№ 307
гр. София, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510212 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 45 от 20.04.2021 г. по гр.д. № 44146/2020 г. по описа на СРС, 125
с-в, е признато за установено, че С.А.П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД ЕИК
****, на основание чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1
ЗЗД сумата 542,29 лева неплатена главница за топлинна енергия за период м.01.2017г.-
м.04.2019г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: ГР.СОФИЯ, УЛ.****, аб.№
201357, ведно със законна лихва от 06.02.2020 г. до изплащане на вземането,
мораторна лихва в размер на 58,97 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 24.01.2020 г.,
сумата от 1,35 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение
за периода от 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г. ведно със законна лихва от 06.02.2020 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 0,21 лв. за периода от 03.03.2017
г. до 24.01.2020 г., за които суми по гр.д.№6186/2020г. от СРС, 125- ти състав е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК; отхвърлени са
предявените от „Т.С.” ЕАД ЕИК **** против С.А.П., ЕГН **********, искове по
чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване
на вземане по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена
по гр.д.№ 6186/2020г от СРС, 125- ти състав за горниците над уважените размери за
топлинна енергия, до пълния предявен размер на главницата от 741.57 лв. за топлинна
енергия, както и за период от м.05.2016г. до м.12.2016г. включително, мораторна лихва
1
над уважения размер до пълния предявен размер от 89,83 лв. за периода от 15.09.2017
г. до 24.01.2020 г., дялово разпределение над уважения до пълния предявен размер от
10,55лв, както и по фактура от м.01.2017г., и мораторна лихва над уважения размер до
пълния предявен размер на 1,97 лв. за периода от 03.03.2017 г. до 24.01.2020 г.
Решението е постановено в производство, проведено с участието на „Т.С.“
ЕООД като подпомагаща страна на ищеца в производството.
Решението, в частта на уважаване на предявените по реда на чл.422 ГПК искове
е обжалвано от ответника С.А.П.. Изложени са доводи за недопустимост и
неправилност на постановеното решение. Жалбоподателят сочи, че исковото
производство се е отклонило от проведеното заповедно производство. При провеждане
на последното няма яснота поради какви причини вземанията се претендират от
ответницата. Едва в първото по делото с.з. по исковото производство ищецът е
обосновал претенциите си с излагане на фактически доводи, че ответницата е
собственик/съсобственик на имота, за който е била открита партида на нейния
наследодател. Заявява, че никога не е живяла в този имот и не го е ползвала; не е
получавала фактури за потребените в имота количества ТЕ възлизащи на исковата
стойност. Изразява становище, че представените в производството документи с
наименование „извлечение по сметки“ не са доказателство по ГПК и не установяват
обема на потребените в имота услуги за исковия период. Поддържа, че погасени по
давност са вземанията за периода м.05.2016 г. до 06.02.2017 г.
Жалбоподателят отправя искане за обезсилване, евентуално за отмяна на
решението в посочената част и отхвърляне на исковете. Претендират разноски.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца "Т.С. " ЕАД.
Подпомагащата страна на ищеца - Т.С.“ ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за основателна в една част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
2
Процесното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му, и допустимо - съдът
е разгледал предявените искове при наличие на предпоставки за възникване и
упражняване на правото на иск. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
В тази връзка и с оглед наведените във въззивната жалба доводи, следва да се
отбележи, че в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК са посочени фактите, от които произтича спорното вземане-
цена на потребени услуги за доставена и незаплатена топлоенергия от собственика
и/или ползвателя на недвижимия имот- клиенти на ТЕ за битови нужди.
С подадената искова молба /допълнителна молба-уточнение от 14.10.2020 г. –
л.40 от делото на СРС и изявление в с.з. от 18.02.2021 г./ ищецът поддържа, че
претендира сумите от ответника с излагане на фактически и правни доводи, че същият
е клиент на топлинна енергия, което включва и доводи, че същият е собственик или
ползвател на имота, за който са доставени количества ТЕ възлизащи на исковата
стойност.
