Р Е Ш Е Н И Е
№ 58 19.02.2018 г. гр. С.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С. ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
двадесет и трети януари Година 2018
в
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА МАВРОДИЕВА
НИКОЛА КЪНЧЕВ
При
участието на секретаря СТОЙКА СТОИЛОВА като разгледа докладваното от мл. съдия
КЪНЧЕВ въззивно гражданско дело № 1523 по описа за 2017 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от “З.“ АД
чрез пълномощника адв. Л.Д. против Решение № 496 от 30.10.2017 г., постановено
по дело № 1435/2017 г. по описа на Районен съд – К., с което са уважени
предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ
както и чл. 224 КТ и отхвърлени тези с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ и чл.
222, ал. 1 КТ.
В жалбата се взима становище, че решението е
неправилно, незаконо-съобразно и постановено в нарушение на процесуалните
правила. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ бил недопустим,
тъй като в исковата молба липсвало твърдение, че ищцата била останала без
работа, както и твърдение, че това оставане без работа било поради процесното
уволнение. Било налице искане, без да са посочени фактите, въз основа на които
се претендира право. Искът за обезщетение за оставане без работа не бил доказан
по основание и размер. Ищцата не представила необходимите доказателства в
защита на своите твърдения. Представените преписи от трудова книжка не били
достатъчно доказателство за това, тъй като книжката не била представена в
цялост. Исковете за обезщетения също не били доказани по размер. Разпоредбата
на чл. 228, ал. 1 КТ изисквала да се вземе предвид не просто начисленото
възнаграждение, а действително полученото, което останало недоказано.
Неправилни били и изводите на съда относно датата на връчване на
предизвестието. Неправилно съдът приел, че исковете за обезщетения били
доказани по основание и размер. В приетата експертиза липсвали твърдения и
констатации, от които да било видно, че вещото лице съобразило нормата на чл.
228, ал. 1 КТ, тъй като такъв въпрос не бил поставян. Със свидетелски показания
било установено, че ищцата не била ходила на работа през месец март. Било
доказано извършване на предизвестие от страна на работодателя и то в началото
на месец март. Неправилно съдът отказал да приеме доводите на страната за
погасяване от страна на трето лице. Пороците на решението по същество били
засегнали същото и в частта за разноските, поради което страната го обжалва и в
тази му част.
Моли се
отмяна на първоинстанционното решение. Молят се направените разноски за двете
инстанции.
Въззиваемата Р.Д.К., чрез пълномощника ѝ адв. С.Г.
взима становище за неоснователност на жалбата. Правилно първоинстанционният съд
бил приел, че издадената от работодателя-ответник заповед за прекратяване на
трудовото правоотноше-ние не отговаряла на законовото изискване. Тя била
незаконосъобразна и неправилна. Доказвало се по несъмнен начин от представената
трудова книжка, че ищцата не полагала труд при друг работодател след
прекратяването на трудовото отношение с ответника. Твърденията за неправилно
изчисление на обезщетенията в съдебно-счетоводната експертиза били преклудирани.
Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, като
правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира направените разноски
пред въззивната инстанция.
След съвещание настоящият съдебен състав обсъди
изложените в жалбата и отговора към нея становища, провери гражданско дело № 1435/2017
г. по описа на Районен съд – К. и намери за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок, от
процесуално леги-тимирана страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт,
т.е. е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът
констатира, че първо-инстанционното решение е обжалвано от ответника в частта,
в която исковете са уважени. Следователно първоинстанционното решение е необ-жалвано
в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ и
чл. 222, ал. 1 КТ и като такова е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. В този смисъл съдът счита, че възражението,
посочено във въззивната жалба за недопустимост на иска и на обжалваното решение
в тази му част, е неоснователно. С Молба с вх. № 10554 от 05.09.2017 г. ищцата
е конкретизирала периода, за който претендира, че е останала без работа, както
и изрично е посочила, че исканото обезщетение е за оставане без работа
вследствие на уволнението. Молбата е подадена в съответствие с указанията на
съда и в посочения от него срок, поради което не може да се приеме за
просрочена. Ето защо искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл.
225, ал. 1 КТ не е недопустим, а решението е допустимо.
От представените по делото доказателства се
установява, а и съдът приема за безспорни между страните следните факти: на
22.07.2016 г. между Р.Д.К. и “З.” АД е възникнало трудово правоотношение, по
силата на което Р.К. е изпълнявала длъжността “общ работник оранжерия”.
По делото е представена като доказателство, част
от трудова книжка № 824 на Р.Д.К. – лист първи, четиринадесети и петнадесети –
от която се установява, че последната е полагала труд по трудово правоотношение
със “З.” АД от 26.07.2016 г. до 31.03.2017 г. Трудовото правоотношение е било
прекратено на основание чл. 328 КТ, видно от представената Заповед № 13 от
27.03.2017 г. По делото е представено предизвестие, подписано от ищцата, с
което е била уведомена, че трудовото взаимоотношение се прекратява, считано от
31.03.2017 г.
От назначената и приета по делото
Съдебно-счетоводна експертиза се установява, че размерът на дължимото
обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа от 31.03.2017
г. до 24.07.2017 г. е 864,74 лева, а размерът на това с основание чл. 224, ал.
1 КТ за неползван платен годишен отпуск от пет дни е 57,50 лева.
От свидетелските показания на свид. Р. Р. М. се
установява, че ищцата не е била на работа през месец март и че е била уведомена
от управителя, че няма да е на работа.
Въз основа на така възприетите факти, съдът
достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл. 328, ал. 1 КТ, работодателят може
да прекрати едностранно трудовото правоотношение като отправи писмено
предизвестие на работника в съответния срок, само на изрично посочените в тази
алинея основания, изброени в тринадесет точки. Необходима част от фактическия
състав на този ред на прекратяване на трудовото правоотношение е не само
посочването на конкретно основание от посочените в разпоредбата, но и
посочването на конкретните обективни факти, които да запълнят тази правна
квалификация. Основанията, посочени в различните точки, представляват
юридически изводи, достигането до които трябва да бъде подкрепено с конкретни и
доказани факти от действителността – Решение № 346 от 23.07.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 468/2009 г., IV г. о. В приетата заповед или в предизвестието не са
посочени, както конкретно основание, така и фактите, които да доведат до извод
за осъществяването му в действителността. По делото също така не бяха
представени доказателства, които да обосноват наличието на някое от
основанията, посочени в чл. 328, ал. 1 КТ. Настоящата инстанция счита, че
прекратяването на процесното трудово правоотношение е незаконосъобразно и искът
с основание чл. 344, ал. 1, т. 1 следва да бъде уважен. Като обусловен от него,
искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 също трябва да се уважи, като
ищцата бъде възстановена на заеманата от нея длъжност.
Възражението, посочено във въззивната жалба, че
предизвестието за прекратяването на трудовото правоотношение е било дадено на Р.К.
в началото на месец март 2013 г., е неоснователно. По делото не беше установено
на коя дата предизвестието е било дадено на ищцата, доколкото самият документ е
без дата. Показанията на свид. Минчева също не установяват момента на връчване
на предизвестието. Тя заявява, че Р.К. е била уведомена, че няма да е на работа,
но не и кога е настъпило това уведомяване. По тази причина, съдът не приема за
доказано твърдението, посочено във въззивната жалба, че предизвестието не е
получено в началото на месец април 2017 г., а в началото на месец март 2017 г.
Иска с основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225,
ал. 1 КТ, съдът намира за недоказан. Съгласно тълкувателната практика на ВКС в
тежест на Р.К. е да докаже периода, през който е останала без работа.
Представената по делото извадка от трудовата ѝ книжка не установява този
факт при условията на пълно и главно доказване. Необходимо е да бъде
представена цялата трудова книжка, за да се докажат твърденията, посочени в
допълнението към исковата молба с вх. № 10554 от 05.09.2017 г. или да се
представят допълнителни документи – справки от НАП, НОИ и декларация, подписана
от ищцата. По делото не беше представен нито един такъв документ, а
представените три страници от трудовата книжка не са достатъчни, за да докажат
оставане без работа. (Решение № 66 от 1.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5401/2008
г., I г. о.) В тази част въззивната жалба е основателна. Искът следва да се
отхвърли, а решението на първоинстанционния съд – да се отмени в тази му част.
Искът с основание чл. 224, ал. 1 КТ, съдът
намира за доказан по основание и размер. Константна е практиката на върховната
инстанция (Решение № 104 от 5.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 860/2011 г., III г.
о.), че след възстановяване на работата, на работника следва да се заплати това
обезщетение в парична сума, тъй като не е възможно неползваният до момента отпуск
да бъде използван за в бъдеще. Приетата експертиза установява размера на
обезщетението – 57,50 лева. По делото не бяха представени доказателства за
извършено плащане на тази сума и затова искът следва да бъде уважен, тъй като е
доказан по основание и размер.
