Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер    1459                        15.04.2020 година                град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На петнадесети януари през две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ

Секретар Величка Динкова

като разгледа докладваното от съдията Живко Желев

гражданско дело номер 11681 по описа за 2018 година.

 

Предявени са искове с правно осн. чл.422 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.

Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД твърди, че е цесионер и като такъв - носител на вземане срещу ответника за сума, отпусната като паричен заем с договор, сключен между „Вива кредит“ ООД и С.М. на 19.05.2017 година. Поддържа, че задължението не е изпълнено на падежа, поради което за него е била  издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3359/2018 г., която била връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Предвид това се иска да бъде установено съществуването на вземанията, описани в заповедта за изпълнение. С влязло в сила разпореждане от 31.08.2018г. исковата молба е върната и производството прекратено по отношение на иска за установяване на вземането за обезщетение за забава в размер на 33,01 лв. за периода от 19.06.2017г. – 22.02.2018г.

Ответникът С.М.М., чрез особен представите, взема становище за неоснователност на иска.

Третото лице помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, счита че предявените искове са основателни, като иска тяхното уважаване.

Съдът намери за установено следното:

На 19.05.2017г. между „Вива кредит“ ООД и ответника М. бил сключен договор за предоставяне на паричен заем „Вивакредит План“ № **** по силата на който дружеството предоставило сумата 500 лева, която следвало да бъде върната с лихвен процент от 40,28 пункта годишно и годишен процент на разходите 49,44 пункта. Определен бил срок от 3 месеца, като погасителните вноски били общо 3 от по 203,97 лв. всяка и се дължали на датите 18.06.2017г., 18.07.2017г. и 17.08.2017г. Така определената вноска включвала и такса за допълнителна услуга - експресно разглеждане и отпускане в размер на 77,97 лв., уговорена в чл. 3, ал. 3 и 4/ лист 7 /. Уговорено било, че при забава в плащането на погасителни вноски се дължи законната лихва за всеки ден забава – чл.8, ал.2 от договора. Според чл.4 от договора заемателят поемал задължение в тридневен срок от подписването да предостави на заемодателя две алтернативни форми на обезпечение. Първата била чрез поръчителство от физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодател, издадена не по-рано от три дни от датата на представяне и да отговоря на следните изисквания: да е навършило 21 години; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева; през последните пет годни да няма кредитна история в Централния кредитен регистър при БНБ или да има кредитна история със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател. Втората форма на обезпечение била банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна за целия му срок. При неизпълнение на задължението за обезпечаване чл.4, ал.2 предвиждал, че кредиторът има право да начисли неустойка за неизпълнение в размер на 77,97 лв., която се разсрочвала на равни части. По този начин дължимата по кредита вноска ставала 229,96 лв., а общото задължение – 689,88 лв. /лист 8/. Сумата по договора била получена от заемателя при подписването му, което е видно от т.4 на заключението на счетоводната експертиза, приета по делото.

            На 01.12.2016г. между заемодателя „Вива кредит“ ООД и ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД бил сключен рамков договор за продажба на вземания, по силата на който вземането по договора за заем сключен с ответника М., било прехвърлено /лист 10-17/.

            На 02.03.2018г. дружеството ищец подало против ответника заявление по чл.410 ГПК, с което претендирало да му бъдат заплатени следните суми: 500 лв. - главница; 33,94 лева – договорна лихва от 18.06.2017г. до 17.08.2017г.; 77,97 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение относно предоставяне на обезпечение начислена за времето от 23.05.2017г. до 17.08.2017г.; 77,97 лв.  – такса за експресно разглеждане на документи; 220 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземания; 33,01лв. лихва за забава за периода от 19.06.2017г. до 22.02.2018г., както и законната лихва, считано от подаване на заявлението – 02.03.2018г. до окончателното заплащане. По заявлението било образувано приложеното ч.гр.д. №3359/2018г. и издадена заповед за изпълнение.

            Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза към 22.02.2018г. / датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ остатъчното задължение по договора за кредит по размер е същото като посоченото в заповедта за изпълнение.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

            Безспорно е, че между ответника и дружеството цедент „Вива Кредит“ ООД е възникнало правоотношение по договор за кредит, като уговорената по него сума е била получена от М. – обстоятелство, което се установява от заключението на експертизата / лист 115/. Така сключеният договор попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл.3 ЗПК и не засяга изключенията по чл.4 ЗПК.

            С получаването на сумата по кредита за заемополучателя е възникнало задължението да върне главницата, като и да заплати дължимата възнаградителна лихва.

            Съдът счита обаче, че за ответника не би могло да възникне задължение за заплащане на неустойката предвидена в чл. чл.4, ал.2  от договора.

Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

Уговорената в чл.4, ал.2 неустойка е дължима не при забава в изпълнението на основното задължение, а при неизпълнение на акцесорното задължение да се предостави обезпечение на кредитодателя по реда на чл.4 ал.1 от договора. От начина по който е уредено това задължение може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, то не определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения кратък срок информация. Такива са например изискванията свързани с предоставяне на бележка от работодател и кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятстува длъжника да я изпълни. Така се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката предвидена в чл.4, ал.2 от договора. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я преви нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД / в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/. Следва да се посочи още, че клаузата уреждаща неустойката е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като е във вреда на ответника потребител, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предвид последното съдът може служебно да се произнесе относно нейната валидност, независимо от липсата на съответно възражение.

