Р Е Ш Е Н И Е
№ IV – 21
24.02.2020 г., гр. Бургас
Окръжен
съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито
заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.
мл. с. Д. АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при
секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия
Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1906 по описа за 2019
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А.М.Х. ***, чрез адвокат Антон Бисеров Демирев –
с пълномощно по делото от първата инстанция (л. 41 – гръб), срещу Решение № 173
от 13.08.2019 г. по гр. д. № 283/2019 г. на Районен съд – Айтос, с което А.М.Х.
(съобразно Решение № 242 от 12.11.2019 г. по гр. д. № 283/2019 г. на Районен
съд – Айтос, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка при
изписване на фамилното име на ответницата) е осъдена на основание чл. 109 ЗС да
преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищците Е.Р.Р., ЕГН ********** и Ф.Н.Р., ЕГН ***********, двамата
съпрузи с постоянен адрес ***, да упражняват правото си на собственост досежно
собствения си недвижим имот – дворно място с площ от 600 кв. м. от УПИ II-3 кв.
12 по плана на с. Карагеоргиево, като премахне изградената ограда, с която
навлиза с площ от 53, 40 кв. м. в северната част на собствения на ищците
недвижим имот.
Във въззивната жалба се навеждат
оплаквания, че обжалваното решение е необосновано и незаконосъобразно. Излагат
се твърдения, че съдът е елиминирал като доказателство по делото нотариален акт
№ *** г. по описа на Айтоския районен съд, който не е оспорван от ищците и
притежава необходимата доказателствена сила, а от него се установява, че на
06.05.1998 г. в резултат на непрекъснато давностно владение, продължило повече от 10 години /отпреди 1988 година/ въззивницата е придобила
собствеността на дворно място с площ от 1470 кв. м., съставляващо урегулиран парцел I-2 в кв. 12 по плана
на с. Карагеоргиево, както и процесните 53, 40 кв. м., които ответницата е владяла заедно
като един имот. Поддържа
се, че в случая забраняващите норми на чл. 200 от ЗУТ и чл. 59 от ЗТСУ нямат
приложение. Оспорва се изводът на съда, че завладяната от въззивницата площ от
53, 40 кв. м. не може да се придобие по давност, тъй като не отговаря на
изискванията на самостоятелен имот по чл. 19 от 3УТ. Намира, че този извод не е
съобразен с реално владяното от въззивницата дворно място, както и с
обстоятелството, че процесната ограда не е изградена от нея, а от праводателите
й преди 40 години. Счита, че мотивите на съда могат да се приемат само ако
въззивницата е завладяла неправомерно процесните 53, 40 кв. м. като конкретен
реален имот след 06.05.1998 г., като е преместила тогава оградата. Излагат се
доводи, че въззивницата не е изграждала незаконна ограда и не е извършвала
неоснователни действия спрямо ищците, а изводите на съда в тази насока не са
подкрепени от доказателства. Твърди се, че съдът не е взел предвид нотариален
акт № *** г. на Айтоския районен съд, от който е видно, че ищецът Е.Р.Р. е
закупил от свидетелката Б.И.Н. само 600/1090 идеални части, а не реално дворно място с площ от 600
квадратни метра, поради което няма право на иск по чл. 109 от ЗС самостоятелно,
а само заедно със свидетелката Б.И.Н., тъй като няма как да се определи граница
на идеална част. Отбелязва се, че съдът не е посочил в коя част от поземления
имот ищците владеят 600 квадратни метра и в коя част следва да се прекратят
твърдените неоснователни действия. Излагат
се съображения, че тъй като по делото няма доказателства оградата да е
изградена от въззивницата, няма основание същата да бъде осъдена за премахването й. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло решението на първата инстанция и да
отхвърли иска със законните последици. Няма доказателствени искания. Моли съда
делото да се гледа в отсъствие на страната и упълномощения й адвокат.
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
надлежно упълномощен представител на легитимирано лице, което има правен
интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити, поради което е
процесуално допустима.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по
делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемите Е.Р.Р. и Ф.Н.Р.
чрез адвокат Диана Янкова Вълчева. Оспорват въззивната жалба като
неоснователна. Считат постановения съдебен акт за законосъобразен, правилен и в
своята цялост съобразен със събраните по делото доказателства. Молят съда да
потвърди обжалваното решение. Претендират за присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски.
В съдебно заседание въззивницата,
редовно призована, не се явява и не се представлява.
