О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е
гр. София, 15.10.2020
АПЕЛАТИВЕН
СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, първи състав, в закрито заседание на петнадесети
октомври през две хиляди и двадесета година,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕОРГИ УШЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА КОСТОВА
КРАСИМИРА РАЙЧЕВА
след като се запозна с
ВНЧД № 470 по описа на АСНС за 2020г., докладвано от съдия Ушев, за да се
произнесе взе предвид следното
Производството
е по реда на Глава ХХII от НПК, чл.249, ал.3, вр. чл.248 ал.1 т.3 и 6 от НПК.
Образувано е по повод постъпил в АСНС частен протест от Специализираната
прокуратура против протоколно определение от 29.07.2020г. на СНС, 23 състав по
НХОД № 4704/2019 г., произнесено в разпоредително заседание, с искане да бъде
отменено в следните части: за прекратяване на съдебното производство и връщане
на делото на прокурора за отстраняване на допуснати съществени и отстраними
нарушения на процесуалните правила и за изменение на изпълняваните спрямо
подсъдимите В.К.А. и М.Л.А. мерки за неотклонение от „задържане под стража“ в „домашен
арест“.
С протеста е направено
и особено искане за отмяна на постановеното незабавно изпълнение на
определението в частта, с която е изменена мярката за неотклонение на М.Л.А. от
„задържане под стража“ в „домашен арест“. По това особено искане съдът се е произнесъл
с определение от 05.08.2020г., като го е оставил без уважение, а делото е
върнато на СНС за изпълнение на процедурата по чл.342, ал.2 НПК.
На 31.07.2020 г. е
депозирано и писмено допълнение към протеста, в което се развиват съображения в
подкрепа на направените искания.
В
допълнението се посочва, че СП на 24.04.2020г. е изготвила допълнителна ЕЗА по
отношение на В.К.А. само за престъпленията по чл.255 и чл.256 от НПК. Новата
ЕЗА е издадена, макар и в съдебната фаза именно от СП, защото целяла максимално
изясняване на въпрос, който има отражение в полето на обвинителната власт, тъй
като касае въпроса за обема на евентуалната наказателна отговорност на
подсъдимия. В този смисъл, според прокурора, издаване на ЕЗА с такава
насоченост от съда е невъзможно. По тази ЕЗА, сочи прокурорът, испанските
съдилища се произнасят с категоричен позитивен отговор. Тя се издава на
основание вече привлечено по реда на чл.219, ал.1 от НПК под наказателна
отговорност лице и при евентуален отказ от предаване на това лице за съдене за
определено престъпление, това не прави привличането му в досъдебната фаза
порочно, респективно нуждаещо от саниране. Това според прокурора изцяло обезсмисля
темата за „невалидността“ на привличането на А. по реда на чл.219 от НПК така,
както я е развил първоинстанционния съд.
В
протеста се твърди, че няма правно основание изводът на първоинстанционния съд
за нарушено право на подсъдимия В.К.А. да даде обяснения на досъдебната фаза,
тъй като видно от протоколите за разпит, на него са предоставяни такива
възможности, но той не се е възползвал от правото си.
Според
държавния обвинител е несъстоятелен изложеният от СНС довод за допуснато
процесуално нарушение при предявяване материалите от досъдебното производство в
контекста на решението на СЕС (голям
състав) от 5 юни 2018 година по дело C-612/15 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Специализирания наказателен съд /с акт от 11 ноември 2015 г.,в рамките на
наказателно производство срещу Н. К., М. Х., С. К./, касаещ приложението на
чл.7 /„Право на достъп до материалите по
делото“/, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 22 май 2012 година, относно правото на информация в наказателното
производство. В т.100 от
Решението си Съдът на ЕС е постановил, че член 7, параграф 3 „трябва да се тълкува в смисъл, че
националният съд следва да се увери, че на защитата е предоставена ефективна
възможност за достъп до материалите по делото, като при необходимост този
достъп може да се предостави след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди
съдът да започне да разглежда обвинението по същество и дори преди началото на
пренията пред него, при условие че съдът вземе всички необходими мерки, за да
гарантира спазването на правото на защита и справедливия процес“.
Тезата на прокурорът е че правото на достъп до
материалите по делото може да се осъществи и в по-късен момент - в хода на
съдебното производство, стига да се гарантира правото на защита и
справедливостта на процеса, тъй като това решение има
абсолютна, задължителна сила за всеки съдия във всяка държава членка. Сочи се също, че органите на досъдебното производство
са осигурили възможност и достатъчно време на подсъдимите и техните защитници
да се запознаят със събраните доказателства по делото, като този срок е бил
продължаван един път по тяхно искане. В този смисъл, според
прокурора, изводът на първоинстанционния съд за наличие на „пълно /изначално/
непредявяване“ на материалите от разследването по реда на чл.227 – 229 от НПК,
е неправилен.
Държавният
обвинител твърди още, че посочените от първоинстанционния съд пороци в съдържанието
на обвинителния акт –липсата на конкретика на обвинението по чл.321 НК, не
отговарят на действителното положение на нещата. Според него всички факти и
обстоятелства, свързани с това обвинение - възникване на ОПГ, период на
съществуване, структурата, при която е действала групата и ролите на всеки от
участниците в нея, са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Неоснователно
според прокурора е и разбирането на съда, че в обвинителния диспозитив по
чл.321 от НК, по отношение конкретизацията на местоизвършване на деянието,
отразено като „на територията на Р. България и в чужбина“, води до неяснота в
обвинението, тъй като в описателната част на обвинителния акт ясно е посочено,
че става въпрос за Кралство Испания, а че непосочването на тази територия в
диспозитива обърква подсъдимите, до степен, в която не могат да научат за какво
престъпление са привлечени, е крайно несъстоятелно.
Прокурорът
счита за неправилни и необосновани изводите на първоинстанционния съд относно
обвинението по чл.256 от НК, а именно, че е налице несъответствие в
инкриминирания период. Не намира основание и в критиката на съда, според която
обвинението по чл.253 от НК за едно
и също престъпление
по отношение на
няколко обвиняеми са
отбелязани различни периоди
от време. Излага подробни мотиви
за съображенията си в протеста.
Относно
мерките за неотклонение на подсъдимите М.Л.А. и В.К. А, според държавния
обвинител не са налице нововъзникнали обстоятелства, които да обусловят
промяна на мерките им за
неотклонение от „задържане
под стража“ в „домашен
арест“, като продължава да е налично
обоснованото подозрение за
вероятна съпричастност на
подсъдимите В. и М. А към престъпленията, за които са им
повдигнати обвинения. Според прокурора продължават да
са реални опасностите от
укриване и извършване
на престъпление. Излагат се и
аргументи за опасност от въздействие върху свидетели от страна на подсъдимите.
Срещу въззивния частен протест на
15.09.2020г. е постъпило възражение от адв.
И.Л.
– защитник на подсъдимата М.А., с което се иска протестът срещу определеното на
СНС - 23 състав от 29.07.2020 г. да бъде оставен без уважение. Относно мярката
за неотклонение, във възражението се излагат твърдения, че не е налице
обосновано предположение за престъпленията, за които са повдигнати обвинения на
подсъдимата. Твърди се също, че липсва опасност от извършване на престъпление, а
твърдяната от прокурора опасност от въздействие върху свидетели е хипотетична,
а не реална. В тази връзка се сочи, че информацията, съдържаща се в иззети
телефонни апарати – имена на свидетели и протоколи за разпит на такива, не
обективира намерение у подсъдимите за влияние върху тези свидетели, а е елемент
от правото на защитата на всеки обвиняем да се запознава и да притежава копие
от доказателствата по делото, като упражняването на това право не следва да се
тълкува като опасност от извършване на престъпление. Изтъква се, че няма факти
за неправомерна намеса от страна на подсъдимата А. в дейността по
разследването. По отношение на опасността от укриване се посочва, че също не е
налична. Твърди се, че прокуратурата не е изложила съображения за наличието на
реална опасност от укриване към момента, извън твърдяното упорито укриване от
органите на досъдебното производство. Сочи се, че подсъдимата А. е с установена
самоличност, семейно положение, което трайно я свързва със страната. Има деца и
внуци. Посочва се също, че подсъдимата А. стриктно спазва действащата спрямо
нея мярка за неотклонение „домашен арест“, като не извършва каквито и да било
действия, насочени към укриване или извършване на престъпление. Посочени са
редица решения на ВКС и съда в Страсбург, касаещи опасностите от укриване и
извършване на престъпление. Изтъква се, че здравословното състояние на
подсъдимата не е добро, поради което тя продължава лечението си в болнично
заведение.
Относно допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила се посочва, че е неоснователно позоваването от страна на прокурора на решение - С-612/2015 г. на СЕС, тъй като решенията на който и да било орган не могат да дерогират изрични разпоредби на закона – НПК, въвеждащ изискване за предявяване на материалите от досъдебното производство, а решението на СЕС въвежда минималният стандарт, който следва да е гарантиран на обвиняемия, но не ограничава държавите да въвеждат по-високи и не стимулира неспазването на закона. Във възражението се твърди, че не са предявени всички томове от разследването на подсъдимата и нейния защитник, като сред предявените е имало незаверени ксерокопия. Изразява се становище, че определението на съда е правилно и законосъобразно, а доводите на прокурора относно недопускане на процесуални нарушения в обвинителния акт, касаят обсъждане по същество.
На 17.09.2020 г. в СНС е постъпило допълнение към възражението от адв. И.Л., към което са приложени два броя епикризи за актуалното здравословно състояние на М.А., като се твърди, че нейното болнично лечение продължава по лекарско предписание.
Настоящият
въззивен състав, след като се запозна доводите, наведени в протеста и подадените срещу него
писмени възражения, установи следното:
Въззивният протест е депозиран от
активно легитимирана страна, в законоустановения 7-дневен срок и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което се явява допустим, а разгледан по
същество е частично основателен по
следните съображения:
Първоинстанционното производството по НОХД № 4704/2019 г.е образувано
пред СНС по внесен обвинителен акт срещу: В.К.А. и М.Л.А. за престъпления по чл.321, ал.3,
пр.2 и пр.3 т.2 вр.ал.2 НК; по чл.255,
ал.3, вр. с ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр. с чл.26, ал.1, вр. с чл. 20, ал.3, вр.
ал.1 НК; по чл.255, ал.3, вр. с ал.1 т.2,
т.6 и т.7, вр. с чл.20, ал.3, вр. ал.1
НК; по чл.256, ал.2, вр. с ал.1,
вр. с чл.26, ал.1 вр. с чл.20, ал.3, вр. с ал.1 НК и по чл.253, ал.4, вр.ал.2,
пр.1 и пр.3, вр.ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр.ал.1
НК; П.Г.С. за престъпления по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.3, т.2, вр.ал.2 НК; по чл.255, ал.3 вр. с ал.1, т.2, т.6 и т.7,
вр. с чл. 26, ал.1вр. с чл. 20, ал.2 ал.1 НК и по чл. 256, ал.2, вр. с ал.1 вр.
с чл.26, ал.1 вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК; Е.Й.М. за престъпления по чл.321, ал.3,
пр.2 и пр.3, т.2 вр.ал.2 НК и по чл.253, ал.4, вр. ал.2, пр.3, вр.ал.1, вр.чл.20,
ал.4, вр.ал.1 от НК; Р.Н.К. за престъпления по чл.321, ал.3 пр.2 и пр.3, т.2,
вр.ал.2 НК и по чл.253, ал.4, вр.ал.2, пр.3, вр.ал.1, вр. чл. 20 ал.4, вр.ал.1 НК; С.Т.С. за престъпление по чл.321,
ал.3, пр.2 и пр.3, т.2, вр.ал.2 НК; В. В.А. за престъпление по чл.253, ал.4,
вр.ал.2, пр.2 и пр. 3 вр. ал.1, вр.чл.20, ал.2 вр.ал.1 НК и Ф.И.С. за
престъпление по чл.255, ал.3, вр. с ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр. с чл.20, ал.2, ал.1
от НК.
На 29.07.2020 г. се е провело третото
по ред разпоредително заседание по делото. На първото такова от 18.02.2020 г.
СНС - 23 състав е спрял наказателното производство, което определение е
отменено от АСНС със съдебен акт от 19.03.2020 г. Второто разпоредително
заседание е проведено на 28.05.2020 г. На него съдът е приел, че на досъдебното
производство са допуснати съществени процесуални нарушения, което налага
прекратяване на съдебната фаза по делото, като същевременно диспозитив на
съдебния акт за такова действие липсва. За
сметка на това е налице диспозитив за спиране на наказателното производство по
отношение единствено на В.К.А.. Това определение на СНС - 23 състав е отменено
с определение на АСНС от 14.07.2020 г., като е прието, че съдебната воля на СНС е противоречива,
хаотична и абсолютно неразбираема, поради което и съдебният акт е изцяло
опорочен и няма как да бъде заместен с акт на въззивната инстанция по същество,
защото тя е снабдена с правомощия да контролира изразено процесуално валидно
произнасяне на първата инстанция по въпросите на разпоредителното заседание.
На 29.07.2020 г., в хода на проведеното трето
разпоредително заседание, при обсъждане на въпросите по чл.248, ал.1 НПК, след
изслушване на страните, СНС - 23 състав е приел следното:
I.Че
делото е функционално и местно подсъдно на СНС.
II.Че не са налице основания за прекратяване или
спиране на наказателното производство.
III.Че на досъдебното производство са допуснати
отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до
ограничаване на процесуалните права на обвиняемите, поради което е прекратил
съдебното производство по делото и е върнал делото на СП за отстраняване на
констатираните процесуални нарушения.
IV. Съдът е изменил мерките за неотклонение на
подсъдимите В.К.А. и М.Л.А. от „задържане под стажа“ в „домашен арест“, като за последната е постановил незабавно
освобождаване.
Оставил е без уважение
исканията на останалите подсъдими за намаляване размера на определените им
мерки за неотклонение „парични гаранции“.
Оставил е без уважение искането за отмяна на мярката „Забрана за напускане
пределите на Република България“ по отношение на В. В.А..
I. По отношение произнасянето на СНС по чл.248, ал.1,
т.1 НПК:
Безспорно
е, че повдигнатите на подсъдимите обвинения по чл.321 от НК и свързаните с тях
обвинения за вторични престъпления, предопределят предметната подсъдност на
делото на СНС като първа инстанция, съгласно чл.411а НПК.
II. По отношение произнасянето на СНС
по чл.248, ал.1, т.2 НПК:
Първоинстанционният съд
е приел, че не са налице основания за прекратяване или спиране на наказателното
производство. По тази точка в определението си, съдът не е изложил никакви
мотиви. Многократно 23 състав на СНС е бил критикуван по настоящото дело, че не
излага адекватни мотиви или такива въобще липсват към съдебните му актове. На
това основание АСНС е отменил и предходното определение, постановено в
разпоредително заседание от 28.05.2020 г.
Това е станало повод да се поиска и отвод на състава на съда от една от
страните по делото - прокуратурата.
Типичен пример за липса
на каквито и да било мотиви към съдебен акт е произнасянето на СНС - 23 състав
по тази точка от разпоредителното заседание. На лист 21 от определението е
видно, че защитникът на подсъдимия В.К.А. - адвокат В., е направил искане за
спиране на наказателното производство по делото, като го е мотивирал с липса на дадено допълнително
съгласие от Кралство Испания по смисъла на чл.62 от ЗЕЕЗА за предаване за
съдене за данъчни престъпления на В.К.А.. Защитникът е изложил пространни
аргументи към искането си, като на лист 25 е настоял съдът да се произнесе по
искането му. В определението на СНС - 23 състав към декларативното твърдение,
че няма основание за спиране на наказателното производство по делото, няма нито
една дума, обосноваваща волята на съда в тази насока.
Според АСНС, изводът на
СНС за липса на основание за спиране на наказателното производство по делото
към настоящия момент принципно е правилен, но следва да бъде и мотивиран. Не
отговарят на истината твърденията на защитника на подсъдимия В.К.А., че няма
дадено допълнително съгласие от Кралство Испания за предаване на съд на
подзащитния му за данъчни престъпления. По делото вече е налице влязло в сила
решение на Върховен съд – Мадрид, Кралство Испания от 20.05.2020 г., като /на лист 1028 от съдебното
производство/ в това решение е посочено, че се разрешава изпълнението на ЕЗА,
издадена от българските власти срещу В.К.А. за извършено данъчно престъпление. След
това решение спорът по въпроса за какви престъпления е предаден за съдене В.К.А.