С оглед изложеното съдът намира, че начислената по договора неустойка от 77,79 лв. не се дължи поради нищожността на клаузата от договора, която я урежда.

Съобразно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква от кредитополучателя заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая дейностите визирани в общите условия към кредита и изразяващи се в провеждане на телефонни разговори, изпращане на писма, покани и електронни съобщения за събиране на просрочено задължение, както и работата на лице което осъществява събирането на вземането са свързани  с управлението на кредита  и попадат под действието на тази забрана. Следва да се има предвид, че такси, по аргумент от чл. 10а, ал.1 от ЗПК се дължат за допълнителни услуги, докато действията на кредитополучателя по обезпечаване на събирането на кредита, включително и по извънсъдебен ред, е грижа за удовлетворяване на интереса на кредитора, а не дейност по предоставяне на допълнителни ползи за кредитополучателя.

Извън това, относно тези разпоредби следва да се има предвид, че според чл. 33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Съгласно алинея втора на същата разпоредба когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Тези норми са императивни – постановени са в публичен интерес с оглед целта на закона - да  осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит / арг. чл.2 ЗПК/.  Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че отговорността за разноски въведена с общите условия към договора, представлява по съществото си неустойка, дължима при забава на изпълнението, а не за покриване на извършени разходи по събиране на вземането. Определянето на тези плащания като разноски по събиране на вземането, по същество цели да заобиколи ограничението на чл.33 ЗПК и въведе допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотези на забава на длъжника и представлява прикрита неустойка за забава. Това води до извод за това, че тези клаузи също са в неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗП.

Поради изложеното по-горе сумата в размер на 220 лева е неоснователно начислена и претендирана от кредитодателя.

            При така установеното съдът намира, че предявеният иск за вземането е частично основателен за следните суми: 500 лева - главница; 33,94 лева – договорна лихва от 18.06.2017г. до 17.08.2017г.; 77,97 лв.  – такса за експресно разглеждане на документи, както и законната лихва, считано от подаване на заявлението – 02.03.2018г. до окончателното заплащане. За сумите 220 лв. разходи и такси и 77,97 лв. – неустойка искът следва да се отхвърли като неоснователен.

            Тъй като относно посоченото в заповедта по чл.410 ГПК обезщетение за забава в размер на 33,01 лв. производството е било прекратено, съдът намира, че следва да постанови обезсилване на заповедта за изпълнение в тази част.  

По разноските:

            Съдът следва да разпредели отговорността за разноските както в настоящото, така и в заповедното производство. Тъй като страната ищец е била представлявана от юрисконсулт, размерът на възнаграждението му за двете производства следва да се определи съобразно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК вр. с чл.37 ЗПП. С оглед правната и фактическа сложност на делото, която не е висока, съдът намира, че размерът на възнаграждението за юрисконсулт, следва да се определи на 50 лв. за заповедното и 100 лева за настоящото производство. Така съобразно направените разноски за държавна такса и пропорционално уважената част от исковете ищецът ще следва да получи от ответника 48,75 лв. за заповедното и 417,25 лв. за исковото производство.

            Водим от горното, съдът 

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПРИЗНАВА за установено, на осн чл. 422 ГПК, вр., чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, съществуването на вземането на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***** против С.М.М. ЕГН ********** с адрес *** за сумите: 500 лв./петстотин лева/ главница по договор за паричен заем  №*****., сключен между ответника и „Вива кредит“ ООД; 33,94лв. /тридесет и три лева и 94ст./ – договорна лихва от 18.06.2017г. до 17.08.2017г.; 77,97 лв./седемдесет и седем лева и 97ст./  – такса за експресно разглеждане на документи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2018г. до окончателното заплащане, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия и относно което е издадена заповед за изпълнение № *****от 16.03.2018г. по ч.гр.д.№3359/2018г. на Пловдивския районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта му относно сумите: 77,97 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение относно предоставяне на обезпечение за периода от 23.05.2017г. до 17.08.2017г. и 220 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземания, като неоснователен.

ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение № *****. по ч.гр.д.№3359/2018г. по описа на Пловдивския районен съд в частта за вземането от  33,01 лв. – обезщетение за забава периода от 19.06.2017г. до 22.02.2018г.

 

ОСЪЖДА С.М.М. да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 417,25 лв. /четиристотин и седемнадесет лева и 25ст./, представляваща деловодни разноски в исковото производство, както и 48,75 лв./четиридесет и осем лева и 75ст./ - деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№3359/2018г. на Пловдивския районен съд.

 

Решението е постановено при участието на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в качество на трето лице помагач на страната на ищеца.

 

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

           

РАЙОНЕН СЪДИЯ : /п/

 

Вярно с оригинала.

Р.М.