Твърдението, наведено от ответника, за
погасяване на задълженията му от страна на трето лице – М. Д. – съдът намира за
недоказано. По делото бяха представени едностранно подписани от него разписки,
според които получен от Р.Д. заем в размер на 2000 лева, били върнати 1080 лв.;
от предоставен телефон на стойност 100 лева били изплатени 80; била удържана
дължима сума за месец март в размер на 310 лв. Удържани били и още 630 лв. Тези
разписки представляват частни свидетелстващи документи, които по силата на чл.
180 ГПК доказват, че подписалите ги лица действително са направили
обективираните с тях волеизявления. Само на база на тях съдът не приема за
доказан факта, че между Р.К. и М. Д. е сключен договор за заем – факт, който не
се твърди от ищцата по първоинстанционното дело. Не става ясно по какъв начин е
определена сумата от 630 лева, нито как и защо се приема, че тя погасява дадени
задължения, като не е посочено кои по-точно Заемът е реален договор и за да се
приеме за доказано сключен е необходимо да се представят доказателства за
реално предаване на конкретна сума пари. Разписките не са такива доказателства,
а и установяването на наличието на такъв договор не е предмет на настоящото
дело. Поради това съдът счита това твърдение за недоказано и ирелевантно по
делото.
По отношение
на разноските, съдът счита, че с оглед частичното уважаване на въззивната
жалба, поисканите от въззиваемата страна разноски пред въззивната инстанция
също следва да бъдат уважени частично. По делото беше представен договор за правна
защита и съдействие № 102393, където е посочено, че е заплатена сумата от 1260
лева в брой. Съгласно указанията, дадени в ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 6/2012 г., когато адвокатското възнаграждение е заплатено в брой,
договорът е достатъчно доказателство за извършването им и има характера на
разписка. Т.е. разноските са редовно заявени, доказани и следва да се присъдят
в тежест на въззивника. С оглед отхвърлянето на един от общо четири обжалвани
иска, съдът счита, че на въззивната страна следва да бъде възстановена ¾
част от направените разноски, т.е. сумата от 945 лева. Искането на въззивника,
формулирано във въззивната жалба, да му бъдат присъдени разноските пред
въззивната инстанция следва да не се уважава, тъй като не са представени
доказателства за реално извършени такива пред въззивната инстанция. Представеният
пред РС – К. договор за правна защита и съдействие № 107625 от 25.08.2017 г. не
съдържа доказателства за реално извършване на плащане, тъй като не е посочен
начина на реално извършеното плащане. Уговорката, че сумата ще бъде заплатена в
брой не доказва начина на плащане, когато такъв не е посочен изрично. Съгласно
тълкувателната практика на ВКС, е необходимо да се посочи, как точно сумата е
била платена – а не как ще бъде платена. Присъдените на ищцата от първата
инстанция разноски следва да бъдат намалени съобразно отхвърления от окръжния
съд иск. Съгласно представения списък за разноски – л. 82 от дело № 1435/2017
г. на РС – К. – общият адвокатски хонорар за защита по исковете с правно
основание чл. 224, ал. 1, чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е 1220
лева.
Водим от
всичко изложено и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Окръжен съд – С.
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ частично Решение
№ 496 от 30.10.2017 г., постановено по гражданско дело № 1435 по описа за 2017
г. на Районен съд – К. в частта, с която е уважен предявеният иск от Р.Д.К.
срещу „З.“ АД с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за
сумата от 864,74 лв. (осемстотин шейсет и четири лева и седемдесет и четири
стотинки), както и в частта, с която „З.“ АД е осъдено да заплати на Р.Д.К.
сумата от 1508,24 лв. (хиляда петстотин и осем лева и двадесет и четири
стотинки) – разноски пред първата инстанция, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.Д.К. ЕГН
**********, с адрес *** против „З.“ АД ЕИК … със седалище и адрес на
управление: гр. С., район О., ул. Х. № ., представлявано от изп. директор М. Д.
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от
864,74 лв. (осемстотин шейсет и четири лева и седемдесет и четири стотинки)
като недоказан по основание.
ОСЪЖДА „З.“ АД с п. а. да
заплати на Р.Д.К. с п. а. сумата от 1220 (хиляда двеста и двадесет) лева –
разноски по делото пред първата инстанция, както и сумата от 945 (деветстотин
четиридесет и пет) лева – разноски по делото пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата
му част.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните по реда на глава ХХІІ ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.