№ 9403
гр. София, 22.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело №
20241110147938 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от С. Д. П.
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността
на договор за потребителски кредит №**** от ***, сключен между страните. Предявен
е и евентуален иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4.2. от Приложение
№1 към договора за кредит.
Ищецът извежда съдебно претендираните си права при твърденията, че на ***
сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит, по силата на който
ответното дружество му предоставило в заем сумата в размер на 2000 лева, със срок за
погасяване – 05.09.2025 г., при годишен лихвен процент в размер на 43,33 % и
годишен процент на разходите по кредита в размер на 65%. Размерът на погасителната
вноска, при наличието на одобрено обезпечение, бил уговорен на сумата в размер на
161,36 лева, в който случай общото задължение по кредита възлизало на 2351,52 лева.
Бил уговорен обаче и друг размер на погасителната вноска в размер на 262 лева на
месец, в случай че потребителят не предостави обезпечение по кредита, в който случай
общия размер на задължението възлизал на сумата от 5256 лева. Ищецът сочи, че към
момента на сключване на договора не бил предоставил обезпечение, тъй като от
договора не ставало ясно какво следва да бъде то.
Ищецът твърди, че целият договор за кредит е нищожен поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Сочи, че изискването за предоставяне на
одобрено от кредитора обезпечение, както и предвидената при неизпълнение на това
изискване неустойка, била нищожна, тъй като представлявала скрито възнаграждение
1
за кредитора. Посочената неустойка следвало да бъде включена при изчисление на
ГПР, но същото не било сторено от кредитора. Посоченото водело до неправилно
посочване в договора за кредит на приложимия годишен процент на разходите. В
договора не било посочено кои разходи формират ГПР по договора, а бил посочен
само процент на ГПР. Това не предоставяло възможност на потребителя да разбере
какви са разходите, които следва да направи във връзка с кредита. Уговорената
неустойка за непредоставяне на обезпечение била нищожна и поради противоречие с
добрите нрави и представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата била необосновано висока. В договора бил посочен размер на ГПР,
който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, което
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68Д, ал. 1 и ал.
2, т. 1 ЗЗП. Ето защо предявява настоящия иск за прогласяване нищожността на
договора за кредит като противоречащ на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. При условията
на евентуалност предявява иск за нищожност на чл. 4.2. от Приложение №1 към
договора за потребителски кредит във връзка с колона №7 от погасителния план, която
клауза предвиждаща увеличен размер на месечната погасителна вноска по договора, в
която е включена неустойката при непредоставяне на обезпечение. Сочи се, че нито в
договора, нито в приложението към него, било посочено какво следва да е
обезпечението, което да се предостави от потребителя. От непредоставянето на
обезпечение не произтичали никакви вреди за кредитора. С уговарянето на
неустойката се постигало единствено увеличаване размера на дължимата за връщане
сума и осигурява допълнително възнаграждение за кредитора.
Твърди се, че посочената неустойка следвало да бъде включена в ГПР по
договора, но не била. Клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение била
нищожна поради противоречие с добрите нрави, същата излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като основната й функция била
да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора. Размерът на неустойката
представлявал 117,6% от главницата. Клаузата за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение противоречала и на основното изискване на ответното
дружество, в качеството му на финансова институция, да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя преди предоставяне на кредит. По изложените
съображения предявява настоящите искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове. Излага съображения относно начина на сключване на
процесния договор за кредит. Посочените в договора годишен лихвен процент и
годишен процент на разходите били изрично и ясно посочени, като били съобразени
със законовите разпоредби. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не предвиждала да
са посочени изрично всички разходи, включени в ГПР, а взетите предвид допускания,
което в случая било изпълнено. Задължението за неустойка не било разход по кредита,
2
който да бъде включен в ГПР, а било обезщетение за неизпълнение. Излагат се
съображения за липсата на основания за нищожност на клаузата, предвиждаща
неустойка за непредоставяне на обезпечение. Сочи, че в договора единственият
разход, който формира ГПР, е договорната лихва. Моли съда да не допуска съдебно-
счетоводна експертиза, като сочи, че ако неустойката за непредоставяне на
обезпечение бъде включена към ГПР, то със сигурност ще се надхвърли установения
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е депозирал и насрещна искова
молба, с която предявява иск за осъждане на ищеца да му заплати сумата в размер на
1500 лева – частичен иск от иск в пълен размер от 1748,70 лева, представляващи
дължима главница по договора за потребителски кредит. Ищецът по насрещния иск
сочи, че съгласно уговореното в договора, падежът на последната погасителна вноска
била датата 05.09.2025 г. Чл. 12, б. а) от общите условия на „Ай Ти Еф Груп“ АД,
приложими в отношенията между страните в производството, предвиждал
възможност за кредитодателя да обяви кредита за предсрочно изискуем в случай на
неизпълнение на задължения на кредитополучателя. В случая било налице такова
неизпълнение на задължения към кредитора, тъй като кредитополучателят не бил
заплатил дължими и изискуеми суми по договора, а именно – била налице забава за
плащането на вноски от 4-та до 6-та по погасителния план, като падежиралата
главница била в размер на 530,82 лева, а непогасената част от нея била в размер на
279,52 лева. Предвид изложеното, ищецът по насрещния иск прави изявление за
обявяване на главницата по договора за кредит за предсрочно изискуема. В случай че
съдът намери, че целият договор е недействителен, ищецът по насрещния иск твърди,
че сумата в размер на 1500 лева следва да му бъде присъдена на основание чл. 23 ЗПК.
Представен е от ответника по насрещния иск отговор на исковата молба по
насрещния иск, като сочи, че насрещният иск бил частично неоснователен. Ищецът
бил заплатил по процесния договор сумата в размер на 500 лева, при отпусната сума в
размер на 1500 лева. Предвид това насрещният иск бил основателен до размера от
1500 лева.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК в тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да докаже: 1.
сключването на процесния договор, 2. съдържанието на процесните клаузи, 3. както и
че договорът, респ. клаузите са нищожни на заявените в исковата молба основания.
Между страните е безспорно, а и представения като доказателство по делото
договор за потребителски кредит №**** се установява, че на *** между ищеца, в
3
качеството му на кредитополучател, и ответника в качеството му на кредитодател, е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът се задължил
да предостави на ищеца кредит в размер на 2000 лева. Ищецът се задължил да върне
кредита на 18 погасителни вноски – до 05.09.2025 г., заедно с възнаградителна лихва в
размер на 754,54 лева или 43,33% годишна лихва. Размерът на годишния процент на
разходите е посочен като 65%.
Безспорно е, че на кредитополучателя е начислена неустойка за непредоставяне
на обезпечение по кредита в размер на 2351,52 лева. Представен е и погасителен план
към договора за кредит, съгласно който общо дължимата сума от потребителя, с
включена неустойка за непредоставяне на обезпечение, е в размер на 5256 лева, от
които – 2000 лева главница, 754,54 лева – възнаградителна лихва, 149,94 лева – такса и
2351,52 лева – неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Съгласно разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК нищожни са
договорите за потребителски кредит, в които липсва посочване на годишния процент
на разходите по кредита.
Съгласно цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от
Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в
момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта
на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено
значение за правата на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Неустойката, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за
предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за
главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява
неустойка, платима разсрочено, заедно с вноските по погасителния план, обезпечава
не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на
възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне
4
на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен
план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава
санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се
кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски),
което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което
противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е
включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че
не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение.
В този смисъл, неустойката за непредоставяне на обезпечение е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за
общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на
чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/,
което означава, че разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз по дело C-714/22,
съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
5
този кредит.
Доколкото посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е от
съществено значение, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
С доклада по делото е отделено за безспорно, че неустойката за непредоставяне
на обезпечение не е включена от кредитора при изчисляване на ГПР по договора.
Предвид възприетото по-горе становище за необходимост от включване на
неустойката за непредоставяне на обезпечение към разходите, които формират ГПР,
съдът намира, че при включването на посочения разход неминуемо ГПР по кредита ще
бъде изчислен в размер по-висок от посочения в договора размер от 65%.
С оглед на гореизложеното, договора за потребителски кредит, на който се
основават претенциите на ищеца в настоящото производство, се явява недействителен
на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на посочване на
реалния ГПР по кредита, приравняващо се на непосочването му, поради което
предявеният иск следва да бъде уважен.
По искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 240, ал. 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По предявените насрещни искове за осъждане на ищеца по първоначалните
искове да заплати на ответника суми за падежирала и предсрочно изискуема главница
по договора за кредит, в тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже следните
правопораждащи факти: наличието на валидно договорно правоотношение,
възникнало по силата на Договор за потребителски кредит от ***, което обвързвало
страните през процесния период; обстоятелството, че ответникът усвоил договорената
сума в пълен размер; размера на непогасените задължения по процесния договор за
кредит и настъпването на тяхната изискуемост, както и че надлежно е обявил на
6
ответника по насрещния иск предсрочната изискуемост на задълженията по договора.
Параметрите на сключения договор за кредит бяха разгледани по-горе, поради
което същите няма да бъдат повтаряни в изложението по насрещния иск.
В изложението относно основателността на първоначалния иск, съдът възприе
становище за недействителност на процесния договор за потребителски кредит,
поради което не е налице първата предпоставка за уважаване на иска с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, а именно – наличието на валидно
договорно правоотношение, поради което няма да бъдат разглеждани останалите
предпоставки за уважаване на исковете.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Правилата, уреждащи правните последици от недействителността на договорите
за потребителски кредит са уредени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която е
императивна по своя характер, а за приложението на императивните материално
правни норми съдът следи служебно. Съобразно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В тази
връзка, ако недействителността се установи съдът следва да осъди длъжника с
решението си да плати дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД. Ако се
приеме, че осъждането на длъжника да заплати чистата сума по получения кредит
следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване.
По делото е изслушана и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като компетентно и обективно изготвена. Съгласно заключението на
вещото лице, по процесния договор са извършени плащания по банкова сметка в общ
размер от 2000 лева, както следва – на 22.08.2024 г. - сумата в размер на 500 лева, на
22.10.2024 г. - сумата в размер на 500 лева, на 21.12.2024 г. - сумата в размер на 500
лева и на 22.02.2025 г. - сумата в размер на 500 лева.
От гореизложеното се установява, че с извършените плащания длъжникът по
процесния договор за потребителски кредит е заплатил изцяло дължимата се главница,
поради което длъжникът – ответник по насрещния иск не дължи връщане на суми.
По разноските:
7
При този изход на спора, ищецът по първоначалните искове има право на
разноски за платената от него държавна такса в пълен размер от 210,24 лева.
Процесуалният представител на ищцата претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение в своя полза поради осъществена в полза на ищеца безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Съобразно правната и фактическа сложност на
делото в полза на адвокат А. Д. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на
480 лева с ДДС.
На ответника по първоначалните искове не се дължат разноски по
първоначалните искове с оглед уважаването им в цялост.
По насрещния иск – в случая макар исковете да се отхвърлят, ищецът по
насрещния иск има право на разноски, тъй като отхвърлянето на иск се дължи на
извършено в хода на процеса плащане и ответникът е дал повод за завеждане на
делото – арг. от чл.78, ал.2 ГПК. Следва да бъде присъдена обаче изцяло заплатената от
ищеца по насрещния иск държавна такса в размер на 50 лева.
Ищецът по насрещния иск претендира и заплащането на адвокатско
възнаграждение в размер на 500 лева за правна защита по насрещния иск. С молба,
подадена от ищеца – ответник по насрещния иск чрез адв. Иванова чрез СЕСВ на
28.10.2024 г., същият е релевирал възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна възнаграждение за адвокат. Съдът намира така релевираното
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен по предявения от С. Д. П., ЕГН:********** срещу
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕГН: ********* иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК договор за потребителски кредит
№**** от ***, сключен между С. Д. П. и „Ай Ти Еф Груп“ АД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ********* срещу С. Д.
П., ЕГН:********** иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1500 лева –
предсрочно изискуема главница по договора за кредит.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ********* да заплати на С. Д. П.,
ЕГН:********** сумата в размер на 210,24 лева – заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК: ********* да адв. А. Д. сумата в размер
на 480 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъществена в полза на С. П.
безплатна правна помощ в настоящото производство.
8
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН:********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК:
********* сумата в размер на 550 лева – разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9