Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………29.07.2020 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………тридесети
юни………….……………...…….……..……..Година 2020
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Димитрова………………………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 3732…по описа за………….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 9, ал. 1 ЗПК, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Ищецът твърди, че е подал против ответника Т.И.Г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на
което било образувано ч.гр.д. № 1706/2019 г., по описа на Старозагорски районен
съд и издадена заповед за изпълнение. Ответникът бил уведомен за издадената
заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е предявен настоящият установителен иск срещу Т.И.Г..
Ищецът сочи, че претендираното вземане произтич от
сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД /кредитор/ и Т.И.Г. договор за потребителски кредит №
538813/30.11.2010 г. Договорът бил сключен и на основание Общите условия /ОУ/,
при които „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД предоставя потребителски кредити,
като ОУ били неразделна част от договора за кредит.
В изпълнение на договора кредиторът предоставил на
ответника потребителски кредит с главница /общия размер на кредита/ от 4556,00
лв., която сума включва чистата стойност на кредита от 4 000 лв., комисионна
/такса за разглеждане на кредита/ от 152,00 лв. и застраховка с еднократна
застрахователна премия от 556,80 лв., като чистата стойност на кредита била отпусната
на ответника.
Кредитополучателят се задължил да погаси усвоения кредит
чрез 60 анюитетни месечни вноски, всяка от които в размер 112,65 лв., като
първата падежна дата била 07.12.2010 г., а последната падежна дата 07.11.2015
г. Общата дължима сума, която следвало да бъде върната по сметка на
Кредитодателя в края на периода, била в размер на 6 759.00 лв.
Кредитополучателят погасил 39 пълни вноски по дълга, всяка по 112.65 лв., една
частично вноска в размер на 30,90 лв., като заплатил и начислени лихви за
просрочие в размер на 39,54 лв. или общо внесените суми по задължението били в
размер на 4 463,79 лв. Съгласно предоставената от цедента „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД информация, последната направена частична вноска, чиято падежна
дата била на 07.03.2014 г., била направена от кредитополучателя на 03.06.2014
г. След тази дата длъжникът не направил оставащите 20 пълни вноски и една
частична и съобразно уговорения погасителен план изпаднал в забава.
На 10.09.2014 г. между „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг" ЕАД и ищеца бил сключен Договор за цесия, по силата на който
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД/като цедент/ цедира вземането си по
гореописания Договор за потребителски кредит на „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ" ЕАД /като цесионер/. Съгласно Договора за цесия, „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД прехвърлял на цесионера „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД
парични вземания, произтичащи от просрочени и неизплатени Договори за
потребителски кредити, които били подробно описани в Приложение № 1,
представляващо неразделна част от Договора. В предмета на сключения Договор за
цесия от 10.09.2014 г. било включено и вземането по Договор за потребителски
кредит № 538813 от 30.11.2010 г., сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД и Т.И.Г.. Придобитото от ищцовото дружество, съгласно Приложение N- 1,
вземане възлизало на 2 192.85 лв. /две хиляди сто деветдесет и два лева и
осемдесет и пет стотинки/, от които: 2 181.18 лв. остатък от непогасена
главницата и 11.67 лв. остатък от договорна лихва. При цедиране на вземането и
отписване на задължението цедентът „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД
сторнирал от общата дължима от кредитополучаля сума в размер на 153.57 лв.,
представляваща недължими редовни лихви.
С пълномощно от 10.09.2014 г., както и съгласно чл.
3.2 от сключения Договор за цесия, предишният кредитор /цедентът/ „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД упълномощило ищеца да уведоми от името на „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг" ЕАД всички длъжници, съгласно сключения Договор за
цесия от 10.09.2014 г. Предвид това и съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 от ЗЗД, цедентът „Уникредит Кънсюмър Файненсинг" ЕАД, чрез
пълномощника си „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, изпратил чрез
препоръчана поща до ответника Уведомление за извършеното прехвърляне на
вземания. Пратката била изпратена на адреса на длъжника, посочен в Договора за
кредит: гр. Стара Загора, п.к. 6000, кв. „Железник" № 35, вх. А, ет. 5,
ап. 25. Същата не била получена на посочения адрес, което било надлежно
отбелязано на върналата се на изпращача обратна разписка - отбелязването било,
че адресът бил непълен.