е вече изяснен. Диспозитивът на решението по правната си същност представлява
съгласие за предаване на това лице на българските власти за съдене за данъчни
престъпления. Въпросната ЕЗА, както и съдебните решения по предаването му, ще
бъдат коментирани подробно в следващата точка.
III. По отношение произнасянето на СНС по чл.248, ал.1,
т.3 НПК:
Съзрените от СНС 23
състав процесуални нарушения, послужили като основание за пореден път да
прекрати съдебното производство по делото могат да бъдат обособени в няколко групи.
1.Съществуващи според
СНС - 23 състав процесуални нарушения, касаещи валидността на привличането в
качеството на обвиняем на подсъдимия В.К.А. за данъчни престъпления. В
определението си съдът е констатирал, че по делото е издадена нова ЕЗА на
24.04.2020 г., която е израз на волята на СП подсъдимият В.К.А. да бъде обвинен
и съден за данъчни престъпления. Първоинстанционният съд е констатирал също,
че тази „ЕЗА е издадена от прокурор,
който има такова правомощие само по отношение на обвиняеми лица, т.е. само във
фазата на досъдебното производство.“ И тъй като решението на изпълняващата
държава по тази ЕЗА /по
която е дадено съгласие от испанския съд за предаване на В.К.А. и за данъчни
престъпления/ „предхожда законовото
право на прокурора да предяви обвинение на лицето, за което е издадена ЕЗА“,
съдът е стигнал до извода, че „до този момент всички действия по предявяване на
обвинението не пораждат валидни правни последици.“ Съдът е продължил разсъжденията
си с аргумента: „защото решението на испанския съд дава възможност, считано от
датата на влизането му в сила, подсъдимият В.А. да бъде съден - т.е. привлечен
като обвиняем и впоследствие предаден на съд по това обвинение, като съдът е заключил,
че “обстоятелството на едва сега годно предаване от испанските власти за съдене
на В. А. и за данъчни престъпления е самостоятелно основание за връщане на
делото на ДП, тъй като е свързано с ново повдигане на обвинение.“
Тези изводи на СНС не
почиват на разпоредбите на закона. А разсъжденията му издават непознаване на
нормите и принципите на екстрадиционното производство и ЕЗА. За да се демонстрира
несъстоятелността на „аргументите“ на СНС - 23 състав по този пункт от
определението, е необходимо кратко хронологично проследяване на събитията.
На 18.01.2019 г. от Специализираната
прокуратура е издадена ЕЗА по отношение на подсъдимия по настоящото дело В. К.А., като в тази ЕЗА е посочено, че
престъпленията, за които се издирва подсъдимият са:
1. по чл.321, ал.3, вр.
с чл.20, ал.2 от НК;
2.по чл.255, ал.3, вр.
с ал.1, вр. с чл. 26 , ал.1 вр. с чл. 20, ал. 3 от НК;
3. по чл.255, ал.3, вр.
с ал.1,вр. с чл. 20, ал. 3 от НК;
4. по чл.256, ал.2, вр.
с ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 вр. с чл. 20, ал. 3 от НК;
5. по чл.253, ал.4, вр
с ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.
За тези престъпления на
подсъдимия В.К.А. задочно е повдигнато обвинение на 31.08.2018 г. в
присъствието на служебен защитник. В посочената по-горе ЕЗА е описано подробно
словесно и като цифрова правна квалификация, за какви престъпления е образувано
досъдебното производство и какви са повдигнатите обвинения на конкретния
подсъдим, включително време, място и начин на осъществяване, като е описана и
фактическа обстановка, развила се според прокурора, обосноваваща тези обвинения,
съгласно изискванията на ЗЕЕЗА.
С решение от 12.03.2019
г. на Централен следствен съд в Мадрид - Кралство Испания е разпоредено „да се
пристъпи към изпълнение и предаване на ЕЗА, издадена от органите в България
срещу В.К.А. за престъпление - пране на пари и принадлежност към ОПГ, за
изпълнение.“ Със същото решение по ЕЗА е разпоредено обвиняемият да бъде
задържан, докато бъде извършено ефективното му предаване. В мотивите към това
решение се коментира, че заповедта отговаря на всички изисквания на закона, към
нея са приложени необходимите документи и е посочено, че В.К.А. е искан за
предаване и за данъчно престъпление, макар и в диспозитива на решението да не
фигурира предаване за такова престъпление. Формално съдът с това решение не е
отказал изрично предаване на В.К.А. за данъчни престъпления и в решението
липсват изобщо мотиви за такъв отказ, пропускайки предаване за цитираните
престъпления.
Същият акт е бил
обжалван от обвиняемия и е потвърден с решение на тричленен състав на Централен
следствен съд в Мадрид от 22.04.2019 г. В резултат на горепосоченото,
обвиняемият тогава В.К.А. е бил преведен в Република България и на 05.05.2019
г. са му били предявени повдигнатите обвинения на 10.01.2019 г. в присъствието
на упълномощен защитник. Осигурено му е право да даде обяснения, като той е
заявил, че подробни обяснения ще депозира на по-късен етап.
След развилите се
спорове между страните в предходно разпоредително заседание по настоящото дело,
относно въпроса предаден ли е В.К.А. на Република България за съдене и за данъчни
престъпления, на 24.04.2020 г. е изготвена нова ЕЗА от Специализираната
прокуратура, в която ясно е посочено, че воденото срещу подсъдимият В.К.А.
наказателно производство вече в съдебна фаза. Обяснено е, че същият на
31.08.2018 г. е задържан и на практика от тогава спрямо него се изпълнява мярка
за неотклонение „задържане под стража“. Описано е също така, че е внесен
обвинителен акт по делото и отново е поискано предаване на В.К.А. за данъчни
престъпления. С тази ЕЗА на практика е поискано съгласие от Кралство Испания за
съдене на лицето и за данъчни престъпления, конкретно:
1. по чл. 255, ал. 3,
вр. с ал.1, вр. с чл. 26, ал.1, вр. с чл. 209, ал. 3 от НК;
2. по чл. 255, ал. 3,
вр. с ал.1, вр. с чл. 20, ал. 3 от НК;
3. по чл. 256, ал. 2,
вр. с ал.1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК.
Вследствие на тази ЕЗА
е издадено решение от 20.05.2020г. на Централния съд към Върховния съд, с което
е разрешено изпълнението на ЕЗА, издадена от българските власти срещу В.К.А.,
за извършено данъчно престъпление. В решението изрично е написано, че В.К.А. е
предаден на Република България по предходна ЕЗА. След обжалване от подсъдимия А.
на решението, то е било потвърдено с решение от 25.06.2020 г. от тричленен
състав на Върховен съд, Наказателно отделение, Кралство Испания. В мотивите и
на двете решения е посочено подробно цифрово и словесно за какви престъпления е
предаден за съдене в Република България В. К. А., а именно – данъчните
престъпления, за които му е повдигнато обвинение.
От гореизложеното е
видно, че към датата на провеждане на разпоредителното заседание от 29.07.2020
г. няма никакво съмнение, че подсъдимият В.К.А. е предаден от Кралство Испания
на българските власти за съдене и за
данъчни престъпления. Изложените в хода на разпоредителното заседание аргументи
от защитника на подсъдимия, че не ставало ясно от съдебното решение за какво
точно е предаден подзащитният му – за наказателно преследване, съдене или
задържане, не отговаря на истината. Както беше посочено по-горе и на двата
съдебни състава в Кралство Испания, разглеждали ЕЗА от 24.04.2020г. им е било
известно, че срещу В.К.А. се води наказателно производство, за какви точно
престъпления е обвинен, че същият е с мярка за неотклонение „задържане под
стража“ по това дело и че той се иска за предаване за съдене в молещата държава
и за данъчни престъпления. От съдебните актове става ясно още, че е дадено
съгласие за съдене на подсъдимия точно за тези данъчни престъпления, за които
му е повдигнато обвинение, които са подробно описани в тях.
Защитните доводи, че от
българските власти не било поискано съгласие от Кралство Испания по смисъла на
чл.62 от ЗЕЕЗА, а се касае за издаване на нова ЕЗА, също са несъстоятелни. От
правна гледна точка, след издаване на
първоначална редовна ЕЗА, дали изпълняващият орган ще бъде сезиран за даване на
допълнително съгласие за предаване на лицето за съдене и за други престъпления
с молба или с ЕЗА, няма особено значение. Още повече, че молбата за даване на
съгласие, съгласно чл.62, ал.2 от ЗЕЕЗА трябва да съдържа цялата информация на чл.37
от ЗЕЕЗА /форма и съдържание на ЕЗА/ и да бъде направена по реда на чл.57 от ЗЕЕЗА
/изпращане на ЕЗА/. А съдът дава съгласие при спазване на разпоредбите на чл.36
от ЗЕЕЗА /условия за прилагане на ЕЗА/ и чл.39-40 ЗЕЕЗА /основания за отказ на
ЕЗА/. Т.е. цялата процедура по молбата е същата, като тези на ЕЗА. Следва отново
да се има предвид и че испанският съд е постановил ЕЗА от 18.01.2019 г., да
бъде изпълнена по отношение на престъпленията участие в ОПГ и пране на пари, без
да отказва изрично предаването на В.К.А. за данъчни престъпления. При отказ на
едно лице да бъде предадено за съответно престъпление се дължат изрични мотиви
за това. Същественото в случая обаче е, че такова съгласие от испанските власти
е получено, видно от съдържанието на цитираните по-горе съдебни решения. Това е
констатирал в определението си и СНС, което е единственият верен негов извод по
този пункт от обсъжданите процесуални нарушения.
Твърдението на
първостепенния съд, че прокурорът има
правомощие да издава ЕЗА само във фазата на досъдебното производство не намира
опора в действащото законодателство.
Според чл.61 от ЗЕЕЗА: „Лице,
предадено въз основа на ЕЗА не може да бъде наказателно преследвано, съдено или
задържано в Република България за престъпление, извършено преди предаването му,
различно от това за което е издадена заповедта“. Това гласи принципът на особеността, но от
него има редица изключения, визирани в ал.2 на чл.61 от ЗЕЕЗА. Именно едно от
тези изключения касае настоящия случай. То е уредено в т.6 на тази алинея –
принципът не се прилага, когато изпълняващият орган е дал съгласие затова. В
чл.62, ал.1 от ЗЕЕЗА изрично е уреден въпросът кой орган може да иска съгласие
за преследване на лицето и за други престъпления и е посочено, че това е
„съответният български орган, издал заповедта“. В настоящия случай това безспорно
е специализираната прокуратура, която е издала и първоначалната ЕЗА.
Вярно е заявеното в
частния протест, че в конкретния случай издаването на ЕЗА с такава насоченост
от съда е невъзможно, тъй като се касае за обема на евентуалната наказателна
отговорност на подсъдимия, което е в полето на обвинителната власт. В хода на
съдебното производство съдът има правомощията да издаде ЕЗА, например когато подсъдимият
е нарушил задължението си, свързано с изпълнявана мярка за неотклонение и се е
укрил, и има данни, че се намира извън Република България. Но когато се касае
за обема на обвинението, това правомощие и в съдебната фаза на процеса
принадлежи на прокурора, в какъвто смисъл е чл.62 от ЗЕЕЗА.
Тук само ще бъде маркиран парадоксът в
„логиката“ на СНС - 23 състав, според който с процесуално негодни средства /тъй
като според него прокурорът не е могъл да издаде въпросната ЕЗА в съдебното
производство/ се постига правомерен правен резултат /валидно дадено от
испанския съд съгласие за предаване на В.К.А. за данъчни престъпления/. До това
обикновено се стига, когато от съда избирателно се предпочитат определени разпоредби,
цитирани от някои от страните, а отсъства задълбочен цялостен прочит на закона.
В определението си СНС
твърди, че „решението на испанския съд дава възможност, считано от датата на
влизането му в сила подсъдимият В.А. да бъде съден - т.е. привлечен като
обвиняем и впоследствие предаден на съд по това обвинение“. Поради това е стигнал до извода, че „до този
момент всички действия по предявяване на обвинение не пораждат валидни правни
последици“, което е послужило като основание да заключи, че е налице съществено
процесуално нарушение, което следва да бъде отстранено чрез изпращане на делото
в досъдебната фаза за повдигане на ново обвинение на подсъдимия В.К.А. за
данъчни престъпления, защото съгласие за тях е дадено от Кралство Испания след предявяване на обвинението. Този извод
също е неправилен и отново е резултат от превратно тълкуване на принципите и
нормите на екстрадиционните
производства.
Горепосоченото налага
изясняване в настоящото определение на някои принципни законови положения.
Суверенно право на всяка държава е да повдигне обвинение на лице, извършило
престъпление на нейна територия или в чужбина спрямо нейни граждани. Конвенцията
за екстрадиция, както и актовете на ЕС за функциониране на ЕЗА /което по
естеството си е облекчено екстрадиционно производство/, предпоставили
създаването и на българския ЕЗА, представляват инструмент за взаимопомощ между отделните
държави, които да си предават лица, намиращи се на тяхна територия, заподозрени/обвинени
в извършване на престъпление. Целта на ЗЕЕЗА и на международните документи,
които той реципира, в никакъв случай не е да опорочават националните процедури,
нито да правят процесуално негодни повдигнатите обвинения от компетентни
органи, когато тези обвинения отговарят на изискванията на националния закон и
заради които исканите лица са предадени по установения ред, получено е съгласие
от изпълняващата държава за задържане, наказателно преследване и съдене. Именно
затова разпоредбата на чл.31, ал.1 от ЗЕЕЗА предвижда, че „лицето, предадено от
друга държава, може да бъде съдено, но само за престъплението, за което е
предадено, освен ако: е последвало съгласие на другата държава за съденето му и
за друго престъпление, извършено преди
предаването му. В чл.31, ал.3 от ЗЕЕЗА се отива и по-далеч, като се казва, „че
ако предаденото лице е извършило или е осъдено и за друго престъпление,
наказателното производство за това престъпление или изпълнението на наложеното
наказание се спира до получаване на отговор от замолената държава“. От този
текст на закона е ясно, че ЗЕЕЗА не предвижда осъждане на лице по „процесуално
негодно обвинение“ /за каквото обвинението ще се счита, ако се следва логиката
на СНС/ или връщане на делото на досъдебното производствено за валидиране на
обвинението. Напротив – регламентирана е процедура, при която, дори при влизане
в сила на осъдителна присъда, без наличие на съгласие от изпълняващата държава
за наказателно преследване, делото да бъде спряно до получаване на съгласие за
изпълнение на наказанието, или наказателното производство да бъде спряно преди
това, до получаване на такова съгласие.
Изводът от това
принципно положение при общото екстрадиционно производство е, че при наличие на
повдигнато обвинение на едно лице, което обвинение отговаря на всички останали изисквания
на закона, във всеки един момент от наказателния процес, чрез получаване на
съгласие на изпълняващата държава, процесуалното нарушение, свързано с ангажиране
на наказателна отговорност без получено първоначално такова съгласие, може да
бъде санирано. Разликата в принципа на особеността по чл.31 и по чл.61 от ЗЕЕЗА
произтича от обстоятелството, че докато в общото екстрадиционно производство
произнасянето от замолената държава за предаването може да се забави непредвидимо,
поради различни специфики на вътрешното й право, то при производството по ЕЗА
сроковете за произнасяне са съкратени и унифицирани, поради което изначално се
презумира, че в редки хипотези произнасянето на замолената държава би забавило
наказателната процедура в молещата. Съдилищата в държавите членки на ЕС имат
кратък срок за произнасяне по ЕЗА, в който те трябва да решат дали да предадат
лицето, или не. Ако то бъде предадено,
срещу него продължава развилото се
до този момент наказателно производство. Същото важи и за даване на
допълнително съгласие за предаване за други престъпления, съгласно чл.62, ал.2 от ЗЕЕЗА. Т.е. смисълът на това съгласие е да се валидират извършените до момента процесуални действия и в никакъв
случай неговата цел не е тяхното безпричинно повтаряне, когато процедурата не е
страдала от никакви други пропуски. Моментът на привличането на лицето като
обвиняем, според националното ни законодателство винаги предхожда по време
изготвяне на ЕЗА и изпращането й до изпълняващата държава, а самото обвинение служи като основание за
издаване на ЕЗА. Да се обвързва моментът на влизане в сила на съдебното
решение за даване на съгласие за предаване на лицето от изпълняващата държава и
за друго престъпление, с невалидност на предявените обвинения преди съгласието
е „non sence“.
Обвинението за данъчни престъпления в никакъв случай не е било невалидно, както
погрешно е счел СНС. То е повдигнато от компетентен орган, в рамките на
правомощията му, съобразено е било с изискванията на материалния и процесуалния
закон. Отделен е въпросът, че отсъствието на съгласие на замолената държава е
съставлявало пречка обвинението да получи развитие, в т.ч. чрез отстояване в
съдебен процес. При отпадане на тази пречка, отпада и всякаква необходимост от
връщане.
Връщането на делата е
предназначено, за да се поправи съществен процесуален порок, който засяга основни права
на обвиняемия/пострадалия и не подлежи на коригиране в съдебното производство.
Същевременно обаче, порокът трябва да е и ефективно практически отстраним при
връщането, за да го налага. Класически пример за неотстраним процесуален порок,
е отсъствието на родител при разпит на непълнолетен обвиняем, когато последният
междувременно е навършил пълнолетие, защото на практика с връщането нищо не ще
се коригира. Сходна е и настоящата ситуация. В конкретния случай връщане на делото на досъдебното производство на
посоченото от СНС-23 състав основание не би постигнало нищо друго, освен излишно
ново забавяне на наказателния процес.
Доказателство за
очевидното неразбиране на смисъла на цитираните по-горе разпоредби е следващият
пасаж от определението на СНС -
23 състав: „според разбиранията на настоящият разглеждащ делото съд подс. В.А.
едва сега с новото произнасяне на съда в Испания е предаден за съдене и за
данъчни престъпления. В общо действащия НПК, който се прилага в съдилищата на Р
България процесуалните норми действат само за напред. С други думи от една
страна до този момент подс. В. А. не е следвало да бъде преследван, съден или
задържан за тези деяния и да се обсъжда обосновано подозрение за тях. От друга
страна действието на процесуалните норми няма обратна сила, а само занапред, поради
което според разбирането на закона според този съд, логично това влече след
себе си, че следва да има ново привличане по отношение на подс. В. А. и за
данъчни престъпления, тъй като такива до този момент не са съществували в
правния мир...“
Процесуалните норми
/НПК и ЗЕЕЗА/ са били едни и същи към момента на образуване на настоящото
наказателно производство и към сегашния момент. Така че проблем с тяхното
действие за в бъдеще в конкретния казус не стои. Проблем обаче би било, ако
съдията-докладчик от СНС отъждествява решението на съда в Испания с процесуална
норма. Не е мястото в това определение и в настоящото производство, да се обясняват
разликите между двете. А за съществуването в правния мир на обвинение за
данъчни престъпления по делото, по-горе беше отразено достатъчно. Съществува и
влязло в сила решение на испански съд, в което се дава съгласие за съдене за
тях. В крайна сметка всеки, който иска да установи съществуването им, може да
разлисти кориците на делото.
Само, за да се
илюстрира докрай юридическото ниво на проверяваното определение, се отбелязва,
че на л.47 от същото фигурира следното изречение: „Според този съд е допустимо
едновременно и спиране и връщане по отношение на различни подсъдими“. Това СНС,
23 състав е написал по повод констатацията на АСНС в предходно определение, че
не би могло едно наказателно производство в съдебната му фаза едновременно да
бъде спряно по отношение на един от подсъдимите и прекратено съдебното
производство с връщане на делото по
отношение на останалите. Въпрос, който в правната теория и съдебната практика,
никога не е бил дискусионен и то не в полза на разсъжденията на СНС. Не така
стоят нещата обаче, с процесуалната съдба на това дело, по което вече десет
месеца не може да се проведе законосъобразно разпоредително заседание от
първоинстанционния съд заради подобни разсъждения.
На фона на гореизложеното, трагикомично звучи
призивът в края на определението: “Пазете правото! Включително и от закона!“
Четейки актът на СНС, въззивният състав остава с убеждението, че правото наистина
следва да бъде опазено, но не от закона, а от съдии, които не познават правото, а го упражняват като
занаят.
2. Втората група посочени
от СНС процесуални нарушения, като съществени, са свързани с предявяване на
материалите от досъдебното производство.
Първоинстанционният съд
е приел, че е нарушено правото на защита на обвиняемите при предявяване на
материалите от досъдебното производство, „тъй като същите са били предявени в
непълен обем, във вид на копия в по-голямата част от тях, включително липсващи
томове, страници и нечетливи такива.“ Отстраняването на това процесуално
нарушение СНС, 23 състав погрешно е решил, че е възможно да бъде сторено само
във фазата на досъдебното производство, поради което отново неправилно е
стигнал до извод, че следва да бъде прекратено съдебното такова, а делото да
бъде върнато.
Нужно
е да се посочи, че предявяване на материалите от досъдебното производство на
обвиняемите и техните защитници е извършено първоначално от 27.11. до
10.12.2019 г., след което по тяхно искане, този срок е удължен от 10 до
15.12.2019 г. Т.е. материалите по делото са били на разположение на подсъдимите
и техните защитници общо 19 дни. Действително, обемът на делото е значителен – 390
тома, и е обяснимо, че не всеки през това време е могъл да се запознае изцяло с
материалите. Една част от тях са били предявявани във вид на заверени ксерокопия,
което се дължи на обстоятелството, че оригиналните томове са били изпратени на
ВКС във връзка с производство по чл.72 от НПК. Коректно е отбелязано от СНС, че
няколко тома въобще не са били предявени на страните. Всички материали по
делото обаче и то в оригинал, са били налични в деловодството на СНС от месец
декември 2019 г. до настоящия момент и са били на разположение на страните при желание да се запознаят с тях.
Въпросът,
който е трябвало да реши СНС е дали при това положение, след като в съдебната
фаза на процеса подсъдимите и техните защитници са имали пълен достъп до всички
материали по делото в продължение на седем месеца /до момента на произнасяне на
атакуваното определение/, а при необходимост и след това, допуснатите
процесуални нарушения при предявяването могат да бъдат санирани в съдебната
фаза на процеса. И този въпрос е решен неправилно от СНС в насока за
прекратяване на съдебното производство по делото, въпреки че е налице изобилна
съдебна практика в обратния смисъл по действащия към момента НПК.
Възраженията,
залегнали в частния протест в тази връзка, са напълно основателни. Налице са не
само решения на ВКС в смисъл, че непредявяването на материалите от досъдебното
производство на обвиняемия и неговия защитник е сред онези нарушения, които
могат да бъдат компенсирани в съдебната фаза на процеса /прим. Решение №
244/2005 г. трето н.о. на ВКС/, но и на Съда на Европейския съюз /по дело С -
612/15/ по преюдициално запитване от СНС, според което правото на достъп до
материалите по делото „трябва да се тълкува в смисъл, че
националният съд следва да се увери, че на защитата е предоставена ефективна
възможност за достъп до материалите по делото, като при необходимост този
достъп може да се предостави след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди
съдът да започне да разглежда обвинението по същество и дори преди началото на
пренията пред него, при условие че съдът вземе всички необходими мерки, за да
гарантира спазването на правото на защита и справедливия процес“.
Текстът на решението на Съда в Люксембург е достатъчно
ясен и недвусмислен. Решенията на Съда на ЕС имат задължителна сила относно
тълкуването на европейското право, в случая Директива 2012/13/ЕС относно
правото на информация в наказателното производство. Доводите на защитата,
възприети от СНС, че това представлява минимален стандарт за достъп до
информация, но българският закон поставял по-големи изисквания, които не са
спазени, е несъстоятелен. Националният ни законодател е синхронизирал
българското с европейското право, като в тази насока е предвидил преди
провеждане на разпоредително заседание съдията-докладчик да осигурява
възможност на лицата, които могат да участват в разпоредителното заседание да
се запознаят с материалите по делото и да направят необходимите извлечения
/чл.247б, ал.5 от НПК/. Тази разпоредба гарантира възможността на всяка страна,
на която материалите от досъдебното производство, поради някаква причина не са
били предявени или не са били предявени в цялост, да се запознае с тях и
безусловно гарантира достъп на страните до материалите по делото в съдебната
фаза на процеса, която заема централно място в наказателното производство, а
досъдебното производство има само подготвителен характер /чл.7 НПК/.
Непредявяване на материалите от досъдебното производство не е посочено от
законодателя ни като съществено и отстранимо процесуално нарушение и в
разпоредбата на чл.249, ал.4 от НПК, поради което няма как да се претендира, че
българският закон налага по-високи изисквания. Посоченото Тълкувателно решение
№ 2 от 2002 г. на ВКС, в частта му относно предявяване на материалите от
досъдебното производство е изгубило своето актуално значение именно поради
последвалите законодателни промени, цитирани в горепосочените разпоредби.
С оглед гореизложеното, в конкретния случай по
настоящото дело, според въззивния състав, при предявяване на материалите от
досъдебното производство е допуснато нарушение, което обаче е отстранимо в
съдебната фаза на процеса и което е следвало да бъде отстранено от
съдията-докладчик преди провеждане на разпоредителното заседание, ако са били
налице твърдения на някоя от страните, че все още не се е запознала с
материалите по делото и има желание да го направи. Последното може да бъде
сторено и в бъдеще, но е очевидно, че ако след престоя на делото над десет
месеца в деловодството на СНС в оригинал, някой не го е прочел, то това не
означава, че обективно е бил лишен от такава възможност.
3. Друго допуснато
според СНС - 23 състав съществено нарушение на досъдебното производство е
ограниченото право на обвиняемия В.К.А. да даде обяснения.
Видно от материалите по
досъдебното производство, на обвиняемия В.К.А. е дадена възможност да даде
обяснения първо на 05.05.2019 г. в два последователни разпита като обвиняем, в
които той заявява, че ще даде подробни обяснения на по-късен етап.
Впоследствие, в протокол за разпит на обвиняем от 16.07.2019 г. В.К.А. дава
обяснения по обвиненията. На него му е дадена и трета възможност да даде
обяснения – в протокол за разпит на обвиняем от 19.11.2019 г., където той заявява,
че желае да му се разяснят обвиненията и ще даде обяснения след като се
запознае с всички материали по делото. След това, при предявяване на
материалите от досъдебното производство, обвиняемият В.К.А. е пожелал да даде
обяснения, като с постановление на прокурор при СП това е отказано.
Безспорно правото на
обвиняемия да даде обяснения по наказателното производство е част от неговото
право на защита, поради което и нарушаването на това право е посочено сред
съществените отстраними процесуални нарушения в разпоредбата на чл.249, ал.4,
т.1 от НПК. Тази хипотеза има предвид случаите, в които на обвиняемия изначално
не е дадено право да даде обяснения в досъдебното производство или е бил лишен
тотално от него. Видно е от гореизложеното, че на обвиняемия В.К.А. на три различни дати, позиционирани във времето
през няколко месеца, е дадена възможност да даде обяснения, като на една от тях
той е дал такива, а на другите две дати е отказал. След което прокурорът
е пристъпили към предявяване на
досъдебното производство и след предявяването, подсъдимият А. е заявил, че
желае отново да даде обяснения, което прокурорът е отказал и е пристъпил към
изготвяне на обвинителен акт. Т.е. на подсъдимия не е отказано изобщо да даде
обяснения. Той е дал такива по делото. А има възможност да даде и в съдебната
фаза на процеса. Ако се приеме логиката на СНС - 23 състав, че независимо от предоставяната
трикратно възможност за обяснения на досъдебното производство, при всяко искане
на обвиняем да даде обяснения след предявяване на материалите по делото, то
следва да бъде удовлетворявано, а отказът би се третирал като съществено
процесуално нарушение, то това би довело до невъзможност на досъдебното
производство да приключи, особено по дела с множество обвиняеми, каквото е
настоящото. Това е така, защото обясненията на обвиняемия следва да бъдат
предявени на останалите обвиняеми, след което друг обвиняем също може да пожелае
да даде обяснения по тях, следва ново предявяване на неговите обяснения на
всички и така до безкрай. Очевидно не е това логиката на закона, който
предоставя възможност за добросъвестно упражняване на права, но не толерира
злоупотреба с тях. Смисълът на закона е,
че на един обвиняем в хода на досъдебното производство след предявяване на
обвинението, трябва да му бъде дадена възможност да даде обяснения по него.
Конкретно на В.К.А. такава възможност е дадена три пъти, от които веднъж се е
възползвал. Такава възможност той има и в съдебната фаза на процеса, която
е централна. Следователно, процесуалните му права са гарантирани в пълна степен
и не са нарушени.
4. Четвъртата група
посочени от СНС „процесуални нарушения“ касаят изготвеният от СП обвинителен
акт. На тези „процесуални нарушения“ в цялото определение са отделени точно три
изречения.
На лист 51 от
определението е написано следното:
„Основателно е и възражението на адв. К. досежно това, че по отношение
на неговия подзащитен П.С. в постановлението за привличане липсва достатъчна
индивидуализация на мястото на извършване на деянието, като е посочено само и
чужбина, а едва в обвинителния акт е внесена някаква конкретика и е посочено
Република Испания.“
Като оставим настрана „незначителния“
факт, че Испания е кралство, а не република /както вярно е посочено в
обвинителния акт/, буди недоумение защо съзряното „процесуално нарушение“ е
констатирано само в обвинението на подсъдимия Петьо Стойков, след като то е
формулирано по абсолютно същия начин по отношение на всеки един от подсъдимите
по делото, обвинен за престъпление по чл.321 от НК. В заключителната част на
обвинителния акт е посочено, че инкриминираната ОПГ е действала на територията
на Република България и в чужбина. Така е формулирано обвинението и в
постановленията за привличане на обвиняем. В обстоятелствената част на
обвинителния акт е конкретизирано, че инкриминираната ОПГ е функционирала на
територията на Република България и Кралство Испания.
В постановленията за
привличане на обвиняеми, мястото на деянието е определено максимално широко „и в
чужбина“, поради което внесената в обвинителния акт конкретизация за действие на
групата и на територията на Кралство Испания е напълно допустима, без смислово
да се разминава с постановленията за привличане. Ясно е, че обвинителният акт
определя предмета на доказване по делото. Т. е. за налично към момента
процесуално нарушение, свързано с неяснота относно обвиненията за място на
действие на ОПГ, не може да се говори. Още по-малко това представлява някакво
противоречие между обстоятелствената и заключителната част на обвинителния акт,
както твърди адв. К., тъй като е безспорно, че за България, Кралство Испания е
чужбина.
По-нататък в
определението си – на лист 53, СНС е посочил: „липсва ясна конкретика за начина
на извършване и ролята на всеки един от обвиняемите по чл. 321 от НК. Липсват
факти, обективиращи участието и конкретните действия на всеки един от
подсъдимите.“
Това твърдение на СНС -
23 състав е невярно. При внимателен прочит на обвинителния акт е видно, че от
лист 32 до лист 41 са описани действията на твърдените от прокурора участници в
инкриминираната ОПГ, образуване на твърдяната групата, структурата й, ролята на
всеки един от участниците в нея и време на съществуване. Описаното в
обстоятелствената част на обвинителният акт не влиза в противоречие със
заключителната част на същия.
Единственото
разминаване, което се констатира от въззивната инстанция, е между имената на
едно от подсъдимите лица, посочено в обстоятелствената част на акта като С.Т.С.
/на няколко места/, а в заключителната част като С.Т.С. Тук не се касае за
объркване на името с това на друг подсъдим, а за грешка в изписване на първото
име на един и същ подсъдим с установена по делото самоличност, в т.ч ЕГН. Констатираното
е типичен пример за очевидна фактическа грешка, която, тъй като
първоинстанционният съд не е установил, се констатира от въззивната инстанция.
Твърдението на СНС, че
липсва ясна конкретика за ролята на всеки един от обвиняемите в инкриминираната
ОПГ, е абсолютно голословно. Ако съдът счита, че за някои от подсъдимите не са
изложени факти за ролята му в групата, следва да посочи за кой точно подсъдим става
въпрос и да направи опит да изложи някакви мотиви.
Тъй като в предходно
разпоредително заседание от страните са изложени аргументи за некоректно
формулиране на обвинението по чл.253, ал.4, вр. с ал.2, вр. с ал.1 от НК, изтъквайки различните времеви периоди за това
престъпление за различните обвиняеми, а в определението на СНС това
престъпление въобще не се споменава, следва да бъдат изложени кратки съображения
от АСНС. След внимателно запознаване с обвиненията, според АСНС принципно е
възможна конструкцията на тези обвинения с посочените в обвинителния акт
различни времеви периоди за различни подсъдими. Това е така, тъй като в
принципен план е възможно помагаческата дейност за тези престъпления да
предхожда извършителската. Описаното в обстоятелствената част на обвинителния
акт относно престъплението „пране на пари“, не противоречи на изложеното в
заключителната част на същия. Същото важи и за описаното относно претендираните данъчни
престъпления.
В
заключение – в обстоятелствената част на изготвения обвинителен акт са отразени
всички факти, които обуславят обективните и субективни признаци на престъпленията,
за които са повдигнати обвинения. Обвинителният акт е формулиран така, че е в
състояние годно да определи предмета на доказване – твърдените престъпления и
участие на обвиняемите в тях и съдържа всички признаци от съставите на
престъпленията, за които са повдигнати обвинения, включително време, място и
начин на претендираното им извършване.
IV. По
отношение произнасянето на СНС по чл.248, ал.1, т.6 НПК:
С контролираното
определение е изменена мярката за неотклонение на подсъдимия В.К.А. от
„задържане под стража“ в „домашен арест“. В определението си СНС - 23 състав,
не е взел отношение относно наличието на обосновано предположение за вероятна
съпричастност на подсъдимия към престъпленията, за които му са повдигнати
обвинения. Обясними са опасенията на съдилищата в това производство да излагат
пространни мотиви за наличието на такова предположение, предпазвайки се да не
бъдат упрекнати от страните в предубеденост или заинтересованост от изхода на
делото. Това не означава обаче, че е възможно да отсъства всякакво твърдение за
наличието или липсата на такова предположение. Подозрението е възможно да бъде
различно в един или друг момент от процеса, съобразно събирането на различни
доказателства. Този подход на СНС - 23 състав е равнозначен на липса на мотиви,
което е в унисон с цялото определение. Но при липса на обосновано предположение
за вероятна съпричастност към престъпленията, няма как спрямо подсъдим да е
налице каквато и да било мярка за процесуална принуда.
СНС е приел, че е
налице опасност от извършване на престъпление от страна на подсъдимия В.К.А.,
която е базирал на заключението на СТЕ и данни, извлечени от мобилни телефони.
Относно опасността от укриване,
СНС- 23 състав е приел следното: „след
почти една година и три месеца задържане, от които седем в съдебна фаза, без да
е преминало все още разпоредителното
заседание и започнало същинското съдебно следствие съдът намира, че
предпоставката – опасност от укриване, не е със същият интензитет, какъвто е
бил към първоначалното определяне на мярката.“ Както беше отбелязано по-горе,
обстоятелството, че и до този момент не е проведено процесуално издържано
разпоредително заседание, се дължи преди всичко на незаконосъобразните действия
по провеждането му от СНС - 23 състав, който веднъж е спрял без основание цялото
наказателното производство по делото /определението е отменено от АСНС/, втори
път е произвел правния абсурд да спре наказателното производство спрямо един от
подсъдимите, а спрямо останалите да прекрати съдебното производство и да върне
делото на прокурора и то с определение без диспозитив /логично отменено от
въззивната инстанция, поради неясна воля/, а понастоящем отново
незаконосъобразно прекратява съдебното производство по делото. Базирането
на аргументите за изменение на мярката в по-лека на собствени незаконосъобразни
действия, насочени към неоснователно удължаване на производството, меко казано
буди сериозно недоумение.
Според този състав на
АСНС, от материалите по делото в обобщен вид и на „пръв поглед“ може да бъде
направено обосновано предположение за вероятна съпричастност на подсъдимия В.К.А.
към престъпленията, за които му е повдигнато обвинение. Доказателственият
материал, формиращ това обосновано предположение е бил предмет на обсъждане при
произнасянията на АСНС в производствата по чл.64 и чл.65 от НПК, в него промяна
не е настъпила, поради което настоящият състав на въззивния съд се придържа
изцяло към техните изводи по необходимата доказателствена обезпеченост.
Относно опасността от
укриване, АСНС споделя изложеното в частния протест за наличието на изобилни
доказателства за налична реална такава от укриване на подсъдимия В.К.А. от
органите на досъдебното производство на Република България. За въззивния съд не
може да бъде спорно, че подсъдимият В.А. е знаел за воденото срещу него
досъдебно производство, докато се е укривал в чужбина и този свой извод съдът
базира не само на големия медиен отзвук на делото, не само дори на факта, че
неговият син – подсъдимият В. В. А., е бил обвиняем и задържан по същото
досъдебно производство, докато баща му се е укривал, а и на други обективни
данни – намерените при претърсването в имота, в който са се укривали подсъдимите
в Испания и иззети телефонни апарати, в които в електронен вид са присъствали
материали от настоящото досъдебно производство водено срещу тях, включително
разпити на свидетели по делото и други документи. Подсъдимият В.А. е доведен
принудително в Република България след задържането му от испанските власти, в
резултат на издадена ЕЗА от българските такива и цитираните по-горе решения на
испанските съдилища. Не са лишени от логика и аргументите, изложени в протеста,
че бидейки собственик на различни дружества чрез офшорни компании, регистрирани
в различни офшорни зони, подсъдимият, с притежавания от него огромен финансов
ресурс, би могъл лесно да избяга извън територията на България и да се укрие, с
цел избягване на воденото спрямо него наказателно производство, както вече е
направил веднъж. Всички тези
обстоятелства правят опасността от укриване достатъчно интензивна и към този момент,
независимо от продължилото задържане от близо една година и шест месеца.
Неоснователни в случая
са защитните доводи, че приемайки тази логика, подсъдимият би бил задържан до
края на настоящото наказателно производство. В принципен план мярката за
неотклонение „задържане под стража“ е възможно да продължи и до края на едно
наказателно производство, ако и до тогава са налице реалните опасности от
укриване и/или извършване на престъпление от подсъдимия. Не е случайно, че
законодателят ни не е ограничил със срок задържането в съдебната фаза на
процеса, а европейското право поставя изискване за разумност на срока на задържане
в тази фаза. Тази разумност винаги се преценява и с оглед фактическата и правна
сложност на делото и степента на обществена опасност на деянията – предмет на
повдигнатите обвинения, респ. на подсъдимия. Безспорно е, че настоящото дело се
отличава с голяма фактическа и правна сложност. То се води срещу осем лица,
повечето от които са обвинени за няколко престъпления, като обвиненията за
някои от тях са при условията на чл.26 от НК. Досъдебното производство се
състои от 390 тома, предстоят разпити на множество свидетели и вещи лица.
Обвиненията срещу конкретния подсъдим се преценяват от съда като такива със
значителна степен на обществена опасност. Налице е и продължителен период от
време на укриване на същия от българските власти, който е преустановен след
ареста му.
Не следва да се
пренебрегва и опасността от повлияване върху показанията на свидетели в
съдебната фаза на процеса, която опасност произтича както от наличния огромен
финансов ресурс на подсъдимия В.К.А. и познанството му с голяма част от
свидетелите по делото, така и от посочените по-горе данни, намерени в мобилните
му телефони.
За този подсъдим не са
представени никакви медицински документи, които да отразяват актуалното му
здравословно състояние. Поради това няма как да бъдат споделени защитните
доводи, че то е несъвместимо с мярката за неотклонение, която се изпълнява
спрямо него към момента, особено при данните, че за същия се полагат
необходимите медицински грижи.
С оглед на
гореизложеното, задържането под стража се явява и към този момент адекватно
процесуално ограничение по отношение на подсъдимия В.К.А..
Относно мярката за
неотклонение на подсъдимата М.А.: в тази част на определението си СНС - 23
състав, сам е намекнал - на лист 56 - за
своя „не добър професионализъм“. Смущаващото е, че е продължил да го
демонстрира, съзнавайки, че прави неуместни сравнения с мерките за неотклонение
по друго дело на „друго семейство обвиняеми“. От контролираното определение не
става ясно, познава ли съдебният състав материалите от това дело и основанията
за изменение на мерките за неотклонение на посочените от него обвиняеми, или
необходимият и достатъчен паралел според него е, че и в този случай се касае за
„семейство обвиняеми“.
По-нататък в мотивите
си, СНС-23 състав пише следното: “въпреки, че континенталното право не борави с
термина „прецедент“, за разлика от англосаксонската правна система…“. За всеки
юрист е ясно, че континенталното право отдавна борави с термина “прецедент“, но
в по -различен смисъл от влагания
основно в англосаксонската правна система.
За съжаление, в
проверяваното определение не е прецедент бъркането на базисни правни понятия. И това се
демонстрира в следващия абзац на определението. Относно наличието на обосновано
подозрение, касаещо подсъдимата М.А. се твърди следното: “досежно обоснованото
подозрение за съпричастност на подс. М.А. към вменените й обвинения, в
предходни произнасяния са изложени доводи за наличие на същото, в което не са
наведени съмнения. В тази връзка съдът многократно е отбелязвал становището си
относно доводите за обосновано предположение в производство по чл.270 НПК или
по точка 6 на чл.248 НПК, когато пред същия съд стои за разглеждане делото по
същество“.
Всички определения по
т.6 на чл.248 от НПК и по чл.270 от НПК постановени от 23 състав на СНС,
касаещи мерките за неотклонение на подсъдимата М.А., до настоящия момент са
били отменени. Друг състав на АСНС, ревизирайки определението на СНС - 23 състав
по предходното разпоредително заседание, вече е имал възможност да обясни, че
когато едно определение е отменено, няма значение какви мотиви е изложил в него
съдът, чийто акт е отменен, от гледна точка на това, че в последващо
определение, в което се третира същият въпрос, следва отново да се изложат
мотиви без да се препраща към отменения съдебен акт, който няма абсолютно
никаква правна стойност. Преповтарянето на това е само, за да се илюстрира пълната
липса на мотиви /дори в най-съкратен вид/ и относно обоснованото предположение
за подсъдимата М.А., без да се таи надежда за друг „страничен ефект“.
Въззивната инстанция
намира, че обоснованото предположение за вероятна съпричастност и на
подсъдимата М.А. към престъпленията, за които са й повдигнати обвинения,
продължава да е налично и не е разколебано, като се придържа към констатацията
за изграждането му, на отразените подробно в определенията на съдебните
състави, произнасяли се в процедурите по чл.64 и чл.65 от НПК, доказателства.
За нея продължава да е
налице и опасност от укриване, като тук важат абсолютно същите аргументи
изложени по-горе за подсъдимия В.К.А., които е ненужно да бъдат преповтаряни.
За подсъдимата А. обаче,
са представени актуални медицински документи, от които е видно, че
здравословното й състояние е несъвместимо с местата за лишаване от свобода, в
които се изпълнява мярката за неотклонение „задържане под стража“. Част от тях
бяха коментирани в определението на АСНС от 05.08.2020 г., с което се остави
без уважение искането на СП за спиране на постановеното от СНС незабавно
изпълнение на определението, с което е изменена мярката й за неотклонение от
„задържане под стража“ в „домашен арест“. Това са служебната бележка, издадена
от МБАЛ „Доверие“ АД, от съдържанието на която е видно, че М.Л.А. е
хоспитализирана по спешност на 15.07.2020 г. в МБАЛ „Доверие“ АД след суициден
опит чрез прием на токсична доза медикаменти. В справката е посочено също, че
подсъдимата е с множество придружаващи заболявания и е необходимо да бъде
проследявана активно. Представено е и експертно становище и препоръки на
психиатър при МБАЛ „Доверие“ АД, според което при М.А. е налице висок риск от
самоубийство, установен по време на прегледи, при които са констатирани
настойчиви мисли за самоубийство, чувство за безнадеждност и безпомощност,
директни и индиректни заявления за самоубийство. Това се потвърждава и от
приложената епикриза на Отделение по „Анестезиология и интензивно лечение“ при МБАЛ „Доверие“ АД.
За тази подсъдима на
17.09.2020 г. с допълнение към възражението срещу частния протест на адв. И.Л.,
са приложени два броя епикризи за актуалното здравословно състояние на М.А..
Приложена е етапна епикриза от 14.09.2020 г., подписана от д-р Мирослав
Георгиев - психиатър при МЦ „Доверие“ АД, на която на М.Л.А. е поставена
диагноза – тежък депресивен епизод с
психотични симптоми.
Приложена е и етапна епикриза от Отделение по хирургия на МБАЛ „Доверие“ АД - София от 15.09.2020 г., подписана от д-р Орлин Томов. В епикризата е отбелязано като окончателна диагноза: панкреатитис акута оедематиенс, холециститис акута, гастритис хроника, екзацербата, колапс, хипотензия, кстрасистолна аритмия, тентамен суицидии медикаментоза и придружаващи заболявания: ибс. нестабилна стенокардия, хипертонична болест трета степен ринофаренгитис хроника екзацербата, депресивен синдром. състояние след аднексетомия в ляво, стеатозис хепатис.
От съдържанието на тази епикриза е видно, че е проследено състоянието на М.А. след консултации с кардиолог и психиатър. От консултацията с кардиолог става ясно, че същата се оплаква от тежест и стягане в сърдечната област, че е хипертоник на системно лечение. Консултациите с психиатър са провеждани по повод суициден опит на М.А., осъществен на 15.07.2020 г. в дома й. В епикризата е посочено, че на 27.08.2020 г. по повод появили се у подсъдимата оплаквания на силни болки в корема, на същата дата е направена консултация с хирург и различни изследвания. Поради влошаване на състоянието й и прояви на остър холецистит и панкреатит е наложено превеждане на М.А. в хирургично отделение. В епикризата е посочено още, че това налага лечението й в Отделение по хирургия в МБАЛ “Доверие“ АД - София да продължи до стабилизиране на състоянието й.
Очевидно е, че при това
здравословно състояние на подсъдимата М.А., следва мярката й за неотклонение да
бъде изменена в „домашен арест“, който е приравнен от закона на задържането под
стража, макар и в домашни условия, и който в конкретния случай също адекватно
би предотвратил констатираната налична по делото опасност от укриване на
подсъдимата. Поради което, макар и с други мотиви, определението на СНС в тази
част следва да бъде потвърдено.
Въззивната инстанция
преценява за подходящо, изпълнението на мярката за неотклонение на подсъдимата А.
да бъде при условията на електронно наблюдение, като се има предвид
продължителния период на укриването й от правосъдието и нуждата от допълнителни
гаранции за осигуряването й за процеса. Депозирането на протест против
облекчаването на мярката като вид, съставлява искане за утежняване на
положението, поради което няма пречка електронното наблюдение, което не е
приложено от СНС, да се приложи от настоящия съдебен състав.
Водим от горното, АСНС - първи
въззивен състав
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
протоколно определение от 29.07.2020 г., произнесено в разпоредително заседание
по НОХД № 4704/2019 г. по описа на СНС -
23 състав, с което е прекратено съдебното производство по делото и същото е
върнато на Специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати процесуални
нарушения, като вместо това
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖEНИЕ искането на подсъдимите и
техните защитници за прекратяване на съдебното производство по делото и връщане
на същото на Специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати на досъдебното производство
процесуални нарушения.
ОТМЕНЯ
протоколно определение от 29.07.2020 г. произнесено в същото разпоредително
заседание по НОХД № 4704/2019 г. по описа на СНС - 23 състав, с което е изменена мярката
за неотклонение на подсъдимия В.К.А. от „задържане под стража“ в „домашен
арест“, като вместо това
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖАНИЕ искането на подсъдимия В.К.А. и
неговата защита за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия от
„задържане под стража“ в по-лека.
ПОСТАНОВЯВА електронно наблюдение при изпълнението
на мярката за неотклонение на подсъдимата М.А. „домашен
арест“.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 29.07.2020г.,
произнесено в разпоредително заседание по НОХД № 4704/2019 г. по описа на СНС - 23 състав в останалата му част.
КОНСТАТИРА ОЧЕВИДНА ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА, описана в
обстоятелствената част на настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЯ седмодневен срок, в който прокурорът следва
да отстрани очевидната фактическа грешка, който срок започва да тече от
връчване на препис от настоящото определение от съдията-докладчик при СНС на
прокурора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.