Съгласно разясненията на Върховния касационен съд в ТР № 4/2013 г. от 18
юни 2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл. 422 ГПК се определя от правните твърдения на ищеца в исковата молба за
съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение.
Така описаните факти в обстоятелствената част на исковата молба не са
различни от правопораждащия фактически състав, очертан с обстоятелствената част на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Съдебната практика
е трайно ориентирана към пълно съвпадение на предмета на иска по чл. 422 ГПК с
предмета на заповедта за изпълнение, което в случая е налице.
Искът по чл. 422 ГПК се явява средство за защита на признато в заповедното
производство вземане на кредитора. Предпоставка за допустимостта му наред с
нормативно установените специфични условия е съответствието между заявеното и
признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с
обстоятелствената част и петитума на исковата молба. При предявяването му по реда
на чл. 422 ГПК ищецът следва да се съобрази с посоченото от него основание за
издаване на заповед за изпълнение, за да установи съществуването на оспореното
вземане такова, каквото е присъдено със заповедта по чл. 410 ГПК. Обстоятелствената
му част трябва да съответства на основанието, на което е заявено вземането в
заповедното производство и на което е издадена заповедта за незабавно изпълнение.
Рамките и предметът на исковото производство са предопределени от заповедното
3
производство.
Като е преценил въз основа на съдържащите се в обстоятелствената част на
исковата молба правопораждащи процесното вземане факти, идентични с посочените в
заявлението, че е надлежно сезиран с положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1
ГПК във вр. чл. 415 ГПК, съобразявайки, че е налице допустимо съответствие между
предмета на заповедното производство, в което е издадена процесната заповед за
изпълнение, и специфичния предмет на исковото производство - своеобразно
продължение на заповедното - установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на вземането - предмет на издадената заповед за изпълнение,
първоинстанционният съд е постановил допустимо решение по редовна искова молба.
При постановяване на своето решение по същество на спора, съдът е съобразил
становищата по този въпрос изразени в постановените по реда на чл.290 ГПК Решение
№ 18/16.02.2016 г. на ВКС, ТК, първо т.о. по т.д. № 1880/2014 г. и Решение №
34/11.08.2016 г. на ВКС, Второ т.о. по т.д. № 3107/2014 г./, което се възприема и от
настоящия състав.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите
му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във
връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Предявени са за разглеждане главни искове с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За уважаването на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск ищецът трябва
да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на
топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и
изискуемостта на вземането.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия. Облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава
по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика
или ползвателя на топлоснабдения имот – в случая ответника. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху
4
имота - собственост или вещно право на ползване.
С оглед правилата на чл.5, ал.1 ЗН в производството е установено, че като
наследник по закон на А.Р.Т., починал на 16.10.2011г. ответницата е собственик на 1/6
ид.ч. от имота, за който през исковия период са доставяни количества ТЕ възлизащи на
количествата и стойностите посочени в приетите пред първата инстанция СТЕ и ССчЕ.
Констатациите на последните се възприемат от настоящата инстанция по реда на
чл.202 ГПК като пълно, обективно и професионално изготвени.
Доводите на въззивника, че приетите пред първата инстанция съдебни
експертизи се основават на документи, които не са допустими доказателства по ГПК,
съдът намира за неоснователни. От страна на подпомагащата страна в процеса Т.С.“
ЕООД са представени индивидуални справки за отопление и топла вода за исковия
период, в които са посочени измерените и отчетени реално потребени количества ТЕ в
имота, които са били предмет на анализ от двете съдебни експертизи. Съставените
частни удостоверителни документи не са оспорени от ответницата в производството и
чрез тях се обосновават констатациите на експертите по СТЕ и ССчЕ.
Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените
в него права и задължения на страните, съгласно Закона за енергетиката. Договорът е
сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2
ЗЕ. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия,
утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се
установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни
ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
За процесния период са действали ОУ/2014 г. и ОУ/2016 г. Съгласно чл.31 ал.1
от първите, клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т.1 -
на десет равни месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата и една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна
консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост,
присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение,
заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2, месечната консумация се определя от
търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната топлинна енергия
през предходния отчетен период. Съгласно чл.32 ал.1 и ал.2 ОУ/2014 г., месечната
дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача.
След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
5
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал.1 /т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че
клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма
просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от
дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от
продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил
сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към
продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и
ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 ОУ/2014 г., клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е.
прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по
чл.32 ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. Анализът на тези разпоредби налага извод, че
падежът на сумите по ежемесечните фактури, обективиращи прогнозните суми,
настъпва с изтичането на 30-дневен срок от датата на издаването и публикуването им.
Съответно, според чл.33 от ОУ/2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за ТЕ по чл.32,ал.1 и 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят.
С оглед така посочените срокове, които определят падежите за плащане на
задълженията за потребена в имота ТЕ за битови нужди, съдът намира за правилни и
законосъобразни изводите на СРС, че падежът за вземанията за периода м.05.2016 г.-
м.04.2017 г. е настъпил след изтичане на 45- дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Поради това и вземанията за периода м.01.2017 г.-м.04.2019 г. не са
погасени по давност. Доводите в обратен смисъл са неоснователни.
Съгласно чл. 61, ал.1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6 април 2007 г. за
топлоснабдяването дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда - етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване
изискванията на тази наредба и приложението към нея, а в чл. 36, ал.1 ОУ за продажба
на ТЕ е посочено, че редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение
се определя от топлоснабдителното дружество и се обявява по подходящ начин на
потребителя. По силата договорните взаимоотношения между ищеца и третото лице
помагач цената на услугата се заплаща от топлофикационното дружество на търговеца,
извършващ дялово разпределение, а по силата на чл. 13, ал.1, т.1 от Общите условия на
договорите за продажба на топлинна енергия потребителите дължат възстановяване на
6
заплатените суми за тази услуга на топлофикационното дружество. Цената на услугата
дялово разпределение се посочва в сключения договор между топлофикационното
дружество и търговеца, извършващ дяловото разпределение, съгласно чл. 139в, ал.3,
т.4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона възниква система от две относително
независими правоотношения, чиито страни и предмет се определят от закона. По
едното възниква задължение за топлофикационното дружество за заплащане на
търговеца, извършващ дялово разпределение цената на услугата дялово разпределение,
а по второто – потребителите дължат заплащане на сумите за тази услуга на
топлофикационното дружество. С договора сключван по реда на 139в, ал.3, т.4 ЗЕ
между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение
се определя само цената за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал.5, т.8
ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само условията и
начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и
предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото както те се определят от
закона. Ето защо, съдът приема, че законът установява задължение на купувача
/потребител/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово
разпределение, чиято цена се определя от договора между тях.
Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно в обжалваната част.
По разноските:
С оглед изхода на спора в полза на въззивника- ответник не следва да бъдат
присъждани разноски.
Въззиваемият - ищец не е отправил своевременно искане за присъждане на
разноски за настоящата инстанция, поради което съдът не дължи произнасяне по този
въпрос.
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 45 от 20.04.2021 г. по гр.д. № 44146/2020 г. по
описа на СРС, 125 с-в, В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че С.А.П., ЕГН
********** дължи на „Т.С.” ЕАД ЕИК ****, на основание чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 542,29 лева -неплатена главница за
топлинна енергия за период м.01.2017г.- м.04.2019г. за топлоснабдения имот, находящ
се на адрес: ГР.СОФИЯ, УЛ.****, аб.№ 201357, ведно със законна лихва от 06.02.2020
г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 58,97 лв. за периода от
7
15.09.2017 г. до 24.01.2020 г., сумата от 1,35 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.02.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законна лихва от 06.02.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер
на 0,21 лв. за периода от 03.03.2017 г. до 24.01.2020 г., за които суми по гр.д.
№6186/2020г. от СРС, 125- ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8