В съдебно заседание въззиваемите се явяват
лично и с адвокат Диана Вълчева, която поддържа отговора на въззивната жалба.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Производството пред Районен съд –
Айтос е образувано по искова молба на Е.Р.Р. и Ф.Н.Р. против А.М.Х. (съобразно
молба-уточнение от 21.03.2019 г.), с която ищците молят съда да осъди
ответницата да прекрати неоснователните си действия по отношение на собственото
на ищците дворно място с площ от 600 кв. м., съставляващо поземлен имот № 3 в
кв. 12 по плана на с. Карагеоргиево, общ. Айтос, за който е отреден УПИ II-3
кв. 12 по плана на същото село, при граници: улица, УПИ III-4, УПИ I-2 и
землище Айтос,
с които пречи на ищците да упражняват в пълен обем правото си на собственост
върху притежавания от тях недвижим имот, като ответницата бъде осъдена да
премахне изградената от телена мрежа ограда, която е направена незаконно без
съгласието на ищците и без разрешение за строеж, находяща се изцяло в
собствения на ищците имот УПИ II-3 в северната му част, с което лишава ищците неоснователно
от ползване на част от собствения им двор с площ от около 55 кв. м., завладени
без основание от ответницата.
В исковата молба са изложени
твърдения, че ищците са съпрузи, придобили по време на брака си чрез покупка
дворно място с площ от 600 кв. м., съставляващо имот пл. № 3, за който е
отреден УПИ II-3 в квартал 12 по плана на село Карагеоргиево, община Айтос, при
граници: улица, УПИ III-4,
УПИ I-2 и землище Айтос. Сочи се, че ответницата стопанисва
съседен имот, представляващ УПИ I-2 в квартал 12 по плана на село
Карагеоргиево, община Айтос. Отношенията между страните се влошили по повод
оградата, разделяща имотите им. Ищците възложили на правоспособно лице да
извърши трасиране и да означи границите на УПИ II-3, като поканили ответницата
да присъства, но тя не се явила, а по-късно поставените по точките колчета били
премахнати. Твърди се, че оградата е изградена незаконно – без съгласие на
ищците и без разрешение за строеж, като попада изцяло в УПИ II-3 в северната му
част, а ответницата отказва да я премести. Посочва се, че по този начин ответницата
пречи на ищците да упражняват правото си на собственост в пълен обем, като ги лишава
неоснователно от правото им да ползват част от собственото им дворно място с
площ от около 55 кв. м. и не ги допуска в тази част от собствения им имот.
Предявеният иск е с правно основание
чл. 109 ЗС.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор,
с който ответницата оспорва исковата молба като недопустима и неоснователна.
Поддържа, че ищците не са собственици на реално дворно място, а само на идеална
част, като им е учредено „владение“ в западната част на имота с вход от
югоизток, а не от североизток. Твърди се, че ищците никога не са били владелци
на северната част от имота, който е неурегулиран, и нямат допирни точки със
северната граница, разделяща поземлени имоти с пл. № 2 и 3, поради което нямат
правен интерес от предявяване на иска. Посочва се, че допирни точки с тази
граница има другият съсобственик на поземлен имот с пл. № 3 – Б.Н., но тя не е
предявила иск по чл. 109 ЗС, а ищците не са активно легитимирани. Твърди се, че
ответницата е собственик на имот с пл. № 2 в кв. 12 по плана на с.
Карагеоргиево от 28.01.1998 г. по силата на давностно владение, започнало 10
години по-рано. Поддържа се, че имотът е ограден с ограда от телена мрежа,
която не е местена в продължение на 21 години, като съсобственикът на имот пл.
№ 3 – Б.Н., не се е противопоставяла на това фактическо положение, поради което
ответницата е придобила по силата давностно владение собствеността върху спорните 55 кв. м. от
имот пл. № 3. Излагат се твърдения, че преди ищците на станат собственици на
идеална част от имот пл. № 3 през 1997 г. ответницата е владяла повече от 10 г.
имота в състоянието му и до момента без да е местила оградата. Излагат се и
твърдения, че не е приложена в срок дворищната регулация, поради което е
отпаднало отчуждителното действие на плана.
По делото е представен нотариален акт № *** г. от 28.01.1997
г., от
който е видно, че Б.И.Н. е продала на Е.Р.Р. следния свой собствен недвижим
имот: 600/1090 (шестстотин върху хиляда и деветдесет) идеални части квадратни
метра от дворно място, представляващо самостоятелен урегулиран парцел II-3 (втори-три)
в квартал № 12 (дванадесет) по з. р. п. на с. Карагеоргиево, общ. Айтос, обл.
