№ 391
гр. София, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Светла Станимирова
Членове:Рени Ковачка
Васил Василев
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Светла Станимирова Въззивно търговско дело
№ 20211001001050 по описа за 2021 година
Производството е образувано по две въззивни жалби.
Въззивната жалба на ответника в първата инстанция „СИ БИ
ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“-ООД чрез пълномощника му адв.В. е против
решение №260872 от 01.06.2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-2 състав,
постановено по т.д.№ 1889/2020 г. в осъдителната му част, с която е уважен
иска по чл.422 ГПК, във вр. с чл.266,ал.1, вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД и е признато
за установено, че „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“-ООД дължи на „АРКА
КОНСУЛТ“-ЕООД сумата от 31 005,07 лева, съставляваща незаплатена част
от уговорено възнаграждение за извършена консултантска услуга и
строителен надзор съгласно Договор от 13.01.2017 г. и допълнителни
споразумения от 27.07.2017г. и 19.12.2019 г.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на
съдопроизводствените правила. Жалбата е подробно мотивирана. Моли съда
да го отмени и отхвърли иска като неоснователен.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от ищеца „АРКА
КОНСУЛТ“-ЕООД чрез адв.О.Я., в който излага подробни съображения за
неоснователност на жалбата и преклузия на направените оплаквания, тъй като
в първата инстанция ответникът не е подал отговор в законния срок. Моли
съда да потвърди решението в обжалваната му част като законосъобразно и
правилно. Подробни съображения са развити в отговора.
1
Въззивната жалба на ищеца в първата инстанция „АРКА
КОНСУЛТ“-ЕООД чрез адв.О.Я. е против решение №260872 от 01.06.2021
г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, с която е
отхвърлен иска по чл.422 ГПК, във вр. с чл.92,ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че за „АРКА КОНСУЛТ“-ЕООД съществува вземане към „СИ
БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“-ООД в размер на 38 153,47 лева,
съставляваща ½ част от неустойка, начислена съобразно §3 от Допълнително
споразумение от 27.07.2017 г. към Договор за консултантска дейност и
строителен надзор от 13.01.2017 г. Решението е обжалвано единствено в
тази отхвърлителна част, както и в частта за разноските.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като жалбата е
подробно мотивирана. Моли съда да отмени решението в обжалваната
отхвърлителна част и уважи предявения иск за неустойка изцяло, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение до окончателното погасяване на задължението.
Препис от жалбата е връчен на другата страна /ответника/, но в
законния срок отговор не е постъпил.
Във въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският Апелативен съд, търговско отделение, 9-ти състав,
като провери обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в
жалбата, доводите, развити в отговора и събраните доказателства,
приема следното:
И двете въззивни жалби са процесуално допустими като подадени от
надлежни страни в законния срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Въззивният съд намира, че на база събраните по делото писмени
доказателства и заключението на съдебно-техническа оценителна експертиза,
първоинстанционният съд е изяснил цялостно и обстойно релевантните за
спора факти, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите в тази им част /установителната част на решението/, които изцяло
споделя.
По жалбата на „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“-ООД против
решението в осъдителната му част, с която е уважен иска по чл.422 ГПК, във
вр. с чл.266,ал.1, вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД:
За да уважи иска, съдът е съобразил събраните по делото
доказателства, представени от ищеца и е приел, че са налице всички елементи
от фактическия състав на разпоредбата чл.266,ал.1 ЗЗД. Констатирал е, че
ответното дружество „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД е получило
препис от ИМ на 17.12.2020 г., като 2-седмиченият срок за отговор по чл.367
2
ГПК е изтекъл на 31.12.2020 г., а такъв е постъпил едва на 07.01.2021 г., което
го прави просрочен с всички процесуални последици от това. Приел е, че
просроченият отговор не може да предизвика обсъждане на доводите и
възраженията, направени в него, както и приемане на поискани доказателства,
тъй като това право на ответника е преклудирано.
