РЕШЕНИЕ
№
гр. Велинград, 13.06.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 71, по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от "Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - град София, ул. "Московска" № 19, представлявано от В.С.
– Главен изпълнителен директор и Д.Н.- Изпълнителен директор, против Я.В.К.
,ЕГН: **********,***, искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ, с които ищцовото дружество иска да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 7940,95 лева - главница по Договор за кредит за текущо потребление от 15.05.2014г.,
допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и допълнително споразумение от
12.07.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда- 26.01.2018г. до окончателното
погасяване, сумата от 368,46 лв. – лихва за периода от 10.10.2017г. до
24.01.2018г., сумата от 3,30 лв. – санкционна лихва за периода от 10.10.2017г.
до 24.012018г. и 120 лева – заемни такси, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 26.01.2018 г., по ч.гр.д. № 164, по описа ВРС за 2018 г.,
евентуално съединени с осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ, с които ищцовото дружество иска ответникът да бъде осъден да му
заплати сумата от 7940,95лв. – неплатена главница по Договор за кредит за текущо потребление от 15.05.2014г.,
допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и допълнително споразумение от
12.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране
на исковата молба в съда – 24.01.2019 г. до окончателното й погасяване, сумата
от 368,46 лева – лихва за периода от 10.10.2017г. до 24.01.2018г., сумата от
3,30 – санкционираща лихва за периода от 10.10.2017г. до 24.01.2018г. и сумата
от 120 лева – заемни такси.
Ищецът "Банка ДСК“ ЕАД излага,
че е подал заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, въз основа на което била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 29.01.2019 г., по ч. гр.
дело № 164, по описа на съда за 2018г., като в срок било подадено възражение
срещу нея, поради което е налице правен интерес от предявяване на настоящия
установителен иск. Ищцовото дружество твърди, че по силата на сключен между страните договор за кредит за
текущо потребление от 15.05.2014 г., на ответницата е преведена сума в размер
на 8543 лв.. Поддържа се, че съгласно уговореното ответницата следвало да
погаси кредита за срок от 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване.
Подписано е допълнително споразумение към
договора от 15.05.2015г, с нов погасителен план, при запазен краен падеж.
Договорено е и че се запазват приетите по основния договор обезпечения, а
именно поръчителство на Р.М.К.и Г. М. Ч. . На 12.07.2017г. е подписано ново
Допълнително споразумение към договора от 15.05.2014г., с което се е променил
лихвеният процент в размер общо на 13,95 % и се е променила падежната дата от
15-то бил и нов погасителен план. Твърди се, че ответницата не е погасила
вноските с падежи, считано от 10.10.2017 г. до 10.01.2018 г., поради което
ищцовото дружество обявило договора за предсрочно изискуем, за което уведомил
лично ответницата на посечения от нея адрес, който е декларирала и считано от
12.01.2018 г. е настъпила предсрочната изискуемост. Последната не изпълнила задължението
си да върне заетата сума, поради което й била начислена и лихва за забава. Предвид
изложеното се моли да бъде постановено решение, по силата на което признато за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 7940,95 лева - главница, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда
25.01.2018г. до окончателното погасяване,
368,46 лв.– лихва за периода от 10.10.2017г. до 24.012018г., 3,30 лв. –
санкционираща лихва за периода от 10.102017г. до 24.01.2018г., 120 лева –
заемни такси, както за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК от 29.0.2018
г., по ч.гр.д. № 164, по описа ВРС за 2018г., евентуално ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 7940,95лв. – неплатена главница, дължима по
договор за кредит от 15.05.2014г., предсрочно изискуем от 25.01.2014г.; 368,46
лева – лихва за периода от 10.10.2017г. до 24.01.2018г., 3,30 лв. –
санкционираща лихва за периода от 10.10.2017г. до 24.01.2018г., 120 лева –
заемни такси, ведно със законната лихва считано от датата на постъпване на
заявлението с съда – 25.01.2018г. до окончателното й погасяване. Ангажират се
доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника Я.К., с който изразява становище, че исковата молба
е нередовна, а предявените искове недопустими. Оспорва ги по основание и
размер. Твърди, че сключените допълнителни споразумения са нищожни. Поддържа,
че договорът и допълнителните споразумения съдържат неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143-148 ЗПП и не отговарят на условията визирани в чл. 6, ал. 7,
т. 4-14, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 ЗПК
/отм./, поради което предявените искове са неоснователни. Твърди, че е погасила
частично дълга със сумата от 3973 лв., събрана по образуваното от ищцовото
дружество изпълнително дело. Ангажира доказателства.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ
За основателността на предявените искове по чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ в тежест на ищеца е да установи, че между него и ответницата е налице
валидно правоотношение по договор
за кредит от 15.05.2014 г., и
допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и от 12.07.2017г., че е
изправна страна, т.е. е предал уговорената сума, като за ответника е възникнало
задължение за връщане на заетата сума и за плащане на възнаградителна и
мораторна лихва в претендираните размери, че е настъпил падежът на задължението
за връщане на сумата и на акцесорните задължения.