Бургаска, целият от 1090 (хиляда и деветдесет) квадратни метра с неуредени
регулационни сметки за 50 (петдесет) квадратни метра, ведно с масивна жилищна
сграда и долепена до нея полумасивна стопанска сграда, без масивната стопанска
сграда, находяща се в североизточния ъгъл на този парцел, като купувачът ще
владее вход с ширина 3 (три) метра откъм улицата, който вход се намира в
югоизточния ъгъл на парцела и три метра от входа на жилищната сграда откъм
дворното място и цялата западна част от този парцел, при граници на целия имот:
улица и парцели: III-4, I-2 и вилно място. Въз основа на това писмено доказателство и
предвид липсата на спор досежно факта, че към този момент ищците са били
съпрузи, съдът приема за установено, че по силата на договор за
покупко-продажба, сключен с Б.Н. на 28.01.1997 г., ищците са придобили при
режим на СИО собствеността върху 600/1090 идеални части от дворно място,
представляващо самостоятелен урегулиран парцел II-3 в квартал № 12 по плана на
с. Карагеоргиево, като по този начин върху дворното място е възникнала
съсобственост между страните по договора при квоти: 600/1090 идеални части за
ищците и 490/1090 идеални части за Б.Н.. Освен това страните по договора са
постигнали съгласие за разпределение на ползването, като западната част от
дворното място е предоставена за ползване на ищците, а източната – на
съсобственичката Н..
По делото е представен и нотариален акт № *** г. от 06.05.1998 г., с който
ответницата е призната за собственик по давностно владение на следния недвижим
имот: дворно място с площ от 1470 кв. м., находящо се в с. Карагеоргиево,
Бургаска област, съставляващо самостоятелен урегулиран парцел I-2 в квартал 12 по плана на с.
Карагеоргиево, с неуредени регулационни сметки за 10 кв. м., ведно с
построените в това дворно място масивна жилищна сграда, паянтова жилищна
сграда, друга паянтова сграда и всички подобрения и насаждения, при граници на
имота: улица, парцел II-3, и от двете страни общинска мера.
По делото е извършена съдебно-техническа експертиза, която
съдът кредитира като обоснована и компетентно изготвена. В заключението си
вещото лице посочва, че за с. Карагеоргиево, общ. Айтос, има изработени два
кадастрални и регулационни плана – първият и отменен план е от 1927 г., а
действащият към настоящия момент е от 1975 г., като в него между имоти пл. № 2
и пл. № 3, съответно УПИ I-2 и УПИ II-3 и, кв. 12, има нанесена имотна и
парцелна граница с придаваемо място от 61 кв. м. от имот пл. № 2 към УПИ II-3. От заключението на вещото лице
се установява, че между имоти № 2 и № 3, съответно между УПИ I-2 и УПИ II-3, кв. 12 по плана на с.
Карагеоргиево, има изградена ограда от бетонови колове и мрежа, която не минава
по имотната граница, респ. по вътрешната регулационна линия съгласно действащия
план на с. Карагеоргиево. От приложената към заключението скица (л. 67) става
ясно, че 53, 40 кв. м. от имот пл. № 3, съответно УПИ II-3, означена със жълт цвят, попадат
в оградената площ и така се ползват от собственика на имот пл. № 2, съответно УПИ
I-2.
Не се спори по делото, а и от събраните по делото гласни
доказателства (свидетелски показания и обяснения на ищеца) се установява, че процесната
ограда съществува и не е била местена още
от времето, когато ищците са закупили част от имота през 1997 г. Свидетелката Н.
(съсобственик и праводател на ищците) заявява още, че оградата е била на същото
място и през 1993 г., когато тя е закупила имота.
След приемане на заключението на
вещото лице във второто по ред съдебно заседание по делото ищците са помолили
съда да приеме уточнение на исковата претенция, както следва: да бъде осъдена
ответницата да прекрати неоснователните си действия по отношение на собствения
на ищците недвижим имот № 3, съответно УПИ II-3, кв. 12 по плана на с.
Карагеоргиево, с които пречи на ищците да упражняват правото си на собственост в
пълен обем върху притежавания от тях имот, като бъде осъдена да премахне
изградената от бетонови колове и мрежа ограда, направена незаконно, без
разрешение за строеж и без съгласие, попадаща изцяло в УПИ II-3, собствен на
ищците, като по този начин ответницата е завладяла и неоснователно ползва част
от собственото на ищците дворно място с площ от 53, 40 кв. м., находящи се в северната
част на УПИ II-3, съобразно заключението на експертизата, схема и скица към
нея. С протоколно определение от 15.07.2019 г. съдът е постановил, че приема
направеното уточнение на исковата претенция.
За да уважи предявения иск с правно
основание чл. 109 ЗС, съдът е приел, че завладяната от ответницата площ от 53,
40 кв. м. не отговаря на изискванията на самостоятелен имот, поради което не
може да бъде придобита по давност с оглед забраната по чл. 200, ал. 1 от ЗУТ,
съответно чл. 59 от ЗТСУ (отм.). Посочено е още, че спорната заградена част от
53, 40 кв. м. не попада в придаваемата част от 61 кв. м. към УПИ II-3 от имот
пл. № 2, поради което възражението на ответницата за неприлагане на дворищно
регулационния план няма отношение към предмета на спора.
На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съдът счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по наведените от
въззивницата оплаквания за неправилност намира следното:
Неоснователни са
доводите на въззивницата, че е придобила спорната реална част от 53, 40 кв. м.
по силата на давностно владение. По делото безспорно се установява, че
процесната реална част не отговаря на изискванията за минимални размери за площ
и лице по чл. 19 ЗУТ, съответно по Правилника за прилагане на ЗТСУ (отм.). Както
при действието на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, така и при действието на чл. 59, ал. 1
ЗТСУ (отм.) реално определени части от урегулиран поземлен имот могат да се
придобиват по давност само ако отговарят на изискванията за минимални размери
за площ и лице. В този смисъл е постановена и трайна съдебна практика (Решение
№ 102 от 30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г., Решение № 67 от 16.06.2017 г.
на ВКС по гр. д. № 3533/2016 г., II г. о., ГК, Решение
№83/29.10.2019 по дело №2238/2018 на ВКС, II г. о.). Този правен извод не се
разколебава от твърденията на въззивницата, че е завладяла процесната реална
част от УПИ
II-3 заедно с УПИ I-2.
Въззивницата е придобила УПИ I-2 по силата на давностно владение, тъй като за този имот не
е налице забрана за придобиване по давност, но това не създава възможност за
придобиване по давност и на процесната реална част от съседния имот УПИ II-3. Липсва
основание да се възприемат и доводите, че горепосочените правила и съдебна практика
са приложими само ако въззивницата е завладяла неправомерно процесните 53, 40
кв. м. като конкретен реален имот след 06.05.1998 г., като е преместила тогава
оградата. Изключения от правилата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, съответно чл. 59, ал.
1 ЗТСУ (отм.) са предвидени в разпоредбите на чл. 200,
ал. 2 ЗУТ, съответно чл. 59, ал. 2 ЗТСУ (отм.), а по делото не се твърди и не
се установява да е налице някоя от тези хипотези.
Несъстоятелни са изложените във
въззивната жалба съображения, че тъй като няма доказателства оградата да е
изградена от въззивницата, няма основание същата да бъде осъдена за премахването й. Пасивно легитимиран по
иска по чл. 109 от ЗС е не само този, който извършва неоснователни действия, с
които създава пречки за упражняване на правото на собственост на ищеца, но и
този, който поддържа създаденото фактическо положение (в този смисъл е Решение
№ 215 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 874/2010 г., I г. о., ГК). Като
отказва да премахне изградената ограда, която навлиза с 53, 40 кв. м. в УПИ
II-3, въззивницата поддържа съществуването на пречка за въззиваемите да
упражняват пълноценното правото си на собственост върху този имот.
По отношение на наведените с
въззивната жалба доводи, че ищецът Е.Р.Р. е закупил от свидетелката Б.И.Н. само
600/1090 идеални части, а не реално
дворно място с площ от 600 квадратни метра, поради което няма право на иск по
чл. 109 от ЗС самостоятелно, а само заедно със свидетелката Б.И.Н., съдът
намира следното. Действително от представения по делото нотариален акт от
28.01.1997 г. се установява, че ищецът-въззиваем Р. е закупил от свидетелката Н.
правото на собственост върху 600/1090 идеални части от УПИ II-3, а не върху реална
част от 600 квадратни метра от УПИ II-3. Това обаче не означава, че ищците не
са легитимирани да водят самостоятелно предявения негаторен иск. Съгласно
чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно
действие, което му пречи да упражнява своето право. От самия текст на
разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са:
неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на
пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен
обем. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което
задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия
върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си
каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко
въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което
няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика
да упражнява правото си (в този смисъл са мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от
06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС).
Ето защо ищците като съсобственици на УПИ II-3 са активно легитимирани и имат интерес да предявят иск
по чл. 109 ЗС, за да защитят правото си на собственост върху притежаваните
от тях 600/1090 идеални части от имота. Този извод не се разколебава и от
обстоятелството, че съсобствениците на УПИ II-3 са постигнали съгласие за
разпределение на ползването. Ищците
имат право да ползват цялата западна част от имота, която включва и
северозападната му част, където се намира спорната реална част от 53, 40 кв. м.
Дори и да се приеме, че някаква част от спорните 53, 40 кв. м. попада в
североизточната част на имота, която свидетелката Н. има право да ползва, това
не опровергава извода, че поставената оградата пречи на ищците да упражняват
правото си на собственост в неговия пълен обем. Макар и в обем на идеална част,
правото на собственост на съсобственика включва трите правомощия - да се владее
собствената идеална част, да се ползва съвместно с другите съсобственици и да
се разпорежда с нея (Решение № 15 от 2.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2010
г., I г. о., ГК). Следователно съвладението на целия имот е също форма на упражняване
на правото на собственост от съсобствениците, като при разпределение на
ползването всеки съсобственик владее своята идеална част от имота, включително
и от реалната част, която не му е предоставена за ползване, чрез съсобственика,
който упражнява правото на ползване върху тази реална част.
По повод оплакването, че ищецът Р. е
закупил от свидетелката Н. 600/1090 идеални части, а не реално дворно място с площ от 600
квадратни метра, следва да се отбележи още и следното. Както вече стана ясно,
от представения по делото нотариален акт от 28.01.1997 г. се установява, че
ищецът Р. е закупил от свидетелката Н. правото на собственост върху 600/1090
идеални части от УПИ II-3, а не върху реална част от 600 квадратни метра от УПИ
II-3. С обжалваното решение съдът е осъдил ответницата да преустанови
неоснователните си действия, с които пречи на ищците да упражняват правото си
на собственост досежно собствения им недвижим имот – дворно място с площ от 600
кв. м. от УПИ II-3, кв. 12 по плана на с. Карагеоргиево, общ. Айтос. Съгласно
мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. №
4/2015 г., ОСГК на ВКС негаторният иск е иск за защита на собствеността, но
отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху
(засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот
на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за
основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото (по
тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по преюдициални
правоотношения) и по тях не се формира сила на пресъдено нещо. В конкретния
случай по делото безспорно се установява, че ищците притежават право на
собственост върху засегнатия имот, а ответницата поддържа съществуващо
фактическо положение, с което им пречи да упражняват правото си, поради което предявеният
иск с правно основание чл. 109 ЗС се явява основателен. Ето защо
обстоятелството, че в мотивите и в диспозитива на обжалваното решение е
посочено, че ищците са собственици на реална, а не на идеална част от процесното
дворно място, не се отразява върху правилността на обжалваното решение и не
представлява основание за неговата отмяна.
По отношение на оплакването, че съдът не е посочил в коя
част от имота следва да се прекратят твърдените неоснователни действия, съдът
приема следното. С обжалваното решение съдът е осъдил ответницата да
преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищците да упражняват
правото си на собственост досежно собствения им недвижим имот – дворно място с
площ от 600 кв. м. от УПИ II-3 кв. 12 по плана на с. Карагеоргиево, като
премахне изградената ограда, с която навлиза с площ от 53, 40 кв. м. в
северната част на собствения на ищците недвижим имот. Процесната реална част от
53, 40 кв. м. е обозначена с жълт цвят на скицата (л. 67), приложена към
заключението на вещото лице по извършената съдебно-техническа експертиза. С
писмена молба, депозирана в съдебно заседание на 15.07.2019 г., ищците са
помолили съда скицата да се счита за неразделна част от решението. Съдът
намира, че за надлежната индивидуализация на процесната площ от 53, 40 кв. м.,
скицата към заключението на вещото лице по извършената съдебно-техническа
експертиза, находяща се на л. 67 от делото, следва да бъде обявена за неразделна
част от обжалваното решение.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции обжалваното решение се явява правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
При този изход на делото въззиваемите имат право да им бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева съобразно направено с отговора на
въззивната жалба искане и представените доказателства за извършването им.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 173 от 13.08.2019 г. по гр. д. № 283/2019 г. на
Районен съд – Айтос.
ОБЯВЯВА за неразделна част от Решение № 173
от 13.08.2019 г. по гр. д. № 283/2019 г. на Районен съд – Айтос скицата към
заключението на вещото лице по извършената съдебно-техническа експертиза,
находяща се на л. 67 от делото, на която процесната площ от 53, 40 кв. м. е
обозначена с жълт цвят.
ОСЪЖДА А.М.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на Е.Р.Р., ЕГН ********** и Ф.Н.Р., ЕГН ***********, двамата с
постоянен адрес ***, сумата от 400 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДЕСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.