РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 16.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на първи декември през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 11056 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 72422 от 14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 62218 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 46-ти състав, първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищеца К.И.Х. срещу ответницата Г.Т.Н. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата в размер на 4400,00 лева, дължима по силата на Договор за заем от 25.02.2013 г., ведно с мораторната лихва в размер на 1309,27 лева за периода от 26.02.2016 г. до 31.01.2019 г., както и законната лихва от завеждане на исковата молба на 31.01.2019 г. до окончателното изплащане на главницата. С решението ищецът е бил осъден да заплати на ответницата сумата в размер на 500,00 лева, представляваща сторени по делото разноски.
Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – К.И.Х., в която се правят оплаквания, че първоинстанционният съдебен акт е неправилен, необоснован и постановен в нарушение на материалния закон. В жалбата се излагат съображения, че съдът неправилно е ценил събраните по делото гласни доказателства, като се посочва, че става въпрос за събития от преди 7-8 години, заради което разпитаният свидетел не е успял да си спомни в детайл събитията. Поддържа се, че от ответницата не са били посочени други заеми, нито предаването на суми от ищеца на друго основание. Подчертава се, че житейски нелогично е ответницата да посети нотариална кантора, за да подпише договор за заем, без да има намерение да сключи такъв. В тази връзка, се посочва, че изводите на съда, че се касаело за обещание за сключване на договор, са несъстоятелни. Моли се за отмяна на решението на СРС и се прави искане за присъждане на сторени по делото разноски.
В законоустановения по чл. 263, ал. 1 от ГПК срок е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата в първоинстанционното производство – Г.Т.Н., в който се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС – правилно и обосновано. Подчертава се, че по делото не е доказано разпитаният свидетел да е бил наясно с всички уговорки между страните по делото, като се прави забележката, че показанията на същия следва да бъдат внимателно преценявани с оглед трудовите му взаимоотношения с ищеца. Посочва се, че ответницата не е оспорила сключения договор за заем и намерението на страните по него, а е оспорила получаването на сумата по него. В отговора се прави искане за присъждане на сторени по делото разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В исковата молба ищецът е посочил, че въз основа на сключен на 25.02.2013 г. между страните по делото договор за заем ищецът е предал на ответницата сумата в размер на 4400,00 лева в брой в същия ден. Било уговорено ответницата да върне цялата получена сума до 25.02.2016 г., като при забава същата следвало да дължи неустойка. Твърди се, че ответницата не е върнала сумата до деня на завеждане на исковата претенция, поради което се иска осъждането ѝ да върне в цялост получената в заем сума, както и да заплати обезщетение за забава върху тази сума от датата на забавата – 26.02.2016 г., до 31.01.2019 г. в размер на 1309,27 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
В постъпилия в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК отговор на исковата молба ответницата е възразила срещу подсъдността на делото, оспорила е реалното получаване на сумата в размер на 4400,00 лева по сключения договор за заем и размера на обезщетението за забава като неправилно изчислено. Ответницата е посочила, че съгласно съдържанието на договора страните са имали само намерението да встъпят в заемно правоотношение. Твърди се, че ищецът като заемодател не е предал договорената сума, поради което договорът не е произвел желаните от страните правни последици.
С Определение № 10763 от 30.09.2019 г., постановено по гр.д. № 1721 по описа за 2019 г. на Районен съд – Пловдив, XIX гр. състав, съдът е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност на Софийски районен съд.
От представеното по делото копие на Договор за заем от 25.02.2013 г. с нотариална заверка на подписите, сключен между ищеца и ответницата, се установява, че на посочената дата между страните били постигнати уговорките в тридневен срок от подписване на договора ищецът да предостави на ответницата сумата в размер на 4400,00 лева, а ответницата - да върне сумата до 25.02.2016 г. В договора било направено уточнението, че заемата сума не се предоставя целево с определено предназначение, а може да се разходва свободно по усмотрение на ответницата. Било уговорено при просрочие на задължението ответницата да дължи неустойка в размер на 0,1 % от неплатената главница дневно за просрочен ден до окончателното изплащане на просрочената сума.
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за паричен заем
заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари или други
заместими вещи срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът е
реален и се счита за сключен от момента на предаване на съответните вещи или
пари, а не от постигане на съгласието между страните. Независимо дали е налице
писмен акт между тях или само устна уговорка, само с предаването на съответната
сума е завършен фактическият състав на съглашението. Заради реалния характер на
договора за заем предоставянето на сумата или вещта представлява съществен
елемент на договора, а оттам - установяването на предаването ѝ и изпълнението
на задължението за връщането ѝ съставлява доказване на факта на сключване
на самия договор, а не само на изпълнението на задължението на заемателя
по чл. 240 от ЗЗД.
Съгласно утвърдената
съдебна практика на ВКС съдържанието на договора за заем следва да се тълкува
според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната
сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от
двете страни, има свидетелстващ характер. Договорът за заем е сключен, когато
заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи,
а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество
и качество. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем. В тази
връзка следва да се отбележи, че в доказателствена тежест на ищеца е
доказването както на обстоятелството, че сумата е била дадена, така и на
обстоятелството, че е била предадена въз основа на договор за заем, а при
оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си - че средствата
са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е
погасено и т.н., съобразно въведените възражения срещу иска.
От съдържанието на представения по делото договор не може да се извлече съвпадащо между страните изявление, че уговорената сума е била реално предадена от заемодателя на заемополучателя в брой в деня на подписване на договора, както твърди ищецът. В договора е включена уговорката, че паричната сума ще бъде предадена в тридневен срок от подписване на договора. В този смисъл, по делото не са ангажирани доказателства, че сумата изобщо е била предадена на ответницата в уговорения тридневен срок, преди или след това. Въззивният съд споделя изводите на районния съд, че и от показанията на разпитания свидетел не може да се приеме за доказано предаване на твърдяната от ищеца сума. Свидетелят Ю.М.К.разказва, че е присъствал на предаването на парична сума в офиса на ищеца, като предполага, че е във връзка с процесния заем, тъй като не знае за други съществуващи заемни правоотношения между страните. Свидетелят разказва, че само е възприел как определена парична сума, чийто точен размер не може да уточни, но предполага, че е около 4500,00 лева, е била разположена на масата в офиса на ищеца. Свидетелят не посочва да е възприел конкретни фактически действия по предаване от ищеца или вземане от ответницата на сумата. Съдът намира, че показанията на свидетеля са неубедителни и общи в изложението си, поради което същите не са достатъчни да докажат предаването от ищеца на ответницата на парите - предмет на договора. Съдът намира за неоснователните доводите във въззивната жалба, че поради изтеклия период от време показанията на свидетеля няма как да са детайлни, тъй като в случая не става въпрос само за неизчерпателност на показанията заради избледнели спомени, а и за липсата на категоричност, аргументираност и достоверност на пряко и непосредствено възприетите факти от свидетеля. Видно от показанията му, свидетелят се позовава на предположения, общи наблюдения и собствени заключения.
В този смисъл, неоснователно се явява и възражението на въззивника, че житейски нелогично било ответницата да посети нотариална кантора, за да подпише договор за заем, без да има намерение да сключи такъв. Крайният съдебен акт не може да се основава на житейски предположения и да бъде постановен въз основа на недоказани фактически твърдения. Нещо повече, видно от позицията на ответницата в цялото производство, същата не оспорва намерението на страните за сключване на договора, а възразява, че не е осъществено предаването на сумата – предмет на договора, за да породи последният желаните последици.
Несъстоятелен е и доводът, че ответницата не била посочила други заеми или предаването на други суми от ищеца на друго основание. Едва при ангажиране от страна на ищеца на достатъчно доказателства за предаване на конкретната сума въз основа на процесния договор за заем, ще се породи необходимостта от провеждането на защита от ответницата чрез доказването, че тази сума е била предадена на друго основание. В настоящия случай, ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдените от него факти, за да се породи необходимостта от насрещно доказване от страна на ответницата.
Следователно искът следва да бъде отхвърлен като недоказан и оттам - неоснователен. При този изход на спора по главния иск следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск за обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
С оглед на изложеното, в полза на въззиваемата страна се полагат разноски, като същата претендира сумата от 400,00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивната инстанция, извършвано от адвокат, като представя Договор за защита и процесуално представителство от 25.11.2020 г., служещ и като разписка за заплащането на уговорената в него сума. Въззивникът е направил възражение за прекомерност, което настоящият съдебен състав приема за неоснователно, предвид минимума съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 72422 от 14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 62218 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 46-ти състав.
ОСЪЖДА К.И.Х., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на Г.Т.Н., ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 400,00 (четиристотин) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.