Р Е Ш Е Н И Е
№ 147
Град Сливен, 04.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 367 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на И.И.Д., ЕГН: **********,
адрес: *** и ЗАД „Армеец“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: ****** срещу Решение № 602 от 29.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 6888/2018 по описа на Районен съд Сливен. С процесното
решение частично е уважен предявеният от И.И.Д. иск срещу ЗАД „Армеец“ АД, с
правно основание § 22 КЗ вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за обезщетение
на неимуществени вреди претърпени болки и страдания следствие настъпила на
09.03.2015г. смърт на В.И.Д. – баба на ищеца, при ПТП от 09.03.2015г., при
което същата като пешеходец била блъсната от лек автомобил „Нисан Примера“,
рег. № СН 6434 АК, управляван от Г.С.Г. в град Сливен, местността „Рамануша“,
като съдът е присъдил обезщетение в размер на 18 000 лева и иск с правно
основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума от
13.12.2015г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил иска за
горницата над 18 000 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева.
Районен съд Сливен е осъдил ЗАД „Армеец“ АД да заплати на И.И.Д. на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1935,00 лева, представляваща деловодни разноски
съобразно уважената част от иска, а ищецът И.И.Д. е осъден да заплати на ЗАД
„Армеец“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 57 лева, представляваща
деловодни разноски съобразно отхвърлената част от иска. Ответникът е осъден да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Районен съд Сливен сумата
от 720 лева държавна такса.
Срещу решението са постъпили две въззивни жалби,
съответно от ищеца и от ответника в първоинстанционното производство.
Жалбоподателят И.И.Д., действащ чрез процесуален
представител адвокат Г.М. ***, оспорва първоинстанционното решение в
отхвърлителната му част като твърди, че същото е неправилно, тъй като присъденото
обезщетение не репарира изцяло понесената от ищеца загуба и решението е
постановено в противоречие със съдебната практика, като излага подробни
аргументи в тази посока. Излагат се съображения, че по делото е доказано, че
между ищеца и неговата починала родственица е имало изградена трайна и дълбока
емоционална връзка като претърпените следствие на тази загуба вреди е следвало
да бъдат обезщетени в пълен обем, съгласно предявения в исковата претенция
размер. Въззивникът моли Окръжен съд Сливен да постанови решение, с което да
отмени като незаконосъобразно процесното решение в обжалваната част и да постанови
ново решение, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира деловодни
разноски за двете инстанции. В жалбата не се сочат нови доказателства и не са
направени доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство ЗАД „Армеец“
АД. Въззиваемият оспорва въззивната жалба и изложените в нея съображения и моли
съда да я остави без уважение. В подкрепа на искането си излага подробни
доводи, че искът не е доказан по основание и размер.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ЗАД „Армеец“
АД, с която се оспорва постановеното решение в осъдителната му част.
Жалбоподателят, ответник в първоинстанционното производство, счита решението за
неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото
доказателства, поради което моли същото да бъде отменено, а предявените искове
да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Въззивникът твърди, че
ищецът в първоинстанционното производство не е доказал наличието на активна
материалноправна легитимация да получи обезщетение за търпени неимуществени
вреди. В тази насока се излагат подробни доводи. Твърди се, че от събраните
гласни доказателства не се установява наличието на дълбока и трайна емоционална
връзка между ищеца и неговата баба. Излагат се съображения, че неправилно
първоинстанционният съд е ценил свидетелските показания като достоверни, тъй
като свидетелите не съобщавали факти, а по-скоро излагали своята собствена
оценка относно обстоятелствата, за които свидетелствали. На следващо място
жалбоподателят релевира довод, че неправилно първоинстанционният съд е
преценил, че е налице покрит застрахователен риск и че е настъпило
застрахователно събитие. Твърди, че към момента на сключване на
застрахователния договор през 2014 година гражданската отговорност на
застрахованото лице не е покривала обезвреда на разширения с Тълкувателно
решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС кръг лица, поради което и
застрахователят не е поел договорно задължение за покриване на този риск.
Доколкото към датата на сключване на процесния договор по задължителна
застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите не е съществувала
обективна възможност гражданската отговорност на застрахования да бъде
ангажирана по отношения на разширения с тълкувателното решение кръг лица, то
волята на страните относно съдържанието на договора не е включвала такъв покрит
застрахователен риск. Оспорва се, че първоинстанционният съд е определил
размера на дължимото обезщетение без да съобрази задължителните указания на
Постановление № 4 от
23.12.1968г. на Пленума на ВС относно съдържанието на понятието „справедливост“
по чл. 52 ЗЗД, което е довело до неправилно определяне на обема на претърпените
от ищеца болки и страдания и неправилното им обезщетяване.
При условията на евентуалност при извод за основателност
на иска се сочи, че първоинстанционният съд, при определяне размера на
дължимото обезщетение, неправилно е стигнал до извода, че в процесния случай не
се прилага разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ. Излагат се доводи, че
доколкото настоящият случай попада в обхвата на посочената норма – ищецът е от
визирания в чл. 493а, ал. 4 КЗ кръг лица и съдебната претенция е предявена в
периода 21.06.2018 г. – 07.12.2018г., е приложимо и ограничението за размера на
обезщетението, който може да се присъди на този кръг лица. Въззивникът навежда
подробни съображения защо определеният в нормата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на
КЗ лимит не противоречи на чл. 9 от Директива 2009/103/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. Посочва,
че при определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд следва да
съобрази установения от районния съд процент на съпричиняване. Претендира
присъждане на сторените в първоинстанционното и във въззивното производство
разноски. В жалбата не се сочат нови доказателства и не са направени
доказателствени или други процесуални искания.
В съдебното заседание въззивникът И.И.Д. чрез
процесуалния си представител поддържа въззивната жалба, поддържа отговора на
въззивната жалба на насрещната страна ЗАД „Армеец“ АД. В хода на устните
състезания процесуалният представител излага становище, че въззивникът е
доказал родствената и емоционална връзка със загиналата при ПТП негова баба
чрез твърденията си и събраните гласни доказателства. Намира, че с оглед
постановките на Тълкувателно решение № 1 от 2016 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на
ВКС първоинстнционното решение в отхвърлителната част е неправилно. Моли същото
да бъде отменено в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът ЗАД „Армеец“ АД не се
представлява от процесуален представител по закон и по пълномощие. По делото е
постъпила молба от последния чрез процесуален представител по пълномощие, с
която същият моли да бъде даден ход на делото в негово отсъствие. Моли съда да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част като
неправилно и незаконосъобразно и да отхвърли предявените искове като недоказани
и неоснователни. Претендира присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа страна:
От
представения и приет по делото Констативен протокол за ПТП с пострадали №
124/09.03.2015г. се установява, а и не е спорно, че
на 09.03.2015г. около 18:40 часа на път SLV- 1083, км 3,5 в тъмната част на денонощието настъпило ПТП между лек
автомобил „Нисан Примера“ с рег. № СН6434АК, управляван от Г.С.Г. от град
Сливен и пешеходец В.И.Д. от град Сливен, при което пешеходката Д. починала
следствие на удара.
С влязла в сила присъда № 33/10.12.2015г. по НОХД № 440 по описа на Окръжен
съд Сливен за 2015 година Г.С.Г. е призната за виновна, затова че на
09.03.2015г. около 18:40 часа на път SLV- 1083, км
3,5 от Републиканската пътна мрежа, източно от град Сливен, в местността „Рамануша“
при управление на МПС лек автомобил „Нисан Примера“ с рег. № СН6434АК е
нарушила правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по
пътищата и по непредпазливост причинила смъртта на В.Й. Д., което деяние
представлява престъпление по чл. 343, ал.1, б „в“, предл. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК.
Между
страните не е спорно, а и от представената и приета като писмено доказателство
по делото комбинирана застрахователна полица № 11114002657881 се установява, че
към датата на процесното ПТП – 09.03.2015г. е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ за
участвалия в произшествието лек автомобил Нисан Примера“ с рег. № СН6434АК,
сключена с въззивника ЗАД „Армеец“ АД, с действащо застрахователно покритие.
В
първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно автотехническа
експертиза, което не е оспорено. От него
се установява следния механизъм на ПТП – лек автомобил Нисан, управляван от Г.С.Г.,
се е движил в посока град Сливен към село Тополчане в тъмната част на денонощието
в посока от запад на изток със скорост на движение около 78 км/ч. Опасната зона
на автомобила при тази скорост е била 69 метра. По това време на същото място
напречно на платното в посока от север на юг се е движила пешеходката В. Д. със
скорост около 3,2 км/ч. В момента на възприемане на пешеходката
автомобилът е бил на 59 метра от мястото
на удара. Водача на автомобила е нямал техническа възможност да предотврати ПТП
при скоростта на движение спрямо момента на осветяване на пешеходката,
доколкото скоростта, с която е управлявала лек автомобил не е била технически
съобразена с разстоянието 59 м., от което водачът обективно е могъл да възприема
обекти на пътното платно, в това число и пешеходката. Установява се, че
пешеходката е имала техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП,
ако се е движила по банкета извън платното за движение и е носила със себе си
светлинен източник.
Настоящата инстанция, при преценка на заключението на съдебната автотехническа
експертиза съобразно правилото на чл. 202 ГПК, намира, че следва да го кредитира, тъй като последното е извършено
обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно
на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че същото е
недобросъвестно или заинтересовано от изхода на спора.
Безспорно е, а и е видно от представеното по делото удостоверение за
наследници, че ищецът в първоинстанционното производство и въззивник в
настоящото И.И.Д. е внук на починалата следствие на процесното ПТП В.Й. Д..
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Р.М.М.
и С.С.Д. се установява, че въззивникът И.Д. е имал добри отношения с баба си,
посещавал я редовно в жилището ѝ в квартал „Клуцохор“ в град Сливен,
носел ѝ храна, лекарства, през зимните месеци ѝ помагал - палел ѝ печката. Установява се, че
след смъртта на дядото семейството на въззивника и той в частност общували по-често
с бабата и полагали грижи за нея. След смъртта на баба си въззивникът станал
затворен, мълчалив, изолирал се като това поведение продължило за период от
около три - четири месеца. Свидетелите споделят, че след този период той отново
възстановил социалните си контакти, станал общителен, виждал се почти всеки ден
с приятелите си.
Настоящата инстанция, при преценка показанията на свидетелите М. и Д. с
оглед всички данни по делото и съобразно чл. 172 ГПК, намира свидетелските
показания за логични, непротиворечиви, взаимнодопълващи се, поради което ги
цени като достоверни, независимо от възможната заинтересованост на свидетелите
предвид обстоятелството, че същите заявяват да са близки приятели на въззивника
И.Д..
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани, а
останалите, които съдът не обсъжда са неотносими към предмета на делото.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема следното от правната страна на спора във връзка
с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Въззивните жалби са
подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани правни субекти срещу акт
на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което са процесуално
допустими. Жалбите са редовни, тъй като
отговарят на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради
което същите следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
При извършена
служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че
първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните си части е допустимо.
Районен съд Сливен е
бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация § 22 КЗ във връзка с 226, ал. 1 КЗ (отм.), във връзка с чл.
45, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно §22 ПЗР на КЗ за застрахователните договори,
сключени преди влизането в сила на КЗ (01.01.2016 г.), се прилага част четвърта
от отменения Кодекс за застраховането (отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015), освен
ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ.
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ урежда право на
увредения, спрямо когото застрахованият е отговорен, да иска следващото му се
обезщетение пряко от застрахователя по „Гражданска отговорност“, като
последният съгласно ал. 2 може да противопоставя възражение, произтичащи, както
от застрахователния договор, така и относими към осъществяването на
отговорността на застрахования. Следователно уреденият в посочената законова
норма фактически състав, пораждащ правото на обезвреда, включва установяване
наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“
между ответника – застраховател и делинквента относно управлявания от последния
автомобил и настъпване на твърдяното увреждащо събитие – в случая описаното в
исковата молба ПТП, в рамките на периода на застрахователно покритие. Наред с
това, доколкото отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер, основанието
на претенцията за обезвреда обхваща и всички юридически факти от състава на
непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, а именно деяние, противоправност на
деянието, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по
аргумент от чл. 45, ал. 1 ЗЗД се презумира до доказване на противното, като в
тежест на ответника чрез провеждане на пълно обратно доказване е да обори
презумпцията, както и да докаже възражението за съпричинияване. Доколкото в процесния случай е налице влязла в сила присъда относно деянието, предмет на спора, съгласно
нормата на чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за гражданския съд относно
обстоятелството дали деянието в извършено, неговата противоправност и
виновността на дееца, следователно в тежест на ищеца е било да установи само наличието на претърпени неимуществени
вреди – болки и страдания, причинна връзка между вредите и деянието. В конкретния случай, доколкото
увреденото лице не е от кръга лица, посочени в Постановление
№ 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на
Пленума на ВС, ищецът следвало да проведе пълно и главно доказване за наличието
на активна материалноправна
легитимация при доказване на предпоставките, посочени в Тълкувателно
решение № 1 от 2016 г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС.
С оглед
процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивните жалби и
отговорите на въззивните жалби, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК,
уреждащ така наречения ограничен въззив, настоящата инстанция счита, че
страните не спорят, че: 1) на
09.03.2015г. около 18:40 часа на път SLV- 1083, км 3,5 в
тъмната част на денонощието е настъпило ПТП между лек автомобил „Нисан Примера“
с рег. № СН6434АК, управляван от Г.С.Г. от град Сливен и пешеходец В.И.Д. от
град Сливен, при което пешеходката Д. починала следствие на удара; 2) към датата на процесното ПТП –
09.03.2015г. е съществувало валидно застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност“ за участвалия в произшествието лек
автомобил „Нисан Примера“ с рег. № СН6434АК, сключена с въззивника ЗАД „Армеец“
АД, с действащо застрахователно покритие.
Правният спор между
страните се концентрира върху обстоятелствата 1) дали сключеният договор за „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите обхваща в застрахователното покритите гражданската отговорност
на делинквента към разширения кръг лица съгласно условията на Тълкувателно
решение № 1 от 2016 г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС; 2) дали въззивникът
(ищец) И.И.Д. е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания следствие смъртта на баба си;
3) дали присъденият размер на обезщетение
от първоинстанционния съд е определен при спазване нормата на чл. 52 ЗЗД и е достатъчен
да репарира причинените неимуществени вреди, респективно дали при определяне
размера на обезщетението следва да се приложи нормата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД
вр. чл. 493а, ал. 4 на КЗ.
На първо място настоящият съдебен състав
намира за неоснователно възражението на въззивното дружество, че договорът за
гражданска отговорност не осигурява застрахователно покритие на гражданската
отговорност на водача към разширения кръг лица, които при доказване на
определени предпоставки имат право на обезщетение за неимуществени вреди. Задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ има за предмет
гражданската отговорност на физическите или юридически лица за причинените от
тях имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и изполването
на моторни превозни средства. Тя покрива риска от обективно съществуващата
вероятност за увреждане на имуществени и неимуществени блага на правните
субекти и няма законово основание в Кодекса за застраховането нейното действие
да бъде ограничено до определен кръг субекти, обстоятелството дали тези субекти
имат право на обезщетение се разрешава от други нормативни разпоредби и не
изключва застрахователното покритие спрямо тези лица.
Тълкувателно решение №
1 от 2016 г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС дава
отговор на въпроса кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение
за причинени неимуществени вреди от смъртта на техен близък - извън лицата,
посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленума на ВС и Постановление
№ 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС, по изключение материална легитимация има
и всяко друго лице (в това число и братята и сестрите, възходящи и низходящи от
втора степен), което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия,
и което търпи от неговата загуба продължителни болки и страдания, които е
справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите си тълкувателното решение изрично
посочва, че за да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди на
родственик извън кръга на лицата, посочени в двете постановления на ВС, следва
да се установи, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на
другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка.
В настоящия случай ищецът и въззивник в настоящото производство е родственик
на починалата – внук. В традиционните за българското семейство отношения
връзките между внуци и баби/дядовци са много близки, топли, обикновено
прародителите полагат грижа за внуците си, когато са малки, а внуците ги
посещават през училищните ваканции, почивните дни, помагат им на старини.
Установява се по делото, че отношенията между ищеца и баба му са били типичните
за съответната степен на родство – двамата са били близки, внукът, особено след
смъртта на дядото, е посещавал баба си, оказвал ѝ помощ за някои битови
дейности. Към момента на настъпване на ПТП той не е живял с баба си, няма
твърдения и данни по делото някога да е живял при нея. Съдът намира, че, въпреки
установената близка връзка между въззивника (ищец) и неговата баба, не се
доказва по делото между тях да е имало толкова силна привързаност, която да е
над обичайната за съответните отношения – няма твърдения по делото бабата да е
отглеждала внука си като малко дете или да са живели в едно домакинство в
някакъв период от живота му, което в общия случай е предпоставка (макар и не
единствена) за изграждане на особено силна връзка между баба и внук. От
свидетелските показания се установява безспорно, че ищецът е имал добри
отношения с баба си и е полагал грижи за нея, но с оглед близката степен на
родственост тези отношения са типични и не обуславят степен на привързаност по -
висока от обичайната. Не се доказва по делото твърдението в исковата молба за
изключително силна и емоционална връзка между ищеца и и баба му, при която
последната е била житейска опора и морална подкрепа за ищеца.
Съдът намира, че по делото не се
доказва и вторият елемент, изискуем за наличието на материална легитимация на
ищеца, а именно интензитета и продължителността на търпените болки и страдания
следствие смъртта на родственика. По делото се установява, че след смъртта на
бабата внукът се е затворил в себе си,
почти спрял да общува с най - близките си приятели, което поведение
продължило между три и четири месеца. Безспорно се установява, че ищецът е търпял болки и страдания от смъртта на баба
си, което е логично и обяснимо предвид близката степен на родство и добрите
отношения между двамата. Доказаните по делото болки и страдания, обаче, не
надхвърлят по степен на интензивност, форма на проявление и времетраене
нормалните за съответните родствени отношения. Изолацията от обичайната
социална среда е нормална психологическа реакция при тежки житейски ситуации,
част от които безспорно е смъртта на близък родственик, не се твърдят и не се
установяват по делото други промени в поведението на ищеца, които да обуславят
по- висока степен на интензивност на болките и страданията и по – дълга
продължителност от обичайната за тези отношения. В тази връзка недоказано и
изолирано остава твърдението в исковата молба, че травмата и болката от
загубата на близкия родственик са налични и към момента на предявяване на иска.
Предвид гореизложеното съдът не намира, че по делото се доказват
изискуемите съгласно Тълкувателно решение № 1
от 2016 г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки за активната
материалноправна легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени
вреди - болки и страдания следствие смъртта на близък родственик. Искът е недоказан
по основание.
Предвид извода на
съда за недоказаност на иска по основание, въззивният съд не
следва да обсъжда оплакването във въззивната жалба на И.И.Д. относно размера на
определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпени от въззивника
неимуществени вреди. Не следва да се обсъждат и изложените във въззивната жалба на ЗАД „Армеец“
АД доводи относно приложението на нормата на § 96, ал. 1 ПЗР на
ЗИД на КЗ, която предвижда ограничение на размера на обезщетението, който следва
да се изплаща на лицата, посочени в нормата на чл. 493а, ал. 4 КЗ, които
принадлежат към разширения кръг правоимащи, към който принадлежи и въззивникът И.Д..
При неоснователност
на главния иск, неоснователен се явява и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на
увреждането 09.03.2015 г. до датата на предявяване на исковата молба
13.12.2018г.
Тъй като правните
изводи на въззивния съд частично съответстват на правните изводи на
първоинстанционния, то и обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,
с която ЗАД „Армеец“ е осъдено да заплати на И.И.Д. на основание § 22 КЗ вр. с чл. 226,
ал. 1 КЗ (отм.) вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 18 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, болки и страдания, ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 13.12.2015г. до
окончателното изплащане на възнаграждението, като в останалата част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
И двете страни в
производството претендират и доказват разноски. Предвид изхода на спора право
на разноски има въззивника ЗАД „Армеец“ АД. Той е поискал присъждане на
разноски и е доказал, че е сторил такива, поради което и на основание чл. 273 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК съобразно изхода на спора следва да му бъде
присъдена сумата от 973 лева.
Същият доказва, че е
сторил разноски в първата инстанция за депозит за свидетел – 20 лева, депозит
за експертиза – 250 лева и юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция в
размер на 300 лева или общо 570 лева, от които съобразно изхода на спора в
първата инстанция са му присъдени 57 лева. За настоящата инстанция въззивникът
претендира и доказва разноски – 360 лева държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. Доколкото въззивникът е юридическо лице, което е представлявано
от юрисконсулт за изчисляване размера на дължимото в настоящата инстанция
юрисконсултско възнаграждение съдът приложи нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр.
чл. 37 от Закона за правната помощ, Последната норма от своя страна препраща
към Наредба за заплащането на правната помощ, съгласно която (чл. 25, ал. 1) за
защита по дела с материален интерес се присъжда възнаграждение в размер от 100
– 300 лева. Във възивната инстанция процесуалният представител на ЗАД „Армеец“
е изготвил въззивна жалба, отговор по въззивната жалба на насрещната страна и
молба за откритото съдебно заседание, предвид което следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. В тази връзка съдът
отбелязва, че съдебните разноски като законна последица
от изхода на правния спор не могат да служат като средство за обогатяване на
едната от страните. Те са последица от неоснователното ангажиране на нейния
патримониум, с оглед организирането на защитата срещу неоснователната претенция
на другата страна. Следователно разноските, които се следват на въззивника
за тази инстанция са 460 лева и 513 лева за първата инстанция съобразно извода
на настоящата инстанция за отмяна на решението на Районен съд Сливен в
осъдителната му част.
Така мотивиран Окръжен съд Сливен
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение
№ 602 от 29.05.2019 г., постановено по гр.д. № 6888 по описа за 2018г. на
Районен съд Сливен в частта, с която
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, ЕИК: *********, седалище и
адрес на управление: ****** е осъдено на основание § 22 КЗ вр. с чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на И.И.Д., ЕГН: **********, адрес:
*** сумата от 18,000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, болки и страдания от настъпила смърт на В.Й. Д. при ПТП,
настъпило на 09.03.2015г. с лек автомобил „Нисан Примера“, рег. № СН6434АК в
град Сливен, м. „Рамануша“ ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сумата, считано от 13.12.2015г. до окончателното изплащане на
задължението, в частта за разноските,
присъдени в полза на И.И.Д., както и в
частта, с която ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК по сметка на Районен съд Сливен сумата от 720 лева – държавна такса, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
искове
с правно основание § 22 КЗ вр. с чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД, предявени от И.И.Д., ЕГН: **********,
адрес: *** срещу Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: ****** за заплащане на сумата от
18 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
болки и страдания от настъпила смърт на В.Й. Д. при ПТП, настъпило на
09.03.2015г. с лек автомобил „Нисан Примера“, рег. № СН6434АК в град Сливен, м.
„Рамануша“, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
сумата, считано от 13.12.2015г. до окончателното изплащане на задължението,
като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 602 от 29.05.2019 г., постановено по гр.д. № 6888 по описа за 2018г. на
Районен съд Сливен в частта, с която
предявените искове с правно основание § 22 КЗ вр. с чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД, предявени от И.И.Д.,
ЕГН: **********, адрес: *** срещу Застрахователно акционерно дружество Армеец“
АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: град София, район „Средец“
са отхвърлени за сумата над 18 000 лева до пълния предявен размер от
20 000 лева, както и в частта,
с която И.И.Д. е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ЗАД
„Армеец“ АД разноски в размер на 57 лева.
ОСЪЖДА
И.И.Д.,
ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „Застрахователно акционерно дружество
Армеец“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: ****** на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 973 лева разноски за първа и въззивна инстанция
съобразно изхода на спора.
Решението подлежи на
обжалване в едномесечен срок от получаването му от страните пред ВКС, при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: