Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 09.01.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 1727 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 256251 от 01.11.2017 г., постановено по
гр.д. № 30954/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 85 състав, „Б.П.Б.“ АД
е осъдено да заплати на М.С.М. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 166,
83 евро, представляваща платена в периода 22.05.2012 г. – 22.04.2017 г. при
начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за жилищен кредит №
1052/R/2008 от 09.05.2008
г., ведно със законната лихва от 17.05.2017 г. до окончателното й плащане, като
искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. Със същото решение е
отхвърлен изцяло предявеният от М.С.М. срещу „Б.П.Б.“ АД иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1886, 17 евро, подлежаща на връщане като платена
при начална липса на основание през периода 22.05.2012 г. – 22.04.2017 г. такса
по чл. 15, б. „в“ от договор за жилищен кредит № 1052/R/2008 от 09.05.2008
г., ведно със законната лихва от 17.05.2017 г. до окончателното й плащане.
Ищецът М.М. чрез надлежно упълномощен процесуален
представител адв. Д. е подал в законоустановения срок въззивна жалба срещу отхвърлителните
части на решението. Изложени са подробни съображения, че договореният между
страните лихвен процент не е фиксиран, а е променлив и се формира от обективен
пазарен индекс EURIBOR и надбавка, като в нарушение на постигнатата договореност
и прилагайки нищожната клауза на чл. 13, ал. 5 от договора, банката е събрала
без основание под формата на възнаградителни лихви претендираната в исковата
молба сума от 4 923, 13 евро. Поддържа, че в хода на производството никоя от
страните не е навела твърдения и не е представила доказателства за договорен и
прилаган фиксиран лихвен процент, но въпреки това районният съд е приел, че
оспорената клауза е ирелевантна, тъй като банката не е променяла едностранно
лихвата по кредита поради постигнато между страните съгласие за фиксиран лихвен
процент, което представлява нарушаване на диспозитивното начало в процеса и е довело до неправилност на решението
поради съществено нарушение на процесуалните правила. В тази връзка се позовава
на легалните дефиниции за променлив лихвен процент в пар. 1, т. 5а от ДР на ЗПК
и референтен лихвен процент в пар. 1, т. 6 от ДР на ЗПК и се твърди, че стойността
на първоначалния лихвен процент от 6, 15 % е моментна и се изменя през срока на
договора предвид променливия характер на индекса. Посочва се, че неправилно
съдът е коментирал клаузи от общи условия, тъй като никоя от страните по делото
не е твърдяла към договора за кредит да са приложими такива, нито общи условия
са били приложени по делото. Вместо това районният съд не бил обсъдил доводите
за неравноправност на клаузата от договора, която предвижда съобразяване на
лихвения процент с измененията на референтния лихвен процент EURIBOR само когато
тези изменения са в полза на търговеца и във вреда на потребителя, като се моли
въззивният съд да се произнесе по неравноправността на чл. 13, ал. 5 от
договора. Изложени са и подробни съображения са неправилност на извода на
районния съд, че в случая намират приложение изключващите неравноправността
законови разпоредби. Тъй като посочената клауза от договора е неравноправна и
нищожна, според въззивника на възстановяване подлежат както платените лихви в
резултат на увеличението на лихвата по кредита без да е налице съответно
увеличение на EURIBOR, така и
платените лихви поради непонижаването на лихвения процент при съответното
понижаване на EURIBOR. Поддържа се също така, че
оспорената договорна клауза не е индивидуално уговорена, както и че не е
изложена на ясен и разбираем език. По отношение платените суми за такси по чл.
15, б. „в“ от договора се излагат доводи за неравноправност на клаузата. Твърди
се, че в договора следва да са конкретно посочени всички услуги, за които се
дължи таксата, а при оспорване, че дадена такса е платена без основание в
тежест на получателя на плащането е да докаже, че е предоставил конкретна услуга,
за която таксата е била заплатена. В конкретния случай банката не била доказала
да е предоставила услугата по чл. 20, ал. 3 от договора, за която е дължима
таксата, поради което платените суми подлежали на връщане. Евентуално се
поддържа, че клаузата на чл. 15, б. „в“ е неравноправна, тъй като с нея се
вменява задължение на потребителя за ежемесечно заплащане на такса за
управление в размер, необвързан с размера на остатъчната главница, нито с
размера на евентуалните административни разходи и въпреки че веднъж вече е
платил такса за управление по чл. 15, б. „б“. По изложените съображения се моли
решението да бъде отменено в отхвърлителните част и исковете да бъдат уважени в
пълния предявен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответното дружество „Б.П.Б.“
АД чрез адв. Кеседжи е подало отговор на въззивната жалба, с който моли
решението да бъде потвърдено в обжалваните части. Твърди, че след подаването на
исковата молба на 28.06.2017 г. банката е възстановила на ищеца сумата от 619,
85 евро, което обстоятелство правилно е било взето предвид от районния съд и в
тази част на практика ищецът иска да му се присъди нещо, което е вече платено.