Втора пратка съдържаща Уведомление за извършеното
прехвърляне на вземания била изпратена и на следния адрес: гр. Стара Загора,
ул. Старозагорско въстание №8, ет.2, ап.6, видно от съответното отбелязване на
приложената обратна разписка, същото било получено.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които била издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение № 994/22.03.2019 по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 1706/2019 г. по описа на Районен съд - гр. Стара Загора, а именно: 792.85
лв., представляваща остатък от незаплатена главница по Договор за кредит №
538813, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението пред съда /21.03.2019 г./ до окончателното изплащане
на вземането, сума в размер на 25.00 лв. /двадесет и пет лева/, представляващи
платената държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на
50.00 лв. /петдесет лева/.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
назначения особен представител на ответник представя отговор на исковата молба,
с който взема становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск,
като въвежда следните възражения: Представеният по настоящото дело Договор за
отпускане на потребителски кредит 538813/30.11.2010 г., не установявал
възникнало заемно правоотношение между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг АД и
ответника, доколкото заемната сума не била предадена на ответника, а договора
за заем/кредит бил реален договор. На следващо място, разпоредбата на чл. 26,
ал. 1 ЗПК, не позволявала на цедента и първоначален кредитор на ответника, да
прехвърли процесиите вземания срещу ответницата, без това да бъдело изрично
предвидено в договора за кредит, която норма се явявала специална по отношение
на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. Именно в чл. 16, ал. 6 от Общите условия на процесния
договор за кредит, било уговорено, че потребителят дава съгласие, УКФ да
прехвърля правата си по договора, но посочената разпоредба била неравноправна и
следователно нищожна на основание чл. 146, ал. 1, доколкото не била уговорена
индивидуално. След като цесията, с която процесиите вземания били цедирани,
била нищожна, с нея не били прехвърлени посочените вземания на ищеца, поради
което последният не бил техен титуляр и следователно не бил активно материалноправно
легитимиран да иска заплащането им от ответника. На следващо място, ответникът
не бил уведомен за извършената цесия. Нямало доказателства уведомлението,
приложено към исковата молба да е връчено на ответника. Първото изпратено до
ответника писмо не достигнало до него, видно от приложеното известие за
доставяне от 24.09.2014 г. и бележка от „Български пощи“ ЕАД. В известието
липсвал подпис на получател, а в бележката било посочено, че адресът на
получателя бил непълен.
Не можело да се приеме, че уведомление за цесия било
връчено и със следващото писмо, във връзка с което било представеното известие
за доставяне с печат 27.10.14-17. От приложените документи не би могъл да се
направи извод, че посочената пратка съдържала именно уведомление за цесия,
както и неговото съдържание.
Приложеното уведомление за цесия към исковата молба,
също не можело да се счита достигнало до длъжника, доколкото връчване на
уведомление за извършената цесия на назначен особен представител не можело да
породи действието предвидено в чл. 99, ал. 4 ЗЗД спрямо ответника.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск като неоснователен.
В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молба, с която заявява, че поддържа
исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявения иск
и да му присъди направените разноски.
В съдебното заседание особеният
представител на ответника адв. Л. заема становище за неоснователност на иска.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно между
страните по делото, че между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД, като кредитодател, и ответника Т.И.Г., като кредитополучател,
е сключен на 30.11.2010 г. договор за потребителски кредит № 538813
и наличие на договор за цесия между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и
ищеца.
Съгласно представения по делото договор за потребителски
паричен кредит № 538813/30.11.2010 г., сключен между „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД и ответника Т.И.Г., ведно
с приложените към него Общи условия на кредитора и погасителен план, страните
са уговорили предоставяне на кредит в размер на 4000,00 лв., с начин на
усвояване – превод по сметка на клиента, с уговорени такса за разглеждане на
кредита 152,00 лв., застрахователна премия 556,80 лв., с фиксиран годишен
лихвен процент 16,755%, и начин на връщане: 60 месечни вноски, всяка от които
по 112,65 лв., с краен срок на погасяване – 07.11.2015 г. В приложения към договора
погасителен план /л. 12 от делото/, в същия са посочени падежите на отделните
вноски и размерите на главницата и на договорната лихва, които се включват във
всяка отделна месечна вноска в общ размер на 112,65 лв.
Представени са също по делото договор от 10.09.2014 г.
за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ ЕАД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, като съгласно Приложение
1 от 20.11.2017 г. към индивидуалния договор, вземането на „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг“ АД, произтичащо от договор № 538813/30.11.2010 г. с длъжник -
ответника, е било прехвърлено на ищеца, с отбелязване, че прехвърлената
главница е 2181,18 лв., а лихвата е 11,67 лв. „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“
ЕАД е упълномощило „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД в качеството си на
цесионер по договора за прехвърляне на вземания от 10.09.2014 г. от свое име и
за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия /така пълномощно, л.
24 от делото/. До ответника било изпратено Уведомление за извършеното
прехвърляне на вземания. Пратката била изпратена на адреса на длъжника, посочен
в Договора за кредит: гр. Стара Загора, п.к. 6000, кв. „Железник" № 35,
вх. А, ет. 5, ап. 25. Същата не била получена на посочения адрес, което било
надлежно отбелязано на върналата се на изпращача обратна разписка -
отбелязването било, че адресът бил непълен. Втората пратка съдържаща
Уведомление за извършеното прехвърляне на вземания била изпратена и на следния
адрес: гр. Стара Загора, ул. Старозагорско въстание №8, ет.2, ап.6, видно от
съответното отбелязване на приложената обратна разписка, същото било получено
/л. 13-15 от делото/.
От приложеното ч.гр.д. № 1706/2019 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на„Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД срещу Т.Г. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 792,85 лв., представляваща главница по
договор за потребителски паричен кредит №
538813/30.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.03.2018 г. до окончателно плащане на вземането, както и за разноските по
заповедното производство в размер на 25,00 лв. за държавна такса и 50,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. Тъй като длъжникът не е бил открит на известните
му адреси, съобщението до него е било приложено по делото, на основание чл. 47,
ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и в изпълнение на
дадените от заповедния съд указания, заявителят е предявил настоящите искове за
установяване на вземанията по заповедта.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД представлява
финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя
дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е обявено за безспорно на
страните по делото, че „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответникът са били
в договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит №
538813/30.11.2010 г. и наличието на договор за цесия.
Представеният по делото договор за паричен кредит,
установява възникналото заемно правоотношение между кредитора „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и кредитополучателя – ответник, по силата на което
заемодателят се е задължил да предаде заемната сума на ответника, а последният
се е задължил да я върне, заедно с договорна лихва, еднократна такса за
разглеждане на кредита и застрахователна премия, на шестдесет месечни вноски в
размер на 112,65 лв. Представеният по делото погасителен план установява всяка
погасителна вноска какво вземане включва и в какъв размер /л. 12 от делото/.
Ищецът сочи, че ответникът е заплатил по договора за кредит сумата общо в размер
на 5863,79 лв. /4463,79 лв. за първоначалния кредитор/ и /1400,00 лв. на
цесионера/, но не представя платежни документи за извършените плащания. Не
е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора е 07.11.2015 г. /т.е.
падежът на последната вноска е настъпил към датата на приключване на съдебното
дирене пред настоящата съдебна инстанция/.
По същество предявеният установителен иск по чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, чл. 9, ал. 1 ЗПК е неоснователен на две
самостоятелни основания по следните съображения:
1/ Представеният по настоящото дело договор за
отпускане на потребителски кредит /заем/ № 538813/30.11.2010 г., не установява
възникнало заемно правоотношение между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” АД и
ответника, предвид липсата на доказателства за предоставяне на уговорената с
него заемна сума на ответника. В договора е посочено, че сумата ще бъде
преведена по сметка на клиента и въпреки изрично разпределената доказателствена
тежест на ищеца за този факт и указанията, че не сочи доказателства за
предоставяне на сумата /вж. доклада по делото/, същият не представи такива
доказателства. По правилата за
разпределянето на доказателствената тежест в гражданския процес изпълнението на
правните задължения следва да се установи от страната, която навежда този
положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване.
Всяка страна в процеса трябва да установи чрез пълно и главно доказване
фактите, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, като
прилагането на неизгодните процесуални последици от недоказването в процеса на
определен правнорелевантен факт не е обусловено от установяването на друго
правнозначимо обстоятелство, процесуалното задължение за чието доказване
принадлежи на ответната страна. В тази насока настоящият съд при
разпределяне на доказателствената тежест в доклада по делото е дал точни
указания на ищеца, че нему принадлежи процесуалното задължение
/доказателствената тежест/ за установяване на правнорелевантното обстоятелство,
че процесната сума е била предоставена на ответника. Изрично е указано на
ищеца, че на основание чл. 146, ал. 2 ГПК не сочи доказателства за това негово
фактическо твърдение, но въпреки това ищецът не ангажира нито едно
доказателство в тази връзка. Настоящият съд намира за неоснователни
възраженията на ищеца, че не следва да доказва този факт, тъй като договорът за
кредит бил консенсуален, а не реален договор, по следните съображения: действително
договорът за банков кредит по чл. 430 ТЗ е консенсуален договор и кредитор по
него може да бъде само банка. „Уникредит Кънсюмър Файненсинг” АД не е банка,
поради което сключеният от това дружество договор, макар и наименован договор
за кредит, няма характер на банков кредит по смисъла на чл. 430 ТЗ, а
съставлява договор за заем, подчиняващ се на разпоредбата на чл. 240 ЗЗД.
Отношенията между страните по сключен договор за
заем за потребление се регулират от нормите на 240-241 ЗЗД. При предоставен
кредит от банка приложение намират правилата на чл. 430-432 ТЗ. Регламентацията
на потребителския кредит е в Закона за потребителския кредит, за договори,
сключени след 12.05.2010 г., респ. за договорите преди тази дата – се прилагат
разпоредбите на заема за потребление по ЗЗД или на банковия кредит по ТЗ.
Тъй като „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД е
финансова институция по чл. 3 ЗКИ и по силата на разпоредбата е лице, различно
от кредитна институция /банка/ и инвестиционен посредник, една от основните
дейности на което може да бъде отпускане на кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Отпускането на кредити е банкова дейност, съставлява основния предмет на
дейност на банките по силата на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ и за да упражнява тази
дейност, финансовата институция следва да е получила лиценз за извършване на
банкова дейност от БНБ. Обстоятелството, че финансовата институция извършва
банкова дейност в областта на потребителското кредитиране обаче не я прави
банка, поради което сключеният между финансовата институция и въззивницата
договор за кредит няма характера на договор за банков кредит по чл. 430 ТЗ, а
съставлява договор за заем по чл. 240 ЗЗД /така и решение № 99/01.02.2013 г. на
ВКС по т.д. № 610/2011 г., І т.о./.
От друга
страна дори и да се възприеме довода
на ищеца, че в случая предаването на заемната сума не е елемент от сключването
на договора, който следва да се третира като договор за потребителски кредит,
подчиняващ се на режима на Закона за потребителския кредит, то отново исковата
претенция се явява неоснователна. И в този случай, за да възникне задължение
за ответника да върне сумата, то следва да са представени доказателства, че
същата му е била предоставена, каквито по делото не са налице. Въпреки изричните
указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът не представи такива
доказателства. Още повече, че особеният представител на ответника изрично
оспори предоставянето и усвояването на сумата от ответника.
По
еднакъв казус вече е налице произнасяне от Старозагорски окръжен съд
обективирано в решение № 246/15.05.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1069/2019 г. постановено по предявен иск от същия ищец Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД.
При всички положения в договора е посочено, че сумата ще
бъде преведена по сметка на клиента, като доказателства от страна ищеца, чиято
е доказателствената тежест не са представени. Независимо дали ще се приеме
реален или консенсуален характер на договора в настоящия случай това не е от
решаващо значение, тъй като заемната сума винаги следва да бъде преведена,
за да възникне задължение за нейното връщане. Поради това дали няма да е
налице елемент от договора за заем, а именно предаване на заемната сума /ако се
приеме, че договорът е реален/ или няма да са налице доказателства за
изпълнение на задълженията на кредитора по договора /ако се приеме, че същият е
консенсуален/ изводът е един и същ – искът за връщане на заетата сума е
неоснователен. Независимо, че в първия случай предоставянето на заемната сума е
елемент на договора, който е реален, а във втория случай се касае за изпълнение
на договорно задължение по един консенсуален договор, то последиците от
непредставянето на такива доказателства са неоснователност на иска на кредитора
за връщане на заемната сума.
И тъй като вземането се придобива от цесионера по
производен начин, като цедентът прехвърля на цесионера само тези права, които
има, то в случая предявеният иск на цесионера е неоснователен.
2/ Налице е и второ самостоятелно основание за отхвърляне
на предявения иск. Според нормата на
чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане, само ако
законът, договорът или естеството на същото позволяват това, а в случая
императивната норма на чл. 26, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
не е позволявала на първоначалния кредитор „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД,
да прехвърли на ищеца с приложение № 1/10.09.2014 г. към рамковия договор за
цесия от 10.09.2014 г. процесните вземания срещу ответника по договора за потребителски
кредит от 30.11.2010 г. Последният, както се посочи и по-горе, представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, към който се
прилагат поради това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП /чл. 24 ЗПК in fine/.
А според нормата на чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава възможност на
търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и
задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на
гаранциите на потребителя, какъвто е случая.
В чл. 16, ал. 6 от общите условия на процесния договор
за кредит е предвидено, че кредиторът има право по всяко време да прехвърли
правата си по договора за кредит на трето лице, като в ал. 7 е предвидено, че с
подписване на договора потребителят се е съгласил изрично с тази клауза. Понеже
същата клауза не е уговорена индивидуално в текста на процесния договор за заем
/л. 6 от делото/, а само в общите му условия /чл. 146, ал. 2 ЗЗП/ - тя е
нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК. Поради това
несъществува в правния мир от датата на сключване на този договор на 30.11.2010
г. А в последния няма друга клауза, която да предвижда възможност за кредитора
да прехвърли вземанията си по него срещу ответника на трето лице /л. 6 от
делото/. Съгласно чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице
вземането си по договора за потребителски кредит само при условие, че договорът
за потребителски кредит предвижда такава възможност. А в случая процесният
договор за кредит не предвижда такава възможност, защото в него това не е
уговорено, а клаузата на чл. 16, ал. 6 и ал. 7 от общите му условия, е
неравноправна съгласно чл. 143, т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, тъй като не е уговорена индивидуално,
а друга такава няма уговорена в него /така и решение № 44/12.02.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1422/2019 г., решение №
149/30.03.2018 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1021/2018 г.,
решение № 900/09.02.2018 г. на Софийски градски
съд по в.гр.д. № 7956/2017 г. решение
№ 129/22.04.2020 г. на Пернишки окръжен съд по в.гр.д. № 856/2019 г. – по дело
на същия ищец/.
С оглед на така направения анализ следва да се приеме,
че доколкото в процесния договор няма изрична договорка, че кредиторът може да
прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице, а уговорката в чл. 16,
ал. 6 и ал. 7 от ОУ представлява неравноправна клауза, следва да се приеме, че
вземането не е надлежно прехвърлено, то не е произвело целените правни
последици и ищецът не се намира в материалноправна връзка с ответника, поради
което само на това основание искът му се явява неоснователен и следва да бъде
отхвърлен. Дори е неоснователно позоваването на чл. 99 и сл. от ЗЗД, тъй като в
случая той се явява общ закон по отношения на специалния Закон за потребителския
кредит, който изрично регулира договорите за предоставяне на кредити за потребление
в тяхната разновидност /така решение № 478/0 7.12.2017 г. на Пазарджишки
окръжен съд по в. гр. д. № 685/2017 г., решение
№ 301/03.08.2015 г. на Пернишки окръжен съд по в. гр. д. № 184/2015 г. /.
Горното води до извод, че договорът за цесия, с който
дружеството - ищец се легитимира като кредитор, не е породил действие спрямо
ответника – длъжник. Следователно ищецът не е активно материално-правно
легитимиран да търси изпълнение по отношение на спорното право, което води до
неоснователност на предявените от него искови претенции, които следва да бъдат
отхвърлени /определение № 274/26.05.2015 г. на ВКС по т.д. № 2748/2014 г., II
т. о. /.
С оглед изхода на спора, неоснователно се явява
искането на ищеца за присъждане на направените в заповедното и в настоящото
производство разноски, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът дължи на
ответника направените от него разноски. Доколкото по делото не са претендирани
и не са представяни доказателства за направени такива от назначения особен
представител, разноски не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин” 6, ет. 2, против Т.И.Г., с ЕГН: **********,***, установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, за установяване съществуването на вземането
на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, за сумата от 792,85 лв. представляваща неплатена главница по договор за
отпускане на потребителски кредит №
538813/30.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от 21.03.2019
г. до изплащането й, за която сума е издадена заповед № 994/22.03.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч. гр. д. № 1706/2019 г. по
описа на Старозагорски районен съд, като неоснователен.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: