Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 29.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Мая Симеонова,
като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска в.гр.дело № 8865 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 64815 от 14.03.2019 г., постановено по
гр.д. № 90364/2017 г. по описа на СРС, 24 състав, е уважен предявеният
от Н.Н.Р. срещу Прокуратурата на Република България осъдителен иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 5500 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от предявяване на
иска до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
размер от 20 000 лв. В тежест на ответника е възложена сума в размер на 277,75
лв. – разноски, сторени от ищцата в производството.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство, с която се поддържа, че решението в частта, с която искът е
уважен, е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Неправилно, според
въззивника, първоинстанционният съд приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което
довело до необосновано завишен размер на присъденото обезщетение,
некореспондиращ със събраните по делото доказателства. Сочи се, че
доказателства за наличие на трайни увреждания за психическото и физическото
сътояние на ищцата не били събрани, както и такива, за въздействие върху
професионалната й кариера и отношенията със семейството. Страданията на ищцата
били обичайните за такива случаи. Недоказани останали твърденията за влошено
здравословно сътояние, отдръпване на колеги, роднини и приятели, както и за
медийно отразяване на делото. Навеждат се доводи за недопустимост на решението,
в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението от предявяване
на иска до окончателното плащане. Заявява искане за обезсилване на решението в
тази част, както и за отмяната му в частта, с която предявеният иск е уважен за
сумата от 5500 лв.
Постъпила
е насрещна въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство срещу
решението в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 20
000 лв., както и в частта, с която законната лихва е присъдена от датата на
исковата молба до окончателното плащане. В насрещната въззивна жалба се
акцентира, че наказателното преследване е породило у ищцата страх за влошаване
на здравословното й състояние, който страх, като човешко чувство, е логичен и
не са необходими специални знания за установяването му. Счита, че лихвата за
забава се дължи от влизане в сила на определението, с което наказателното
производство е прекратено, доколкото така е претендирана с исковата молба, като
произнасянето на съда с решението в тази част не е свръхпетитум.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията по доводите на насрещната страна, намира
за установено следното:
В разглеждания случай по делото е установено,
че ищцата е привлечена като обвиняема с постановление от 31.10.2012 г. по ДП № 5173/2011
г. по описа на СДВР, пр.пр. № 5091/2011 г. на СГП, за извършването на
престъпление от общ характер за това, че за времето от 01.12.1997 г. до
08.12.2010 г. в гр. София, като извършител и в съучастие с трето за делото
лице, извършила без съответно разрешение, изискуемо съгласно чл. 11, ал. 1 ЗБ и
чл. 13, ал. 1 ЗКИ, банкови сделки по занятие, за които се изисква разрешение,
като публично привличала влогове в лева и чуждестранна валута при различно
договорена лихва от различни физически лица /общо 41 физичеки лица поименно
посочени/, като от тази дейност са получени значителни неправомерни доходи – 1
534 527,67 лева – престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2,
вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до десет години, и глоба от пет до
десет хиляди лева, като съдът може да постанови и конфискация на част или на
цялото имущество на дееца.
Със същото постановление по отношение на
ищцата е взета мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 5000 лв.“,
вносима в петдневен срок. Изрично е записано, че при невнасянето на гаранцията,
мярката за неотклонение ще бъде заменена с по-тежка по реда на НПК.
С окончателно определение от 19.11.2012 г. по
НЧД № 5450/2012 г. на СГС, НО, 20 състав, съдът е изменил взетата по отношение
на Р. мярка за неотклонение, като е намалил размера на гаранцията от 5000 лв.
на 2000 лв.
С
друго постановление за привличане на обвиняем по същото досъдебно производство от
13.03.2013 г. обвинението срещу ищцата е прецизирано, като е обвинена, че за
времето от 01.12.1997 г. до 08.12.2010 г. в качеството на извършител в
съучастие с трето за настоящото производство лице е извършила без съответното
разрешение, изискуемо по чл. 11, ал.1 ЗБ / Обн. ДВ. бр.52 от 1 Юли 1997 г., отменен
с § 5 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКИ/, като съгласно чл. 11,
ал.1 ЗБ – „За извършване на банкова дейност се изисква писмено разрешение
(лицензия), издадено от Централната банка“ и чл. 13, ал.1 ЗКИ /Обн. ДВ. бр.59
от 21 Юли 2006 г./ - „За извършването на банкова дейност се изисква лиценз,
издаден от БНБ“, и в нарушение разпоредбите на чл. 1, ал.1 и ал.4, т.1 ЗБ
„Банка е акционерно дружество, което извършва публично привличане на влогове и
използва привлечените парични средства за предоставяне на кредити и за
инвестиции за своя сметка и на собствен риск“; „Сделките по ал. 1 и 2, т. 3, 6,
10 и 12, наричани по-нататък „банкова дейност“, може да извършва само: 1. лице,
което е получило разрешение (лицензия) за банка от Българската народна банка“ и
чл. 2, ал.1 и ал. 5, т.1 ЗКИ „Банка /кредитна институция/ е юридическо лице,
което извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и
предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск“;
„Публично привличане на влогове или други възстановими средства, както и услугите
по ал. 2, т. 3 и 4 може да извършва само: 1. лице, което е получило лиценз за
банка от БНБ...“ извършвала по занятие банкови сделки, за които се изисква
такова разрешение, като привличала парични влогове в български лева и
чуждестранна валута от различни физически лица, като с тази дейност са получени
значителни неправомерни доходи в размер на 1 088 192,38 лв. В постановлението
са изброени общо 25 физически лица и са посочени сумите, които същите са
предоставили на обвиняемата. Правната квалификация на деянието, за което е
повдигнато обвинението е както следва: чл. 252, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 1,
вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, а наказанието съвпада с посоченото в първото
постановление за привличане на обвиняем.
Изготвен е на 03.09.2013 г. обвинителен акт
по обвинението срещу ищцата за същото престъпление, за което е привлечена като
обвиняема. В обвинителния акт са посочени фактическите констатации на
държавното обвинение, направени въз основа на събраните в хода на разследването
доказателства. От съдържанието на същия става ясно, че са разпитани множество
свидетели /70 лица/, извършено е претърсване и изземване, по делото са
приобщени писмени доказателства /записи на заповед, договори, извлечения,
споразумения, разписки/,
на базата на която доказателствена съвкупност
е изградена обвинителната теза. Посочено е, че в резултат от дейността
имуществени вреди са причинени на 23 физически лица в общ размер на 1 064
678,25 лева. Мярката за неотклонение на ищцата към момента на внасяне на
обвинителния акт в съда е „парична гаранция в размер на 2000 лв“.
По отношение на ищцата прокуратурата във
внесения в съда обвинителен акт сочи да е установено в хода на досъдебното
производство, че е българка, български гражданин, с висше образование, трудово
ангажирана като валутен касиер, както и че не е осъждана.
С разпореждане от 07.10.2013 г. по НОХД №
4055 по описа на СГС, 23 състав, за 2013 г. на основание чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК е прекратено наказателното производство по делото, образувано по материали,
съдържащи се в досъдебно производство и прокурорска преписка № 5091/2011 г. на
СГП, спрямо ищцата за извършено престъпление по чл. 252, ал.2, пр.1 вр. ал.1,
пр.1 вр. чл. 20, ал.2 вр. ал. 1 от НК. Отменена е взетата спрямо Р. мярка за
неотклонение „гаранция в размер на 2 000 лв.“. Съдът е приел, че описаното в
обвинителния акт деяние е несъставомерно, доколкото, както са описани, действията не съставляват
престъпление от общ характер, за което да може да бъде ангажирана наказателната
отговорност на привлечените лица чрез внасянето на обвинителен акт в съда.
С окончателно решение № 389/12.11.2014 г. по
ВНЧД № 676 по описа за 2014 г. на САС, образувано по протест на прокуратурата и
жалби на седем от физическите лица, означени като пострадали от деянието,
разпореждането за прекратяване е потвърдено, с оглед което същото е влязло в
сила на 12.11.2014 г.
В хода на съдебното дирене, проведено пред
първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства – разпитана в св. П.,
дъщеря на ищцата Р.. От показанията й се установява, че узнала, че майка й е
обвинена в престъпление през м.октомври 2012 г., когато П. още била студентка
във Франция. Емоционалното състояние на Р. било тежко – живеела под стрес и
негативни емоции, не виждала как ще продължи живота си. Изгубила приятелите си,
притеснявала се за работата си, доколкото била материално отговорно лице и
евентуалното й оставане без работа би обусловило невъзможност да започне нова.
Свидетелства, че в периода 2003 г. – 2004 г. Р. претърпяла онкологична
операция, като стресът увеличавал риска от влошаване на здравословното й
състояние. Паричната гаранция била заплатена със взети назаем средства.
Настоящият състав на съда дава вяра на показанията на разпитания от СРС
свидетел, доколкото същите са конкретни, ясни, последователни, правдиви и
отразяват непосредствените възприятия на свидетелката от периода, в който
ищцата е била обвиняема по наказателното производство. При извършване на
преценка на същите по реда на чл. 172 ГПК не е налице основание съдът да не
кредитира изнесеното от свидетеля, макар П. да е лице от най-близкия родствен
кръг на ищцата Р.. Този извод на съда се осланя на особеностите на човешките
взаимоотношения, а именно, че свидетели „очевидци“ на емоционалните терзания,
притеснения, страх, на промените, които настъпват у човека при необичайни за
ежедневието му обстоятелства, стават не случайни и с нищо несвързани лица, а
най-близките, членовете на семейството, приятелите.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
като с него съдът правилно е приел, че предявеният иск е доказан по своето
основание. Правилно е определен и размерът на обезщетението за неимуществени
вреди, като в подкрепа на този си извод въззивният съд следва да изложи свои
мотиви по съществото на правния спор.
С
оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционния съдебен
акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се установява и от
доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на правозащитен орган -
обвинение в извършване на престъпление, като образуваното наказателно
производство е било прекратено в съдебна фаза поради това, че деянието, за
което ищцата е била привлечена в процесуалното качество на обвиняема, както е
описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление от общ характер по
наказателния закон. Отговорността на ответника произтича от законоустановените
правомощия на прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен
надзор за законосъобразното му провеждане, респ. от прекратяването на
наказателното производство поради това, че описаното в обвинителния акт деяние
е несъставомерно по българския НК - чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ.
Спорните
по същество във въззивното производство въпроси са свързани с наличието на
причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и всички твърдени от ищцта
в исковата молба вреди, както и какъв е справедливият размер на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди.
Прекратяването
на наказателното производство с влязъл в сила съдебен акт, поради това, че
описаното в обвинителния акт деяние не е престъпление, е достатъчно, за да се
приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било
повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било
противоправно. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ, доколкото по същността си
тази отговорност е обективна.
При
незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което
несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените
неимуществени вреди, за които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се
определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по
смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид
от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на
повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и
продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на
подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е
извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на
контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в
това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен
план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените
морални страдания (в този см. Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. №
295/2010г., ІV г.о.)
В
случая при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът
от узнаване от страна на ищцата за образуваното наказателно производство. От
събраните по делото доказателства не се установява /а не се и твърди с исковата
молба/ ищцата да е узнала срещу нея да се провежда наказателно преследване
преди привличането й като обвиняема с постановлението от 31.10.2012 г.
Наказателното производство е окончателно прекратено с влизане в сила на
разпореждането на първоинстанционния съд по НОХД № 4055/2013 г. на СГС
/12.11.2014 г. с постановяване на решението на въззивната инстанция/, т.е.
продължителността на незаконното преследване възлиза на 2 години и 12 дни. В
съдебното заседание пред САС, видно от съдържанието на съдебното решение,
ищцата не се е явила лично, а е представлявана от защитник. Не са налице данни
по делото, а не се и твърдят такива обстоятелства от страна на ответника,
ищцата с поведението си да е станала причина за неоснователно забавяне на
производството срещу нея, което /с оглед броя на разпитаните свидетели/
настоящата инстанция приема за приключило в разумен срок.
При
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът
съобразява освен периода от време, през който спрямо ищцата реално са били
предприети действия по наказателно преследване, още и наложената мярка за
неотклонение. Установява се, че първоначално на ищцата е наложена мярка за
неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5000 лв., като е определен кратък
срок за внасянето й – само 5 дни. С определение на съда размерът на гаранцията
е намален на 2000 лв., каквато сума ищцата е взела в заем, за да внесе по
сметка на органа на досъдебното производство /съгласно показанията на св. П./.
Не се спори по делото, че гаранцията е била внесена, както и че същата е
отменена с влизане в сила на разпореждането за прекратяване в съдебна фаза.
Настоящият състав на съда намира, че за претърпените от ищцата неимуществени
вреди допринасят действията на служители на ответника по определянето на
несъобразен с имущественото й състояние първоначален размер на гаранцията и
краткия срок, предвиден за внасянето й. Налице е задължение при избора на мярка
за неотклонение същата да бъде пропорционална и съобразена с конкретния
обвинаем и повдигнатото обвинение, като ако същата е парична гаранция размерът
й не следва да е непосилно висок, а следва да е съобразен с имущественото
състояние на лицето. Горните разсъждения на съда /за прекомерност на
гаранцията/ се потвърждават както от факта на намаляването на размера й по пътя
на контрола от наказателния съд, така и от показанията на разпитания свидетел –
сумата е взета назаем от Р.. Ищцата е била запозната с последиците от
невнасянето й - мярката за неотклонение /по реда на чл. 65 НПК/ е подлежала на
изменение в по-тежка /домашен арест или задържане под стража/. За установени по
делото се приемат и ограниченията, които Р. е следвало да търпи като част от
мярката за неотклонение, макар същата да не е била свързана със задържането й
/да не променя местоживеенето си, да се явява на призоваване/.
Съдът
съобразява и факта, че Р. е била привлечена да отговаря по обвинение за тежко
умишлено престъпление, наказауемо с лишаване от свобода с фиксиран минимум – 5
години и максимален размер 10 години, както и кумулативно предвидено наказание
глоба в размер от 5000 лв., явяващ се минимум на имущественото наказание, и
максимален размер на глобата 10 000 лв. Съставът на престъплението, съгласно
НК, предвижда възможност за налагане и на наказание конфискация на част или на
цялото имущество на дееца.
Тук
е мястото въззивният съд да обърне внимание и на обстоятелството, че в
обвинителния акт /както и в постановленията за привличане на обвиняем/
прокуратурата сочи, че с описаното деяние са причинени значителни имуществени
вреди, които първоначално са определени на 1 534 527,67 лв., а съгласно
обвинителен акт – 1 064 678,25 лв. Разпитани са много свидетели /70 лица съгласно
приложението към обвинителния акт/, като пострадали са означени 23 лица, като
всички тези обстоятелства съдът намира, че следва да бъдат взети под внимание
при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото
същите имат значение върху мащабите на въздействието, което чрез поддържането
на обвинението, е оказано върху ищцата.
При
определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази и фактът, че към момента на привличане на ищцата
като обвиняема, същата не е била осъждана, нито по делото има данни /или
твърдения/ срещу нея да са били образувани и водени други наказателни
производства. Тук съдът съобразява установената съдебна практика на ВКС относно
интензитета на неимуществените вреди, които изживява едно никога неосъждано и
привличано към наказателна отговорност лице в сравнение с лице с обременено
съдебно минало.
От
показанията на разпитания свидетел настоящият състав на съда приема за
установено по делото, че вследствие на повдигнатото и поддържано и пред съда
обвинение ищцата е изживяла негативни емоции, стрес, унижение, страх и
притеснения за влошаване на здравословното й състояние, за професионалната й
дейност и развитие, страх от осъждане, разход на енергия и усилия за
организиране на защитата и внасяне на гаранцията. Стеснила е социалните си
контакти, съответно е загубила приятелски отношения. Ето защо неоснователни се
явяват оплакванията на ответника, съдържащи се във въззивната жалба, че не е
представена медицинска документация в посока доказване на тези обстоятелства.
Предвид факта, че се касае за обичайни и естествени човешки страхове и реакции,
съдът намира, че не е необходимо установяването им с различни доказателствени
източници от наличните по делото.
Въззивният
състав на съда приема за недоказани в производството твърденията на ищцата,
съдържащи се в исковата молба, че процесът срещу нея е бил медийно отразен, че
са се влошили отношенията със семейството й, че са се създали пречки за
трудовата й дейност, доколкото от доказателствата по делото се установява, че
ищцата е била трудово ангажирана.
Съдът
съобразява и актуалната към момента на повдигане и поддържане на обвинението
социално-икономическа обстановка в страната /2012 г. – 2014 г./.
С
оглед изложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал, като взе предвид продължителността на делото, мащабността на
извършените процесуално-следствени действия, тежестта на повдигнатото обвинение
и спецификите на конкретното обвинение, мярката за неотклонение, чистото
съдебно минало и негативните изживявания, които обвинението е провокирало у
ищцата, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди възлиза на сумата от 5500 лв., за какъвто размер е приет за
основателен иска и от първия съд, а за разликата до пълния предявен размер, правилно
е отхвърлен като неоснователен.
По отношение на доводите на страните във връзка с
дължимостта на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди:
Подадената
искова молба в тази част е била нередовна. Видно от формулирания петитум е
заявено неясно искане върху главницата да бъде присъдено обезщетение за забава,
като е посочен единствено крайният момент – до окончателното плащане. По същия
начин СРС е докладвал предявения иск – че се претендира законна лихва до
окончателното плащане. Съдът по силата на чл. 101 ГПК и чл. 129 ГПК безспорно
следи за надлежното извършване на процесуалните действия от страните, в това
число и на подадената искова молба. В случая на ищцата, по реда на чл. 129 ГПК,
е следвало да бъдат дадени указания да отстрани тази нередовност, като посочи
начален момент, от който иска да бъде присъдено обезщетението за забава. Като не
е изпълнил това си задължение, а е присъдил законна лихва от датата на исковата
молба, съдът е допуснал процесуално нарушение – произнесъл се е по нередовна
искова молба, замествайки волята на ищеца, без да е дал указания за
отстраняване на нередовността.
На
страната обаче, следва да се признае правото и сама /без указания от страна на
съда/ да поправи нередовно извършено процесуално действие. В случая това е
сторено с насрещната въззивна жалба, с която ищцата е заявила, че с исковата
молба претендира присъждане на обезщетение за забава от датата на влизане в
сила на разпореждането за прекратяване на наказателното производство
/12.11.2014 г./. Препис от насрещната въззивна жалба е връчен на ответника по
делото. С оглед изложеното, нередовното действие въззивният съд е счел за
поправено от извършването му. Ето защо първоинстанционното решение не е
недопустимо, доколкото порокът е остранен пред въззивната инстанция, но ефектът
от това следва да бъде зачетен от подаването на исовата молба. На ищцата следва
да бъде присъдена законна лихва от датата на влизане в
сила на разпореждането за прекратяване на наказателното производство
/12.11.2014 г./ до окончателното
плащане, което искане е допустимо съгласно т.4 от тълкувателно решение № 3 от
22.04.2005 г., ОСГК на ВКС.
Ето
защо първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, следва да
бъде потвърдено, като на ищцата бъде присъдена законна лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди съобразно изложеното в предходния параграф.
По разноските:
Първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено и в частта за разноските. Във въззивното
производство страните не претендират разноски, с оглед които такива не следва
да бъдат присъждани.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 64815 от 14.03.2019 г., постановено по гр.д. № 90364/2017 г. по описа на СРС,
24 състав, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. ал. 4 ЗОДОВ П. НА Р. Б.
е осъдена да заплати на Н.Н.Р., ЕГН **********, обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 5500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на влизане в сила на разпореждането за прекратяване на наказателното
производство по НОХД № 4055 по описа на СГС, 23 състав, за 2013 г. /12.11.2014
г./ до окончателното плащане, както и сумата от 277,75 лева, представляваща
направени от ищцата разноски в първоинстанционното производство, като е
отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния размер от 20 000 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.