В тежест на ответника и при доказване на горните
факти е да установи погасяване на паричното си задължение, както и
обстоятелствата изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с
исковата молба размер.
Договорът за банков
кредит е консенсуален и поражда действие от датата на сключването му в писмена
форма, като в тежест на банката възниква задължение да предостави парична сума
в уговорения размер, а в тежест на кредитополучателя – да я върне в определения
срок, ведно с уговорената лихва – арг. чл. 430, ал. 1 и ал. 3 ТЗ.
По делото са обявени за
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между
тях е сключен Договор за кредит за текущо потребление от 15.05.2014г., съгласно
който ищцата е получила в кредит сумата от 8543 лв., като се е задължила да го
върне на 120 месечни вноски, към договора са сключени договор за поръчителство
от 15.05.2014 г., допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и допълнително
споразумение от 12.07.2017г..
При съобразяване
съдържанието на процесния договор за кредит, както и поетите с него права и
задължения съдът намира, че същият има правната характеристика на договор за
потребителски кредит. При това положение за неговата валидност и последици следва
да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за
периода редакция (бр. 30 от 26.03.2013 г.,
в сила от 26.03.2013 г.),
а не както ответницата прави възражение ЗПК (отм.).
От неоспорените Договор
за банков кредит от 21.07.2009 г., допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и
допълнително споразумение от 12.07.2017г., се установява, че са спазени
изискванията на чл. 10 ЗПК, договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, на
потребителя е предоставен екземпляр от него, като всички изменения и допълнения
към него са извършени в писмена форма и са подписани от двете страни, което
налага извод, че е спазена предписаната от закона форма за действителността му.
От заключението на вещото
лице по неоспорената съдбно- счетоводна експертиза, което съдът кредитира
изцяло, а и между страните е безспорно, че ответницата К. е получила сумата от 8543
лв. и следователно ищцовото дружество е изправна страна.
Видно от клаузите на
чл.1, чл. 2, чл. 3, чл. 4, чл. 5, чл. 6, чл. 7, чл. 9, чл. 10 от договора и на
Общите условия към него (Раздел
II, Раздел III, чл. 11.1, чл.14.1,
Раздел VI, Раздел IX ), всички подписани от
ответницата, се установява, че съдържат информация за общия размер на кредита и условията за усвояването
му,
лихвеният процент по кредита, годишният процент на разходите по кредита,
условията за издължаване на кредита от потребителя, информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, наличието на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия
за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя
да погаси усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент
на ден.
На следващо място от неоспорените подписани погасителни планове се установява,
че съдържат информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските, дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент и допълнителните разходи (такса). При
съобразяване изложеното съдът приема за безспорно установено по делото, че
договорът отговаря на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК ( чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 не е приложим за конкретния договор). До същия извод съдът
достигна и при извършване на служебна проверка за спазване на изискванията на чл.
10 и чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК по отношение на
неоспорените допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и от 12.07.2017г., Общи
условия и погасителните планове към тях.
С договора от 15.05.2014г. е предоставен банков
кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което и ответницата има качеството на потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и следователно се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в него. Съгласно разпоредбите на посочения нормативен акт,
неравноправна е тази клауза в договора, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и едновременно с това е неясна или двусмислена и уврежда или
цели, и създава значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе до увреждането на
последния – арг. от чл. 143, чл. 145, чл. 147 ЗЗП.
Съдът намира, че клаузите на чл. 7.1 и 2 от ОУ към процесния
договор, съгласно които ищцовото дружество има право едностранно да променя
лихвения процент по кредита са неясни и неразбираеми. Не отговарят на изискването
за добросъвестност и имат за свой резултат създаването на значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Позволяват
на банката да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, доколкото изцяло неясна е формулата, по която се
изчислява променливият лихвен процент на банката, като е видно, че е посочено
това да става, съобразно одбрена от нея методология, чийто компоненти,
стойности, тяхната конкретна тежест и съотношение не са предвидени в договора,
нито самата методологията за това е определена в договора за кредит. Посочено е
единствено, че това ства с решение на Кредитора, както и че промяната се
оповестява в офисите и на интеренет страницата на банката, за което се уведомява
кредитополучателят. За да бъдат обаче тези клаузи обявени за неравноправни,
съгласно чл. 144, ал. 2 ЗЗП следва да липсва възможност за потребителя да може
да прекрати незабавно договора, а видно от клаузата на чл. 7.4 от ОУ такава
възможност е предвидена. От подписаните ОУ към допълнително споразумение от
15.12.2015 г. е видно, че са променени начинът на формиране на променливия
лихвен процент, като е посочено точно и ясно, че той зависи изцяло от
стойността на лихвения индекс 6-месечния SOFIBOR
за кредити в лева, като
промяната се извършва съобразно котировката му и крайният лихвен процент не
може да бъде по- нисък от минималният размер, посочен в договора. По подобен
начин ясно и подробно е описана методологията на формиране на променливия
лихвен процент и в ОУ към допълнително споразумение от 12.07.2017г. (чл.
7.1 и 7.2),
поради което не може да се направи извод, че същите са неравноправни.
По отношение на чл. 1 от допълнително споразумение
от 12.07.2017 г. към процесния договор за кредит съдът намира следното:
Съгласно Решение № 706 от 19.07.2004 г. на ВКС по
гр. д. № 1922/2003 г., II т. о. се дава отрицателен отговор на въпроса
разрешено ли е капитализиране на лихви, дори и такава възможност да е уговорена
между страните по договор, когато едната или и двете договорящи страни не са
търговци. Съгласно чл.10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става
съобразно наредбите на Българската народна банка. Следователно законът допуска
анатоцизма само съобразно наредбите на БНБ. Такава наредба обаче и досега в
областта на гражданското право няма обнародвана. Отделен е въпросът, че след
приемането на Закона за Българската народна банка последната регулира и
контролира дейността на другите банки, но няма вече правомощия да регламентира
отношения между търговци или граждани. Всичко това несъмнено води до извод, че
чл.10, ал.3 ЗЗД е един мъртъв текст, защото статутът на БНБ е променен и
законовата делегация не може да се осъществи и следователно забраната за сложна
лихва в гражданското право остава. Ето защо съдът приема, че разпоредбата на
чл. 1 от допълнително споразумение от 12.07.2017 г. към процесния договор за
кредит се явява нищожна поради противоречие със закона и по специално общо
приетия принцип за неприлагане на сложната лихва или т.нар. анатоцизъм.
По делото е приета без възражения съдбно-
счетоводна експертиза, съгласно която процесният кредит е усвоен на 15.05.2014
г., като е отпусната сума в размер на 8543 лв.. Последното извършено плащане от
ответницата по кредита е на 16.11.2017 г., с което е погасена изцяло вноската
за м. септември, ведно с дължимите към този момента възнаградителни и наказателни
лихви (част), и банкови такси, видно от заключението. При
съобразяване клаузата на чл. 2 допълнително споразумение от 12.07.2017 г. и чл.
18.2 и чл. 19.1 ОУ към него, следва извода, че считано от 11.01.2018 г. за
кредиторът е била налице възможност да обяви процесния кредит за предсрочно
изискуем. От неоспорено уведомление за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем е видно, че ищцата е била надлежно уведомена на 12.01.2018 г. и
следователно преди подаване на заявление в съда.
От заключението на вещото лице се установява, че непогасената
главница е в размер на 7241,75 лв., а капитализираната лихва, съгласно
допълнителното споразумение е в размер на 699, 20 лв.. Вещото лице е посочило,
че размерът на претендираната главница в настоящото производство представлява
сбор от двете (7241,75+699,2=7940,95). По
изложените съображения по- горе досежно нищожността на клаузата на чл. 1 от допълнително
споразумение от 12.07.2017 г. съдът приема, че искът за главница се явява
основателен до сума в размер на 7241,75 лв., а за разликата над него до пълния
претендиран от 7940,95 лв. следва да бъде отхвърлен. Вещото лице е
изчислило, че размерът на възнаградителна лихва е 364,95 лв., за периода от м.
окотомври 2017 г. до м. януари 2018 г., а размерът на наказателната лихва е
3,30 лв.. По делото не се установява, нито основанието, нито размерът на
претендираните със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение заемни
такси, поради което този иск следва да бъде отхвърлен изцяло.
Предвид основателността
на предявените главни претенции съдът следва да се произнесе по наведеното от
ответниците възражение за погасяване на част от процесните суми, чрез плащане.
Твърди се, а и от доказателствата по делото се установява (писмени и експертиза), че ответницата в хода
на образуваното изпълнително дело № 520/2018 г., по описа на ЧСИ Добромир
Даскалов, въз основа на издадената заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 ГПК от 26.01.2018 г., по
ч.гр.д. № 164, по описа ВРС за 2018 г. е изплатила сума в размер на 850 лв.. По така наведеното
възражение съдът счита, че е неоснователно. Съгласно задължителното тълкуване на закона, дадено в т.9 от
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г.
по описа на ВКС, ОСГТК, в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. Ето защо съдът счита, че възражението за погасяване чрез
плащане на част от претендираните в настоящото производство суми е
неоснователно, доколкото е безспорно, че то е осъществено в рамките на образуваното
изпълнително производство въз основа на процесната заповед за незабавно
изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист.
Предвид всичко изложено до тук и доколкото по
делото не са събрани доказателства ответницата да е погасила процесните
задължения, съдът приема, че предявеният главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ следва да бъде уважен до сума в размер на 7241,75 лв., а за разликата
над него до пълния претендиран от 7940,95 лв. да бъде отхвърлен, предявеният акцесорн иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
430, ал. 2 ТЗ за сумата от 3,30 лв. представляваща наказателна лихва следва да
бъде уважен изцяло, а този за възнаградителна лихва следва да бъде уважен до
сума в размер на 364,95 лв. и отхвърлен за разликата над него до пълния
претендиран от 368,46 лв., при съобразяване заключението на вещото лице.
Установителния иск за сума в размер на 120 лв., представляваща заемни такси
следва да бъде отхвърлен изцяло, като недоказан.
По осъдителните
искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и за заемни такси
По изложените по- горе
съображения за нищожност на клаузата на чл. 1 от допълнително споразумение от
12.07.2017 г. към процесния договор за кредит съдът приема, че осъдителният иск
за сумата от 699, 20 лв., представляваща разлика между уважената и предявена
част от установителен иск предмет на произнасяне предвид сбъдване на вътрешно
процесуалното условие, също следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
При съобразяване приетата без възражения от
страните съдебно- счетоводна експертиза осъдителният иск за сумата от 3.51 лв.,
представляваща разлика между уважената и предявена част от установителен иск за
възнаградителна лихва предмет на произнасяне също следва да бъде отхвърлен,
като недоказан.
Тъй като от страна на
ищцовото не бе доказано пълно и главно, че ответницата дължи сумата от 120 лв.
за заемни такси и този иск следва да бъде отхвърлен изцяло. Вярно е, че в
процесният договор (чл. 15) е налице договореност ответницата да заплаща
такси, съгласно Тарифата за лихивите, таксите и комисионните, които „Банка ДСК“
ЕАД прилага за извършвани услуги, но по делото не се твърди, нито доказва
ищцовото дружество да е извършило конкретни услуги, за които да му се следва
претендираното възнаграждение в размер на 120 лв. и следователно претенцията е
недоказана и следва да бъде отхвърлена изцяло.
По разноските:
В
съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата
следва да понесе отговорността за направените от ищеца в заповедното и исковото
производство разноски, съобразно уважената част от исковете или следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца сума в общ размер от 919,87 лв., представляваща
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото
произвоство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответницата има право на разноски,
съобразно отхвърлената част от исковете или на сума в размер на 30,67 лв.,
представляваща разноски за един адвокат, съобразно представените доказателства
и списък по чл. 80 ГПК. На основание чл. 77 ГПК ищцовото дружество следва да
бъде осъдено да заплати по сметка на Районен съд Велинград сумата от 150 лв.,
представляваща депозит за възнаграждение за вещо лице, за изплащането на който
до произнасянето на съда не са представени доказателства по делото. На
основание чл. 77 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати по сметка на
Районен съд Велинград сумата от 50 лв., представляваща депозит за
възнаграждение за вещо лице, за изплащането на който до произнасянето на съда
не са представени доказателства по делото.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените от "Банка ДСК“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - град София, ул.
"Московска" № 19, представлявано от В.С. – Главен изпълнителен
директор и Д.Н.- Изпълнителен директор, против Я.В.К., ЕГН: **********,***, искове
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, че Я.В.К., ДЪЛЖИ на "Банка ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, сумата от 7241,75 лв., представляваща главница по
Договор за кредит за текущо
потребление от 15.05.2014г., допълнително споразумение от 15.12.2015 г. и
допълнително споразумение от 12.07.2017г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 26.01.2018г.
до окончателното погасяване, сумата от 364,95
лв., представляваща възнаградителна лихва, за периода от 10.10.2017г. до
24.01.2018г., сумата от 3,30 лв., представляваща наказателна лихва, за периода
от 10.10.2017г. до 24.012018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 ГПК от 26.01.2018 г., по ч.гр.д. № 164, по описа ВРС за 2018 г.,
като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
430, ал. 1 ТЗ, за разликата над сумата
от 7241,75 лв. до пълния претендиран от 7940,95
лв., искът с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ, за
разликата над сумата от 364,95 лв. до претендирания от 368,46 лв., както и установителният
иск за сумата от 120 лв., представляваща заемни такси, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 26.01.2018 г., по ч.гр.д. № 164, по описа ВРС за 2018 г..
ОТХВЪРЛЯ предявените от "Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление - град София, ул. "Московска" №
19, представлявано от В.С. – Главен изпълнителен директор и Д.Н.- Изпълнителен
директор, против Я.В.К., ЕГН: **********,***, осъдителни искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, за сумата от 699, 20 лв., представляваща главница по Договор за кредит
за текущо потребление от 15.05.2014г., допълнително споразумение от 15.12.2015
г. и допълнително споразумение от 12.07.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата
на депозиране на исковата молба в съда – 24.01.2019 г. до окончателното й
погасяване, за сумата от 3.51 лв., представляваща възнаградителна лихва, за
периода от 10.10.2017г. до 24.01.2018г., както и за сумата от 120 лв.,
представляваща заемни такси.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 ГПК Я.В.К., ЕГН: **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на "Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление - град София, ул.
"Московска" № 19, представлявано от В.С. – Главен изпълнителен
директор и Д.Н.- Изпълнителен директор, сумата от 919,87 лв., представляваща сторени от
ищцовото дружество разноски в заповедното и исковото производства, съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК "Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление - град София, ул. "Московска" № 19,
представлявано от В.С. – Главен изпълнителен директор и Д.Н.- Изпълнителен
директор, ДА ЗАПЛАТИ на Я.В.К., ЕГН: **********,***, сумата от 30,67 лв., представляваща сторени от ответницата
разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА на
основание чл. 77 ГПК "Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление - град София, ул. "Московска" № 19,
представлявано от В.С. – Главен изпълнителен директор и Д.Н.- Изпълнителен
директор, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд Велинград сумата от 150 лв., представляваща
депозит за възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА на основание чл.
77 ГПК Я.В.К., ЕГН: **********,***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд Велинград сумата от 50
лв., представляваща депозит за възнаграждение за вещо лице.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН
СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА