№ 83
гр. Бургас, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на четвърти
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно търговско дело
№ 20212001000205 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на „К. Т.
БАНКА“ АД (н) срещу решение № 138 от 26-ти април 2021 г., постановено по
т. д. № 231/2016 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което предявените
искове от „К. Т. БАНКА“ АД (н) против „Е. П.“ АД (н) като поръчител по
договор за банков кредит и договор за поръчителство от 12.03.2013 г. са
отхвърлени като неоснователни и недоказани и в полза на ответника „Е. П.“
АД (н) са възложени сторените от „К. Т. БАНКА“ АД (н) деловодни разноски
в размер на 855 лв.
Решението се обжалва като неправилно.
Оспорва се основният мотив на съда за неоснователност на предявените
против „Е. П.“ АД (н) искове, поради нищожност на договора за банков
кредит сключен между банката и кредитополучателя „А.“ АД при
заобикаляне забраната по чл. 44, ал. 5 ЗКИ, в действащата към момента на
сключване на договора редакция, с оглед констатираното превишение на
експозицията възлизаща на над 37%, спрямо дела от 25 на сто от собствения
капитал на банката или банковата група. Като приел, че договорът от който
възникват обезпечените задължения е нищожен, съдът е приел, че договорът
за поръчителство сключен с „Е. П.“ АД (н) също не е породил задължение за
1
заплащане на уговорените в него суми. Посочвайки установените по делото
факти относно сключването на 12 февруари 2013 година на договора за
банков кредит с „А.“ АД за 62 000 000 щ. д., от които са усвоени на 19
февруари 2013 г. 61 000 000 щ. д., както и сключването на 12 февруари 2013
година на договор за поръчителство между „К. Т. БАНКА“ АД (н) и „Е. П.“
АД (н) за задълженията по този договор за банков кредит, както и
упражненото от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно
изискуем, във въззивната жалба се поддържа, че неправилно съдът е приел, че
е налице порок на договора за кредит като нищожен съгласно чл. 26, ал. 1,
предл. второ ЗЗД. В тази връзка се поддържа, че в съдебната практика са
изведени следните предпоставки относно заобикалянето на закона като
основание за нищожност на договора, а именно: да са извършени една или
повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителна
правна норма на закона; чрез сделките да е постигнат забранен или
непозволен от закона резултат, като участниците в сделките да съзнават и да
целят именно постигането на този непозволен от закона резултат. В
настоящия случай били сключени две стелки, всяка от които сама по себе си
не противоречи на закона, а именно договор за банков кредит между „К.“ АД
(н) и „А.“ АД, в размер на 62 млн. щ. д., по който е усвоена сумата от 61 млн.
щ. д. и втората сделка - договор за заем, който не е представен по делото, а
именно този, сключен между „Н. П.“ ЕООД и „А.“ АД. Изтъква се, че в
решението липсват мотиви относно начина по който съдът е достигнал до
извода, че „К.“ АД (н) е целяла постигане на противоправният резултат - да
бъде предоставен кредит на „Н. П.“ ЕООД чрез „А.“ АД. По този начин не
била отчетена липсата на изискуемия субективен елемент, а именно всеки
един от участниците по сделката да съзнава и да цели постигането на
забранения от закона резултат. По отношение на ищеца в процеса не било
поддържано твърдение са съзнаването и целта за постигане на такъв резултат
със сключения договор за банков кредит. Изложени са доводи, че
неизпълнението на задълженията по договора за банков кредит не е
основание за нищожност, поради заобикаляне на закона като последиците от
неизпълнението са посочени в чл. 432, ал. 1 ТЗ, предвиждащ възможност
кредитора да иска предсрочно връщане на сумите в случай, че кредитът не се
използва за целта, за която е предоставен.
Твърди се, че действието на разпореждане с получените по кредита
2
средства от страна на кредитополучателя е извършено, без да е било
необходимо съдействието на кредитора зад това. Съобразно изложеното се
поддържа, че договорът за банков кредит от 12 февруари 2013 година не
заобикаля забраната на чл. 44, ал. 5 ЗКИ. Освен това, според логиката на
съдебното решение, нищожен е и договорът за заем между „А.“ АД и „Н. П.“
ЕООД, но съдът не се произнесъл в тази насока.
По делото не били наведени твърдения и не са събрани доказателства за
знание страна на Банката относно отношенията между „А.“ АД и „Н. П.“
ЕООД като в отговора по исковата молба въззиваемият признавал, че
кредитополучателят „А.“ АД икономически и свързан с „Н. П.“ ЕООД. В този
смисъл били и представената пред банката декларации. Банката отпуснала
кредит на лице, за което не е имало основание да предполага, че
кредитополучателят е свързано лице с „Н. П.“ ЕООД, в който смисъл се
позовава на допълнителното заключение на вещото лице по допуснатата
съдебно счетоводна експертиза.
Настоява се че твърдението на „Н. П.“ ЕООД преди прекратяване на
производството по отношение на това дружество – за заобикаляне на закона,
представлява злоупотреба с права, поради невъзможност на страната по
договора да се позовава на собственото си неправомерно поведение.
Посочва се, че вземанията в производството по несъстоятелност на „Н.
П.“ ЕООД били предявени от „А.“ АД и това обстоятелство било известно на
първоинстанционния съд, от което във въззивната жалба се прави довод, че
ищецът - „К.“ АД (н) не е имал цел да предостави кредит на „Н. П.“ ЕООД.
Освен възраженията за неправилност на извода относно наличието на
предпоставките, при които договорът за кредит е нищожен основание чл. 26,
ал. 1, предл. второ ЗЗД ЗЗД – поради заобикаляне на закона, във въззивната
жалба се прави възражение и в насока, че към момента на сключване на
договора за кредит, разпоредбата на чл. 44, ал. 5 ЗКИ не е имала императивен
характер. Съобразно това неспазването й не може да има за последица
нищожност на противоречащото й действие. Последиците от несъобразяване
на разпоредбата на чл. 44, ал. 5 ЗКИ били посочени в чл. 46 от същия закон,
предвиждащ солидарна отговорност на администраторите за задълженията по
така предоставени кредити. Поддържа се, че след като нарушаването на
разпоредбата не води до нищожност на договора то и заобикалянето й не би
3
могло да доведе до тази най-тежка санкция спрямо договора, поради което се
поддържа, че договорът за банков кредит сключен между „К.“ АД (н) и „А.“
АД е валиден и законосъобразен, като сключен при съобразяване на всички
необходими предпоставки за действителност и при липсата на знание от
страна на банката за предприетото от кредитополучателя поведение след
отпускане на кредита.
В срока по чл. 263 ГПК е подадено отговор от ответника „Е. П.“ АД
(н), с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
На първо място се оспорват възраженията за неправилност на
решението с извод за нищожност на договора за кредит, действителен
получател на средствата по който според доказателствата по делото е „Н. П.“
ЕООД, на което са преведени в деня на усвояването им от „А.“ АД по
договора за кредит.
Акцентира върху уговорката на чл. 19.3 от договора за банков кредит,
предвиждаща всички плащания от страна на „Н. П.“ ЕООД по сметки на
кредитополучателя „А.“ АД, да се отнасят да погасяване на задължения по
договора за кредит от 12 февруари 2013 година, по който начин били
извършвани плащания в размер на 14 803 366.67 щ. д. в периода от 12-ти
февруари 2013 до 26-ти август 2014 година, след която дата плащанията били
преустановени. Аргументи в подкрепа на твърдението, че действителен
кредитополучател по договора за кредит е „Н. П.“ ЕООД са наведени по
повод множеството обезпечения, учредени в полза на „К.“ АД (н) за
задълженията на кредитополучателя „А.“ АД - посочени чл. 30 от договора за
кредит, наред с което „Н. П.“ ЕООД поел задължението да отговаря пред
банката за дълга по кредита с цялото свое имущество.
Изтъква се изводът в заключението на вещото лице, че към 12 февруари
2013 година кредитните експозиции на „Н. П.“ ЕООД и „А.“ АД надхвърлят
25% от собствения капитал на банката за едно лице или икономически
свързани лица което недвусмислено на заобикаляне на забраната чл. 44, ал. 5
ЗКИ, в редакцията към 30 ноември 2010 година, ДВ бр. 94. Във връзка с това
се поддържа възражение за нищожност на договора за поръчителство, на
основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Оспорва се твърдението за липса на знание от страна на банката за
сключването на договора за кредит в за заобикаляне на закона, като се
4
позовава на уговорката в чл. 19.3 от договора за кредит - извършените
осчетоводявания от страна на банката за погасяване задължения на „А.“ АД с
оглед извършените плащания от страна на „Н. П.“ ЕООД. Липсата на
представен по делото писмен договор за заем се оспорва като ирелевантен
факт, поради характеристиката на договора за заем като реален договор.
Изтъкват се дадените от „Н. П.“ ЕООД обезпечения и пасивното
поведение на Банката по повод правото й по чл. 432, ал. 1, т. 1 ТЗ и
нецелесъобразното разпореждане с кредита от страна на „А.“ АД.
Вземанията по договора били обявени за предсрочно изискуеми едва с
обявяване на Банката в несъстоятелност през 2015 г.
Поддържа се, че са налице всички предпоставки възпроизвеждащи
съображенията, на които основано решение № 190 от 13 юли 2011 година по
гр. д. № 1057 от 2010 година на ВКС Трето ГО относно хипотезата на
нищожност при заобикаляне на закона. Възразява се срещу аргументите за
незнание от страна на банката, предвид представени декларации за липса на
свързаност между „А.“ АД и „Н. П.“ ЕООД тъй като такива декларации не са
представени от страните по делото, не са приемани като доказателства и за
събирането им е налице преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК.
Като неправилно се оспорва становището, че нарушаването на
забраната на чл. 44, ал. 5 ЗКИ алинея 5 ЗК има за последица единствено
ангажирането на отговорността съгласно чл. 46 ЗКИ на администраторите,
предоставили кредита, в който случай не било изключено приложението на
общите разпоредби на ЗЗД за нищожност на договора.
Твърди се също така, че въззивникът не е оспорвал знанието на
кредитополучателя за заобикаляне забраната на чл. 44, ал. 5 ЗКИ като
изложените във връзка със знанието от страна на банката факти обстоятелства
се поддържат като относими и към знанието относно заобикалянето на закона
чрез сключените сделки и от страна на кредитополучателя „А.“ АД.
Акцентира се, че във въззивната жалба Банката не оспорва
обстоятелството, че фактически получател на средствата по договор за кредит
е „Н. П.“ ЕООД. Разглеждайки във взаимовръзка договора за банков кредит
от 12 февруари 2013 година и договора за заем от същата дата между
кредитополучателя „А.“ АД и „Н. П.“ ЕООД се поддържа, че е налице като
резултат заобикалянето на закона - чл. 44, ал. 5 ЗКИ.
5
Освен в оспорване възраженията във въззивната жалба, в отговора по
нея от страна на „Е. П.“ АД (н) в несъстоятелност се поддържат и
възраженията въведени в процеса пред първоинстанционния съд по
основателността на предявените искове:
Поддържа се, че поръчителството на „Е. П.“ АД (н) е погасено в
хипотезата на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, поради погасяване вземанията на банката
спрямо поръчителя „Н. П.“ ЕООД (н) на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ – поради
виновно бездействие на банката да предяви вземанията в производството по
несъстоятелност. На това основание с определение № 644 от 21 юни 2017
година по т. д. № 231/2016 година Бургаски окръжен съд е прекратил
производството по предявения иск срещу ответника „Н. П.“ ЕООД като
недопустим, което определение е влязло в сила. С това поръчителят „Е. П.“
АД (н) е лишен от възможността да встъпи в правата на Банката и съответно
да получи удовлетворение от „Н. П.“ ЕООД за припадащата се част от
извършените от него плащания, поради което съгласно чл. 146, ал. 3 ЗЗД с
обратна сила се прекратява поръчителството. - посочва практиката на ВКС
възприета в решение № 48 от 14 юли 2016 година по т. д. № 404 от 2015
година на ВКС, Второ ТО, както и в правната доктрина - монография на
проф. Ал. К. „Поръчителството“ от 1993 година.
Посочва се също, че Банката не е пристъпила към изпълнение и не е
участвала и в производството по продажбата на заложеното имущество по
ЗОЗ, а именно 52 701 г. гориво и всички настоящи и бъдещи вземания на „Н.
П.“ ЕООД към банката произтичащи от сключения с банката договор за
разплащателни депозитни и други сметки също са погасени, в следствие
поставянето на Банката под режим на специален надзор съгласно чл. 115 от
ЗБН. Изложени са подробни съображения, свързани с бездействието на
Банката както по отношение на „Н. П.“ ЕООД, така и от страна на
кредитополучателя „А.“ АД, който също не е предявил вземанията си в срок в
производството по несъстоятелност, поради което били прекратени, поради
недопустимост образуваните пред Окръжен съд Ловеч дела за непредявените
вземания. Така единственото лице, срещу което „К.“ АД (н) може да насочи
претенциите си си у въззиваемия, поради което се настоява, че
поръчителството на „Е. П.“ АД (н) е погасено на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗД.
Поддържа се също възражението, че след като задължението на главния
6
длъжник „А.“ АД по договор за кредит е погасено по давност, то е погасено
по давност и поръчителството на „Е. П.“ АД (н) Възражението е било
противопоставено основание чл. 142 ЗЗД в проведеното на 27 януари 2021
година с. з. Посочва се, че е бил издаден изпълнителният лист послужил на
банката пред ЧСИ С. Я. за образуване на изпълнително дело № 420/2016
година, като са изминали 5 години от последните предприети изпълнителни
действия по отношение на главния длъжник, съобразно което вземанията са
погасени по давност и е настъпил перемция в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК.
Поддържа се и възражението, че договорът на договорът за кредит е
нищожен поради липса на съгласие, тъй като не е бил подписан от органите
представители на „К.“ АД (н) и „А.“ АД.
Поддържа се, че е нарушена и забраната по чл. 44 ЗКИ, действала към
12 февруари 2013 година и по-специално алинея четвърта, тъй като
експозицията на банката тогава е надвишила 15% от собствения Капитал като
липсва единодушно решение на управителния съвет на банката за
формирането й, като изводът се аргументира със сравнение между отпуснатия
кредит и собствения Капитал на банката към месец декември 2012 година, в
резултат на което е налице превишение на 15% от собствения Капитал на
банката, възлизащ на 67 383 750 лв. или договорът е нищожен и поради
противоречие с императивна разпоредба на закона.
Като нищожен се оспорва и договорът за поръчителство на основание
чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като се твърди, че положените подписи не са нито на
законните представители на „Е. П.“ АД (н), нито на законните представители
на „К.“ АД (н).
Поддържа се направеното възражение, че договорът е нищожен поради
поемане на отговорност като поръчител от страна на въззиваемия за
задължения по нищожен договор за кредит.
Поддържа се на следващо място, че не е настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по отношение на „Е. П.“ АД (н), като съгласно чл.
139 ЗЗД поръчителят е следвало да бъде уведомен и не би могъл да се
задължи да отговаря при по-тежки условия от тези при които отговаря
главния длъжник. Нотариалната покана от 17 март 2015 година на нотариус
Ц. Л. е била получена от лице, което не е служител на ответното дружество
7
към 20 март 2015 година, който факт на свой ред се установявал от
обстоятелството, че „Е. П.“ АД (н) не бил подавал уведомление за това лице
по чл. 62, ал. 5 КТ.
Оспорено е връчването на съобщенията за предсрочна изискуемост на
кредитополучатели „А.“ АД, което означавало, че в рамките на преклузивния
шестмесечен срок (чл. 147 ЗЗД) нямало връчени съобщения за обявяване на
предсрочната изискуемост, който факт погасявал отговорността на
поръчителя.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение.
В с. з. за въззивника – „К.“ АД се явяват пълномощниците – адв. В. М. и
М. П., които поддържат въззивната жалба. Излагат допълнително доводи и
представят нови доказателства – за образувано срещу докладчика по делото
пред първоинстанционния съд, като аргумент за недопустимост на
обжалваното решение. В представеното писмено становище на основание чл.
149, ал. 3 ГПК се поддържа искане за обезсилване на решението и връщане на
делото за разглеждането му от друг състав на съда, с оглед на пространно
изложените твърдения за предубеденост. По правилността на решението са
доразвити доводите в подкрепа на възражението срещу извода за нищожност
на договора за кредит поради заобикаляне на закона. Във връзка с
възраженията в отговора на въззивната жалба – за погасяване на
поръчителството, изтъква, че поръчителят не би могъл да встъпи в правата на
удовлетворения кредитор, поради обстоятелството, че самият той е в
производство по несъстоятелност. Подчертава се възможността за евентуално
встъпване в правата срещу кредитополучателя – „А.“ АД, като се поддържа и
тезата, че извън поръчителството, останалите дадени от „Н. П.“ ЕООД
обезпечения не са погасени. Относно възражението за нищожност на
договора за поръчителство поради липса на съгласие се изтъква, че
първоинстанционният съд не е допуснал оспорване в производство по чл. 193
ГПК на представените оригинали, като на основание чл. 266, ал. 3 ГПК
въззиваемият е имал възможност, но не е посочил и не е поискал събирането
на доказателства. Иска се обезсилване, евентуално отмяна на решението на
първоинстанционния съд и постановяване на друго, с което въззиваемият „Е.
П.“ АД (н) да бъде осъден да заплати претендираните суми.
За въззиваемия „Е. П.“ АД (н) се явява пълномощника – адв. Т. М.,
8
която оспорва въззивната жалба и поддържа възраженията в отговора по нея.
В писмено становище по същество оспорва възражението за недопустимост
поради нарушение принципите за безпристрастност на съдебния състав.
Доразвива подробно направеното оспорване на възраженията във въззивната
жалба срещу изводите в обжалваното решение за нищожност на договора за
кредит, като сключен при заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
Извън това, във връзка с останалите възражения срещу основателността на
предявените искове се настоява, че договорът за поръчителство е прекратен в
хипотезата на чл. 146, ал. 3 ЗДД – поради погасяване правата на кредитора
срещу съпоръчителя по договора за кредит - „Н. П.“ ЕООД и срещу длъжника
„А.“ АД; поради погасяване по давност на правата срещу длъжника, което
възражение е противопоставено на „К.“ АД (н) от „Е. П.“ АД (н) на основание
чл. 142 ЗЗД. Поддържа се възражение за нищожност поради липса на
съгласие за сключване на договора за поръчителство от страна на органните
представители, както и поради липсата на решение за съгласие в хипотезата
на чл. 44, ал. 4 ЗКИ в ред. съгласно ДВ бр. 44 оат 12-ти юни 2012 г. Оспорва
се настъпването на предсрочна изискуемост на вземанията по отношение на
„Е. П.“ АД (н) като поръчител, предвид получаването на съобщението от
лице, което не било служител на това дружество. Не били връчени
съобщенията и на длъжника, поради което отговорността на поръчителя била
погасена.
Бургаски апелативен съд, след като със свое определение№ 170 от 7-ми
октомври 2021 г. прие, че въззивната жалба е допустима, във връзка с нейната
основателност и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Възраженията за недопустимост, обосновани с твърдения за нарушаване
принципа за безпристраност от страна на съдебния състав и образуваното по
отношение на докладчика производство пред Инспектората на ВСС са
неоснователни. Наведените обстоятелства кореспондират с основания за
отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, в която хипотеза, обаче, съдебният състав не е
длъжен да се отведе. Отделно от това наличието на основание за отвод, не се
възприема нито в теорията, нито в практиката на ВКС (Определение № 529 от
14.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4066/2018 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията С. Б., Решение № 69 от 1.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4941/2014 г.,
III г. о., ГК, докладчик съдията К. В.), като абсолютно основание за отмяна,
9
като въззивният съд като инстанция по същество дължи произнасяне по
повдигнатия материално правен спор с оглед суверенните изводи по
основателността на иска и правилността на решението.
Производството е образувано по предявените искове от „К.“ АД (н)
първоначално освен срещу „Е. П.“ АД (н), но също и срещу „Н. П.“ ЕООД
като поръчители по договори за поръчителство от 12-ти февруари 2013 г., а
срещу „А.“ АД – като главен длъжник и кредитополучател по договор за
банков кредит от 12-ти февруари 2013 г., за заплащане от солидарно на
сумите – 50 632 175.23 $, дължима главница по договор за банков кредит от
12-ти февруари 2013 г.; сумата 2 330 215.93 $ – лихви, дължими по договор за
банков кредит от 12.02.2013 г.; сумата 36 640.63 $ – неустойка върху
просрочените лихви, дължима съгласно договор за банков кредит от
12.02.2013 г., ведно със законна лихва върху главницата и неустойката,
считано от подаване на исковата молба, до окончателното изплащане,
уточнени съгласно представения в указание на съда списък по чл. 366 ГПК
както следва: сумата от 50 632 175.23 $ (петдесет милиона, шестстотин
тридесет и две хиляди, сто седемдесет и пет щатски долара и 25 цента) –
изискуема просрочена главница; сумата, представляваща разликата над
размера от 1 302 101.48 $ (един милион, триста и две хиляди, сто и един
щатски долара и 48 цента) – просрочена лихва върху редовна главница за
периода 25-ти ноември 2014 г. – 25-ти март 2015 г.; сумата от 382 554.21 $
(триста осемдесет и две хиляди, петстотин петдесет и четири щатски долара и
21 цента) – просрочени лихви върху просрочена главница за периода 09-ти
март 2015 – 25-ти март 2015 г.; сумата от 645 560 $ (шестстотин четиридесет
и пет хиляди, петстотин и шестдесет щатски долара) –лихви върху
просрочена главница за периода 25-ти март 2015 – 22-ри април 2015 г.; 36
640.63 $ (тридесет и шест хиляди, шестстотин и четиридесет щатски долара и
63 цента) – неустойка върху просрочена лихва за периода 25-ти ноември 2014
– 22-ри април 2015 г.
Относно претенциите за законна лихва и началния момент, предметът
на въззивното производство се определя в рамките на произнасянето от
първоинстанционния съд и обжалване на така постановеното решение, а
именно – за заплащане на законната лихва върху просрочената главница и
неустойката, считано от подаване на заявлението в заповедното
производство – 19-ти октомври 2015 г. до окончателното изплащане.
10
Производството спрямо „Н. П.“ ЕООД е прекратено с определение №
644 от 21-ви юни 2017 г. по т. д. №231/2016 г. на БОС. Съдът е преценил
наличието на недопустимост на предявените искове, поради пропуск на „К.“
АД (н) да предяви вземанията си в производството по несъстоятелност на „Н.
П.“ ЕООД, с което вземанията във връзка с договора за поръчителство са се
погасили в хипотезата на чл. 739, ал. 1 ТЗ. Така постановеното определение е
влязло в сила като необжалвано.
С имаща характер на определение част от решение № 138 от 26-ти
април 2021 г., постановено по т. д. № 231/2016 г. по описа на Бургаски
окръжен съд, производството е прекратено и спрямо „А.“ АД, с оглед
наличие на издаден изпълнителен лист за същото вземане в полза на същия
кредитор – „К.“ АД (н) и образувано изпълнително дело на основание този
изпълнителен лист.
Производството е образувано пред Бургаски окръжен съд, след
прекратяването му от СГС с определение въз от 26-ти май 2015 по т. д. №
3246/2015 г. на СГС, по въведено в срока по чл. 119, ал. 3 ГПК възражение за
местна подсъдност от „Е. П.“ АД (н), като определението във връзка с
възражението за местан подсъдност е потвърдено с определение № 1660 от
14-ти май 2016 г. по ч. гр. д. д. № 2290/2016 г. по описа на САС.
Вземанията срещу „Е. П.“ АД (н) – предмет на настоящото дело са
предявени в производството по несъстоятелност на това дружество, като са
включени от синдика Л. И. в списъка с неприети вземания, обявен на 6-ти
септември 2018 г. С определение на съда по несъстоятелността – Видински
окръжен съд, по т. д. № 18/2018 г., обявено по партидата на „Е. П.“ АД (н) в
ТРРЮЛНЦ на 10-ти август 2018 г., на основание чл. 692, ал. 4, пр. 2 ТЗ
възражението на „К.“ АД (н) във връзка с така обявения списък на неприети
вземания е оставено без уважение. Съобразно това, решението по настоящото
дело, възобновено на основание чл. 637, ал. 3, т. 1 ТЗ за участие в което е
призован и синдика Л. И., се приравнява на решение по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ и
има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички
кредитори на несъстоятелността.
Междувременно, на 19-ти октомври 2015 г. „К.“ АД (н) е подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение на основание документ по
чл.417 от ГПК, за което е било образувано частно гр. д. №6752/2015 г. на РС –
11
Бургас и въз основа на издадена заповед № 3800 на 19-ти октомври 2015 г. е
издаден изпълнителен лист за вземанията по настоящото дело, като от „Е. П.“
АД (н) е било подадено възражение по чл. 414 ГПК, но не и от длъжника „А.“
АД.
С оглед подадените възражения от „Е. П.“ АД (н) и „Н. П.“ ЕООД, на
основание чл. 422 ГПК е било образувано исково производство, което е
прекратено с определение № 243 от 6-ти март 2017 г. по т. д. № 245/2016 г. по
описа на БОС, производството – предвид висящия към момента на подаване
на заявлението съдебен спор, по предявените осъдителни искове, е било
прекратено и съдът е обезсилил заповедта за незабавно изпълнение по
отношение на „Е. П.“ АД (н) и „Н. П.“ ЕООД, но не и по отношение на
„А.“АД. като въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано
При така изяснените обстоятелства във връзка с допустимостта на
предявените искове, по основателността на исковете и във връзка с
повдигнатите от страните въпроси във въззивното производство, Бургаски
апелативен съд, наред с горните обстоятелства, които имат значение и за
материалните правоотношения между страните, намира за установени
следните факти и обстоятелства:
На 12-ти февруари 2013 г., с оглед на прието на същата дата от УС на
„К.“ АД решение, в изпълнение изискването на чл. 44, ал. 4 ЗКИ в ред.
съгласно ДВ, бр. 94 от 2010 г., в сила от 31.12.2010 г. е сключен договор за
банков кредит между ищеца – „К.“ АД (н) (банката) и „А.“АД, с
предназначение – за оборотни средства, за сумата от 62 000 000 $; със
задължение за заплащане на годишна лихва върху фактически ползваните
суми в размер на 7%, която е дължима на 25-то число на съответния месец, с
краен срок за погасяване – 25-ти декември 2019 г., освен при предсрочно
погасяване. Главницата е следвало да се погаси с 24-ри тримесечни
погасителни вноски от по 2 584 000 $, дължими на 25-ти март, на 25-ти юни,
на 25-ти септември и 25-ти декември на съответната година. Съгласно чл. 19.1
кредитополучателя е дал съгласие за блокиране по сметките му в банката на
деня на падежа необходимите за предстоящото плащане суми и служебно да
ги ползва за погасяване на кредита, като на основание чл. 19.3 от договора с
подписването му кредитополучателят е дал съгласие при постъпване на
средства по сметките му в банката представляващи плащания от „Н. П.“
12
ЕООД по договор за паричен заем от 12.02.2013 г. – единствено в тази клауза
като година за сключване на договора за заем е посочена 2012 г., което следва
да се цени като техническа грешка. Върху вземанията по същият договор за
заем – от 12-ти февруари 2013 г. от страна на кредитополучателя е поел
задължение за учредяване на особен залог по ЗОЗ – чл. 30, б. „б“. Поето е
задължение вземанията да бъдат обезпечени с поръчителство от „Н. П.“
ЕООД и „Е. П.“ АД. В чл. 30 „д“ е поето задължение да се осигури особен
залог върху притежавани търговски марки от „П.“ АД, както и залог върху
транспортни средства на това дружество – б. „е“; в б. „ж“ – договорна ипотека
върху съответни идеални части от поземлен имот – собственост на „Н. П.“
ЕООД, находящ се в гр. Пловдив – дворно място от 183 620 кв. м., заедно с
построени в него сгради – описани подробно, представляващ П.на база –
Пловдив, за което е била учредена договорна ипотека на 20-ти февруари 2013
г. В б. „з“ – особен залог по реда на ЗОЗ върху притежавани машини и
съоръжения от „Н. П.“ ЕООД, находящи се в посочения имот, като договорът
за особен залог е вписан на 25-ти февруари 2013 г.; в б. „з“ – особен залог по
реда на ЗОЗ на всички настоящи и бъдещи вземания на „Н. П.“ ЕООД от „К.“
АД както и особен залог на всички бъдещи вземания , произтичащи от
договори за други сметки в банката , открити след датата на сключване на
договора , както и на всички настоящи и бъдещи вземания на „Н. П.“ ЕООД
от трети лица. Договорът за особен залог е вписан в ЦРОЗ на 12.04.2013 г.; б.
„й“ – особен залог по реда на ЗОЗ на всички настоящи и бъдещи вземания на
„Е. П.“ АД (н)от „К.“ АД (н); б. „к“ - първи по ред особен залог на 52 700 тона
гориво на стойност 52 700 000 $, като договорът за особен залог е вписан в
ЦРОЗ на 25.02.2013 г.
Няма спор по делото и се установява от експертното заключение също,
че към датата на отпускане на банковия кредит на „А.“ АД, кредитната
експозиция на „А.“ АД е 16.504 % спрямо собствения капитал на банката, а на
„Н. П.“ ЕООД и икономическите свързани с него лица към Банката към
12.02.2013 г. - 21.3373 %. При отчитане на свързаност „А.“ АД с „Н. П.“
ЕООД експозицията надвишава 37%.
От експертното заключение на в. л. А. по делото се установява и това е
безспорно, че по валутната разплащателна сметка на „А.“ АД в „К.“АД на 19-
ти февруари 2013 г. е осчетоводена сума в размер на 61 000 000 $ с посочено
основание „усвояване на кредит“ и на същата дата е осчетоводен превод с
13
получател „Н. П.“ ЕООД с посочено основание „по договор“ в размер на 61
000 000 $. На същата дата – 19.02.2013 г. от страна на „Н. П.“ ЕООД са били
извършени парични преводи за плащания към контрагенти в общ размер на
60 770 112.74 $. Първоначално полученият превод е бил осчетоводен като
задължение към „А.“ АД като на 19.02.2013 г. е бил заведен като получен
дългосрочен заем. С част от сумата е бил погасен заем и лихви към „А.“ АД;
на 31-ви декември 2014 г. част от осчетоводените като дългосрочни заеми
във валута в размер на 10 166 400 $ са прехвърлени в сметка получени
краткосрочни заеми. С извършено плащане по сметка на „А.“ АД в размер на
8 500 000 $ на 29.01.2014 г. и посочено основание „издължаване на кредит“ е
намалено задължението прехвърлено в сметка краткосрочни заеми във
валута, като в същия размер и на същата дата е намалено задължението по
договора за кредит. Няма спор и следва да се приеме, така както е посочено и
в справката по чл. 366 ГПК, че на 6-ти ноември 2014 г. с вальор от 4-ти
ноември 2014 г. е осчетоводено погасяване на редовна главница въз основа на
уведомление за прихващане в размер на 1 867 824.77 $, като дългът е намален
на 50 632 175.23 $. Върху дължимите суми са начислени и са останали
неплатени лихви върху редовна главница в размер на 1 302 101.48 $ за
периода от 25-ти ноември 2014 г. до 25-ти март 2015 г.; върху размера на
просрочената главница са начислени лихви за просрочие в размер на
382 554.21 $ за същия период; за периода от 25-ти март 2015 г. до 22-ри април
2015 г. е начислена текуща лихва върху просрочена главница, както и
36 640.63 $ - неустойка върху просрочената лихва за периода от 25-ти
ноември 2014 г. до 22-ри април 2015 г.
От заключението на вещото лице се потвърждава, че за времето на
обслужване на кредита от „Н. П.“ЕООД по сметка на „А.“ АД е платена общо
сумата в размер на 14 803 366.67 $, послужила за погасяване на задълженията
по договора за банков кредит между „К.“АД и „А.“ АД, като плащанията са
извършени за периода 12.02.2013 г. – 26.08.2014 г. След 26-ти август 2014 г.
са преустановени плащанията от „Н. П.“ ЕООД към „А.“ АД, като от същия
момент са преустановени плащанията по договора за кредит.
Видно от извършената на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ справка и
представените по делото писмени доказателства, „А.“ АД е предявил
вземанията си по договор за заем от 12-ти февруари 2013 г. в общ размер на
64 386 135.08 $. Вземанията са включени от синдика в списъка с неприети
14
вземания, като възражението по чл. 690, ал. 1 ТЗ с определение от 5-ти април
2017 г. по т. д. № 17/2015 г. по описа на Ловешки окръжен съд е оставено без
уважение с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ. В съответствие с това, „А.“ АД
е предявил иск на основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, производството по който е
прекратено като недопустимо с протоколно определение от 12-ти декември
2018 г., потвърдено с определение № 38 от 8-ми март 2019 г. по в. ч. т. д. №
46/2019 г. на ВтАС, по отношение на което с определение от 19-ти юли 2019
г. по ч. т. д. № 1505/2019 г. на ВКС, Второ ТО, не е било допуснато
касационно обжалване.
Относно изп. д. №420/2016 г. по описа на ЧСИ Я., с район на действие –
СГС и твърденията за настъпила перемция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК за така образуваното изпълнително производство, по делото не се
представиха допустими доказателства. В с. з. на 27-ми януари 2021 г., когато
от пълномощника на „Е. П.“ АД (н) съобразно правото му по чл. 142 ЗЗД е
заявено възражение за изтекла към тази дата погасителна давност за
вземанията на „К.“ АД (н) спрямо кредитополучателя „А.“ АД, е било
уважено и искането за снабдяване с писмени доказателства от
изпълнителното производство. Искането е било подновено с молба от 21-ви
март 2021 г., като в проведеното на 31-ви март 2021 г., наред с друг искания, в
това число за оспорване по реда на чл. 193 ГПК на писмения договор за
поръчителство от 12-ти февруари 2013 г. – след представянето му в оригинал,
е оставено без уважение. По повод на това в отговора на въззивната жалба и в
срока по чл. 263, ал. 1 във вр. с чл. 261 ГПК не е искано допускането на нови
доказателства – както относно хода на изп. д. №420/2016 г. по описа на ЧСИ
Я., с район на действие – СГС, така, и относно оспорването истинността –
автентичността на подписите в договора за поръчителство.
Видно от представените с исковата молба писмени доказателства, на 13-
ти ноември 2014 г. от „К.“ АД (н) е било отправено, без данни за
получаването му, изявление за обявяване на предсрочната изискуемост
Ново изявление е било изпратено на с изх. № 931 на 17-ти февруари
2015 г., като съгласно представената разписка за писмо с този изходящ номер
и дата са връчени на 26-ти февруари 2015 г., на „А.“ АД на вписания към този
момент, считано от 28-ми май 2008 г. адрес на управление на дружеството: гр.
София (столица), Община: Столична, Населено място: гр. София, п. к. 1233,
15
р-н Сердика, бул./ул. ул. С. В. ****, вх. А, ет. 4, ап. 13. В изявлението е
предоставен срок за изпълнение от 10 дни, считано от получаване на
изявлението.
Изявление с изх. № 1374 от 13-ти март 2015 г. за предсрочната
изискуемост на вземанията е връчено на 20-ти март 2015 г. на „Е. П.“ АД (н),
по нотариален ред, чрез нотариална покана, връчена от Нотариус Ц. Л. с рег.
№ 138 на НК, чрез връчител при нотариуса – Л. Р. Н.. Във връзка с
възражението, че лицето Е. В. Х. не е служител на дружеството, с молбата на
„Е. П.“ АД (н) е представено удостоверение по чл. 62, ал. 5 КТ, от ТД на
НАП, Велико Търново, офис – Ловеч. Представеното удостоверение за липса
на подадени данни от „Е. П.“ АД е неубедително за оборване
доказателствената стойност на извършеното удостоверяване от служител на
Нотариуса съгласно чл. 50 ЗННД съгласно чл. 50, ал. 3 ГПК, както поради
липсата на достатъчно данни за това, че не се касае за неизпълнение на
задължение по чл. 62, ал. 5 КТ, така и поради обстоятелството, че преди 2014
г. дружеството е било със седалище в гр. София. В разписката относно
връчването е посочено, че лицето е технически сътрудник, което качество на
лице, на което може да бъде извършено връчването по смисъла на чл. 50, ал. 3
ГПК не е обвързано по необходимост от наличието на сключен трудов
договор.
С оглед на така установените факти и обстоятелства по делото, от
правна страна Бургаски апелативен съд намира, че въззивната жалба е
основателна, като по поставените въпроси, намира следното:
Относно предпоставките на основанието по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
заобикалянето на закона е предвидено като една от хипотезите за нищожност
на договорите, при която следва да бъдат разграничени два елемент –
обективен и субективен, които следва да са установени в съотношение на
кумулативност. От обективна страна тази хипотеза на нищожност е налице
когато законът забранява с определена сделка да се постигне даден правен
резултат и се използва друга позволена от закона сделка, за да се постигне
този правен резултат. От субективна страна е необходимо участниците в
сделката да имат съзнанието, че с нейното сключване преследват една
неправомерна – забранена от закона цел. Посочените предпоставки се
извличат от безпротиворечиво възприетите становища в съдебната практика
16
по чл. 290 ГПК – Решение № 190 от 13-ти юли 2011 г. по гр. д. № 1057/2010 г.
на ВКС, Трето ГО, докладчика - О. К. и цитираното в него решение №
475/14.07.2010 год. по гр. д. №621/2009 год. на ВКС, Четвърто ГО.
Във въззивната жалба се акцентира основно върху липсата на
доказателства относно наличието на субективен елемент от страна на банката,
което твърдение е неоснователно. Съзнаването относно предоставянето на
средствата по договора за кредит сключен между „К.“ АД (н) и „А.“ АД като
кредитополучател и възможността за предоставянето им в заем на „Н. П.“ АД
(н) следва несъмнено от съдържанието на договора. Целта на кредита
посочена в договора е за предоставяне на оборотни средства по
разплащателна сметка, във връзка с което не може да се обоснове извод за
възникнало право по чл. 432, ал. 1 ТЗ, поради предоставянето на паричен заем
в същия размер и в същия ден. Освен доводът, изведен от чл. 19.3 на договора
за кредит – за дадено съгласие за усвояване на постъпващи по сметка на „А.“
АД плащания от „Н. П.“ АД в изпълнение на задължения по договор за заем
от 12-ти февруари 2013 г., вкл. за предсрочно погасяване задълженията на
кредитополучателя, знанието за такъв договор за заем, съвпадащ с датата на
договора за кредит, е основание и за уговореното в чл. 30, б. „б“ обезпечение
чрез залог върху такова вземане. Връзката между договора за кредит и
договора за заем – сключени на една и съща дата, е съзнавана от страните и
предвид свързването в чл. 20 на неизпълнение на задълженията по договора
за заем като предпоставка за предсрочна изискуемост на вземанията на
банката по договора за кредит. Така обективираното знание относно
наличието на заемно правоотношение от същата дата е съществена индиция и
относно качеството на двете дружества като свързани лица по смисъла на § 1,
т. 5 от ДР на ЗКИ, съгласно която дефиниция на посочения критерий
съответстват две или повече лица, които са носители на общ риск, тъй като са
финансово (делово) обвързани по такъв начин, че ако едно от тях има
финансови проблеми, включително при финансиране или погасяване на
задълженията си, има вероятност другото или всички останали също да
изпитат затруднения при финансиране на дейността или при изпълнение на
задълженията си. Предвид несъмнената и следваща от цитираните разпоредби
на договора финансова обвързаност между „А.“ АД И „Н. П.“ ЕООД (н) по
начин, който би затруднил изпълнението на задълженията по договора за
кредит, този договор с експозиция към двете икономически свързани лица,
17
надвишаваща 37 % от собствения капитал на банката, е бил сключен в
нарушение на чл. 44, ал. 5 ЗКИ.
Последното обстоятелство, обаче, не може да обоснове извод за
нищожност на договора поради противоречие със закона, а поради това не
може да се обоснове и извод за заобикаляне на закона, във връзка с което за
процесния договор за кредит не са налице предпоставките свързани с
обективния елемент – със сделката или чрез нея да се постига забранен от
закона правен резултат.
Във връзка с последното съдът съобразява и Решение № 60113 от
19.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1215/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията А.
Б. и цитираното в него решение № 93 от 06.04.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г.
на ВКС, ГК, IV г. о. според които „Нарушаването на конкретна нормативна
разпоредба при сключването на договор има такива правни последици,
каквито са предвидени в закона изрично или мълчаливо. Когато последица от
сключването на такъв договор е неговата недействителност в някоя от
проявните й форми – нищожност, унищожаемост, относителна или висяща
недействителност, това е предвидено в закона. В противен случай
последиците от нарушаването на закона при сключването на договора са
отговорност за вреди и евентуално неговото отменяване, разваляне или
прекратяване ... Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД са нищожни договорите, които
противоречат на закона. Изрично предвидената в закона нищожност на
договор е налице при нарушаване на предписанията на императивна правна
норма, създадена в защита на обществения интерес, поради което чрез така
уредената последица от нарушението се цели защита на обществения интерес.
Резултатът от сключването на процесния договор за кредит от 12-ти
февруари 2013 г. в нарушение на разпоредбата на чл. 44, ал. 5 ЗКИ, в
редакция съгласно ДВ, бр. 94 от 2010 г., е предоставянето на кредит.
Предоставянето на кредит не представлява забранен от закона резултат, като
неспазването на посочените изисквания нарушават интересите само на една
от страните в договора – тези на банката. Общественият интерес във връзка с
договорите за кредит е гарантирането на финансова стабилност, постигането
на която е обусловено от ритмичността на на изпълнение на задълженията,
тяхната обезпеченост и събираемостта на вземанията на банката по договора
за кредит. В тази връзка, пир нарушаване на правилата, гарантиращи
18
обезпечеността и събираемостта на вземанията, общественият интерес е
защитен от предвидената в закона солидарна отговорност на
администраторите по чл. 46 ЗКИ за задълженията по договора за кредит и
всички произтичащи от него акцесорни вземания, в т. ч. и за запазване на
обезпеченията. Обявяването на договора за кредит като нищожен и
трансформирането на вземанията в такива с оглед на несъществуващо или
отпаднало основание, нямат отношение към защитата на обществения
интерес и законът не предвижда, такива последици при сключването на
договор за кредит в нарушение на разпоредбите на чл. 44 и чл. 45 ЗКИ.
Защитата на така очертания обществения интерес се съдържа, в нормата на
чл. 46 ЗКИ регламентиращата последиците от сключения в нарушение на
законовите правила договор, предвиждаща възникването на солидарна
отговорност за администраторите, предоставили кредити в нарушение на чл.
44 и чл. 45 от с. з., заедно с кредитополучателя. Употребеното от закона
понятие относно специфичното качество на лицето, с което банката е
договаряла в нарушение разпоредбите на чл. 44 и чл. 45 ЗКИ сочи от една
страна на запазването на това качество във връзка със сключения договор,
който от друга страна определя и обема на солидарната отговорност на
администраторите, които са предоставили кредита не само за размера на
предоставения кредит, но за всички произтичащи от него акцесорни вземания
– за възнаградителни и наказателни лихви, неустойки, такси, разноски и пр.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е сключен в
нарушение на чл. 44, ал. 5 ЗКИ предвид икономическата свързаност на „А.“
АД и „Н. П.“ ЕООД (н) съгласно § 1, т. 5, пр. 1 от ДР на ЗКИ, поради
превишаване на експозицията с над 37 % от собствения капитал на банката,
но не е нищожен нито поради противоречие със закона, нито поради
заобикаляне по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, нито поради
привидност съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД. Извън съдържанието на самия
договор липсват каквито и да са доказателства в такава връзка, като изрично
заявената и действително постигната цел с договора е предоставянето на
кредит на „А.“ АД и възникването на произтичащата от договора отговорност
на последното дружество за връщане на кредита, ангажирана с предприетите
действия за запазване правата на банката спрямо това дружество.
Неоснователно и недоказано е възражението за нищожност на договора
за кредит, поради липсата на съгласие – в хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2
19
ЗЗД. По възражението за оспорване автентичността на подписите в писмения
договор за кредит, следва да се има предвид както изпълнението на
задълженията от страна на банката по чл. 430, ал. 1 ТЗ, произтичащи от него,
така и започналото изпълнение отстрана на длъжника. Във връзка с това
намира приложение презумпцията на чл. 301 ТЗ като обвързването на
страните с договора за кредит следва да се счита потвърдено поради
неоспорването му веднага след узнаването му.
Предвид неоснователността на възраженията за нищожност на договора
за кредит, възражението на основание чл. 138, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за
недействителност на договора за поръчителство сключен на 12-ти февруари
2013 г. от „К.“ АД (н) с „Е. П.“ АД (н) също е неоснователно, като е
неоснователно и възражението за нищожност на договора за поръчителство
поради липсата на съгласие за сключване на този договор. Не е изпълнена
доказателствената тежест на „Е. П.“ АД (н) като оспорваща истинността на
договора за поръчителство страна по делото съгласно чл. 193, ал. 3 ГПК,
което дружество е страна и по договора. Във връзка с последното с отговора
на въззивната жалба не е поискано събирането на доказателства в хипотезите
на чл. 266 ГПК, като нито се твърди узнаването на факти, които да не са били
известни на страната, нито се твърди допуснати процесуални нарушения от
страна на съда като пречка за събирането им.
Недоказано по делото, а поради това и неоснователно е въведеното на
основание чл. 142 ЗЗД от „Е. П.“ АД (н) възражение за погасяване по давност
на вземанията на „К.“ АД (н), считано от образуването на изпълнителното
производство пред ЧСИ С. Я. по изпълнително дело № 420/2016 година.
На първо място, възражението, че от последното действие на
принудително изпълнение, прекъсващо давността съгласно т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г.,
ОСГТК, докладчик съдията Б. Б., е извършено преди повече от пет години, не
е доказано по делото.
На следващо място, възражението е неоснователно и предвид
издадената заповед за изпълнение № 3800 на 19-ти октомври 2015 г. и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист на основание документ по чл.
417 и чл. 418 ГПК по частно гр. д. №6752/2015 г. на РС – Бургас за
вземанията по настоящото дело. Съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД давността не
20
тече, докато трае процеса относно вземането. Макар в заповедното
производство „А.“ АД да не е възразил срещу издадената заповед за
изпълнение, към момента на издаването й – 19-ти октомври 2015 г., процесът
относно вземането вече е бил висящ, считано от 14-ти май 2015 г., когато
исковете са предявени пред СГС и по тях е било образувано т. д. №
3246/2015 г., с което срокът на погасителна давност е бил прекъснат съгласно
чл. 116, б. „б“ ЗЗД. В хипотезата на висящ процес по предявените осъдителни
искове би бил недопустим установителният иск по чл. 422 ГПК и тъкмо
поради това и въпреки наличието на подадени възражения по чл. 414 ГПК от
„Е. П.“ АД (н) и „Н. П.“ ЕООД, образуваното по предявените искове
производство по чл. 422 ГПК е било недопустимо и като такова е било
прекратено. Евентуалното отхвърляне на осъдителните искове, при
висящността на които е издаден изпълнителният лист в заповедното
производство срещу „А.“ АД, би имал за последица отхвърлянето със сила на
пресъдено нещо на вземанията, което е в основата на основанието на чл. 115,
б. „ж“ ЗЗД да не тече давност, докато трае процесът. Процесът относно
вземането е настоящият процес по отношение на „А.“ АД, който е прекратен с
имащото характер на определение решение № 138 от 26-ти април 2021 г.,
постановено по т. д. № 231/2016 г. по описа на Бургаски окръжен съд, в която
му част същото е влязло в сила като необжалвано. С това издаденият в
заповедното производство изпълнителен лист е стабилизиран окончателно, до
който момент, както се посочи и по-горе, на основание чл. 115 б. „ж“ ЗЗД
давност не е текла. Поради това възражението на „Е. П.“ АД (н) за погасяване
по давност на обезпечените с поръчителството от това дружество вземания на
„К.“ АД (н) срещу „А.“ АД е неоснователно и същите не са погасени по
давност. Съгласно чл. 148 ЗЗД прекъсването на давността по отношение на
длъжника или отказът му от изтекла давност няма действие спрямо
поръчителя, но доколкото с предявените искове кредиторът е прекъснал
давността и по отношение на поръчителя, а противопоставените от
поръчителя на основание чл. 142 ЗЗД възражения на длъжника са
неоснователни.
С оглед предприетите действия от страна на кредитора за запазване на
правата му срещу длъжника „А.“ АД е неоснователно възражението за
погасяване на поръчителството в хипотезата на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, като при
евентуално плащане от страна на поръчителя, с оглед състоянието на
21
отношенията към настоящия момент, за същия е налице възможност да
встъпи в правата на удовлетворения чрез плащането кредитор срещу
длъжника, за чиито задължения е поръчителствал. Предвид запазването на
правата срещу главния длъжник по договора за кредит са запазени и правата
във връзка с дадените реални обезпечения чрез ипотека и залог. Вярно е, че с
оглед бездействието на банката като кредитор – да предяви в сроковете по чл.
685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ вземанията си срещу „Н. П.“ ЕООД (н), като
поръчител по договора за поръчителство за задълженията на „А.“ АД по
договора за кредит от 12-ти февруари 2013 г. на основание чл. 739, ал. 1 ТЗ, за
„Е. П.“ АД (н) няма да е възможно встъпването в тези права. Поради забава от
страна на „А.“ АД също да предяви своевременно – в сроковете по чл. 685, ал.
1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ вземанията си спрямо „Н. П.“ ЕООД по договор за заем
от 12-ти февруари 2013 г., върху които е учредил особен залог в обезпечаване
на задълженията си по договор за кредит от същата дата, е настъпило
погасяване на вземанията в хипотезата на чл. 739, ал. 1 ТЗ. В тази връзка
следва да се съобрази Решение № 48 от 14.07.2016 г., по т. д. № 404/2015 г. на
ВКС, Второ ТО, постановено на основание чл. 290 ГПК, с което се приема, че
„…Поръчителството се погасява на основание чл.146, ал.3 ЗЗД, когато поради
виновни действия на кредитора, поръчителят не може да встъпи в правата му
и съответно не би могъл да получи удовлетворение от длъжника.
Невъзможността за суброгиране на поръчителя в правата на удовлетворения
кредитор трябва да е окончателно настъпила“.
Погасяването на вземанията на „К.“ АД (н) на основание чл. 739, ал. 1
ТЗ спрямо „Н. П.“ ЕООД, възникващи от договора за поръчителство, е
специфично погасително основание, произтичащо от състоянието на
неплатежоспособност и/или свръхзадълженост на длъжника, във връзка с
което състояние не е налице виновно поведение на банката като кредитор.
Още по-малко е налице виновно поведение от страна на кредитора „К.“ АД
(н) за погасяване на вземанията на „А.“ АД спрямо „Н. П.“ ЕООД по договора
за заем от 12-ти февруари 2013 г. и учредения върху това вземане залог.
Доколкото кредиторът е запазил правата си спрямо главния длъжник – „А.“
АД, правата във връзка с учредените от „Н. П.“ ЕООД реални обезпечения не
са погасени, като с оглед производството по несъстоятелност, както се
посочва и в цитираното по-горе решение на ВКС,постановено на основание
чл. 290 ГПК, следва да се държи сметка за разликата между възможността за
22
встъпване в правата на удовлетворения кредитор и възможността за
реализиране на тези права, която възниква само при и от момента на
извършено от поръчителя плащане.
Друг способ за погасяване на поръчителството, във връзка с който по
делото също се поддържа възражение от страна на „Е. П.“ АД (н), е този по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД, с която разпоредба е въведен преклузивен срок от шест
месеца, считано от падежа на главното задължение, в който кредиторът
следва да предяви иск срещу длъжника. При бездействие на кредитора в този
срок, отговорността на поръчителя спрямо кредитора отпада, поради
погасяване на самото субективно право по отношение на поръчителя и за
спазването на този преклузивен срок съдът следи служебно, в който смисъл са
разясненията, дадени в т.4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е противоречива практика
по въпроса относно началния момент на 6-месечния срок на погасителна
давност, като с решение по т. д. № 601/2014 г., І т.о., в което въз основа на
даденото тълкуване в т.18 от тълк.дело № 4/2013 г., съдебният състав се е
произнесъл по отношение началният момент на прекратителния 6-месечен
срок в хипотеза на надлежно упражнено право на банка за обявяване
предсрочна изискуемост на вземане, произтичащо от договор за банков
кредит. Предвид застъпването на различно становище относно началния
момент – с възникване на вземането за всяка отделна вноска, пред ВКС е
образувано и висящо тълкувателно дело № 5/2019 г. ОСГТК по приложението
на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Според установеното по-горе относно момента на обявяване на
предсрочната изискуемост спрямо длъжника „А.“ АД, началният момент на
преклузивна давност по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е 26-ти февруари 2015 г., в който
момент изявлението на банката е получено от кредитополучателя. Както
спрямо този момент, така и спрямо падежа на всяка от уговорените вноски за
погасяване на главница и начислени лихви – чл. 16.2 от договора за кредит,
правата на банката спрямо поръчителя „Е. П.“ АД (н) са запазени с
подадената на 14-ти май 2015 г. и преди изтичане на 6-месечния преклузивен
срок искова молба, считано от 25-ти ноември 2014 г., спрямо който момент 6-
месечния срок изтича на 26-ти май 2015 г. и, от който момент по настоящото
дело се претендират начислени лихви по договора за кредит, с падеж на
следваща вноска по главницата – 25-ти декември 2014 г.
23
Само за пълнота следва да се посочи в случая, че възражението на
банката за приложение на чл. 147, ал. 2 ЗЗД във връзка с клаузата по чл. 4, ал.
2 от договора за поръчителство – че поръчителят остава задължен и след
падежа на основното задължение, дори ако кредиторът не е предявил искове
против длъжника в продължение на шест месеца, е неоснователно. Съгласно
посочената норма на закона продължението на срока, дадено от кредитора на
длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си
за това. Посочената възможност за продължаване срока на поръчителството
при изрично съгласие на поръчителя представлява отклонение от правилото
за непротивопоставимост на предоговорения между кредитора и длъжника
срок. Доколкото преклузивните срокове не подлежат на спиране и
прекъсване, недопустим е отказ от тях след изтичането им, както и
продължаването им, то очевидно е, че хипотезата на чл. 147, ал. 2 ЗЗД, не
може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие,
дерогиращо правилото на чл. 147, ал. 1 предл. 1 ЗЗД изпълнение.
Предвид изложеното по горе, предявените искове срещу поръчителя „Е.
П.“ АД (н) по сключения с „К.“ АД (н) договор за поръчителство от 12-ти
февруари 2013 г. са основателни и обжалваното решение следва да се отмени
и вместо това с настоящото решение да бъдат уважени.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл.
59, ал. 7 ЗБН върху осъдената страна следва да бъде възложена дължимата по
делото държавна такса, изчислена върху левовата равностойност на
задълженията от общо 52 999 031.55 $ - 91 804 922.50 лв. - 1 856 098.45 лв. –
държавна такса във въззивното производство и 3 712 196.90 лв. – дължима
държавна такса в първоинстанционното производство.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 138 от 26-ти април 2021 г., постановено по т. д.
№ 231/2016 г. по описа на Бургаски окръжен съд изцяло, като вместо това
постановява
ОСЪЖДА„Е. П.“ АД (н), ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. Видин, п. к. 3700, ул. „Х. А.“ № 20, бл. 2, вх. А, ет. 3, ап. 7,
представлявана по делото от пълномощника адв. Т. М. – член на САК да
24
заплати на „К. Т. БАНКА“АД (н), със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Средец“, ул. „Г. И.“ № 10, представлявана от синдиците – А. Н.
Д. и К. Х. М. като поръчител по договор за поръчителство от 12-ти март 2013
г. за задължения по договор за банков кредит от 12.02.2013 г. -сключен
между „К. Т. БАНКА“ АД (н) и „А.“ АД, следните суми: сумите от 50 632
175.23 $ (петдесет милиона, шестстотин тридесет и две хиляди, сто
седемдесет и пет щатски долара и 23 цента) – изискуема просрочена
главница; сумата 1 302 101.48 $ (един милион, триста и две хиляди, сто и
един щатски долара и 48 цента) – просрочена лихва върху редовна главница
за периода 25-ти ноември 2014 г. – 25-ти март 2015 г.; сумата от 382 554.21 $
(триста осемдесет и две хиляди, петстотин петдесет и четири щатски долара и
21 цента) – просрочени лихви върху просрочена главница за периода 09-ти
март 2015 – 25-ти март 2015 г.; сумата от 645 560 $ (шестстотин четиридесет
и пет хиляди, петстотин и шестдесет щатски долара) –лихви върху
просрочена главница за периода 25-ти март 2015 – 22-ри април 2015 г.; 36
640.63 $ (тридесет и шест хиляди, шестстотин и четиридесет щатски долара и
63 цента) – неустойка върху просрочена лихва за периода 25-ти ноември 2014
– 22-ри април 2015 г. ведно със законната лихва върху просрочената
главница и неустойката, считано от подаване на заявлението в заповедното
производство – 19-ти октомври 2015 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА„Е. П.“ АД (н), ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. Видин, п. к. 3700, ул. „Х. А.“ № 20, бл. 2, вх. А, ет. 3, ап. 7,
представлявана по делото от пълномощника адв. Т. М. – член на САК да
заплати в полза на държавния бюджет, по сметка на БАС дължимата за
въззивното производство държавна такса в размер на 1 856 098.45 лв. (един
милион, осемстотин петдесет и шест хиляди, деветдесет и осем лева и 45 ст.)
и дължима държавна такса в първоинстанционното производство – 3 712
196.90 лв. (три милиона, седемстотин и дванадесет хиляди, сто деветдесет и
шест лева и 90 ст.)
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
25
Членове:
1._______________________
2._______________________
26