационен съд било изведено
разрешението, че „освен да следят не противоречи ли клаузата за неустойка на
добрите нрави, съдилищата следва да изясняват за всеки отделен случай дали
вредата от конкретното неизпълнение не се компенсира по друг уговорен или
предвиден в закона начин, което налага при иск за неустойка да се изясни и
естеството на вредата като последица от конкретното неизпълнение. Това е
различно от доказването, от което ищецът по иска с правно основание чл. 92, ал.1
от ЗЗД е освободен“. При предсрочна изискуемост се дължи връщане на целия
предоставен финансов ресурс в период предхождащ договорената падежна дата, като
правните последици са същите като в случаите по чл. 32 от ЗПК, когато
потребителя е упражнил правото си да погаси заема предсрочно. Поради това
аргумент в посока на калкулиране на предварително определения размер на
вредите, чието обезщетение защитава кредиторовия интерес се извлича от
разпоредбата на чл. 32, ал. 4 от ЗПК, съгласно който когато лихвения процент по
потребителския кредит е фиксиран, справедливото и обосновано обезщетение не може
бъде по-голямо от 1 на сто от предсрочно погасената сума по кредита, когато
оставащия период на договора е по-голям от една година и не може да бъде
по-голяма от 0. 5 на сто от сумата на предсрочно погасения кредит, когато
периода е по-малък от една година.
Настоява
се на това, че в процесния договор е предвидено заплащането на 11 месечни
погасителни вноски, поради което справедливото и обоснованото обезщетение на
претърпените от кредитора вреди следвало да бъде определен като 0,5 % от
остатъчната главница, без да има правно основание да се начислява неустойка
върху дължимата договорена лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки.
Клаузата
на чл.7, ал.4 от договора нарушавала и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, според
която при забава на потребителя на кредитни услуги, кредиторът има право да
претендира само законната лихва за забава и по императивен начин законът му
забранява да претендира други вземания.
Поради
изложеното, дори и да са налице валидни, изискуеми и ликвидни вземания за
договорни възнаградителна и за забава лихви и за неустойка, кредиторът бил
ограничен да претендира само мораторната лихва по чл. 33 ЗПК във вр. с чл. 86
от ЗЗД.
Ищецът
твърди още, че са нищожни, като противоречащи на добрите нрави и като
неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузата на чл. 3, ал. 5, в
която е записано, че годишният процент на разходите е в размер на 47.79 %. А действителният ГПР бил в различен размер от
посочения, с което потребителят бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема.
По
силата на чл. 19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по който е
изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен
възнаградителната лихва са включени в него.
Въз основа на така очертаната обстановка се иска да бъде прогласена
нищожността на договора за паричен заем № 187857, сключен със “Сити Кеш” ООД на
30.05.2018 г. А в случай, че не бъде уважен този иск в условията на
евентуалност, да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл.6, във връзка с
чл.8 и на чл.7, ал.4 от договора за паричен заем, като неравноправни по смисъла
на чл. 143, т.5 от ЗПК, като противоречащи на добрите нрави, като заобикалящи
изискванията на чл.32 и на чл.33 от ЗПК, както и на чл.19, ал.4 от 3ПК и като
нарушаващи разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, с произтичащите правни последици
по чл.22 във вр. с чл. 23 от ЗПК. Претендира и разноски на
осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като се присъди на адвокат Ф.
адвокатски хонорар в размер на 1200 лв..
В определения срок по чл.131 от ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, чрез пълномощника на представителя по закон
–юриск.Гриша Д. Иванов. В отговора не оспорва допустимостта на иска, но го
оспорва по основание.
Не оспорва, следното: Между „Сити Кеш" ООД и И.Д.А.
да е подписан договор за паричен заем № 187857 от 30.05.2018г., по силата на
който дружеството е предоставило на ищеца сумата от 800 лева. Че по силата на
чл.6 от договора същите са се договорили потребителският кредит да бъде
обезпечен по един от двата възможни начина - банкова гаранция или поръчител,
отговарящи на условията, посочени в Общите условия към договора - по избор на
клиента. Фактът, че по силата на чл. 3, ал. 5 и 7 от договора страните са
договорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.08 % и годишен
процент на разходите в размер на 47.79 %. Че в посочения в договора срок ищецът
не е представил обезпечение в една от двете форми. Обстоятелството, че при
сключване на договора са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПК, а именно - същият е сключен при спазване на определената от закона писмена
форма, в съответния формат и шрифт, като и всяка страница от общите условия са
подписани от страните по договора. Обстоятелството, че към настоящия момент
задължението на ищеца не е погасено и същият не извършва плащания по реда и при
условията, посочени в погасителния план към договора,
По същество на спора излага следните съображения:
1. Относно твърдяната от ищеца недействителност на договор № 187857.
В исковата молба били изложени твърдения за
нищожност на сключения между ищеца и „Сити Кеш" ООД договор за заем №
187857 - поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, без
да се конкретизира точният порок, явяващ се основание, според ищеца, за
твърдяната нищожност. Изложени били единствено съображения за противоречие с
добрите нрави и неравноправност на договорения с чл.3, ал.7 от договора
фиксиран годишен лихвен процент, поради което била налице нищожност на
уговорената възнаградителна лихва, а в резултат на това - и на договора в
цялост.
Счита релевираното от ищеца твърдение за абсолютно
неоснователно. Тъй като аргументите на ищеца за нищожност на възнаградителната
лихва не намирали опора в разпоредбите на действащото българско законодателство.
Признатата от закона възможност за страните да определят свободно правата и
задълженията по сключваните от тях договори, не е абсолютна и тя търпи известни
ограничения, които правото в някои случаи санкционира, като отказва да им
придаде желаното от страните правно действие. В тези случаи порокът на сделката
е толкова тежък, че законодателят изобщо отказва да признае желаното от
страните правно действие. В тези случаи, когато отклонението от императивните
норма е толкова съществено, че това води до непозволен от закона краен
резултат, в правния мир тази сделка се считала за едно правно нищо. Нищожността
на договорите обаче във всички случаи била свързана с много тежки и значителни
с оглед интереса на страните пороци, които не могат да бъдат преодолени и които
законодателят изначално и императивно е дефинирал. Ето защо с повелителната
норма на чл.22 ЗПК законодателят постановил, че когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК определяла
минимално необходимото съдържание на договора за кредит, т.е. установените от
закона реквизити, които договорът за потребителски кредит следва да съдържа.
Императивната норма на чл. 22 ЗПК санкционирала нарушението на изискванията на
чл.11, ал.1, т. 7 - 12 ЗПК, т.е. неспазването на изискваните от закона
минимално необходими реквизити на договора. Въз основа на горното твърди, че
неправилното определяне на размера на възнаградителната лихва не е сред
основанията за недействителност на договора за потребителски кредит, предвидени
в Закона за потребителския кредит. В тази връзка следвало да се отбележи, че и
разпоредбата на чл.143 от ЗПК не дефинирала размера на възнаградителната лихва,
като обстоятелство водещо до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по потребителския договор. Т.е. в настоящия случай
както Законът за потребителския кредит, уреждащ по специален начин материята на
потребителското кредитиране, така и Законът за защита на потребителите,
въвеждащ специални хипотези за недействителност в случаите на неравноправни
клаузи, не предвиждали недействителност на договора в случаите на неправилно
изчисляване на размера на възнаградителната лихва, каквито били твърденията на
ищеца. Това било логично и правилно с оглед обстоятелството, че законодателят
санкционирал с най-тежката възможна санкция само съществените пороци на
договора, касаещи неговото минимално необходимо съдържание. Още повече, че в
конкретния случай, видно от съдържанието на договора, договорената между
страните възнаградителна лихва, както и годишният процент на разходите,
съответствали на изискванията на закона.
По твърдяното нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Ищецът изложил твърдение, че посоченият в договора лихвен процент е определен
неправилно - в размер, надвишаващ, според него, пределно допустимия размер,
което било нарушение по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Ответникът счита, че твърдението
за нарушение по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК е неоснователно, поради следното: Понятието „фиксиран лихвен процент по
кредита" било легално съгласно §1, т.5 от ДР на Закона за потребителския
кредит и с оглед на това страните не можели да му придадат друг смисъл,
различен от заложения от законодателя, а именно - „лихвеният процент, предвиден
в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят
уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или
уговарят няколко лихвени проценти за отделни периоди от продължителността на
договора за кредит, през които се прилага само определеният фиксиран лихвен
процент". В исковата молба ищецът изрично признавал, че с клаузата на
чл.3, ал.7 страните са договорили „фиксиран годишен лихвен процент", т.е.
такъв, който не подлежи на промяна или преизчисляване през целия срок на
договора, определен и прилаган на годишна база. Само по себе си
обстоятелството, че ищецът е признал този неизгоден за него юридически факт, а
именно това, че страните са договорили „фиксиран годишен" лихвен процент,
водело до категоричен извод за неоснователност на твърденията на ищеца, че
размерът на лихвения процент бил по-висок от посочения в договора и следвало да
бъде определен по различен начин.
В допълнение към гореизложеното оспорва и твърдението
на ответника, че било спазено изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, като твърдя,
че в чл.3, ал.7 на сключения договор се съдържали не само посочване на размера
на лихвения процент, но и начина за неговото прилагане, а именно - на годишна
база. Обстоятелството, че ищецът е наясно с начина, по който се прилага
уговореният между страните лихвен процент, личи ясно от изричните признания на
1-ва и 2-ра страница от исковата молба. Въз основа на гореизложеното намира за
бланкетно и неоснователно твърдението за нарушение по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Предвид това твърди, че не са налице предпоставките
по чл.22 ЗПК, обуславящи недействителност на целия договор на това основание,
тъй като не е налице нарушение на изискванията за минимално съдържание на
договора. В допълнение към горното за яснота на изложението отбелязвам, че дори
хипотетично да се приеме, че лихвеният процент е изчислен неправилно, това
категорично не влече извод за нищожност на договора, по чл. 22 ЗПК, тъй като
посочената норма изобщо не дефинира неправилното изчисляване на лихвата като
основание за нищожност на договора.
Видно било от чл.3, ал.7 от сключения договор,
което е признато от ищеца, че страните са договорили фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 40.08%., с което ищеца и признал неизгоден за него
юридически факт. Така посоченият в договора лихвен процент в размер на 40.08 % били изчислен правилно и същият съответствал
точно на посочената в погасителния план /последен ред на колоната, озаглавена
„Лихва"/ крайна сума в размер на 205.04лв. Счита, че доколкото понятието „фиксиран лихвен
процент по кредита" е легално съгласно §1, т.5 от ДР на ЗПК, същото не
може да бъде предмет на тълкуване от ищеца или от съда, особено пък по начин
различен от посочения в закона. Законодателят ясно е посочил какво представлява
фиксираният лихвен процент, поради което не съществувала възможност същият да
се изчислява по друг начин, като към нея се прибавя и размерът на уговорената
неустойка, в каквато посока били твърденията на ищеца.
Относно нарушение по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, намира
и него за неоснователно, поради аналогични причини, а именно: Изложените в исковата
молба твърдения не касаели липсата на минимално необходимо съдържание по чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК - годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, както и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а се
твърдяло единствено неправилно изчисляване на годишният процент на разходите. Императивната
разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не дефинирала изискване за посочване на
начина на формиране на годишния процент на разходите, а императивно задължавала
кредитора да посочи „годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит", които видно от представения договор за заем, се съдържали в чл.3,
ал. 5 и 7. Годишният процент на разходите били определен в размер на 47.79 %,
който не надвишавал посочения в чл.19, ал.4 ЗПК, а общата сума за плащане била
в размер на 1005.04 лева. Т.е. в процесния договор несъмнено се съдържали,
необходимите параметри по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, което се признавало
от ищеца в искова молба. При което в договора за заем, съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК се съдържали и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
С императивната разпоредба на чл.19, ал.2 ЗПК се
определял начинът, по който се изчислява годишният процент на разходите по
кредита. В приложение № 1 към Закона за потребителския кредит законодателят
дефинирал изричен ред за изчисление на годишния процент на разходите, съобразно
сложна аритметическа формула, отчитаща ред променливи величини
/"допускания"/, които са индивидуални за всеки договор за кредит. В
определената от законодателя формула всяко едно от тези допускания,
представляващи част от сложното аритметическо уравнение, влияело върху крайния
размер на годишния процент на разходите. Видно от посочената в приложение № 1
формула, алгебричното изчисление на ГПР чрез последователни приближения е
възможно тогава, когато другите параметри в уравнението са известни, а това са:
/т/ общият брой усвоявания по кредита; /к/ поредният номер на усвояване по
кредита, следователно 1 < к < т; /Ск/ размерът на съответното поредно (к)
усвояване по кредита; /1к/ интервалът, изразен в години и части от годината,
между датата на първото усвояване на сума по кредита и датата на съответното
усвояване (к) на суми по кредита, следователно 11 = 0; /т'/ общият брой на
погасителните вноски и плащания на разходи; /I/ поредният номер на погасителната
вноска или плащането на разходи; /Р1/ размерът на съответната поредна (I)
погасителна вноска или плащане на разходи; /51/ интервалът, изразен в години и
части от годината, между датата на първото усвояване на сума по кредита и
датата на съответната (I) погасителна вноска или плащане на разходи. Видно от
съдържанието на процесния договор, всяка една от горепосочените величини
/"допускания"/, се съдържали в договора за заем и погасителния план
към него. Изрично посочени в сключения договор са общият брой погасителните
вноски, датата на усвояване на кредита, размера на усвоената сума, датите на
първо и последно плащане и т.н. Въз основа на гореизложеното твърди, че в
конкретния случай е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не е налице
твърдения от ищеца порок.
Според изложеното от ищеца в исковата молба и
твърдения за нарушения по чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, същият не разграничавал
предпоставките на нищожност на договора по чл.22 в контекста на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, с правилното определяне на фиксирания лихвения
процент и годишният процент на разходите. Дори хипотетично да се приемело, че
същите са неправилно определени, което не било така в конкретния случай, това
не обуславяло нищожност на договора за заем на основание чл.22 ЗПК във връзка с
чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, тъй като нарушението, явяващо се предпоставка за
нищожност на посоченото основание, било единствено в хипотезата на липса на
минимално необходимо съдържание по чл.11, ал.1 ЗПК. А такава липса в конкретния
случай не било налице. Дори да се приемело, че годишният процент на разходите е
определен в нарушение на разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК, това не водело до
нищожност на целия договор, а се прилагали последиците на чл. 19, ал.5 и 6 ЗПК.
По твърдението за нищожност на договорната лихва
Неоснователно ответникът намира и релевираното от
ищеца твърдение, че възнаградителна лихва, надвишава трикратния размер на
законната лихва и била определена в противоречие с добрите нрави. Макар към
настоящия момент действащото законодателство да не предвиждало изричен лимит на
пределно допустимия размер на възнаградителната лихва, законодателят въвел
такова дефинитивно ограничение за потребителските кредити чрез разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК възнаградителната лихва се явявала
елемент, формиращ годишния процент на разходите, а той на основание чл.19, ал.4 ЗПК не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Т.е. лимитирайки пределно допустимия размер на
годишния процент на разходите, чрез разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК
законодателят на практика е въвел и ограничение на размера на възнаградителната
лихва, съставляваща елемент от ГПР. За яснота на изложението следва да се
отбележи, че след като е налице императивна законова уредба на специален закон,
която ограничава размера на възнаградителната лихва до пределния размер на ГПР,
посочената от ищеца съдебна практика е неприложима относно потребителските
кредити, тъй като тя предхожда влизането в сила на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК /23.07.2014г./, а същата евентуално би могла да се приложи в общия случай
- за сключените по реда на Закона за задълженията и договорите договори за
заем, доколкото за тях не съществува специална законова уредба. Предвид горното
и доколкото понятието „фиксиран лихвен процент по кредита" е легално
съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК, счита за неправилно и противоречащо на
императивните разпоредби на ЗПК твърдението на ищеца, че към фиксирания годишен
лихвен процент следвало да се калкулира и дължимата неустойка. Поради това и
намира за неоснователно твърдението на ищеца, че договореният между страните
лихвен процент е определен в противоречие с изискванията на закона и добрите
нрави.
Неоснователно на следващо място било и твърдението,
че лихвата не била съобразена с очакваната от сделката печалба. В случая от конкретният
договор кредиторът не бил реализирал печалба, а напротив - понесъл единствено
загуба, тъй като ищецът в настоящото производство не е извършвал уговорените
плащания по него, като към настоящия момент същият е заплатил сума, многократно
по-малка от главницата. Възнаградителната лихва била цената за ползване на
заемния ресурс, т.е. цената на предлаганата от кредитора услуга. Същата се
определяла на пазарен принцип и не подлежала на административно регулиране,
включително и през призмата на осъществявания съдебен контрол. За съда не била
налице правна възможност да преценява дали и каква ще е търговската печалба за
кредитора, нито да калкулира неговите търговски разходи. Подобен абсурд би
означавал съдът, чрез своите актове да определя по непазарен начин цените на
стоки и услуги. Доколкото в конкретния случай размерът на договорената между страните
лихва е съобразен с пределно допустимия размер на годишния процент на разходите,
същият не противоречал на закона.
По твърденията за нарушение на чл. 19 ал. 4 ЗПК
Считам, че не е налице и твърдяното от ищеца
нарушение по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дори хипотетично такова да е налице, същото не
би довело до цялостна нищожност на клаузата за годишен процент на разходите,
още по-малко на договора в цялост. Видно от разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, в
случай на нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, нищожността касае единствено разликата
- над определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК пределно допустим размер. Възприетото от законодателя решение е
напълно логично, доколкото в случая следва да се предпочете запазването на
облигационното отношение в неговия законосъобразен и разрешен от закона формат.
Още повече, че в случая нямало съмнение за това, че дължимата по договора сума
е предоставена на заемодателя, т.е. налице е престация от страна на кредитора
по договора за заем и заемателят следва да заплати годишният процент на разходите
- съразмерно в частта, която не е определена в противоречие на закона. В
противен случай би се стигнало до недопустимо нарушаване на равновесието във
възникналото правоотношение въз основа на аритметична грешка например.
Прогласяването на нищожност на цялата клауза поради аритметическа или печатна
грешка би довело до недопустим и противоречащ на закона краен резултат, а
именно - възможност заемателят да ползва определен финансов ресурс, без същия
да дължи заплащане на какъвто и да било годишен процент на разходите - дори и в
частта, в която същият би съответствал на пределния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това, разбира се не било целта на закона, поради което и с изричната
разпоредба на чл. 19, ал. 6 ЗПК законодателят недвусмислено е посочил реда, по
който следва да се процедира с разликата над пределно допустимия размер на ГПР
- „при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по
ал.5, надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания
по кредита".
По евентуалния иск за нищожност на клаузите на чл.6
във връзка с чл.8 и чл. 7, ал.4 от сключения договор за заем, ответникът излага
следните съображения:
По твърденията за нищожност на клаузите на чл. 6
във връзка с чл. 8 и чл. 7 ал. 4 от сключения между него и „Сити Кеш" ООД
договор за заем - поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на
изискванията на чл.19, ал. 4 ЗПК и заобикалящи изискванията на чл.32 и чл.33 от ЗПК. Счита, че в конкретния случай е налице разминаване между изложеното в
петитума искане за обявяване на нищожност на клаузата на чл.8 от договора с
релевираните в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това било така, защото в исковата си молба ищецът навежда
подробни съображения за прекомерност на посочената в чл.3, ал.7 от договора
възнаградителна лихва /годишен фиксиран лихвен процент/, което обаче не
съставлявало предпоставка за обявяване на клаузата на чл. 8 за недействителна.
Клаузата на чл. 8 от договора касала договорената между страните неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и същата нямала отношение към размера на
възнаградителната лихва и годишния процент на разходите, в каквато посока са
развитите в исковата молба твърдения. Евентуалното нарушение на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК от своя страна пък нямала отношение към клаузата за неустойка
по чл. 8 от договора.
Не можело да бъде споделено и релевираното в
исковата молба твърдение на ищцата, че при определяне на размера на лихвения
процент към възнаградителната лихва следвало да се калкулира и размерът на
уговорената в чл. 8 от договора неустойка. Това твърдение било юридически
несъстоятелно, тъй като неустойката и възнаградителната лихва са два абсолютно
различни правни института, всеки от които притежава своя самостоятелна правна
природа. Именно поради тази причина законодателят в годишния процент на
разходите по силата на чл.19, ал.1 ЗПК е включил възнаградителната лихва, но
изрично е изключил неустойката - чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК. Това било и напълно
логично, тъй като възнаградителната лихва представлява изначално уговорена
между страните по договора цена /възнаграждение/ за заемодателя за това, че
предоставя съответната парична сума на заемателя. Поради тази причина, именно с
оглед нейния възнаградителен характер и изначална определеност, същата се
включвала като компонент в годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 ЗПК. Нещо повече, лихвата следвала правния режим на главното вземане, дължима
била от момента на сключване на договора, като ставала изискуема на датата, на определена
за падежна за всяка една от вноските.
За разлика от възнаградителната лихва, договорната
неустойка имала съвсем различна правна природа. По своята правна характеристика
тя била писмено уговорено между страните съглашение, по силата на което длъжникът
се задължава да даде на кредитора определена парична сума в случай, че не
изпълни или не изпълни надлежно задължението си по сключения договор. Доколкото
в закона липсвали конкретни предписания относно начина на определяне на неустойката,
страните сами избирали този начин -било то като еднократна глобална сума или
като част от главното задължение, най-често като процент. Тъй като законът не
дефинирал ограничение по отношение на размера на неустойката, същата можело да
бъде определена по волята на страните, тъй щото да съответства на присъщата си
обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция. Страните по договора сами
определяли предварително дължимата неустойка при неизпълнение на сключения
помежду им договор, за която неустойка също предварително знаят, че ще бъде и
санкция за неговото неизпълнение. Нещо повече, във всички случаи нейната
дължимост, за разлика от тази възнаградителната лихва, е поставена под условие
и възниква при настъпване на едно бъдещо несигурно събитие - неизпълнение на
конкретно договорно задължение. Неустойката, за разлика от възнаградителната
лихва, ставала дължима от момента на неизпълнение на поетото договорно
задължение, и вземането за неустойка не би могло да възникне, ако заемателят е
изпълнил точно поетите договорни задължения. Това законодателно решение било и
напълно логично, тъй като нормативното установеното изискване за
добросъвестност и точно изпълнение поначало изключвало неизпълнението, което от
своя страна пък се явявало предпоставка за активиране на клаузата за неустойка.
Поради тази причина и доколкото нейната изискуемост зависело от едно бъдещо
несигурно събитие, което към датата на сключване на договора не се е сбъднало,
същата нямало как да се калкулира като част от възнаградителната лихва. Поради
тази причина и законодателят чрез разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК изрично
е изключил неустойките, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, от разходите, които се
включват в годишния процент на разходите по кредита.
Съображения относно твърдяната от ищеца
недействителност на клаузите на чл. 6 във връзка с чл. 8 и на чл. 7, ал. 4 на
договор № 187857 –поради противоречие с императивните изисквания на Закона за
защита на потребителите.
В конкретния случай с клаузата на чл. 8 от договора
страните са уговорили неустойка в размер на 985.96 лева, обезпечаваща
изпълнението на конкретно задължение, а именно - задължението да се представи
обезпечение. Това е така, защото видно от чл. 3, ал. 9 от сключения договор, страните
са определили изначално, че договорът за заем ще бъде обезпечен по един от
двата алтернативно посочени начина. Т.е. в момента на сключване на договора
заемателят е формирал преценката си относно размера на носения от него
търговски риск въз основа на поетия от заемателя ангажимент за предоставяне на
обезпечение в един от двата възможни начина - поръчител или банкова гаранция.
Съгласно изричната разпоредба на чл.16, ал.1 ЗПК
преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя. Нещо повече, ал. 2 от същата разпоредба задължава кредитора при
вземане на решение относно предоставянето на потребителски кредити кредиторът
да използва получените данни в процеса по управление на риска, свързан с
предоставянето на кредита. Т.е. във всеки случай на предоставяне на
потребителски кредит, финансовата институция следва да държи сметка за носения
риск във връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се
оценявал преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент
се преценявал и носения търговски риск. Търговският риск във всички случаи
зависел от редица фактори. Преценката за поемания търговския риск се извършвала
върху обективни, изначално известни на кредитора фактори, свързани с
платежоспособността на клиента, които той взема предвид при определяне на
размера на възнаградителната лихва. Кредиторът следвало да съобрази риска не
само в контекста на данните, налични в справката от Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за
обезпечение на задължението.
Обезпечението било съществен елемент при преценката
на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставя
възможност да реализира правата си срещу трето лице в случаите на неизпълнение
на договора от страна на потребителя. Ето защо при вземане на решение за
сключване на договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента,
кредиторът е приел да поеме търговския риск и да сключи договор за заем с
клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение. Обстоятелството,
че договорът за заем е обезпечен в една от двете алтернативно посочени в
договора форми - с поръчител или банкова гаранция. Само при това условие
кредиторът би имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме
търговския риск. В резултат на евентуално неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение от страна на заемателя, би довело до
непропорционално увеличение на поетия от заемодателя търговски риск от
невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на
договора от страна на потребителя, каквото било налице и в случая.
Поради тази причина, за недопускане на неравновесие
между правата и задълженията на заемодателя и заемателя страните се съгласили,
че в случай на неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на
обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез единствения
възможен и нормативно допустим способ за това - чрез включване на клауза с
неустойка в посочения размер. По този начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните договорили неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото
задължение за предоставяне на обезпечение в една от двете форми. За яснота на
изложението следвало да се отбележи, че действащото българско законодателство
дефинира задължението за представяне на обезпечение като съществено за интереса
на кредитора. Така например разпоредбата на чл.71 ЗЗД предоставяла възможност
на кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
В контекста на горното обаче следвало да се
съобрази и обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в една от двете
форми зависело изцяло от волята и действията на потребителя. Нещо повече, чрез
неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на обезпечение
потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора увеличавал
носения от него търговски риск. Това увеличаване на търговския риск се случвало
пост фактум - след датата на отпускане на кредита и то по волята на една от
страните - въз основа на неизпълнение на договорно задължение, без заемодателят
да може да влияе върху това. Това било обстоятелство от субективен характер,
едно бъдещо несигурно събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност
при договарянето и сключването на договори по чл.12 ЗЗД, не би могло да бъде
предвидено от кредитора. Счита, че той не е могъл и не е бил длъжен да
предвиди, че при сключването на договора, въпреки изначалната информираност за
задължението за предоставяне на обезпечение /посочено в Стандартния европейски
формуляр/, заемателят договаря недобросъвестно с изначално намерение да не
предостави уговореното обезпечение. Обратното би означавало да се приеме, че
съдът кредитира действията на недобросъвестната страна по договора в нарушение
на чл.12 ЗЗД и в нарушение на общоприетия принцип в правото - ищецът да почерпи
права от собственото си недобросъвестно поведение.
В случай, че на ищеца изначално му е било ясно, че
не може да предостави исканото от кредитора обезпечение в някоя от двете форми,
както изрично се признава в исковата молба, то същият очевидно е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл.12 ЗЗД с ясното намерение да
не предостави на кредитора търсеното обезпечение. Във връзка с горното, в
случай, че т съдът приеме, че договореният между страните 3-дневен срок е бил
изначално недостатъчен, то ответникът прави възражение за недобросъвестност на
ищеца, като твърд, че същият е договарял недобросъвестно по смисъла на чл. 12 ЗЗД с намерението да не изпълни поетото договорно задължение. Още повече, че
ако действително е била налице възможност да се предостави обезпечение в една
от двете форми, ищецът е следвало да отправи до кредитора писмено искане за
удължаване на същия, ако не му е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо
обезпечение. Той не бил сторил нито едно от двете неща, поради което счита за
неоснователно твърдението за недостатъчност на срока за предоставяне на
обезпечение.
Нещо повече, в конкретния случай в резултат на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение за кредитора били
настъпили конкретни вреди, тъй като ищецът не изпълнявал задълженията си по
договора за заем и към настоящия момент е изпаднал в просрочие. Едновременно с
това и с оглед обстоятелството, че в конкретния случай ищецът не разполагал с имущество,
срещу което да бъде насочено изпълнението, нито бил предложил заместващо
обезпечение, към настоящия момент кредиторът бил лишен от възможността да
реализира правата си както срещу длъжника - ищец в настоящото производство,
така и срещу трето лице, съобразно уговореното в договора. Въз основа на горното
твърди, че в резултат на неизпълнението на задължението на ищеца за представяне
на обезпечение, съгласно клаузата на чл.6 от сключения договор, както и в
резултат на цялостното неизпълнение на задълженията му по договора за заем,
ищецът е причинил имуществени вреди на ответното дружество, които следвало да
бъдат репарирани по установения в закона ред - чрез заплащане на неустойка в
договорения размер.
Въз основа на гореизложеното твърди, че в конкретния
случай клаузата на чл.8 от договора не се явява неравноправна, тъй като не
предвижда необосновано висока неустойка с оглед вредите от неизпълнението и
същата е в стриктно съответствие с действащото законодателство. Същата е
пропорционална на увеличилия се риск за кредитора в резултат на неизпълнение на
договорното задължение, респективно на настъпилите вредоносни последици за
„Сити Кеш" ООД.
По тези съображения намира исковете за неоснователни
и се иска отхвърлянето им. Претендира и разноски.
В о.з. ищецът, чрез
пълномощника си адв.Ф. подържа изцяло иска и иска уважаването му, с подробни
съображения в писмена защита.
В о.з. ответникът, чрез
пълномощника на законния си представителя по закон -юриск.М.Р., оспорва иска и подържа
възраженията си, като иска отхвърлянето му, по съображенията в отговора.
Съдът, като обсъди събраните
по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца
доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
В случая по делото няма спор, че между
страните е бил сключен договор за паричен заем № 0270466/30.05.2018г. /л.16 и17
по делото/, по силата на който ответникът „Сити Кеш” ООД е предоставил на ищеца
И. Д. А. паричен заем в размер на 800 лв. за срок от 11 месеца, срещу насрещно
задължение на заемателя за връщането й на 11 месечни вноски, от които 3 по
26,72лв. и 8 по 115,61лв. платими на 2-ро число на месеца, като определен и крайния падеж 30.04.2019 г. Този договор
е сключен при следните параметри: Размер
на заема 800 лева; Размер на вноски по кредита: 64.91 лв.Срок на кредита: 24
месеца. Размер на вноската по кредита: 3 по 26,72лв. и 8 по 115,61лв.; ден на
плащане 2-ро число; брой на вноските 11бр.; Годишен процент на разходите (ГПР)
47.79%; Фиксиран годишен лихвен процент – 40,08% ; дата на първо плащане
02.07.2018г.; дата на последно плащане – 30.04.2019г.; обща сума за плащане
1005.04 лв.
Не спорно, че заемната сума от 800лв.
е поучена от ищеца, за което уговорката в чл.4 от договора. А с подписването му
ищеца е удостоверил това обстоятелство и договора служи за разписка.
Не спорно между страните, че съгласно
чл. 6 от същия договор, страните са се споразумели заемът да бъде обезпечен с
едно от следните обезпечения: 1.Банкова гаранция или 2. Поръчител отговарящ на
условията, описани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора. В чл.8 от
същия договор е уговорено, че ако
заемополучателят не представи обезпечението уговорено в чл.6 в 3 дневен
срок от сключването му, или представеното обезпечение не отговаря на условията
впо чл.9, ал.2, т.1 и 4 от Общите условия заемателят дължи неустойка в размер
на 985.96 лв., която следва да престира разсрочено към погасителната вноска, съгласно
Погасителен план. Видно от представения погасителен плана вноските за неустойка
са 11бр. от които 3 по 154,28лв. и
8 по 65,39лв. платими на падежните дати на вноските по заема. В последната
графа са посочени дължими вноски с неустойка, които са 11бр., всяка в размер на
181,0лв.
От представените по делото Общи
условия по договор за заем на ответното дружество „Сити Кеш” ООД, в сила от
01.05.2016г., които ищеца е подписал, се установява следното: Според чл.9,
ал.2, т.1 и 4 от тях поръчителя е лице, което отговаря
кумулативно на следните условия: има осигурителен доход в размер на най-малко 7
пъти минималната за страната работна заплата, а ако са двама поръчители, всеки
да има доход от най-малко 4 пъти минималната за страната работна заплата; не е
заематели по други договори за заем сключени със заемодателя, включително
непогасени такива договори; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „редовен“ по активни или погасени задължения, както и
да представят документ за размера на получавания доход. А банковата гаранция да
е безусловна, издадено от лицензирана банка, включваща период от 6 месеца след
изтичане на срока на договора за заем и обезпечаваща задължени в размер на 2
пъти общата сума за плащане по заема.
По делото е изслушана и ССЕ изготвена
от в.л.Б.Д., неоспорена от страните, която съдът кредитира, като компетентна и
безпристрастна. От заключение по ССЕ се установява следното: Годишният процент
на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение
№1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит е в размер на 47.95%.
При изчисляването на годишния процент
на разходите са включени разходи за лихви, при договорен лихвен процент в
размер на 40.08%, дължими от заемодателя. Размер на законната и договорна лихва за периода от 30.05.2018г. до
30.04.2019г. е 10%, тъй като обевения от БНБ ОЛП е 0,0%. В случай, че се приеме
неустойката да бъде прибавена към погасителната вноска, включваща главница и
лихва, при договорен лихвен процент в размер на 40.08% и по този начин се
получат равни вноски в размер на 181.00лв. и срок на погасяване 11 месеца,
приложимият лихвен процент е изчислен на 232.93%. При този вариант оскъпяването
на кредита би било в размер на 192.85% годишно (Таблица №3).
Втори вариант, при който е приложен
лихвен процент върху остатъка от главницата, за да се получи размер на неустойката
посочен като фиксирана сума в погасителния план. При този вариант процентът е
различен и варира, като е посочен в таблица №4. Към датата на депозиране на исковата молба, не са платени погасителни
вноски с падеж 30.07.2018г. и 30.08.2018г. Размерът на неплатения остатък от
задължението на ищеца към датата на исковата молба е в размер на 1 760.00 лв.,в
това число: Главница - 800.00 лв.; Договорна лихва - 178.32 лв.; Неустойка - 781.68лв.
Други доказателства не са ангажирани.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред
които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Неоснователни са твърденията на ищеца,
че процесният договор противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Посочената разпоредба изисква посочване на годишния процент на разходите по
кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора, което изискване в случая, видно от съдържанието на
приложения договор, е спазено. Изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит, се съдържа в чл. 11,
ал. 1, т. 14 от ЗПК, като съгласно чл. 22 от ЗПК неспазването му не води до
недействителност на договора за кредит. Предвид горното настоящият състав на
съда намира, че непосочването поотделно на отделните елементи, включени в
годишния процент на разходите и общата дължима от потребителя сума, не
съставлява основание за недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е допуснато и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в
договора е посочен годишен фиксиран лихвен процент по кредита, която информация
заедно с уговорения срок на договора съдържа и условията за прилагането му.
Неоснователни са и твърденията на ищеца за противоречие на договора с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба
договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
случая, видно от договора, в него се съдържа необходимата информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
поради което следва да се приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия
договор. Доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е
предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не е
било необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по
Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16 г., Решение от 05.09.19 г. по дело С-331/18/ в
договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата,
лихвите и другите разходи.
В конкретния случай е налице
погасителен план в който са посочени конкретните размери на всяка дължима от
заемателя-ищеца погасителна вноска, отделно за лихва и за главница, от който
става напълно ясно с всяка погасителна вноска какво точно по вид и размер
задължение за главница и лихва се погасява.
В чл. 3, ал. 1, т. 7 от процесния
договор е уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 40,
08%, като по делото няма спор между страните, а и се установява от приложените
писмени доказателства, че въз основа на посочената клауза за ищецът възникнало
задължени да заплатил на ответника възнаградителна лихва в размер на 205,04 лв.
Към момента на сключване на договора в
ЗПК не са се съдържали разпоредби, ограничаващи размера на възнаградителната
лихва и годишния процент на разходите по кредита. Максимален размер на
възнаградителната лихва не е предвиден и в Закона за задълженията и договорите,
нито е бил определен от Министерския съвет на основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. В
съдебната практика се приема, че максималният размер на възнаградителната лихва
е ограничен единствено от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Нормативни разпоредби, ограничаващи максималния
размер на възнаградителната лихва са създадени едва със ЗИД на ЗПК, обнародван
в "Държавен вестник", бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.,
когато е създадена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че
годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти от размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Предвид горното съдът намира, че към
датата на сключване на процесния договор за кредит страните са разполагали с
възможността по чл. 9, ал. 1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Според настоящия състав на съда уговореният между страните размер на
възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави, тъй като не надхвърля
нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил за ползване свои средства на потребителя. Същият надвишава по-малко
от 3 пъти размера на законната лихва, при което и не предвижда необосновано
високо възнаграждение за кредитора и несъздава предпоставки за неоснователното
му обогатяване, което е в съответствие на принципите на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговските отношения.
Следва да се отбележи, че според
уговорките на процесния Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г.,
задължението на ищеца е в размер на общо 1005,04лв., в това число
800лв.-главница и 205,04лв. –договорна лихва. При тези данни договорната лихва
съставлява 25,63% от главницата /205,04:800/ или 20,40% от общото задължение.
Дори и да се приеме, че договорната лихва не следва да надвишава 3 пъти
законната, в каквато насока са твърденията на ищеца за нищожност на договора,
то в случая такова нарушение не се установява да е налице. Обстоятелството, че
в договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 40,08 % , който е различен от реално
уговорената лихва, сам по себе си не може да доведе до нищожност на целия
договор, тъй като грешката при посочване на лихвения процент не е предвидена
като основание за нищожност. На следващо място такава грешка не е в състояние
да доведе до задължение за договорна лихва в различен размер от уговорената
такава, нито да увеличение на общия размер на задължението формирано като сбор
от главница и договорна лихва, тъй като този размер е изрично посочен в
договора и той е 1005,04лв. На следващо място след като цялото задължение от 1005,04лв.
е посочено в договора, а в него е посочен и размера на главницата -800лв., то и
напълно ясен и конкретен е размера на уговорената за дължима договорна лихва,
който и размер е посочен в Погасителен план и е 205,05лв. От друга страна ГПР посочен като 47,79% не
само е по-малък от максимално допустимите 50%, но и в случая няма никакво
отражение върху общото задължение на ищеца, възникнало от процесния договор за
заем, тъй като в него не уговорено задължение за заплащане на някакви разходи
по кредита, които кредитора да е направил или ще направи.
В тази връзка съдът намира за нужно да отбележи и
следното: Клаузата в процесния ДПК за фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 40 % не е нищожна, поради накърняване добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Процесният ДПК е сключен на 30.05.2018 г., т. е. при
действието на новелата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г.,
съгласно която ГПР, изразяващ общите разходи по кредита за потребителя /в т. ч.
и лихви/, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на РБългария.
Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. Към датата на сключване на процесния ДПК размерът на
законната лихва по просрочени задължения в левове, определена, съгласно ПМС за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП
от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК
фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40,08% не надхвърля пет кратния размер
на законната лихва от 50 %, поради което и клаузате по чл. 3, т. 5 и 7 касаещи
ГПР и ГЛП от ДПК не са нищожни, нито на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нито
като накърняващи добрите нрави, доколкото по изложените съображения относно
размерите им, които са под прага по чл.19, ал. 4 от ЗПК, не противоречат на
принципа за справедливост и на равнопоставеност на страните в облигационната
връзка, поради което и не накърняват добрите нрави и като такива не са нищожни
на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.
Напълно неоснователно съдът намира твърдението на ищеца,
че всъщност уговорената лихва била много по-голяма, тъй като към нея следвало
да се прибави и неустойката, поради следното: Институтите на договорна лихва и
неустойка са различини, тъй като догворната лихва е задължение произтичащо от
ползвания финасов ресурс, а неустойката е обезпечава изпълнение на цялото
задължение – тоест като на това за главница така и за договорна лихва. Само поради обстоятелството, че в Погасителен
план е разсрочено задължението за заплащане на неустойка на вноски, то това не
означава, че двете задължения са кумулирани в едно общо и то е за лихва.
Предвид горното процесният договор за потребителски
кредит не противоречи на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, отговаря
на изискванията на тези разпоредби, като и на изискванията на чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20 и чл.12, ал.1, т 7- 9, не противоречи на законови разпоредби и с
него не нарушен принципа на добросъвестност, нито е нарушение на добрите нрави, поради което
искът за прогласяване на недействителността му съгласно чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22
от ЗПК, са неоснователни и като такива ще се отхвърлят.
Предвид изхода от главния иск, то сбъднало се вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове за обявяване за
недействителна на клаузата за възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1, т. 6 от
договора като противоречаща на добрите нрави, както и за осъждане на ответника
да върне на ищеца сумата от 232 лв. като недължимо платена по недействителна
клауза за възнаградителна лихва:
Не основателни съдът намира
твърденията на ищеца за нищожност на клаузата по чл.6 от ДПК, поради следното:
Видно от нея е, че страните са уговорили обезпечаване на задължението по
кредита, чрез осигуряване от заемополучателя на поръчител, респ. банкова
гаранция. Съгласно чл.11, ал.1, т. 18 от ЗПК, в съдържанието на ДПК се включват
и обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива. И
до колкото тази клауза съдържа единствено и само договорка за представяне на
обезпечение, то тя сама па себе си не е нищожна, тъй като не противоречи на
чл.143, ал.1, т.5 от ЗЗП. Впрочем тази норма предвижда нищожност на договорна
клауза, като неравноправна единствено когато
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
Във въпросния ДПК клауза за неустойка
е уговорена в чл.7, ал.4 и чл.8 от него. Поради което и съдът разглежда именно
тях, като счита, че те всъщност са предмета на спора, а посочения чл.6 от ДПК е
само във връзка с чл.8 от договора.
Неустоечната клауза по чл. 8 от процесния ДПК е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, а и
като противоречаща на чл.143 от ЗПК, поради следното: С въпросната клауза на
ищеца, като кредитополучател е вменено задължение за заплащане на неустойка в
размер на 985,96лв. която почети колкото цялото задължение по кредита /1005,04лв./
Тази неустойка се дължи при неизпълнение на задължение за представяне на
обезпечение от вида – поръчителство или банкова гаранция в тридневен срок от
сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл.92, ал. 1
от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. В
случая с неустоечаната клауза по чл.8 от процесния ДПК не се обезпечава
изпълнението на основното задължение на потребителя по ДПК за връщане на кредита,
а се обезпечава изпълнението на задължението на заемателя по чл.6, ал. 1 и 2 от
ДПК за предоставяне на едно от предвидените обезпечения. Размерът на
уговорената неустойка от 985,96лв. е 98%
от цялото задължение по кредита и така уговорена противоречи на принципа на
справедливост и равнопоставеност на страните, като поставя в неравностойно
положение по-слабата страна в облигационната връзка, поради което и неустоечната
клауза по чл.8 от ЗПК се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави.
От друга страна предвиденото
разсрочено заплащане на неустойката, заедно с всяка от погасителните вноски,
като към всяка от вноските се добавят суми в размер на 3бр.х154,28лв. и 8бр.х65,39
лв., обосновава предвиждането й в ДПК с цел генериране на печалба и като условие,
съгласно което към общата дължима сума се прибавя добавка - оскъпяване към
всяка месечна вноска, което е в противоречие с основните функции на неустойката
- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, което прави клаузата за неустойка
от ДПК нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 92 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение за по-големите вреди. В случая, според чл.8 от договора неустойката
е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да
се предостави обезпечение на кредитодателя чрез осигуряване на поръчител, респ.
банкова гаранция. От начина, по който е уредено в чл.6 от договора задължението
на заемателя, обаче, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде
свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това
задължение не е определено от кредитора като предварително условие за сключване
на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията
към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да
получи в определения тридневен срок информация, за да знае дали това лице е
подходящо и отговаря на условията по чл.8 от договора. Такива са например
изискванията, свързани с кредитната история на лицето-поръчител и данните за
това има ли сключени други кредити и поръчителствал ли е за други лица. С тази
информация заемателят би могъл да се снабди много по-трудно от заемодателя,
който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги по занятие и има
необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни.
По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за
начисляване на неустойката, предвидена в чл.8 от договора за заем. Съдът
намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, за която нищожност съдът следи служебно.
По горните съображения съдът намира,
че въпросната неустойка предвидена в чл.8 от процесния договора за заем, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати неустойка съставляваща 98% от цялото му задължение по
договора, то това е необосновано високо неустойка. При което и съгласно чл.143,
ал.1 т.5 от ЗЗП представлява неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител. И тъй като няма данни по делото нито се твърди тази клауза да е
уговаряна индивидуално между страните по процесния договор, то на осн. чл.146,
ал.1 ЗЗП е нищожна.
С оглед извода за нищожност на
клаузата за неустойка по чл.8 от ДПК на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и
чл.146, ал.1 ЗЗП е нищожна, предвид което не е породила правно действие между
страните по ДПК.
Ирелевантни в случая са възраженията
на ответника, че след като ищеца не бил извършил плащания по договора, то и
клаузата по чл.8 с която е уговорената неустойка при непредставяне на
обезпечение не била нищожна, Това е така тъй като преценката се извършва към
момента на сключване на договора, а последващите събития нямат отношение към
тази преценка.
По отношение на оспорената клауза
–чл.7, ал.4 от ДПК, съдът намира следното: С тази разпоредба са уговорено като
цяло условията за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, както и при
настъпването им заемателя да няма задължение да уведомява заемателя за
настъпилата предсрочна изискуемост. Освен това е уговорено и право на заемателя
при настъпилата предсрочна изискуемост да начисли неустойка в размер на 20% от
дължимата сума, без да уведоми заемателя за това.
Определено клауза –чл.7, ал.4 от ДПК е
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 т.5 от ЗЗП , поради следното: от една
страна така като е уговорена неустойката тя е напълно неясна като размер. А от
друга след като ответника-заемодател дори не е задължен да уведоми длъжника, каква
по размер сума за неустойка му е начисли за плащане, то не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора –
каквато е разпоредбата на чл.143, ал.1, т.18 от ЗЗП.
Освен това определено тази уговорка е
в противоречие и с принципите на добросъвестност при договаряне и в
противоречие със закона, а именно с разпоредбите на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК,
според които „при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва.
В резултата на тази клауза за
ответникът, като заемодател възниква възможност да търси както законната лихва
върху непогасената част от задължението по кредита, така и неустойка в размер
на 20% от него. Което е достатъчно да се
обоснове приложението на чл.143, ал.1 т.5 от ЗЗП, респективно да се
установи неравноправност на клаузата чл.7, ал.4 от ДПК. И тъй като няма данни по делото нито се твърди тази
клауза да е уговаряна индивидуално между страните по процесния договор, то на
осн. чл.146, ал.1 ЗЗП тя е нищожна.
Ето защо и съдът, като установи по
несъмнен начин, че клаузите по чл.7, ал.4 и чл.8 от Договор за паричен заем №
187858/30.05.2028г. сключен между И.А. и „Сити кеш“ ООД са нищожни, то и искът
за прогласяване на нищожността им ще се уважи. И тъй като въпросния договор
няма пречки да бъде сключен и без тези клаузи, тъй като те се отнасят само за
неустойка от не изпълнението му, то тяхната нищожност не води до нищожност на
целия договор.
По отношение на разноските съдът намира следното:
Право на разноските в настоящото производство, на осн.
чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и уважаване на
евентуалните искове, такива са и претендирани в размер на 1200лв. Видно от ДПЗС
ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес
гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното представителство
е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално
затруднено лице. Цената на главния иск е 1991лв., а на евентуалните общо
1384,16лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда. А
съгласно чл.7, ал.2, т.2 минималното възнаграждение при цена на иска от 1000 до
5000лв. е 300лв.+7% за горницата над 1000лв. Тоест при цена на уважените
евентуални искове от общо 1384,16лв., минималното възнаграждение е 326,89лв. По
делото са проведени 3 заседания, като работата на адвоката е концентрирана в
изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ. Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер
на възнаграждение на адв.Ф. от 326,89лв.,
която и сума ще се осъди ответникът да заплати на този адвокат.
Ответникът, който е юридическо лице и е представляван от юрисконсулт
и е претендирал разноски, в това число юриск.възнаграждение. Ответникът е
представил доказателства за направени разноски от 150лв. за ССЕ. На осн. чл.78,
ал.6 от ГПК ищеца има и право на разноски за юрисконсултско възнаграждение
определени по правилото на чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ на база цена на главния иск
от 1991лв., тоест на разноски от 369,37лв. При което и ще се осъди ищеца да
заплати на ответника разноски в размер на общо 444,37лв., в това число 369,37лв.
за адв.възнаграждение и 75лв. за ССЕ, по съразмерност.
С оглед изхода на делото ответника няма право на
разноски, а направените от него такива остават за негова сметка.
Мотивиран от горното съдът,
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на И.Д.А., ЕГН ********** ***, против „СИТИ КЕШ”
ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.”**** ” №
29, ет.7 чл.26 ЗЗД - за
прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г.
сключен между И.А. и „Сити кеш“ ООД, като противоречащ на императивни
изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, като неоснователен.
ПРОГЛАСЯВА за нищожни по иска на И.Д.А., ЕГН ********** ***, против
„СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.”****
” № 29, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр.
с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, на клаузите чл.7,
ал.4 и чл.8 от Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. сключен между И.А.
и „Сити кеш“ ООД.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”**** ” № 29, да
заплати на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул.
Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата
от 326,89лв. /триста двадесет и шест и лева
и 89ст./ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА.
ОСЪЖДА И.Д.А., ЕГН ********** ***, да заплати на „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.”**** ” № 29, СУМАТА от 444,37лв. (четиристотин четиридесет и четири лева и 37 ст.), разноски за
настоящото производството, по съразмерност с отхвърлената част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се
изпрати на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................