Р Е Ш Е Н И Е
№ 69
гр.Русе, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, в публичното
съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
при секретаря Мариета Цонева, като разгледа
докладваното от съдията търговско.дело № 216 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, съобрази следното:
Постъпила
е искова молба от „Банка ДСК“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, представлявана от
изпълнителните директори В.М.С. и Д.Н.Н. чрез
пълномощника А.Р.Г. против Р.И.Т., ЕГН **********
***, с която са предявени искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК – за съществуване на вземане, произтичащо от
Договор за кредит от 19.08.2008 г. и
Допълнително споразумение от 21.09.2017 г. към него, кредитополучател по
който договор е ответникът Р.Т., за
сумите: 23135.58 евро – главница, заедно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.03.2018 г. до окончателното плащане 548.80 евро – лихва за
периода от 22.11.2017 г. до 22.03.2018 г., 1.80 евро – лихвена надбавка за
забава върху просрочената главница за периода от 22.11.2017 г. до 20.03.2018
г., 12.86 евро – лихвена надбавка за забава върху цялата главница за периода от
21.03.2018 г. до 22.03.2018 г., 331.03 евро – заемни такси, 939.97 лева
разноски за държавна такса в заповедното производство и 150 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът основава вземането си на Договор
за жилищен и ипотечен кредит № 3722 от 19.08.2008 г., по силата на който на
22.08.2008 г. на ответника е предоставена сумата от 30000 евро, със срок за
издължаване 240 месеца. За обезпечаване на вземането на ответника, страните са
сключили договорна ипотека върху собствено на последния жилище. На 21.09.2017
г. е изменено договорното правоотношение с допълнително споразумение, като
е договорен променлив лихвен процент от
7 % годишно, а срокът за издължаване на кредита е запазен. Твърди се, че през месец
ноември 2017 г. ответникът е преустановил плащанията по кредита и към
23.03.2018 г. е бил в просрочие от общо 91 дни, поради което Банката е
упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем. Ответникът бил
уведомен за размера на задължението и последиците от неизплащането по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК.
С допълнителна молба ищецът е уточнил,
че въз основа на издадения изпълнителен лист срещу ответника е образувано изп. дело № 2018***040936 по описа на ЧСИ И.Х., в рамките
на което е извършена публична продан на имота, служещ като обезпечение за
настоящото вземане на банката. От цената на публичната продажба на ищеца е
разпределена сумата от 47933.09 лева, в резултат на което непогасени остават:
2365.06 евро – главница, 5.26 евро – законна лихва и 150 лева – разноски.
В срока по чл.367, ал.1 ГПК е
постъпил отговор от ответника, в който
са развити доводи за неоснователност на исковата претенция в заявения размер.
Акцентира се върху обстоятелството, че не е надлежно уведомен за настъпилата
изискуемост на кредита, както и, че не е изпаднал в забава, тъй като дори е
внасял при погасяването на вноските по-голяма сума от посочената в погасителния
план.
С допълнителна искова молба, във връзка
с изявленията на ответника в отговора на исковата молба се правят конкретни
уточнения и възражения. Твърди се, че са нарушени условията на договора за
кредит и Общите условия на банката, тъй като не са извършвани плащания по
кредита на падежните дати, поради което цялото вземане на банката е станало
изискуемо. Счита, че внасянето на по-голяма сума при погасяване на вноските по
кредита от посочената в погасителния план, не освобождава кредитополучателя от дължимостта на договорената месечна вноска на уговорената
падежна дата.
С допълнителен отговор на допълнителната
искова молба ответникът развива допълнително съображения за неоснователност на
заявените претенции като поддържа възраженията си за нередовно съобщаване на
изискуемостта на кредита. Възразява срещу променения едностранно от банката размер
на месечната вноска и счита, че внесените от него суми над определената вноска
в погасителния план в продължение на близо 9 години са достатъчни за да се
погасят задълженията по кредита, тъй като те стоят по разплащателната сметка на
кредитополучателя и при падеж се усвояват от кредитора. Счита, че банката е
нарушила сключения между тях договор
като едностранно е увеличила лихвения процент, без да предприеме действия и да
го уведоми за променения размер на месечната вноска.
В
подкрепа на предявените искове, както и по възраженията на ответника са
представени писмени доказателства и е изслушана експертиза.
Съдът, като взе предвид
разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 1860/2018 г. по описа на РРС, се установява, че ищецът
е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК,
въз основа на извлечение от счетоводните му книги. По делото е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение срещу ответника по настоящия иск, която му
е връчена на 10.05.2018 г. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е подал
възражение, което обуславя интерес за заявителя и ищец в това производство да
предяви установителен иск по чл.422 ГПК.
Страните
не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че на
19.08.2008 г., между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна като кредитодател, и Р.И.Т., от друга страна като
кредитополучател, е сключен Договор за жилищен и ипотечен кредит № 3722, по
силата на който банката предоставила на ответника кредит в размер на 30000 евро,
със срок за издължаване 240 месеца, считано от датата на неговото усвояване. В
чл. 7 от договора, страните са договорили променлив лихвен процент, формиран от
базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от банката и
надбавка, като към датата на сключване на договора, базовият лихвен процент е
4.19% и надбавка 3.10 % или обща лихва по кредита 7.29 %. Кредитът е обезпечен
с ипотека върху жилище на кредитополучателя. Предвидено е погасяването да става чрез анюитетни
вноски, за което е изготвен погасителен план и срок на погасяване до 21.08.2028
г.
При сключването на Договора за кредит страните са подписали общи условия за
предоставяне на жилищни и ипотечни кредити. В т.9.1. от общите условия е
уговорено, че банката има право да променя базовия лихвен процент, за което
уведомява кредитополучателя по подходящ начин, а в т. 9.4. е предвидено, че в
посочената хипотеза банката определя нов размер на месечната вноска и
предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план.
В т.20.1. от общите условия е предвидено начисляването на наказателна лихва
в размер на договорената такава, увеличена с надбавка от 3 % при забава на
плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата.
В т.20.2. от общите условия, страните са договорили при допусната забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита да
става предсрочно изискуем, като до предявяване на иск за вземането остатъкът от
кредита се олихвява с наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент,
увеличен с наказателна надбавка от 10 %.
Представена е тарифа на ищеца, съдържаща информация за таксите по жилищни и
ипотечни кредити в лева.
Страните не спорят, а и от представеното допълнително споразумение към
договора за жилищен и ипотечен кредит се установява, че страните са предоговорили условията по първоначалния договор за кредит
– разсрочени са част от задълженията за заемни такси, както и дължима сума за
застраховка, капитализирана е към главницата дължима редовна лихва в размер на
1043.14 евро, уговорена е лихва в размер на 7% годишно. Към допълнителното
споразумение е изготвен нов погасителен план, в който единствено е запазен
първоначалния срок за издължаване на кредита по първоначалния договор.
Ответникът е подписал и нови общи условия на банката за предоставяне на жилищни
и ипотечни кредити.
Представено е уведомление с изх. № 07-20-00481/02.02.2018
г. на ищеца до ответника, с което уведомява последния, че поради забава в
погасяване на задължението по Договор за банков кредит от 19.08.2008 г.,
отпуснат в размер на 30000 евро, банката обявява кредита за предсрочно
изискуем. Видно от представеното уведомление и разписка към него, връчването на
уведомлението е възложено на ЧСИ В.М. рег. № *** на КЧСИ, като адреса на
ответника в гр. Р., ул. „Д. Г.“ №*, вх. *, ет.*, ап. **е посетен четири пъти пъти – на 06.02.2018 г., на 18.02.2018 г. и на 27.02.2018
г., и на 01.03.2018 г. е залепено уведомление за намиращите се в канцеларията
на съдебния изпълнител книжа.
Видно от представеното по делото удостоверение за настоящ адрес, от
16.02.2018 г., ответникът има регистриран настоящ адрес ***.
Представено е постановление за възлагане на недвижимия имот, служещ за
обезпечение на вземането на банката.
Представени са вносни бележки за погасяване на кредита.
По делото е изготвено и прието заключение по съдебно-икономическа
експертиза, от заключението на което се установяват всички погашения по
кредита, направени от ответника, размера на задължението му към момента на
подаване на заявлението за издаване за заповед за изпълнение от ищеца, съгласно
договора за кредит и сключеното впоследствие допълнително споразумение. В
табличен вид е представен, как се отразяват вноските, направени от ответника на
погашението на всяка една погасителна вноска, съобразно първоначалния
погасителен план, както и структурата на анюитетната
вноска след сключване на договора за кредит и допълнително споразумението към
него.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:
Съдът
определя правната квалификация на предявените искове като такива чл. 422 от ГПК.
За
бъде основателна исковата претенция, ищецът следва да докаже наличието на
изискуемо и ликвидно задължение по порцесния Договор
за кредит и Споразумение към него в заявените от него размери, както и надлежно
съобщаване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита и увеличението
на месечната вноска.
Тъй
като ищецът черпи правата си от представеното по делото допълнително
споразумение от 21.09.2017 г., с което са направени изменения в първоначалния
договор и е изготвен нов погасителен план, за просрочието
на чиито погасителни вноски същият е упражнил правото си да превърне кредита в
предсрочно изискуемост, съдът следва да постави на самостоятелно обсъждане това
споразумение. От съдържанието на същото се установява, че страните се уговорили
да се сформира нова главница в размер на 23380 евро след капитализирането на
просрочена възнаградителна лихва в размер на 1043.14 евро, а според вещото лице
по приетото заключение на съдебно-икономическата експертиза – в размер на 769.03
евро (ответникът е погасил част от възнаградителната лихва на 21.09.2017 г. до
размера на 274.11 евро). Така уговореното капитализиране на възнаградителна
лихва към главницата противоречи на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД,
поради което същото е нищожно на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В резултат на капитализирането
на договорните лихви практически са прибавени изтекли лихви към главницата и
повторното им олихвяване с уговорената договорна и наказателна лихва. Съгласно
разпоредбата на чл.10 ал.3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно
наредбите на БНБ – когато законът изрично го допуска и по реда и условията на
нормативен акт. Уговарянето на
лихва върху лихва е допустимо в отношенията между търговци (чл. 294, ал. 2 ТЗ), в хипотезата на чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и чл. 507 ТЗ. Действащата
нормативна база не е предвидила възможността в гражданските
отношения да бъде уговаряно начисляването на лихва върху лихва. В този смисъл
са Решение № 275 от 15.09.2014 г. на ВКС по гр. д. №
3783/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова; Решение № 108 от 28.10.2015 г. на БАС по в. т. д. №
224/2015 г.; Решение № 706 от 19.07.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1922/2003 г., II т. о. Поради
това уговорките в споразуменията, в резултат на което има капитализация, са
нищожни и не могат да намерят приложение в отношенията на страните, съответно
не следва да се взимат предвид при определяне на размера на дължимия остатък.
Тъй като прибавянето на изтеклите лихви към главницата променя размера на
същата, която е послужила и за изготвянето на новия погасителен план, то същият
поради констатираната нищожност на клаузата, не би могъл да послужи при установяване
размера на задължението на ответника. Цитираната клауза е толкова съществена,
че без нея споразумението не би могло да съществува и да породи желаните от
страните правни последици, поради което нищожността й влече нищожност на цялото
споразумение. Тук е моментът да се отбележи, че за нищожността на отделни
клаузи и/или цели договори, доколкото порокът би могъл да се изведе от
съдържанието на самия договор, съдът следи служебно и без да е релевирано възражение от заинтересованата страна по делото.
При
тези изводи на съда, за установяване съществуването на вземането на ищеца съдът
следва да изходи от договореното в първоначалния договор за кредит от 19.08.2008
г. По отношение на този договор, ответникът е инвокирал
възражение за непротивопоставимост на едностранното
изменение на лихвата от страна ищеца, тъй като същият не е бил уведомен за
това, не е получил нов погасителен план, съответно не е спазен чл. 9 от общите
условия. Доколкото съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договорите с потребители, настоящият състав следва да подложи на самостоятелен
анализ разпоредбите, предоставящи възможност банката едностранно да променя
лихвата по кредитите, както и условията за изменението. В т. 24.3. от общите
условия към договора за кредит е предвидена възможност кредиторът едностранно
да променя базовия лихвен процент и таксите при наличието на някое от
изброените в същата точка основания, а именно: а) при изменение от поне 1% за
месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; б) при изменение от поне
1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; в) при изменение от
поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени за България (CPI); г)
въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система
и/или върху "Банка ДСК"; д) промени в нормативните актове, както и в
регулациите на БНБ, засягащи функционирането и изискванията към банките; е) при
изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни
лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в
статистиката на Централната банка и ж) съществена промяна в паричната политика
на Централната банка като премахване на валутния борд, обезценка
на лева, деноминация на лева, смяна на парите. При определяне на основанията за
изменението на лихвата, банката следва
да се съобрази с императивните повели на разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗП, съгласно която основанията
за изменение на „цената” на банковата услуга- възнаградителната лихва, следва
да бъдат уговорени ясно и разбираемо за средния потребител. В задължителното за
националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално
запитване по дело C-472/10 е прието, че националната юрисдикция следва да
прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния
характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с
която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на
тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките
на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид
всички съдържащи се в общите условия на договори с потребители клаузи, сред
които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо
правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в
разглежданите общи условия, съображенията или начинът на промяна на свързаните
с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.
„Основателно съображение” по смисъла на това решение представлява всяко
обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което
е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския
договор и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или
услугата. Макар и част от уговорените в т.24.3. от Общите условия основания за
изменение на възнаградителната лихва да са от обективно естество - напр. по
б.”а”, б.”б” и б.”в”, те не представляват основателно съображение за
едностранна промяна на възнаградителната лихва, тъй като не е установен нито
размерът на промяната на базовия лихвен процент при изменение на съответния
обективен показател, нито правната възможност да бъде намаляван той при
снижаване на нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва. От друга
страна минималният срок за изменение на посочените условия, които обуславят
възможност за едностранна промяна на базовия лихвен процент е много кратък,
поради което предоставя такава възможност на кредитора дори и при наличието на
краткотрайни промени, което би могло да доведе до злоупотреби. При изброяването
на условията не е отчетено всяко едно от тях каква тежест има при определяне на
увеличението, нито пък всяко едно конкретно изменение в посочените условия по
какъв начин влияе при определянето на лихвения процент. Следователно, банката е
обезпечила за себе си правото произволно, по самостоятелна преценка да изменя базовия
лихвен процент, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна.
По този начин се накърнява принципът на добросъвестност, който е основополагащ в
частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни
права. В противоречие с принципа на добросъвестността е уговореното право на
банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без да е
установено конкретно обективно обстоятелство, стоящо извън волята на страните,
при настъпване на което да се изменя нефиксирания индекс, формиращ
възнаградителната лихва - с посочване конкретната стойност на изменението, като
тази възможност да е в полза както на банката при увеличаването, така и на
потребителя при намаляването. С уговореното в т.24.3. от Общите условия,
банката като икономически по-силния субект в търговското правоотношение е
установила за себе си в предварително изготвени общи условия изключителното
право да изменя базовия лихвен процент, по своя автономна преценка, без да е
уговорен конкретният размер, с който да се увеличи възнаградителната лихва,
респективно не е уговорен конкретен размер, при който може съответно базовият
лихвен процент да бъде намален.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че обезпечаването
на възможността банката едностранно да измени възнаградителната лихва, при
неустановени в Общите условия конкретни показатели, поставя кредитополучателя в
неравноправно положение по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП.
Клаузата на т. 24.3 от договора за кредит е уговорена във вреда на потребителя
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради което е нищожна по см. на чл.146, ал.1 ЗЗП.
Дори
да се приеме обратното становище по отношение на цитираната по-горе клауза,
същата не би породила действие спрямо ответника, тъй като от една страна, не е
установено по делото, че ищецът е уведомил кредитополучателя за увеличението на
базовия лихвен процент, а от там и на окончателната лихва по кредита, нито пък,
че му е предоставила нов погасителен план, след което последният да може да
извърши преценка дали да остане обвързан в това правоотношение с новите му
условия, или да се откаже от него. От друга страна, ищецът не е ангажирал
доказателства относно настъпването на някое от условията по чл. 24.3. от общите
условия, обуславящи правото му едностранно да измени размера на базовия лихвен
процент.
Ето
защо, приложим в отношенията между страните остава първоначалния погасителен
план от преди изменението на лихвата и същият ще бъде отправна точка при
преценката на съществуването и размера на вземането на ищеца срещу ответника.
Основен
спорен момент между страните е дали кредитът е станал изцяло предсрочно
изискуем, доколкото ответникът възразява да е редовно уведомен за упражненото
от ищеца право да превърне кредита в предсрочно изискуем. Настоящият съд
намира, че по делото е доказан фактическият състав за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита, очертан в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и
доразвит с ТР 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС – правото да превърне кредита в предсрочно изискуем следва
да упражнено от кредитора преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК и кредиторът да е уведомил длъжника за
обявяването на предсрочната изискуемост. По отношение на уведомяването на
длъжника и доколкото в договора за кредит не е договорено т.нар. „фингирано връчване“, Банката е избрала да възложи това на
частен съдебен изпълнител, съгласно предоставената му възможност по чл. 18, ал.
5 от ЗЧСИ - частният съдебен изпълнител може да връчва всякакви покани,
съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни
отношения. Въз основа на възлагането, съдебният изпълнител е посетил четири
пъти адреса на ответника, посочен в договора за кредит и представляващ
постоянен такъв, видно от изготвената по заповедното производство справка НБД
Население. Посещенията са извършени в рамките на един месец, в различни дни,
един от които е почивен ден (неделя). Видно от отбелязването в приложената
разписка, по данни на съсед призовкарят е установил,
че лицето е продало апартамента преди 10 години и не живее там. При последното
посещение на адреса на 01.03.2018 г. е залепено уведомление с указание за
намиращи се в кантората на съдебния изпълнител книжа. С това е изпълнена
процедурата по чл. 47, ал. 1 и 2 от ГПК. Следователно, кредиторът е положил
достатъчно усилия за да уведоми лично ответника за обявяването на предсрочната
изискуемост и същият е бил добросъвестен при изпълнение на задълженията си по
чл. 60, ал.2 от ЗКИ. Последващата промяна на
регистрирания настоящ адрес от страна ответника (на 16.02.2018 г.), не рефлектира
върху редовността на уведомяването. От една страна, в хипотезата на възлагане
за връчване на книжа по реда на чл. 18, ал. 5 от ГПК, съдебният изпълнител не
осъществява дейността, възложена му по закон да извършва принудително
изпълнение, в които случаи той е овластен да извършва
справки в държавни регистри, в т.ч НБД Население, и от друга страна,
кредитополучателят е постъпил недобросъвестно като не е съобщил на своя
кредитор новия си адрес. Въз основа на изложеното, настоящият състав намира, че
вземането по процесния договор за кредит е станало предсрочно изискуемо на
21.03.2018 г., когато са изпълнени и двете предпоставки за настъпването на
предсрочната изискуемост.
Предявеното
с исковата молба вземането за главница на ищеца, видно от приложеното извлечение
от счетоводните книги, е сформирано от 4 броя погасителни вноски, падежирали преди настъпването на предсрочната изискуемост
за периода 21.12.2017 г. – 21.03.2018 г., както и от останалата непогасена
главница изцяло изискуема след 21.03.2018 г. Съобразно заявената от ищеца дата
на предсрочната изискуемост – 21.03.2018 г., действително изискуеми се явяват
само първи три погасителни вноски, като вноската, падежираща
на 21.03.2018 г. се явява изискуема наред с цялата останала главница. Ето защо,
съгласно приложения по делото първоначален погасител план, размерите на падежиралите вноски за главница за процесните периоди са
както следва:
-
108.88
евро, с падеж 21.12.2017 г.
-
109.55
евро, с падеж 21.01.2018 г.
-
110.21
евро, с падеж 21.02.2018 г.
___________________________
Общо: 328.64 евро, за периода 21.12.2017 г. –
21.03.2018 г.
Предсрочно
изискуемата главница към 21.03.2018 г., съгласно приложения първоначален
погасителен план е в размер на 20898.59 евро.
Следователно,
общият размер на непогасената главница по процесния договор за кредит е
21227.23 евро и до този размер се явява основателна исковата претенция на
ищеца, а за останалата част до пълния предявен размер се явява неоснователна.
По
отношение на исковата претенция за възнаградителна лихва, съдът следва да
подходи по същия начин, съобразявайки се с броя и размера на падежиралите до датата на предсрочната изискуемост
погасителни вноски, в частта им относно дължимата възнаградителна лихва, както
и с датата на настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото след
настъпването на предсрочната изискуемост, банката има право сама на законната
лихва върху изискуемата главница. Съгласно приложения по делото първоначален
погасител план, размерите на падежиралите вноски за лихва
за процесните периоди са както следва:
-
128.96
евро, с падеж 21.12.2017 г.
-
128.29
евро, с падеж 21.01.2018 г.
-
127.63
евро, с падеж 21.02.2018 г.
_____________________________
Общо: 384.88 евро, за периода 21.12.2017 г. – 21.03.2018 г.
Следователно,
искът за възнаградителна лихва се явява основателен до размера на сумата от 384.88 евро, а за
останалата част до пълния предявен размер се явява неоснователен.
Основателна се явява и претенцията на
ищеца за сумата от 1.80 евро, представляваща лихва за забава върху просрочените
погасителни вноски до настъпването на предсрочната изискуемост – за периода от
22.11.2017 г. до 22.03.2018 г. Общият принцип, въведен в с разпоредбата на чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД е, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В този смисъл,
страните са договорили обезщетение за забава в т. 20.1. от общите условия,
което е в размер на договорната лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3 %,
или 10.29 %. Доколкото за периода, за който се претендира процесното
обезщетение за забава, размерът на законната лихва е 10 %, то уговорената в
общите условия лихва се доближава максимално до този размер и не би могло да се
направи извод за нейната прекомерност.
Не така стои въпросът обаче с
претендираната лихва за забава, начислена на основание т. 20.2. от общите
условия върху целия изискуем остатък от кредита, представляваща 20.7 %. Съгласно ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, размерът на
вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора
парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. Уговорената в т.20.2. от общите
условия лихва надвишава със 100 % размера на законната лихва, поради което
същата се явява неоснователна, а на ищеца следва да бъде присъдена законна
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост от окончателното й
изплащане.
Относно претенцията на ищеца за
установяването на вземане за заемни такси в размер на 331.03 евро, съдът намира
същата за частично основателна. Видно от заключението на изготвената по делото
съдебно-икономическа експертиза в претендираните заемни такси са включени: 151.16
евро – такса за управление на кредита, 119.87 евро – застрахователна премия и
60 евро – такса ЧСИ за завеждане на изпълнително дело. Ищцовото
дружество не е ангажирало доказателства за съществуването на действително
сключена застраховка, както и за размера на платената застрахователна премия,
поради което в тази част претенция се явява недоказана. По отношение на таксата
от 60 евро за завеждане на изпълнително дело съдът намира, че уговарянето на
такава такса противоречи на добрите нрави. Това е така, защото при
предявяването на съдебна претенция за вземането на банката, както и при
образуването на изпълнително дело за принудително събиране на вземането,
ответникът отговаря на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за разноските, които
ищецът/взискателят е сторил във връзка със съдебното/изпълнителното
производство. В този смисъл, ищецът/взискателят ще бъде обезщетен за сторените
разноски в рамките на посочените производства. С уговарянето на такса за
съдебно или принудително събиране на вземането, дължима извън тези производства
и преди предприемането на съответните действия противоречи на добрите нрави,
тъй като към този момент вземането не е съдебно установено, от една страна, и
от друга страна, ищецът би получил два пъти обезщетение за дейността си по
принудително събиране на вземането. Това би довело до неоснователно обогатяване
на банката, забраната за което е въздигнат в основен принцип, залегнал в
разпоредбите на чл. 55 от ЗЗД.
Вземането на банката за такса за
управление на кредита се явява основателно, доколкото дължимостта
й е предварително договорена от страните – т. 24.1. от общите условия към
договора за кредит.
По отношение на постъпилите суми за
погасяване на задължението в рамките на проведеното принудително изпълнение по изп.д. № 2018***0400936 по описа на ЧСИ И.Х. в общ размер
на 47933.09 лева, уточнено от ищеца с молба от 22.11.2018 г., съгласно мотивната част на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не следва
да се вземат предвид при постановяване на решението при предявен иск по реда на
чл. 422 от ГПК.
Предвид гореизложеното предявеният иск
следва да се уважи до размера на 21765.07 евро, а остатъкът до пълния предявен
размер от 24030.07 евро следва да бъде отхвърлен. Върху главницата следва да се
присъди и законна лихва, считано от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост - 21.03.2018 г. до окончателното им изплащане по арг. от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2.
При този изход на делото право на разноски
имат и двете страни. Ищецът е представил списък по чл. 80 от ГПК за присъждане
на разноски в исковото производство, както следва: 1004.99 лева – държавна
такса, 150 лева – депозит за вещо лице и 300.00 лева – юрисконсултско
възнаграждение. След приключване на съдебното дирене е представена и вносна
бележка за доплатен депозит за вещо лице в размер на 100.00 лева. По така
направеното искане за разноски, основателно се явява единствено искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като на основание чл. 78, ал.8 от ГПК съдът определя възнаграждението му в размер на 300 лева, който е съобразен
с Наредбата за заплащане на правната помощ и фактическата и правната сложност
на делото. По отношение на представените вносни бележки за държавни такси и
депозити за вещо лице съдът констатира, че по същите за превежданите суми задължено
лице не е ищецът „Банка ДСК“ АД, а ответникът Р.И.Т., като е посочен и неговия
ЕГН: **********, /л.4, л. 55а, л. 153а, л.200 от т.д № 216/18 на РОС /, от
където не може да бъде прието, че тези преводи са сторени в действителност от ищцовото
дружество. Съгласно мотивната част на ТР № 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, т. 1, само, когато е доказано извършването на разноски в
производството от страната, която ги претендира, те могат да се присъдят по
правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл, с представените вносни бележки не се
установява, че действително разноските за държавна такса и депозити за особен
представител са извършени за сметка на ищеца и от ищеца. За да достигне до този
извод, съдът изходи от обезщетителния характер на
отговорността за разноските, имаща за цел да възстанови направените от страните
разходи за воденето на съответното производство. В този смисъл, след като такъв
разход не е направен, то няма какво да подлежи на обезщетяване.
По отношение на направените в хода на
заповедното производство, съдът подхожда по същия начин. На основание чл. 78,
ал. 8 от ГПК на ищецът следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
размер на 150 лева. По отношение на претендираната държавна такса за
производството пред РРС, видно от представеното платежно нареждане /л. 7 от
гр.д. № 1860/18 на РРС/ за преведената сума за държавна такса задължено лице не
е ищецът „Банка ДСК“ АД, а ответникът Р.И.Т., като е посочен и неговия ЕГН: **********,
поради което не може да бъде приет за действително
направен разход от страна на заявителя за това производство.
На основание чл. 78, ал. 1, съобразно уважената
част на иска, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за исковото и
заповедното производство в общ размер на 407.58 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът също има право на разноски,
съобразно отхвърлената част на иска. Същият е сторил разноски в размер на 150
лева – внесен депозит за вещо лице. По отношение на посоченото в списъка по чл.
80 от ГПК адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, за същото не е
представен договор за правна защита и съдействие, от който да се установи
размера на уговореното възнаграждение и неговото плащане, поради което съдът не
следва да го присъжда. Ето защо, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника
следва да се присъдят разноски, съобразно отхвърлената част на иска в размер на
14.14 лв.
След извършена компенсация на вземанията
на страните за разноски, вземането на ответника е изцяло погасено, а на ищецът
следва да се присъди непогасения остатък от 393.44 лева.
Тъй като ответникът не е представил
доказателства за платен допълнителен депозит за вещо лице в размер на 100 лева,
за което е задължен с протоколно определение от 26.03.2019 г., същият следва да
бъде осъден да заплати по сметка на Русенски окръжен съд така дължимият
депозит.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между страните, че Р.И.Т., ЕГН **********,
с настоящ адрес: ***, дължи на „Банка ДСК“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, представлявана
от изпълнителните директори В.М.С. и Д.Н.Н., сумите:
21227.23 евро – главница, заедно със законната лихва от 21.03.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, 328.64 евро – неплатена редовна лихва за периода от 22.12.2017
г. до 22.03.2018 г., 1.80 евро – лихва за забава върху просрочената главница за
периода от 22.11.2017 г. до 22.03.2018 г. и 151.16 евро – заемни такси, които
вземания произтичат от Договор за жилищен и ипотечен кредит от 19.08.2008 г. и
за тях е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК № 990 от 27.03.2018 г. по ч.гр.д. № 1860/2018 г. по
описа на Районен съд – Русе, V с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове
в останалата им част до пълните предявени размери.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Р.И.Т., ЕГН **********, с настоящ адрес:
***, да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, представлявана от
изпълнителните директори В.М.С. и Д.Н.Н., сумата от 393.44 лева
– разноски за исковото и заповедното производство за юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Р.И.Т.,
ЕГН **********, с настоящ адрес: ***, да заплати по сметка на Окръжен съд – Русе,
сумата от 100 лева – депозит за вещо лице.
Решението може да се обжалва в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Апелативен съд-Велико Търново.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: