О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №...
Врачанският окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на 24
септември 2019г., в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ
СИМЕОНОВА
Членове: МИРОСЛАВ ДОСОВ
Мл.съдия: ИВАН НИКИФОРСКИ
Като разгледа докладваното от съдията Досов въззивно частно
гражданско дело №532 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 274 ГПК, във връзка с чл.
413, ал. 2 ГПК.
Образувано е въз основа на подадена частна
жалба от "Агенция за контрол за просрочени задължения"ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. София, представлявано от представлявано
от И.Ц.К., чрез юрисконсулт Д.А. срещу Разпореждане от 04.06.2019г. постановено
по ч. гр. дело № 339/2019г. по описа на Районен съд – Оряхово, в
отхвърлителната му част.
Жалбоподателят сочи, че разпореждането е
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е
необосновано. Твърди, че заповедният съд е превишил правомощията си, дадени му
в заповедното производство съгласно разпоредбите на ГПК. Поддържа се, че целите
на заповедното производство са опростеност, ускореност и ефективност, но и
улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, които са в основата на
приемането и са прогласени в Регламент (ЕО) №
861/2007 г. на Европейския парламент и Съвета от 11 юли 2007 г. и в Регламент (ЕО) №
1896/2006 г. на Европейския парламент. Твърди, че съдът, опитвайки се да
докаже неравноправност на процесните вземания и тяхната нищожност е ограничил
както равната възможност на страните да упражнят предоставените им права/чл.9 ГПК/, така и в един бъдещ исков процес да установят истината/чл.10 ГПК/. Вследствие
на това излага съждения за допусната от съда неравноправност в условията на
едностранно производство, без на заявителя да бъде дадена възможност да
обоснове и докаже индивидуално договаряне.
Посочва се, че нито Директива № 2008/48
за договорите за потребителски кредит, нито Директива № 2009/22
за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита интересите на
потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните
юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като съдържащата се в
процесния договор. Позовава се и на решение №С-618/10СЕС,
с което се приема, че в заповедното производство съдът следва да приложи
правилата на директивата и без наличие на възражение, но при определени условия
- при наличие на необходимите фактически и правни данни.Наведени са доводи, че нищожността
на договорните клаузи, поради неравноправния им характер, е особен вид
недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със закона
или с добрите нрави.
Относно "неравноправния характер"
на претендираните вземания се позовава на разпоредбата на чл. 143
ЗЗП, в който е транспонирана Директива № 93/13 ЕИО
от 05.04.1993 г., по-конкретно чл. 3, в който е уредена т. нар. генерална
клауза за неравноправност на уговорките в потребителския кредит.
В жалбата са изтъкнати доводи, че правната
същност на неустойката и нейната функция е да обезпечи изпълнението на
задължението и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението. В тази
насока сочи ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с
което се приема, че неустойката е нищожна само, ако единствената цел, за която
е уговорена, излиза извън присъщата и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. Оспорва мотивите на съда, че неустойката е нищожна само на основание
противоречие с добрите нрави. Поддържа се, че претендираната в заявлението сума
за разходи за извънсъдебно събиране на задължението е дължима на основание
свободата на договаряне между страните- чл. 9 ЗЗД
и е допустима, съгласно чл.
10а, ал. 1 ЗПК. Според изложеното, кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисионни за допълнителни услуги свързани с договора за потребителски
кредит. Сочи се, че преценката на съда в производството по издаване на заповед
за изпълнение по чл.
410 от ГПК се ограничава единствено до изложените от заявителя факти, като
тя се простира дотам, доколкото въз основа на тези факти може да се установи
едно индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще бъде изследвана
и доказана в друг евентуален процес – исковия. В горния смисъл жалбоподателят
сочи обширна съдебна практика. Иска се въззивната инстанция да отмени
разпореждането на първоинстанционния съд в обжалваната му част и да постанови
издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените суми.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 413, ал. 2 ГПК, от заявител, срещу
разпореждане, с което е отхвърлено отчасти заявлението, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна:
Районен съд - Оряхово е сезиран със заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от "Агенция
за контрол на просрочени задължения" ЕООД гр. София, чрез юрисконсулт Д.А.
срещу М.К.Д. от гр. Мизия за следните вземания:1)сумата
от 600 лв. главница - за отпуснат на длъжника паричен заем;2)за сумата
от 105.15 лв., представляваща договорна лихва
върху главницата за периода от 28.03.2018г. до 23.11.2018г.;3) неустойка
в размер на 283.50 лв.; 4)такса за експресно разглеждане на документите 283.50
лв.; 5) разходи и такси за извънсъдебно събиране 245 лв.;6) законната лихва върху главницата в размер на
22.99 лв.,считано от 24.11.2018г. до 21.05.2019г.;7)законна лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното плащане; 8) направените деловодни разноски в размер на 30.80
лв. държавна такса за издаване на заповед за изпълнение и 200 лв. за
юрисконсултско възнаграждение.
По
подаденото заявление е образувано ч.гр.дело №339/2019 год. по описа на РС-Оряхово.
С разпореждане от 04.06.2019г. РС - Оряхово
е приел, че в заповедното производство при
извършване на проверката съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи
в договор за потребителски кредит и в случаите, когато констатира служебно, че
клауза, от която произтича претендирано вземане, е евентуално неравноправна, съдът следва да
откаже издаване на заповед за изпълнение за това вземане. Въз основа на това, съдът е приел, че претенцията на заявителя за неустойка
и такси разходи, се явяват евентуално неравноправни, поради което е отхвърлил
искането за издаване на заповед за изпълнение за тези суми- неустойка в размер на 283.50 лв., такса за експресно
разглеждане на документите 283.50 лв. и разходи и такси за извънсъдебно
събиране 245 лв.С постановеното разпореждане е дал указания на заявителя, че по
отношение на тези си претенции може да предяви осъдителен иск, който ще даде
възможност при условията на състезателно начало страните да обсъдят въпросите,
свързани с евентуалната неравноправност на клаузи в договора.
Със заповед за изпълнение на парично задължение №240/04.06.2019г. е разпоредил длъжникът М.Г./в
заявлението е М.Д., но от справка в националната база данни е установено, че
лицето е с променена фамилия, в следствие на бракоразводно съдебно решение от 2015г./ да заплати в полза на заявителя –
"Агенция за контрол на просрочени вземания" сумата в размер на 600
лв. главница по договор за паричен заем; договорна лихва в размер на 105.15 лв.
за периода от 28.03.2018г. до 23.11.2018г.; законна лихва в размер на 22.99 лв.
за периода от 30.05.2019г. до подаване на заявлението в съда; сумата в размер
на 25.00 лв. държавна такса и 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.Жалбата е
подадена по отношение отхвърлителната част на разпореждане от 04.06.2019г. постановено
по ч.гр.дело №339/2019г.
по описа на РС Оряхово.
При така
установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Заповедният съд е длъжен служебно да извърши
проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. В случая,
претенцията на заявителя, наред с главница, договорна лихва и лихва за забава,
включва и начислена неустойка и такси за разходите на заявителя. Кредиторът
основава вземането си на договор за паричен заем, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, затова нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и
по-конкретно да бъде съобразено императивното правило на чл.
33, ал. 1 и 2 от ЗПК. Нормата на ал. 1 предвижда, че при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а
ал. 2 – в случай, че потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В случая с посочените от заявителя клаузи в
Договора за паричен заем с № 5420160/26.02.2018г., въз основа на които се
претендира неустойка, по същество се цели заобикаляне на правилата, въведени с чл. 33
от ЗПК и имат за цел да се присъдят непозволени от закона плащания.
Така също
следва да бъде посочено, че уговорената в договора за паричен заем неустойка се
отклонява от нейната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция,
предвидена в чл.
92 от ЗЗД и накърнява добрите нрави, в която насока са и указанията дадени
в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. от ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСГТК, Съдът намира, че тези клаузи са нищожни, на основание чл.26,
ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича и от разпоредбата на чл.
21, ал. 1 ЗПК. Разпоредбата на
чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената
служебна проверка правилно РС - Оряхово е приел, че освен клаузата за неустойка,недействителни
такива се явяват и такси-разходи. Съдът намира, че отговорността за
разноски представлява по своята същност отново вид неустойка, дължима при забава
на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за
покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и
начисляване на тези такси по същество се цели отново заобикаляне на
ограничението по чл.33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
Настоящата въззивна инстанция намира, че
изложените в частната жалба възражения са неоснователни. Първоинстанционният
съд е постановил правилен съдебен акт, при което следва да се потвърди.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 04.06.2019 г. постановено по ч. гр. д. № 339
по описа за 2019 г. на Районен съд – Оряхово.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:........... ЧЛЕНОВЕ:1.......... 2..........