За да уважи този иск, първоинстанционният съд е приел, че страните
са обвързани от валидно възникнало облигационно отношение, породено от
Договор за консултантска дейност и строителен надзор от 13.01.2017 г . и
допълнителни споразумения към него съответно от 27.07.2017 г. и от
19.12.2019 г., изпълнение на договорената работа от изпълнителя-ищец
„АРКА КОНСУЛТ“ ЕООД (чл.258 ЗЗД) и приемането й от поръчващия „СИ
БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД (чл.264 ЗЗД), както и че възнаграждение
за извършената работа не е заплатено от ответника в уговорените срокове,
като липсват доказателства и твърдения в тази насока.
Констатирайки, че договора от 13.01.2017 г. и допълнителното
споразумение от 27.07.2017 г. са подписани за дружеството възложител „СИ
БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД от лицето Д. П., която не е негов законен
представител и към този момент не е имала надлежно пълномощно да
обвързва дружеството с договорни задължения, съдът се е позовал на
разпоредбата на чл.301 ТЗ като е приел, че сключването на договора от
13.01.2017 г. е станало известно на търговеца най-късно към датата
27.07.2017г., когато между страните е подписано допълнително
споразумение, посредством което са извършени предоговаряния на една част
от условията по договора. Това допълнително споразумение отново е
подписано за възложител от лицето Д. П., но към този момент тя вече е
притежавала надлежно учредена й от законния представител на „СИ БИ
ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД представителна власт да сключва
споразумения по вече сключени договори, както и да изменя и прекратява
такива. Това пълномощно е от 07.04.2017 г. Веднага след узнаването на този
факт /сключването на договора от 13.01.2017г./, по делото няма данни
търговецът да се е противопоставил на извършената от негово име сделка,
което означава, че същият я е потвърдил.
Съобразявайки многобройните и убедителни писмени
доказателства, представени с исковата молба, съдът без колебание е
заключил, че изпълнителят „АРКА КОНСУЛТ“-ЕООД надлежно и в
пределите на разписаните за това срокове е осъществил изпълнение на
задължението си по предоставяне на услугите, предмет на договора. Няма
данни за компрометиране качеството на услугата, което да доведе до
необходимост от поправка на същата, или до намаляване на уговореното
възнаграждение. Всички съставени актове по строителството са разписани от
възложителя „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД без да са направени
забележки относно дейността по реализирания строителен надзор върху
обекта. Съдът е приел, че най-ярка подкрепа на извода, че работата е била
изпълнена и приета съгласно установените с договора условия е подписаното
3
на 19.12.2019 г. допълнително споразумение, където страните са
констатирали изпълнение на възложената консултантска дейност и дейност по
строителен надзор по договора и наличие на реализиране на предпоставките
за заплащане в полза на „АРКА КОНСУЛТ“-ЕООД на първите две вноски по
уговореното възнаграждение за тези услуги, а именно сумата от 31 005,07 лв.
с вкл. ДДС. Това споразумение отново е подписано от лицето Д. П., за която
се установява, че е действала от името на „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“
ООД в качеството й на надлежен пълномощник с представителни права,
произтичащи от Пълномощното от 07.04.2017 г. Съдът е заключил, че това
споразумение обвързва страните с направените в него констатации и има
характер на извънсъдебно споразумение по смисъла на чл.365 ЗЗД.
Съдът е приел също, че вземането за възнаграждение е
изискуемо. Тази изискуемост е призната да е настъпила на падежи с дати –
18.12.2017 г. и 03.08.2018 г., като това е направено по силата на подписаното
между страните допълнително споразумение от 19.12.2019 г. Очевидна е била
волята на страните с подписването на това споразумение да променят крайния
срок за изпълнение на задължението на възложителя за заплащане на 90 % от
уговореното с договора от 13.01.2017 г. възнаграждение за предоставената му
от изпълнителя услуга, като са установили същия с предел 31.12.2019 г. По
делото няма данни за предприето изпълнение от страна на възложителя нито
в рамките на уговорения със споразумението срок, нито до настоящия
момент. Липсват и твърдения в тази насока.
Убедителни мотиви са изложени и по отношение на възражението на
ответника досежно това, че ищецът е цедирал вземането си по договора от
13.01.2017 г. н друго дружество - „КЕПИТЪЛ ФАНД“-АД и вече не бил
носител на вземането. Съдът е установил, че цесията е съобщена надлежно на
длъжника от цедента. По см. на задължителните указания, дадени в т.10б от
ТР №4 по т.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на
частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на
заявител и указанията по чл.415, ал.1 ГПК се дават от съда на цедента, който
е легитимиран да предяви иска, то заявлението за издаване на заповед по
чл.417 ГПК е подадено от цедента, както и установителния иск. Разбира се,
напълно допустимо е иска да се предяви и от цесионера при спазване на срока
по чл.415, ал.1 ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване
на указанията на съда на цедента. Единствената особеност при тази втора
хипотеза е, че в диспозитива на съдебното решение по установителния иск
съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по
издадената заповед за изпълнение. Цедирането на вземането за
възнаграждение по чл.266 ЗЗД е факт, настъпил в хода на процеса и на общо
основание приложение намира правилото на чл.226, ал.1 ГПК.
С тези мотиви съдът е приел, че предявения установителен иск по
чл.422 ГПК, във вр. с чл.266 и чл.79,ал.1 ЗЗД в размер на 31 005,07 лв.,
представляващ незаплатена част от уговорено възнаграждение за извършена
консултантска дейност и строителен надзор съгласно Договор от 13.01.2017 г.
4
и допълнителни споразумения към него от 27.07.2017 г. и от 19.12.2019 г., е
доказан по своето основание и размер и следва да бъде уважен изцяло.
Този извод напълно се споделя от въззивния съд и липсват
основания за отмяна или изменение на обжалваното в тази част решение.
Във въззивната жалба на „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД се
съдържат оплаквания, които са поддържани и пред първата инстанция в късно
представения отговор на ИМ. Въззивникът е въвел възражение, че договора
от 13.01.2017 г. и допълнително споразумение от 27.07.2017 г., на които се
основава главния иск, са подписани от лице без представителна власт за това
действие, поради което били нищожни на основание чл.26,ал.2, предл.2 ЗЗД
поради липса на съгласие; че от представеното по делото пълномощно на
лицето П. не личи тя да има права да сключва договор от естеството на
подписания от нея; че с това пълномощно от името на въззивника, не са
потвърдени извършваните преди тази дата действия от лицето П. от негово
име; че даденото пълномощно от 07.04.2017 г. в полза на подписалото
договора лице Д. П. по-късно било оттеглено с връчена й нотариална покана
от 30.07.2019 г.; че за ищеца липсва материалноправна и процесуалноправна
легитимация за предявяване на исковете, тъй като той е прехвърлил
вземанията си на трето лице, преди подаване на исковата молба.
С оглед констатацията, че отговор на исковата молба е депозиран след
изтичане на законосоустановения срок по чл.367 ГПК и с оглед разпоредбата на
чл.370, вр. с чл.367, ал.1 от ГПК се налага изводът, че въззивникът е загубил
възможността да противопоставя възражения срещу предявения иск. В този
смисъл е формираната константна практика по въпроса за процесуалната
преклузия. Така в мотивите в на решение №281/24.01.2019 г. по т.д. № 675/2018 г.
на ВКС, II т.о., е прието, че съгласно разпоредбата на чл.133 във вр. с чл.131, ал. 2,
т.5 ГПК, респ. чл.370, във вр. с чл.367, ал.1 ГПК, с изтичане на срока за отговор
се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения,
основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно
възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това
означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи
всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи
обстоятелствата, от които претендираните права произтичат и съответните
въведени от страните възражения. За да обоснове формиралата се в сочения
смисъл константна практика на ВКС, съдът, постановил горното решение е
обосновал възприемането й както с т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС, така с множество постановени от върховната съдебна
инстанция решения по отделни казуси: решение №172/31.05.2014 г. по гр.д.
№6229/2014 г. на IV г.о.; решение № 382/06.01.2015 г. по гр.д. №1558/2014 г. на IV
г.о.; решение № 228/20.12.2010 г. по т.д. № 530/2010 г. на II т.о.; решение
№83/29.04.2014 г. по гр.д. № 463/2013 г. на III г.о.; решение №56/28.06.2016 г. по
т.д. №3591/2014 г. на I т.о.; решение №40/13.05.2011 г. по т.д. №384/2010 г. на
решение №173/17.01.2012 г. по т.д. №965/2010 г. на I т.о.; решение
№54/20.07.2012 г. по т.д. №336/2011 г. на I т.о; решение № 3/06.02.2012 г. по гр.д.
5
№189/2011 г. на I г.о.; решение №48/25.04.2014 г. по гр.д. №2410/2013 г. на I г.о.;
решение №315/12.03.2014 г. по гр.д. №6752/13 г. на I г.о; определение
№779/30.10.2019 г. по гр.д. № 2696/2019 г. на IV г.о.; определение
№423/01.07.2019 г. по т.д. № 2562/2018 г. на II т.о. и др.
При така формираната и последователна съдебна практика относно
момента на настъпване на преклузията за заявяване на фактически и правни
възражения от страна на ответника в производството, и предвид заявяване на
всички възражения от страна на въззивника „СИ БИ ГЛОБАЛ
ИНВЕСТМЪНТ“ ООД след изтичане на законовия срок за това (при това
една част от тях едва с подадената въззивна жалба), се налага единственият
възможен извод, че първоинстанционният съдебен акт не може да се
основава на тези възражения. Поради това оплакванията, съдържащи се във
въззивната жалба, не са от естество да обосноват порок, водещ до отмяна на
обжалваното решение.
Предвид изложеното въззивният съд намира тази въззивна жалба за
неоснователна. Обжалваното в осъдителната част решение следва да бъде
потвърдено като правилно, обосновано и съобразено със закона.
По жалбата на „АРКА КОНСУЛТ“ ЕООД против решението в
отхвърлителната му част, с която е отхвърлен установителния иск по чл.422
ГПК, във вр. с чл.92,ал.1 ЗЗД:
Съдът е отхвърлил този обективно съединен иск за сумата от 38 153,47
лв. приемайки след извършена служебна преценка, че неустоечната клауза на §3
от Допълнително споразумение от 27.07.2017 г. към Договора от 13.01.2017 г. е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Съдът правилно е обосновал, че преценката относно валидността на тази
разпоредба следва да се извърши при съпоставка на функциите на неустойката
като правен институт (обезпечителна, обезщетителна и санкционна), съотнесена с
принципа за справеделивост между правните субекти; че преценката е
конкретна и се извършва към момента на сключване на договора , на базата на
примерно посочени критерии, съдържащи се в т.3 на цитираното ТР №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Съдът е приел, че в уговорената от страните клауза на §3 от
Допълнително споразумение от 27.07.2017 г. размерът на неустойката е фиксиран
на 0,5% на ден върху неизплатената част от дължимото възнаграждение, без да е
поставен краен предел на срока, за който неустойката може да бъде начислявана,
нито на нейния размер. С оглед на това решаващият състав е приел, че по
уговорения между страните начин на изчисление на неустойката, за една година
забава, нейният размер би достигнал 182,5% от размера на забавеното вземане,
което надвишава със 17 пъти размера на законната лихва за парично вземане,
уредена в чл.86, ал.1 ЗЗД. Поради изложеното, уговорения между страните начин
на начисляване на неустойката за забавено изпълнение и липсата на граница, при
достигането на която нейното начисляване се преустановява, обуславял
6
възможност за достигане на състояние на неоснователно обогатяване на
кредитора. От мотивите ясно личи, че е приел уговорената неустойка за
прекмерна. Така мотивиран, съдът е приел, че разпоредбата на §3 от
допълнително споразумение от 27.07.2017 г. към Договора за консултантска
дейност и строителен надзор от 13.01.2017 г. накърнява добрите нрави - принципа
на справедливостта, поради което същата е нищожна на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД.
Въззивният съд не споделя този извод.
Както е установено от първоинстанционния съд, с Допълнителното
споразумение от 27.07.2017г. към Договора от 13.01.2017 г., с §3 е направено
изменение на клаузата за дължима неустойка от възложителя в хипотезата на
забавяне в плащането на уговорения размер на възнаграждението /разпределено за
плащане на вноски/, като е предвидено, че възложителят отговаря пред
изпълнителя за неустойка в размер на 0,5 % на ден от забавената сума.
С ТР №1/ 15.06.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС са
дадени задължителни за съда разяснения, че прекомерността на неустойката
не я прави a priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Не е
нищожна и неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран
срок, до който тя може да се начислява.
Константна и последователна е съдебната практика на ВКС, че
липсата на граница на нарастване на неустойката не обосновава
противоречие на неустоечната клауза с добрите нрави. В този смисъл са
Решение №46 от 22.06.2010 г. по т.д. № 563/2009 г., на I т.о. на ВКС, Решение
№137 от 12.10.2015 г. по т.д. № 2618/2014 г. на I т.о, в което е прието, че "...
Уговорката е за начисляване на неустойка според дните на забавата, поради
което преодоляването на нарастването на размера й, е предопределено от
точното изпълнение на паричното задължение, което е изцяло по волята на
страната по договора. Неудържимото нарастване и като последица от това
несъразмерността с главницата са резултат на липсата на краен предел и
фиксиран срок за начисляване на неустойката. Тези обстоятелства са
изключени като критерии при преценката за нищожност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави".
С оглед изложеното, извеждайки преценка за нищожност на
разпоредбата на §3 от допълнително споразумение от 27.07.2017 г. към
договора от 13.01.2017 г., поради обстоятелството, че страните не са
уговорили краен предел за начисляването на неустойката, съдът е допуснал
нарушение на материалния закон.
Не е от естество да обоснове нищожност на договорената между
страните неустойка в §3 и изведена от съда значителна разлика между размера за
неустойката и размера на законната лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Съотношението
между тях е от значение единствено при преценката за прекомерност на
уговорената неустойка, но не и за валидността на неустоечната клауза. Тази
преценка, както е константно застъпено в практиката, се извършва към момента
7
на настъпване на неизпълнението, докато валидността на разпоредбата се
преценява към момента на сключване на договора. При това, намаляването на
неустойката поради прекомерност, на основание чл.92, ал.2 от ЗЗД, не може да
бъде извършено по почин на съда, без нарочно искане в този смисъл и надлежно
доказване на размера на реално претърпените вреди от страна на длъжника. Освен
това, с оглед търговското качество на страните в производството и естеството на
сделката като търговска, разпоредбата на чл.309 от ТЗ отрича възможността за
намаляване размера на неустойката поради прекомерност.
В Определение №376 от 13.07.2018г. по т.д. №3035/2017 г. на ВКС, I т.о
е прието, че „Само по себе си обстоятелството, че дневният размер на уговорената
неустойка надвишава обезщетението в размер на законната лихва по чл.86 от ЗЗД,
определена от Министерския съвет по силата на законовата делегация по ал.2 на
същия член, не обуславя извод за нейната недействителност поради накърняване
на добрите нрави. Законната лихва, която се дължи ех lege за обезщетяване на
мораторните вреди от неизпълнението на парично задължение, не представлява
базисен критерий за преценяване на съответствието на размера на уговорената
между страните неустойка с принципа на еквивалентност и добросъвестност при
сключване на договорите, чието нарушаване обуславя наличието на основанието
за нищожност по чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД. Затова съизмеряването на
уговорената неустойка със законната лихва за същия период само по себе си не е
от естество да обоснове извод за нищожност на неустоечната клауза като
противоречаща на добрите нрави. Противното разбиране би обезсмислило
уговарянето на мораторна неустойка за неизпълнението на парично задължение,
при наличието на предвидено в закона обезщетение за същите вреди, което е
дължимо по силата на закона и без да е необходимо изричното му уговаряне.“
Различни съдебни състави са имали повод многократно да
обосноват, че неустойка, равна или надвишаваща по размер уговорената с §3
от допълнително споразумение от 27.07.2017 г. (0,5% на ден от забавеното
плащане) не нарушава принципа на справедливостта. Така с Решение № 99 от
26.07.2013 г. по т. д. № 944/2012 г. на ВКС, I т.о е прието, че „не може да бъде
споделен довода на решаващия състав за нищожност на неустоечната клауза,
поради противоречието й с добрите нрави, тъй като тя не излиза извън
присъщите на неустойката функции - обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. При уговорена неустойка в размер на 0.5% на ден върху размера
на забавената вноска до датата на плащането, не е налице нарушаване на
принципа на справедливост.“ Аналогично с Решение №196 от 06.12.2010 г. по
т.д. № 335/ 2009 г. на ВКС, II т.о е прието, че „ клаузата, според която при
забава на заемополучателя при връщане на заема, той дължи неустойка в
размер на 0.5% за всеки просрочен ден, не може да се приеме за нищожна, на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, независимо
от липсата на краен момент за начисляване. В процеса не е въведено изрично
възражение за прекомерност на неустойката и затова не следва да се
съпоставят настъпилите от неизпълнението вреди към момента на
неизпълнение на договора. Що се касае до изключително високият размер на
8
претендираната неустойка, в случая той е обусловен от продължителното
неизпълнение от страна на заемополучателя за връщане на получената в заем
сума, а не в резултат на начина на уговаряне на неустойката.“
Пак в този смисъл е Решение № 35 от 04.04.2011 г. по т. д. №
831/2009 г. на ВКС, I т.о., с което при уговорена неустойка в размер на 1% на
ден върху размера на забавеното плащане и при претендиран размер,
надвишаващ 5 пъти размера на главницата и 22 пъти размера на
законната лихва, съдът е мотивирал липса на противоречие на неустоечната
клауза с добрите нрави. Аналогичен извод присъства и в мотивите на
Решение №137 от 12.10.2015 г. по т.д. №2618/2014 г. на ВКС, I т.о., в което
съдът е отрекъл да е в противоречие с добрите нрави неустойка в размер на
2% на ден, без предвиден краен срок за начисляване.
Критериите, въз основа на които следва да бъде преценена неустоечната
клауза дали противоречи на добрите нрави, могат да бъдат естеството и размера
на задължението, обезпечено с неустойката; наличието или липсата на други
обезпечения за изпълнение на задължението; вида на уговорената неустойка; вида
на неизпълнението - съществено или незначително; съотношението между
размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението и т.н. В ТР №
1/2010 г. по тълк. д. № 2009 г. на ОСТК еднозначно е изведено, че при конкретната
преценка могат да се използват и други критерии, като се отчетат конкретните за
случая факти и обстоятелства. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции(ТР №1/2010 г.), т.е. уговорена е с цел
облагодетелстване на кредитора, което в настоящия случай не се установява,
тълкувайки разпоредбата във връзка с другите договорни разпоредби и всички
други обстоятелства по сделката.
При тази преценка на първо място следва да се отчете естеството
на задължението. Същото е парично и по отношение на него дефинитивно не
може да настъпи невъзможност за изпълнение (арг. от чл.81, ал.2 ЗЗД). В този
смисъл, при сключването на допълнителното споразумение, страните са
отчели невъзможността за възникване на обективни предпоставки,
обезпеченото с неустойката задължение да не може да бъде изпълнено в срок.
Следва да се има предвид също, че вземането за заплащане на
възнаграждение по договора не е обезпечено по друг начин, извън
договорената неустойка. Същата, изпълнявайки своята обезпечителна
функция, съставлява единственото обезпечение за изпълнителя,
гарантиращо реалното получаване на договорената в негова полза
престация. Това сочи на извод, че при определянето на неустойката, страните
са целели да се ползват от нейната обезпечителна функция, което изключва
уговарянето й с единствената цел обогатяване на "АРКА КОНСУЛТ" ЕООД.
Следва да бъде отчетено и естеството на договорената неустойка.
Същата е мораторна - при забава в изпълнението от страна на „СИ БИ ГЛОБАЛ
ИНВЕСТМЪНТ“ ООД, а не компенсаторна, дължима при презумиране на пълно
9
неизпълнение на възложителя по договора. Освен това, при анализиране клаузите
на договора е видно, че за изпълнителя „АРКА КОНСУЛТ“ЕООД не е предвидена
възможност за прекратяване на договора, дори при пълно неизпълнение от страна
на възложителя.
От значение за преценката за валидност на неустоечната клауза на
§3 е и фактът на сключеното между страните Допълнително споразумение от
19.12.2019 г. С него начислената до момента неустойка е потвърдена от
страните, като те са се договорили ½ част от нея да бъде опростена, в
случай на заплащане на главницата и другата ½ част от начислената
неустойка.
Изложеното по-горе не обосновава извод за противоречие на
уговорената в §3 на Допълнително споразумение от 27.07.2017 г. неустойка с
добрите нрави и принципа на справедливостта в търговските отношения,
както на база широко застъпените в практиката примерни критерии, така и на
база конкретните за настоящия случай факти и обстоятелства.
Предвид изложеното съдът намира, че обжалваното в тази част решение
следва да бъде отменено и постановено друго, с което иска по чл.422 ГПК, във вр.
с чл.92,ал.1 ЗЗД бъде уважен изцяло като основателен и доказан в претендирания
размер от 38 153,47 лв., съставляващ 1/2 част от неустойка, начислена съобразно
§3 от Допълнително споразумение от 27.07.2017 г. към Договор за консултантска
дейност и строителен надзор от 13.01.2017 г., формирана, както следва:
а) ½ част от неустойка за забава на плащането на 35% от
дължимото по договора възнаграждение (10 047,94 лв. без ДДС), начислена за
периода от 19.12.2017 г. до 19.12.2019 г., или сума в размер на 18 337,49 лв.;
б) ½ част от неустойка за забава на плащането на 55% от
дължимото по договора възнаграждение (15 789,62 лв. без ДДС), начислена за
периода от 04.08.2018 г. до 19.12.2019 г., или сума в размер на 19 815,98,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, по което е образувано гр.д. № 3353/2020 г. на СРС (23.01.2020
г.), до окончателното погасяване на задължението.
По разноските:
С оглед изхода на спора, следва да се отмени и решението в частта
за разноските, направени пред първата инстанция, които следва да бъдат
уважени в пълен размер така, както са поискани от ищеца „АРКА
КОНСУЛТ“-ЕООД, в общ размер на 3 509,30 лева, от които 2 909,30 лева
заплатена държавна такса в полза на СГС и 600 лева депозит за съдебна
експертиза. За тази инстанция този жалбоподател не е претендирал разноски.
Така мотивиран, Софийският Апелативен съд
РЕШИ:
10
ОТМЕНЯ решение №260872 от 01.06.2021 г. на Софийски градски
съд, ТО, VI-2 състав, постановено по т.д.№ 1889/2020 г. В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен иска по чл.422 ГПК, във вр. с чл.92,ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че за „АРКА КОНСУЛТ“-ЕООД съществува вземане към „СИ
БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“-ООД в размер на 38 153,47 лева,
съставляваща ½ част от неустойка, начислена съобразно §3 от Допълнително
споразумение от 27.07.2017 г. към Договор за консултантска дейност и
строителен надзор от 13.01.2017 г., както и в частта за разноските, вместо
което в отменените части ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „АРКА
КОНСУЛТ“-ЕООД, ЕИК-********* срещу „СИ БИ ГЛОБАЛ
ИНВЕСТМЪНТ“ ООД, ЕИК-*********, иск с правно основание чл.422 ГПК,
във връзка с чл.92, ал.1 ЗЗД, че „СИ БИ ГЛОБАЛ ИНВЕСТМЪНТ“ ООД
дължи в полза на ищеца „АРКА КОНСУЛТ“-ЕООД сумата от 38 153,47 лв.,
представляваща ½ част от начислена неустойка за забава в плащането на
главното вземане за възнаграждение /31 005,07 лв./, съгласно клаузата на §3
от Допълнително споразумение 27.07.2017 г. към Договор от 13.01.2017 г., за
която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№3353/2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 41 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260872 от 01.06.2021 г. на Софийски
градски съд в осъдителната му част, с която е уважен иска по чл.422 ГПК,
във връзка с чл.266, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „СИ БИ ГЛОБАЛ
ИНВЕСТМЪНТ“ ООД, ЕИК-********* да заплати на „АРКА КОНСУЛТ“-
ЕООД, ЕИК-********* сумата от 3 509,30 лева разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на
предпоставките по чл.280,ал.1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11