Поддържа, че неправилно въззивникът се позовава на разпоредби от ЗПК (отм.),
който е неприложим към процесния кредит на основание чл. 3, ал. 2, т. 5 и ал.
5, т. 1 ЗПК (отм.), като приложим всъщност бил ЗЗП. Намира за правилни изводите
на съда, че чл. 13, ал. 5 и чл. 15, б. „в“ от договора не са неравноправни.
Излага доводи, че в чл. 13, ал. 1 от договора е уговорен минимално приложим
лихвен процент като с последващите разпоредби се пояснява как е формиран този процент.
В тази връзка се поддържа, че правилно районният съд бил приел, че банката не е
променяла едностранно лихвата по кредита, поради което е ирелевантно дали чл.
13, ал. 5 от договора е валидна клауза или не. Изложени са подробни доводи за
това, че цитираната клауза не е неравноправна, тъй като за кредитополучателя е
съществувала възможност да предоговори и промени условията по договора, но той
не е предприел такива действия, както и че сключеният договор не е при общи
условия, а е типов, но при него също има възможност за промяна на първоначално
предоставените от кредитополучателя условия. Твърди се, че възможността за
изменение на прилагания лихвен процент съществува при наличието на точни и
обективни критерии, които не зависят от нея, а се дължат на външни причини,
породени от въздействието на свободния пазар.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната
му част. Разгледано по същество, решението е частично неправилно по следните
съображения:
Между страните не се спори, че на 09.05.2008 г. те са
сключили договор за жилищен кредит № 1052/R/2008, по силата на който
банката е предоставила на ищеца кредит в размер на 65 000 евро, като
кредитополучателят се е задължил да го изплати в срок от 192 месеца от датата
на първото по ред усвояване на месечни погасителни вноски съгласно погасителен
план, приложение към договора, който не е представен по делото.
В чл. 13, ал. 1 и ал. 3 от договора е посочено, че за
ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишен лихвен процент в
размер на 6, 15 %, който е формиран от базовия лихвен процент на банката по
жилищни кредити в евро, валиден след 15.10.2007 г., намален с промоционален
процент 0, 25 %. Съгласно ал. 4 базовият лихвен процент по жилищни кредити в
евро, валиден след 15.10.2007 г., се формира от 3-месечния EURIBOR плюс надбавка
от 3, 9 %, като за изчислението на лихвата по договора за стойност на
тримесечния EURIBOR е приета 2, 5
%. В ал. 5 е посочено, че минималната приемлива за банката стойност на
тримесечния EURIBOR е 2, 5 %,
като банката има право по време на действие на договора едностранно да променя
размера на приложимата лихва, в случай че 3-месечният EURIBOR достигне нива
с 0, 25 процентни пункта по-високи от посочените. Тази промяна в лихвения
процент влиза в сила за страните от деня на приемането му от банката, за което
тя уведомява кредитополучателя чрез съобщения в банковия салон и в интернет
страницата на банката. Съгласно чл. 23, ал. 2 в случай че банката упражни
правото си по чл. 13, ал. 5, погасителният план ще претърпи изменение, като
банката уведомява кредитополучателя за промяната чрез съобщения в интернет
страницата на банката или по друг подходящ начин.
В чл. 15 страните са се уговорили, че кредитополучателят
заплаща на банката следните такси: а) такса за разглеждане на документите
според Тарифата на банката към момента на подаване на документите за кредит; б)
еднократна такса за управление в размер на 1, 25 % върху размера на кредита и
в) месечна такса за управление на кредита в размер на 0, 095 % от първоначално
отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всеки следващ месец, платима
ежемесечно на датата на падежа, ведно с лихвата и съответната част от
главницата. В чл. 20 е посочено, че за срока на кредита кредитополучателят дава
съгласие банката да сключи задължителни застраховки „Имущество“ и „Живот“ в
полза на банката от негово име, за своя сметка и в своя полза, като разходите
за тези застраховки се покриват от таксата по чл. 15, б. „в“.
Въззивният съд приема, че по делото е несъмнено
установено, че страните са сключили договор за банков кредит, като между тях не се спори,
че банката кредитор е изпълнила задължението си да отпусне уговорената парична сума.
Спорът между страните е съсредоточен върху това какъв е
размерът на възнаградителната лихва за
процесния период съобразно клаузите на сключения договор и дали кредитополучателят
е платил без основание част от възнаградителната лихва поради нищожност на чл.
13, ал. 5 и такса по чл. 15, б. „в“ от сключения между страните договор.
В конкретния случай ищецът се позовава на неоснователно
обогатяване поради изначална липса на основание за банката да получи сумата от 4 923,
13 евро, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по сключения
договор за кредит за периода 22.05.2012 г. – 22.04.2017 г., тъй като чл. 13,
ал. 5 от договора за кредит представлява неравноправна, а следователно и
нищожна клауза, както и сумата от
1 886, 17 евро, представляваща недължимо платена такса за управление на
кредита по чл. 15, б. „в“ от договор за кредит за периода 22.05.2012 г. –
22.04.2017 г.
Така предявените искове са с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.,
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго като основанието трябва да
липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е било
да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на
процесната сума, а ответникът – да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото.
След анализ на описаните разпоредби от договора за
кредит въззивният съд намира, че годишният лихвен процент от 6, 15 % е минимално
приложимият за процесния договор и е уговорен като променлив с предвидена
възможност само за увеличаването му, тъй като базовият лихвен процент е
уговорен като негов променлив компонент и се определя въз основа на тримесечния
EURIBOR. В договора е
изрично посочено, че лихвеният процент от 6, 15 % е формиран от базовия лихвен
процент по жилищни кредити в евро, който се формира от тримесечния EURIBOR, за който е
приета стойност от 2, 5 % и надбавка от 3, 9 %, които са намалени с промоционален
процент от 0, 25 %. В чл. 13, ал. 5 от договора е посочено, че „минималната
приемлива за банката стойност“ на тримесечния EURIBOR е 2, 5 % като
банката има право едностранно да променя размера на приложимата лихва, ако тримесечният
EURIBOR достигне нива
с 0, 25 % по-високи от посочените в договора.
От приетото заключение на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза, което след преценка по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, се установява, че общият размер на събраните от
банката суми за лихви за процесния период 22.05.2012 г. – 22.04.2017 г. е
10 859, 87 евро. Вещото лице е изчислило, че при прилагане на
действителните стойности на тримесечния EURIBOR на първия
работен ден от съответния месец, за който се отнася вноската, увеличен с надбавка
3, 9 % и намален с 0, 25 %, общият размер на дължимите лихви за процесния
период би бил 4 964, 23 евро. При преизчисляване на погасителния план за
същия период с минимален годишен лихвен процент 6, 15 % се получава общ размер
на дължимите лихви 10 073, 19 евро, при което се получава разлика с реално
платените от ищеца лихви в размер на 786, 68 евро. Видно от изготвените от
вещото лице таблици, за периода 22.05.2012 г. – 22.07.2014 г. банката е
прилагала спрямо процесния договор за кредит годишен лихвен процент от 6, 90 %,
а в периода след 22.07.2014 г. – 6, 15 %. Между страните не се спори, а и
вещото лице също е посочило, че на 28.06.2017 г. банката е възстановила на
ищеца сумата от 619, 85 евро с основание: „надвнесена сума по дог. за жилищен
кредит № 1052/R/2008 от
08.05.2008 г. за периода 22.04.2012 г.“, като тази сума не е била взета предвид
от вещото лице при извършените изчисления. Съгласно приетото заключение общият
размер на събраната от банката такса, предвидена в чл. 15, б. „в“ от договора, в
процесния период е 1898, 15 евро.
Настоящият съдебен състав приема, че ищецът се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Страните по договора за кредит
са потребител
и доставчик на финансови услуги по смисъла на § 13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП. Условията по
процесния договор като предварителни и едностранно формулирани от кредитора типови
уговорки,
не са индивидуално уговорени. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чрез който в българското
законодателство е транспониран чл. 3 от Директива 93/13/ ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определените
неизчерпателно посочени от законодателя хипотези, между които – предвидената от
търговеца възможност да променя едностранно условията по договора въз основа на
непредвидено в него основание. По силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите с потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на
по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията
му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без
да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови
кредити, не следва
да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на които се основават
отношенията между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на
закона.
Въззивният съд не споделя извода на районния съд, че чл.
13, ал. 5 от процесния договор за кредит не е неравноправна клауза, както и че
договорът попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, тъй като има за
предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения
процент на финансовия пазар.
Съгласно разясненията, дадени в Решение № 95/13.09.2016 г. по
т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., съпоставката
на характерните белези на договора за банков кредит и правната му
характеристика като разновидност на договора за заем като двустранен, каузален, възмезден,
консенсуален и формален договор с легално определените в чл. 3 от Закона за пазарите
на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/2007 г./, финансовите инструменти,
възприети по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично предлагане на
ценни книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т.50, б.”а” – б.”д” на чл. 3 от Регламент /ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП
и на Съвета, дава основание да се приеме, че договорът за жилищен ипотечен
кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което
за него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира също така, че в чл. 13,
ал. 5 от процесния договор е уредено правото на банката едностранно да променя
годишния лихвен процент, когато тримесечният EURIBOR достигне нива
с 0, 25 % по-високи от посочените в договора. Посочената клауза от договора
предвижда единствено задължително увеличение на годишния лихвен процент, не и реципрочната
хипотеза за неговото намаляване в интерес на кредитополучателя. По този начин
банката е обезпечила за себе си правото произволно да увеличава годишния лихвен
процент с цел реализиране на търговска печалба. Същевременно не е предвидена
възможност за кредитополучателя да се откаже от договора за кредит, ако
вследствие на увеличаването стойността на годишния лихвен процент,
окончателната сума е значително завишена в сравнение с уговорената при
сключването на договора. Тази уговорка не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на банката и кредитополучателя. Съобразно разясненията, дадени в Решение № 236 от 20.12.2016 г. по
т.д. № 3082/2015 г. на ВКС, II
Т.О., клауза, при която е предвидена единствено възможност
за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения
процент без да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане
на лихвения процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на
цената/, би могла да доведе до значително неравновесие между правата на
потребителя и тези на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс
би могъл да нарастне значително, с което да се увеличи значително и цената на
услугата по банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена бъде
запазена при последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би довело
до несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В цитираното
решение е посочено още, че неравноправността на такава клауза произтича от липсата на
реципрочност за намаляване на цената на услугата, като според Върховния касационен
съд възраженията на банката, че с подобни уговорки се цели единствено да бъде гарантирано
заплащането на минимално фиксирано с договора възнаграждение, както и че
клаузата само разпределя риска между страните по договора от промяна на
лихвения процент, са неприемливи.
Въззивният съд намира и че в конкретния случай
разпоредбата на чл. 13, ал. 5 не предвижда достатъчно ясен механизъм как се
извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл
на потребителя не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна
информация за методологията на увеличението. Такива са и разясненията в Решение № 95/13.09.2016 г. по
т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., в което е посочено, че с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено
изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид
възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които
може да се променя последната до пълното погасяване задължението на
кредитополучателя. Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите условия да се съдържат
кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на
съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето
на договора. Методът
на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка.
Това разбиране е застъпено последователно в практиката
на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г.О., Решение
№ 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на
ВКС, I Т.О. и Решение № 165/02.12.2016
г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I Т.О, в които е
разяснено, че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за
начина на формиране на едностранно променената лихва, както и липсата на възможност за
реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, води
до неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени
критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за
неравноправност, по следния начин: дали „изменението на цената да се дължи на външни причини, които
не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи
от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий
за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и
че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока
(решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право
да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида
на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от
ЗПП)“.
В цитираното по-горе Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О. е посочено още, че когато за банката не е уредено
задължение за намаляване на лихвения процент при намаляване на приложимия
индекс, съответните договорни клаузи не съответстват на общото изискване за
добросъвестност, като в тази връзка върховният съд отчита двустранния възмезден характер на
банковия
кредит с кредитополучатели физически лица. В решението изрично е отбелязано,
аналогично на процесния случай, че от неоспореното заключение на съдебно-икономическа
експертиза, в съответния процесен период релевантните индекси са се
изменяли не само в посока на тяхното увеличение, но и в посока намаляване, но това обстоятелство не
е било взето предвид от банката.
Както беше посочено по-горе, от заключение от на вещото
лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в периода
22.05.2012 г. – 22.07.2014 г. банката е прилагала по-висок годишен лихвен
процент от първоначално уговорения в договора, а именно 6, 90 % вместо 6, 15 %,
поради което не може да бъде споделено изложеното в мотивите на обжалваното
решение, че банката не е променяла едностранно лихвата по кредита и
следователно било ирелевантно дали чл. 13, ал. 5 от договора е валидна
договорна клауза. За посочения период ответното дружество едностранно е
увеличило размера на приложимия годишен лихвен процент, т.е. възползвало се е
от дадената му с чл. 13, ал. 5 от договора възможност.
С оглед на изложеното възивният съд намира, че чл. 13,
ал. 5 от процесния договор представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което същата е и нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП. От приетото заключение по ССчЕ се установява, че през процесния
период банката е приложила тази неравноправна клауза като вместо първоначално
уговорения годишен лихвен процент от 6, 15 % е прилагала годишен лихвен процент
в размер на 6, 90 %. Настоящият съдебен състав приема, че уговореният в чл. 13,
ал. 1 от договора годишен лихвен процент в размер на 6, 15 % е приложим за
процесния период, тъй като липсва
установена по допустим начин в договора възможност за едностранна промяна на
лихвата от която и да е от страните. Страните са изявили съгласие, че годишният
лихвен процент, посочен като абсолютна величина в горепосочената клауза, е
минимален при олихвяване на кредита. В този смисъл не може да бъде възприета
тезата на ищеца, че при намаляване на индекса EURIBOR
банката е била задължена да намали годишния лихвен процент. Както беше посочено по-горе, съдът не може да допълва неравноправни
клаузи, а и не би могъл да замества волята на страните по договора и да измени
неговото съдържание извън изрично предвидените в закона хипотези /чл. 299 ТЗ,
чл. 300 ТЗ, чл. 307 ТЗ/, каквито в случая не са налице.
С оглед на така направените
изводи и като взе предвид заключението на вещото лице по ССчЕ настоящият съдебен
състав приема, че ищецът е платил при начална липса на основание възнаградителна
лихва в размер на 786, 68 евро, като от нея правилно районният съд е приспаднал
възстановената от банката на 28.06.2017 г. сума в размер на 619, 85 евро,
поради което въпреки несъгласието с някои от изложените от първоинстанционния
съд мотиви, въззивният съд намира, че правилно искът за връщане на платена без
основание възнаградителна лихва е бил уважен до размера от 166, 83 евро, в
която част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Неправилно районният съд е
отхвърлил изцяло предявения иск за връщане на платената такса за управление на
кредита по чл. 15, б. „в“ от процесния договор. Въззивният съд намира за
правилни изводите в обжалваното решение, че посочената клауза не е неравноправна,
тъй като не нарушава изискванията за добросъвестност и не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните. Предвидените в чл. 15,
б. „б“ и б. „в“ такси са различни и се определят по различен начин, като видно
от чл. 20, ал. 3, с таксата по б. „в“ се покриват разходите за задължителните
застраховки, предвидени в чл. 20, ал. 1, поради което тази такса не е лишена от
правно основание. Същевременно обаче размерът на тази такса се определя като 0,
095 % от първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всеки следващ
месец. От заключението на вещото лице при сравнение между размера на вноските
за главница, посочени в изготвените таблици, се установява, че при промяна в
размера на годишния лихвен процент се променя и размера на частта от
главницата, която се погасява с всяка вноска. Следователно, ако за процесния
период банката е прилагала първоначално уговорения годишен лихвен процент от 6,
15 %, ищецът е щял да погаси по-голям размер от главницата, съответно месечната
такса за управление, която се начислява върху остатъка от кредита, е щяла да
бъде в по-малък размер. По изложените съображения настоящият съдебен състав
намира, че искът за връщане на платена без основание такса по чл. 15, б. „в“ е
доказан по своето основание, като същевременно не са ангажирани доказателства
за неговия размер. В заключението на вещото лице единствено е посочено, че
общият размер на събраната такса за процесния период (при приложените от
банката нива на годишния лихвен процент) е 1898, 15 евро. При така събраните
данни въззивният съд намира, че следва да приложи чл. 162 ГПК, за да определи
размера, до който искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, като вземе
предвид съотношението между общия размер на платената възнаградителна лихва от
10 859, 87 евро и общия размер на дължимата възнаградителна лихва при
прилагане на първоначално уговорения годишен лихвен процент от 6, 15 %
съобразно заключението на вещото лице от 10 073, 19 евро, приложено към
размера на платената такса по чл. 15, б. „в“ от 1898, 15 евро. При така
направените изчисления се получава размер на дължимата такса за управление от
1760, 65 евро, т.е. 137, 50 евро платени повече. С оглед на това първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която искът за връщане на събрана
без основание такса управление по чл. 15, б. „в“ от договора е отхвърлен за
сумата до 137, 50 евро, за която искът е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.05.2017
г., до окончателното плащане на сумата.
С оглед на това следва да бъде
отменена и частта от решението, с която ищецът е осъден да заплати на ответното
дружество разноски за първоинстанционното производство за сумата над 1257, 18
лв. до присъдения размер от 1283, 76 лв., а ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК още 84, 48 лв.
разноски за първоинстанционното производство, съобразно уважената част от
исковете.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да
бъде потвърдено, като правилно.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на въззивника-ищец следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство
разноски съразмерно с уважената част от предявените искове. Ищецът е платил
държавна такса по сметка на СГС в размер на 271, 50 лв. и е представил договор
за правна защита и съдействие, в който е посочено, че уговореното адвокатско
възнаграждение в размер на 3446 лв. е платено изцяло и в брой при сключване на
договора, като в съдебното заседание пред въззивния съд процесуалният представител
на въззиваемата страна-ответник е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Настоящият съдебен състав, като взе предвид
фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че пред въззивната
инстанция е проведено едно открито съдебно заседание и не са събирани нови
доказателства намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде
определено в минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от
2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, равняващо се на
919, 75 лв. Така общият размер на направените от въззивника разноски става
1191, 25 лв., като съразмерно на уважената част от исковете в негова полза
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 53, 24 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответното
дружество следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство,
пропорционално на отхвърлената част от исковете. В представения списък на
разноските дружеството претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в
размер на 836, 56 лв., за което е представило договор за процесуално
представителство и защита с уговорка за заплащане по банков път и преводно
нареждане за същата сума. В откритото съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца изрично е заявил, че не прави възражение във връзка с
размера на претендираните от насрещната страна разноски. С оглед на това, в
полза на ответното дружество следва да бъдат присъдени разноски за въззивното
производство в размер на 816, 06 лв., съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
С оглед цената на исковете на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1, предл. второ ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение № 256251 от 01.11.2017 г., постановено по гр.д. № 30954/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, 85 състав, в частта, в която предявеният
от М.С.М. срещу „Б.П.Б.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане
на платена при начална липса на основание такса по чл. 15, б. „в“ от договор за
жилищен кредит № 1052/R/2008 от 09.05.2008 г. за периода 22.05.2012 г. – 22.04.2017 г.
е отхвърлен за сумата до 137, 50 евро, както и в частта, в която М.С.М. е
осъден да заплати на „Б.П.Б.“ АД разноски за първоинстанционното дело за
разликата над 1257, 18 лв. до присъдения размер от 1283, 76 лв. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на М.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 137, 50 евро, представляваща платена при начална липса на основание
такса по чл. 15, б. „в“ от договор за жилищен кредит № 1052/R/2008 от 09.05.2008
г. за периода 22.05.2012 г. – 22.04.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 17.05.2017 г., до окончателното плащане
на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 256251 от 01.11.2017 г., постановено по гр.д. № 30954/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, 85 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на М.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК още 84,
48 лв. разноски за първоинстанционното производство и 53, 24 лв. разноски за
въззивното производство, пропорционално на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
М.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 816, 06 лв. разноски за въззивното производство, пропорционално на
отхвърлената част от исковете.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.