РЕШЕНИЕ
гр.София, 30.06.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 25-ти с-в, в открито заседание на шестнадесети
юни две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Съдия: Весела Живкова-Офицерска
при секретаря Кирилка Илиева като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1784
по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени в условията на
евентуалност искове от Р.Ш.Ю. с ЕГН ********** с постоянен адрес
***, представляван от адв. Е.Ф., вписана в САК с ЛН *****, съдебен адрес:
Адвокатско дружество „Е.Ф.“***, офис 10, против П. на Р.Б. с правно основание
чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. с чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи, за осъждане на ответника да плати на ищеца
сумата 100 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело №
1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. и преобразувано в ДП №
II-048/1999г. по описа на Военно окръжна П.- София, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска – 11.02.2020г. до окончателното плащане.
В условията на евентуалност е предявен
иск по чл. 2в ЗОДОВ за сумата от
100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване
на правата по чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС /ХОПЕС/ и правото на
защита и участие в наказателното производство и на решение в разумен срок за
обезщетение от извършителя на престъплението в хода на наказателното
производство, които държавата е длъжна да гарантира в качеството му на жертва
на престъпление по силата на чл. 1 и чл. 16, §1 от Директива 2012/29/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на
минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково
решение 2001/220/ПВР на Съвета /преди това чл. 1 и чл. 9, §1 от Рамково решение
2001/220/ПВР на Съвета от 15 март 2001 година относно правното положение в
наказателното производство на жертвите от престъпления/ в рамките на следствено
дело 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. по описа на ВОП – София, а
сега ДП № II-048/1999г.
по описа на ВОП – София.
Ищецът Р.Ю.
твърди, че е пострадал от процесите по насилствена асимилация, прилагани спрямо
етническите турци от българската държава. Твърди, че в края на 1984 г. е
протестирал срещу предприетите действия от държавата по промяна на турските
имена, поради което е задържан първоначално в арести в гр. Ардино и
гр. Кърджали, а след това и в затвора на остров Белене. Периодът на
задържането му е 24.12.1984 г. – 28.11.1986 г., през което време ищецът твърди,
че е поставен в нечовешки условия, като също така спрямо него е упражнявано
физическо и психическо насилие, като е подлаган и на принудителен труд. След
като е освободен от затвора в периода от 28.11.1986 г. до лятото на 1988 г.
ищецът твърди, че е принудително заселен в с. Малчика (област Плевен),
където е бил без семейството си, като те само са можели да го виждат понякога.
През време на принудителното си заселване в посоченото село ищецът е било
принуден да извършва тежък труд, като не е можел да избира какво да работи или
дали да напусне населеното място. Междувременно, след задържането му, ищецът
посочва, че е бил изключен от университета, където е продължавал образованието
си, а също така е уволнен от работа. След освобождаването му през лятото на
1988 г. ищецът посочва, че е възстановил обучението си в университет, но не е
могъл да го завърши. Твърди, че на 09.07.1989 г. е принуден от държавните
органи (той и семейството му) да напусне държавата без имущество си, което се е
отразило тежко на живота му, на здравословното и психическото му състояние.
Ищецът посочва,
че във връзка с извършените и спрямо него действия е започнало досъдебно
производство срещу висши членове на ръководството на държавата по обвинение в
престъпления против националното и расовото равенство (сега наричани
престъпления против равенството на гражданите) – чл. 162 НК, като впоследствие
обвинение е повдигнато и за престъпления по служба, от които са настъпили тежки
последици – чл. 387, ал. 2 НК. По тези обвинения е образувано следствено
дело № 1/1991 г. на П. на въоръжените сили (образувано на 30.01.1991
г.), което, след като на два пъти е внасяно с обвинителен акт в съда и връщано
на П. за извършване на допълнителни действия (последно на 28.04.1998 г.), и към
момента не е приключило. Ищецът посочва, че следственото дело е било
прехвърляно към различни прокуратури поради промени в подсъдността, както и
частично прекратявано поради смъртта на някои от обвиняемите, а също така е
спирано и възобновявано поради необходимостта да бъдат издирени всички
пострадали лица и съответно разпитани като свидетели, част от които не са се
намирали в България. Ищецът твърди, че през годините, в които е продължавало
досъдебното производство по посоченото дело, той лично и чрез сдружение, в
което е членувал, е отправял искания до различни институции, включително до П.,
настоявайки делото да приключи, тъй като е очаквал виновните за извършените
спрямо него деяния да бъдат наказани. Ищецът също така посочва, че не му е
предоставена необходимата му информация от делото, за да може да предяви искове
за обезщетение на претърпените от него вреди от извършените спрямо него деяния,
което му е попречило да предяви иск за обезщетение пред гражданския съд.
Посочва също така, че е разпитан на досъдебното производство като свидетел и са
му разяснени правата на пострадал, но не са му връчвани актовете на прокурора
по делото. Заявява и че не правил искане за конституирането му като граждански
ищец по делото, тъй като е чакал да започне съдебната фаза на процеса, за да
стори това. Поради забавянето на досъдебното производство и на внасянето на
обвинителен акт в съда, ищецът посочва, че след промяната в НПК от 2017 г. той
и други пострадали от същите деяния са подавали искания до съда да бъде
задължен прокурорът да упражни заключителните си правомощия на досъдебното
производство – да го прекрати или да внесе обвинение по него в съда. Вместо
това обаче прокурорът е спрял производството през 2018 г. – акт, който ищецът е
обжалвал, но жалбата му все още се администрира от П..
Ищецът твърди,
че продължителността на досъдебното производство от над 29 години към момента
на предявяване на настоящия иск е нарушила правото му за разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, като до момента ищецът е лишен от възможността да се
конституира като частен обвинител в съдебната фаза, за да поддържа обвинението
срещу виновните лица за извършените спрямо него деяния, както и като граждански
ищец, за да може да предяви иск за обезщетяване на причинените му от деянията
вреди. Освен това, според ищеца, забавянето ще доведе до невъзможност да се
реализира наказателната отговорност на виновните лица, тъй като повечето от тях
вече са починали в хода на досъдебното производство, а по отношение на
останалия един обвиняем е изтекла абсолютната давност за наказателно
преследване, поради което производството би следвало да бъде прекратено. Така,
поради нарушаване на правото му за разглеждане и решаване в разумен срок на
делото относно извършените деяния, от които е пострадал и ищецът, той твърди,
че е понесъл неимуществени вреди, представляващи негативни емоции и стрес,
които са се отразили неблагоприятно и на здравословното му състояние. Тези
вреди са свързани с тежките последици за него от извършените деяния и дългото
забавяне на изправянето на виновните лица пред съда и съответно налагането на
наказания на тези лица, което може да се окаже и невъзможно, т.е. остава
неудовлетворено очакването на ищеца за възмездие. Поради това ищецът иска
ответникът да му заплати обезщетение за тези вреди в размер на 100 000
лв., заедно със законната лихва върху тази сума от 11.02.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане.
В подкрепа на иска са представени
писмени и събрани гласни доказателства.
Прието е заключение на
Съдебно-психологическа експертиза.
В срока за
отговор по чл. 131 ГПК е постъпил писмен такъв от ответника – П.на Р.Б., чрез
прокурор при Софийска градска прокуратура. Не оспорва обстоятелството, че
ищецът е пострадал от сочените от него деяния. Посочва обаче, че искът е
неоснователен (възраженията по същество не са по допустимостта, а по
основателността на претенцията, тъй като се отнасят до това дали ищецът действително
притежава твърдяното от него право), тъй като разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ, на
която ищецът основава иска си, е влязла в сила на 15.12.2012 г., а ищецът не
твърди действия на П., които да са забавени след посочената дата. Ответникът
счита и че не е налице забавяне на производството с оглед на неговата
фактическа и правна сложност, като твърди, че П. редовно и срочно е извършвала
необходите действия и излага съображения, обосноваващи сложността на
конкретното производство, включително наличието на няколко обвиняеми и стотици
пострадали, като заявява и че поведението на пострадалите също е допринесло за
забавянето на производството, както и необходимостта да се извършват съдебни
поръчки в чужбина във връзка с изпълнение на указания, дадени от съда.
Ответникът посочва и че П. не е легитимирана да отговаря за забавяне на
производството след внасянето му в съда и до връщането му обратно на прокурора.
Оспорва и настъпването на сочените от ищеца вреди, както и размера на претендираното
обезщетение като завишен. Също така посочва, че за обезщетяване на вредите,
твърдяни от ищеца, във връзка с извършени спрямо него репресивни действия, е
предвиден специален ред в Закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица, който изключва приложението на ЗОДОВ.
Софийски градски съд в настоящия си състав, след
преценка на изложените от страните твърдения, правни доводи и възражения и като
анализира и прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори по делото и се
установява от представените доказателства, че ищецът е роден на *** ***, където завършил начално
образование, а средното си образование завършил в гр. Ардино. Не се спори, че в периода септември 1978г. - януари
1981г. отбил задължителната си военна служба в редовете на Българската армия, а
от януари 1981г. до 24.12.1984г. учил в ВСИ „Васил Коларов“ – гр. Пловдив,
специалност „Агроикономика“. Не се спори и относно изложените в исковата молба
обстоятелства, свързани с това, че ищецът Р.Ш.Ю. е едно от пострадалите лица от
приложения в средата на 80-те години на ХХ-ти век в Народна Р.Б. опит за
насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим на
Българската комунистическа партия, който опит е осъден с нарочна Декларация от
11.01.2012г. от 42-рото Народно събрание. Не се спори, че
принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на членовете на
семейството му с български имена. От удостоверение за идентичност на лице с
различни имена с изх.№ 1318/10.04.2019г. на Община Ардино, обл. Кърджали и от
удостоверение за идентичност на имена в превод от турски на български език, се
установява, че имената Р.Ш.Ю.и имената М.Ш.Я.са имената на едно и също лице,
както и че иманата Р.Ш.Ю. и Р.Я.са имената на едно и също лице, като и че това
лице е придобило и турско гражданство.
Няма спор по делото и относно
обстоятелствата, че в периода 24.12.1984г. до края на месец ноември 1986г.
ищецът е задържан в следствения арест, принудително е бил настанен в затвора в
Белене, а впоследствие – от 28.11.1986г. – принудително заселен в с. Малчика,
обл. Плевен, като бил освободен през
лятото на 1988г. Не се спори и че в този период е бил изключен от университета
и уволнен от работа. През есента на 1988г. успял да възстанови студентските си
права, но на 09.07.1989г. той и семейството му били изселени в Турция.
Не се спори и се установява от
доказателствата по делото, че от 2004г. ищецът е активен член в Сдружение за
правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, учредено съобразно
законите на Турция, а видно от представения по делото Устав на Сдружението една
от основните му цели е действия в насока възстановяване на правата и
обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на
турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в
България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им
асимилационна политика.
От представените писмени доказателства
се установява, че на 31.01.1991г. с постановление на прокурор при П. на
въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991г. по описа на П. на въоръжените
сили, преобразувано в сл. дело № 780- ІІ/1998г. на ВОП - София, а след това
преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999г. на ВОП - София, за разследване на
извършени през време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят,
че и към момента наказателното производство е висящо, като последно с
Постановление от 31.05.2022г. на
прокурор при ВОП-гр. София наказателното производство по ДП № ІІ-048 от
1999г. е прекратено. Постановлението е обжалвано от част от пострадалите, вкл.
и от ищеца Р.Ш.Ю. с Жалба вх. № 03/01г. от 14.06.2022г. на ВОП-София.
Установява се, че сл.д. № 1/1991г. е
водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл.
20, ал. 2 от НК - за това, че в периода от 1984г. до 1988г., при условията на
продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и
подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за
престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през
периода от 1984г. до 1988г. при условията на продължавано престъпление
обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на
консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското
малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските
мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително
преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.
На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу
обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са
прекратявани, съответно през 1994г. и през 1998г., поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на П. за
отстраняването им. През 1998г. и през 1999г. двама от обвиняемите са починали и
производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999г. и през 2002т.
производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина,
които е трябдвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано. В хода
на наказателното производство в периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. са
установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от
тях са разпитани общо 312 души, в това число от военен следовател при Софийска
военна П.е бил разпитван и ищецът. На 07.12.2012г. последният останал жив
обвиняем Г.А.е бил разпитван и е поискал производството да бъде прекратено
поради изтичане на давността относно наказателното преследване за
престъплението, по което му е повдигнато обвинение. С посоченото Постановление
от 31.05.2022г. наказателното производство е прекратено на основание чл. 199 и
чл. 243, ал.1, т.1, вр. чл. 24, ал.1, т.4 от НПК поради настъпила на
31.03.2022г. смърт на последния жив обвиняем по делото – Г.И.А.
Установява се, че през 2018г. ищецът
изрично е поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното
производство по ДП № ІІ-048 от 1999г. по описа на ВОП и по което искане е било
образувано чнд № 118/2018г.; с определение от 04.05.2018г. производството е
било прекратено и искането е изпратено на ВОП по компетентност. През същата
2018г. ищецът е отправял молби до ВОП – София за разсекретяване документите по
делото, за участие като пострадал и за предоставяне преписи от документи. През
2018г. ищецът е поискал от СГС да бъдат предприети действия по ускоряване на
наказателното производство и в СГС, НО е било образувано нчд № 4750/2018г. по
описа на 13 състав и с определение № 4916/06.11.2018г. съдът е определил
едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и за произнасяне на П.,
съгасно правомощията й по чл. 242, ал.1 НПК и делото е изпратено на ВОП по
компетентност. С постановление от 08.10.2018г. на прокурор при ВОП - София
наказателното производство е спряно, поради това, че 35 от пострадалите лица,
които са и очевидци на извършеното деяние, не са разпитани, включително и по
делегация, като за целта е изпратена поредна молба за международна правна помощ
до Република Турция, която взе още не е изпълнена. Установява се, че ищецът е
обжалвал Постановление от 04.10.2018г. на ВОП-София за спиране на наказателното производство против Г.И.А.и по
образуваното нчд № 5053/2018г. по описа на СГС, с Определение от 13.11.2018г.
на 5-ти състав производството е прекратено и делото върнато на ВОП – София за
връчване на Постановлението на всички заинтересовани лица.
По делото е представен препис от бр. 44
от 01.06.1990г. на Държавен вестник, в който е обнародван списък на лицата,
приет с решение на Комисия на Народното събрание за политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене лица във
връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани,
сред които е и ищецът.
Представена по делото е и декларация на
41-то Народно събрание от 11.01.2012г., с която категорично се осъжда
асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо
мюсюлманското малзинство в България, включително и т.нар. „Възродителен
процес”.
По делото е прието неоспорено от
страните заключение на съдебно-психологическа експертиза, изготвена от вещото
лице Д. С.З.-С. – психолог, което съдът
кредитира като обективно, компетентно и безпристрастно. Вещото лице след като е
извършило психологическо изследване чрез описаните в заключението методи е
установило, че задържането на ищеца в
полицейските управления в Ардино, Кърджали и Млечно, въдворяването му на остров
Белене, принудителното му заселване в с. Малчика са породили у него
тревожно-депресивно състояние с интензивни негативни емоции на страх,
безпокойство, постоянен стрес, унижение, притеснение за близките, безсилие,
възмущение, отчаяние. Към момента у него
все още се проявяват елементи на постравматичен стрес. Изострена чувствителност
за стимулите на средата, потисната превъзбуда, безпокойство и напрежение.
Остава затворен в собствения си емоционален свят, което пречи на общуването му
с околните. Дълбоко в себе си носи усещане за пустота и разрив в отношенията с
другите хора. Компенсаторно проявява засилена тенденция към ензависимост, не
понася ограничения и забрани, желае сам да се разпорежда със съдбата си.
Липсата на ефективно разследване е причина за преживявания от ищеца на тежко
разочарование, обида, чувство за липса на справедливост, недоверие в
институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на психиката му.
Огорчен е от факта, че хората, станали причина за страданията му и разбитата му
житейска съдба не са получили своето справедливо наказание. Вещото лице
обяснява, че от субективните преживявания и оплаквания на ищеца се установяват
негативни емоционални състояния с преживяване на чувство за несигурност, разочарование,
обида, нараняване на достойнството, онеправданост, а като остатъчни последици -
отрицателни преживявания при мислено връщане към ситуацията.
По делото са събрани и гласни
доказателства за установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди и
интензитета им, чрез разпит на свидетеля Р.Х.Х.. Свидетелят казва, че ищецът бил в затвора в Белене над година и
половина, където били в съседни килии. Спомня си, че всички, включително и
ищеца се зарадвали много, като разбрали,
че ще има дело срещу тези, които ги вкарали в затвора, надявали се на
правосъдие. Р.споделил с него, че е разпитан, развал се много, че ще има
правосъдие. Казал му, че следователите му казали, че скоро ще има дело и ще ги
извикат в съда. Споделил му, че не му разрешили да види делото, тъй като било
секретно. Споделял му също, че е подавал
много молби до различни институции, но без резултат. Свидетелят казва, че на Р.му
взели най-хубавите години, студентските. Той учел и работел едновременно, но го
изгонили от университета и от работа. Преди бил спокойно момче, но след това
станал нервен, не можел да спи, станал сприхав, здравето му се влошило. Не бил
добре с нервите и вземал лекарства. Ядосвал се, че вече десетки години делото
не е приключило. Споделил му, че надеждите му са свършили. Повечето от
пострадалите вече били умрели и той смятал, че всички ще умрат и няма да
доживеят приключване на делото.
При така установеното от фактическа
страна се налагат следните правни изводи:
По главния иск:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с
правно основание чл.2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/. Според
чл.2б, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012г.) държавата отговаря чрез
съответния орган за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване
правото им на разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок, съгласно чл.
6, § 1 от Конвенцията.
В случая, ищецът излага твърдения, че е
пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, побой,
въдворяване в концлагер на остров Белене и принудително изселване, извършени по
време на т.нар. „възродителен процес”, за който е образувано сл. дело №
1/1991г., преобразувано в ДП № II - 048/1999 по описа на ВОП - София, което и
към момента е висящо, както и че в резултат на продължилото повече от 30 години
наказателно производство, висящо и към момента, е претърпял вреди, изразяващи
се в разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на
делото; страх, че обвиняемите ще останат ненаказани; излъгани очаквания за
възмездие за погазените права и достойнство; загуба на доверие в институциите и
усещане за липса на справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в
себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, безсъние.
Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ
представлява специална вътрешно-правна защита на признатото от чл. 6, §1 от
Конвенцията право, като ангажира отговорността на държавата да обезщети
вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за
разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано
да предяви иска е и лицето, което има статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС
- носител на права, признати от националното право, които са засегнати от
неоправданото забавяне и изходът на производството има решаващо значение за
тези права. Решаващият фактор за
определяне приложимостта на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС в гражданскоправният му аспект, по
отношение на наказателно дело, е дали висящото наказателно производство е от
значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на
жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди,
че е нарушено и наказателно правния спор, който предстои да бъде решен.
Преценката за това дали правото е гражданско се прави в зависимост от неговото
материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно
право и целта на ЕКЗПЧ. Следва да се има предвид, че понятието „граждански
права и задължения“, по смисъла на чл.6 ЕКЗПЧ е автономно. Чл.6 се прилага
независимо от статута на страните и от характера на законодателството,
регламентиращо решаването на спора. Значение има характера на конкретното право
и дали изходът на производството ще засегне /ще се отрази/ на това право /вж.§§
38-44 Baraona v. Portugal/. В практиката си Съдът неизменно разглежда като
гражданскоправни спорове исковете, предявени от жертви на твърдяно престъпление
в рамките на воденото наказателно производство /вж.напр.Saoud v. France/.
Особено внимание се отделя на качеството, в което лицето претендира правото, на
условията, при които то го упражнява или желае да го упражнява. Ищецът има
възможност да претендира обезщетение от нарушаване на правото му на разглеждане
на наказателно дело в разумен срок дори и когато то е в досъдебната си фаза,
щом е образувано по повод на обвинение за деяние, от което ищецът е пострадал.
Правото на обезщетение, което той претендира, олицетворява негов "личен и
имуществен" интерес, основаващ се на нарушаване на основни негови права. В
случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по
което е повдигнато обвинение в процесното ДП № II-48/1999г. по описа на ВОП –
София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991г.) по чл. 387, ал. 2,
вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни права на етническа
принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други,
като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от
действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството,
че е засегната неимуществената сфера на ищеца, чрез описаните действия, му
придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се
ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на
чл. 6, § 1 от Конвенцията), изводима от интереса образуваното досъдебно
производство да се разгледа и реши в разумен срок. В този смисъл Решение № 72
от 01.06.2022г. на ВКС по гр.д. № 4037/2021г., III г.о., Решение № 73 от 02.06.2022г.
на ВКС по гр.д. № 4038/2021г. на ВКС, III г.о., Решение № 6 от 11.02.2022г. на ВКС по гр.д. №
1555/2021г. на ВКС, IV
г.о. и др.
Качеството жертва/пострадал от
престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното
производство, който е и началният момент за определяне продължителността,
съответно разумността на срока на разследване (в този смисъл решение №
72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на ВКС).
Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр.
98 от 2012 г.) установява
нормативно фактическото основание на иска и предвидените
критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в
закона по начин, вече установен в практиката на ЕСПЧ за случаи на нарушено
право на разглеждане и решаване на дела в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията. При разглеждане на тези спорове съдът взема предвид: 1) общата
продължителност и предмета на производството, 2) неговата фактическа и правна
сложност, 3) поведението
на страните и техните процесуални представители и поведението на останалите участници
в процес, 3) поведението на компетентните органи, 4) други факти, които имат значение за
правилната преценка за разумност на периода.
Процесното следствено дело е било образувано
на 30.01.1991г. и към момента - повече от 31 години е на фазата на досъдебното
производство. Действително фактите, обосноваващи обвиненията /видно от
представените копия от обвинителни актове/, са многобройни - посочени са
множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по
време на т.нар. „възродителен процес” и че повдигнатите обвинения са срещу три
лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на
множество процесуално-следствени действия. Въпреки това, тази фактическа
сложност на следственото дело не може да оправдае продължилото повече от 31
години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което следва
да се приеме, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което е в резултат
на действията на органите на досъдебното производство.
Не се установяват причини от обективно
естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото.
Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен
принцип в наказателното производство, като безспорно задължението е на съда, но
възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на
прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното
производство в предвидените в НПК срокове. Всички обсъдени факти относно
движението на процесното следствено дело и на действията на П., които са
безспорни в настоящото производство, водят до категоричния извод, че П. не е
изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не
е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е
извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по
установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на
инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК срокове
дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези
гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на
разследването. Наказателно дело с обща продължителност над 31 години, каквато и
да е фактическата и правната му сложност, каквито и обяснения да има за
забавянето му, не може да е „проведено с дължимата грижа” (Cominggersoll SA v
Portugal 2000), така и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на
ВКС, ІV ГО. Тази продължителност, надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната
давност, не може да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за
държавата дело, като причина за превишаване на разумния срок. Двукратното
прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни
наказателни производства е поради едни и същи допуснати нарушения от страна на П.
- неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова относно състава на
престъплението по чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на
пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните
им права. Следователно причина за това забавяне на производството е
неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен
акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на
престъплението, така че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд.
Предвид изложеното съдът приема, че в случая досъдебното производство е
надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратулата не е направила
необходимото, за да обезпечи ритмичното и своевременно извършване на
необходимите процесуално - следствени действия.
Именно по този начин, от неизпълнение на
задълженията на П., е нарушено правото на ищеца, като пострадал от
престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен
срок. По този начин ищецът е бил лишен от възможността да се ползва от
представените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това
право е поддържането на обвинението, наред с държавата, с цел получаване на
справедливост и възмездие, чрез наказване на виновните.
Според практиката на ЕСПЧ спазването на
гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на
доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване
чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на
които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на
пострадалите. Съществен критерии за определяне разумната продължителност на
делото е и „значението на делото за лицето”, което според практиката на ЕСПЧ не
се преценява единствено с оглед крайния резултат от производството, а често е
свързана с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило наказателно
производство отговорността на държавата произтича от това, че производството е
инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс
(процесуални средства и компетентни лица) да организира провеждането на
наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост,
възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е толкова по-интензивно
засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права или
критерият значение на делото за пострадалия, залогът за него, е ключов за
спора. Интересът на пострадалия, залогът за него, както се посочи вече,
обикновено е свързан с предмета на делото. В случая ищецът е жертва на т.нар.
„възродителен процес”, представляващ опит на управляващите страната в периода
от 1984г. до 1989г. да наложат насилствена асимилация на мюсюлманското
население в България, чрез системни репресии срещу тези социални групи и
етноси. Няма спор, че такива мерки са предприети и спрямо ищеца, в резултат на
което са били засегнати основни негови човешки права. Престъплението, довело да
накърняване на тези основни права е извършено от конкретни физически лица,
висши държавни служители, които са го извършили именно в това си качество и
използвайки целия държавен ресурс, като предприетата по отношение на ищеца
репресия е единствено заради етническия му произход и е с цел насилствена
промяна на етно-културната му идентичност, включително чрез промяна на имената
му, от една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в общността.
Безспорно образуваното наказателно производство по сл.дело № 1/1991г. за
пострадалия от репресиите ищец, е било надежда за въздаване на справедливост,
за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение
и репариране, макар и частично, на преживените от него унижения и страдания.
Тази надежда продължава повече от 31 години и очевидно вече е загубена, ведно с
вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и до момента ищецът
не е получил.
По делото се установяват и настъпили за
ищеца неимуществени вреди. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат
всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност
на съдебното производство. По отношение на неимуществените вреди, съгласно
практиката на ЕСПЧ (решение на ЕСПЧ от 20.03.2006г. по д. № 1- Скордино срещу
Италия) съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност
на производството причинява такива вреди, поради което поначало не е необходимо
ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди,
които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е
продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото
развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за
справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото.
Съобразявайки
цитираната съдебна практика следва да се приеме, че житейски изводимо е, без да
е необходимо да бъде доказвано, че накърненото право за разглеждане и решаване
на делото в разумен срок има за неизменна последица емоционално напрежение,
стрес, загуба на доверие в институциите, безпомощност, раздразнителност,
неудовлетвореност, в случая продължили повече от 30 години. В случая
презумпцията не е опровергана. Ответникът П.на РБ не е ангажирал никакви
доказателства за оборването й. Напротив, от страна на ищеца са ангажирани
гласни доказателства, от които се установяват конкретни негативни
психо-емоционални преживявания на ищеца, именно вследствие на неразумната
продължителност на процесното следствено дело. В конкретния случай, от една
страна ищецът е пострадал от престъпление с висока обществена опасност, при
което са накърнени негови основни права и свободи и преживяванията му през
периода от 1984г. до 1989г., свързани с преименуване, задържане, принудително
заселване, загуба на работа, изключване от университета, напускане на страната,
са преживявания с висок стресогенен потенциал (заключението на СПЕ). От друга
страна, видно от обсъдените гласни доказателства, се установява категорично
настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование, ищецът се
чувствал излъган в очакванията си да получи морално възмездяване на преживените
репресии прямо него, бил отчаян и изнервен от протакането на делото, изгубил
вярата си, че ще се стигне до наказване на виновните, изгубил надеждата, че
докато е жив ще получи удовлетворение, въпреки проявения интерес от развитие на
делото и подаването на молби за ускоряването на движението му. От обсъденото
заключение на СПЕ се установява наличието на негативни емоционални състояния с
преживяване на чувство за несигурност, обида, накърняване на достойнството,
онеправданост, а като остатъчни последици - отрицателни преживявания при
мислено връщане към ситуацията.
Съдът няма основание да не се довери на
казаното от свидетеля. Както е посочено в решение № 207/17.03.2021г. по гр.дело
№ 165/2020г. на IV ГО на ВКС, законодателят е създал едно предположение относно
посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост
или предубеденост от изхода на делото - роднините, настойника или попечителя на
посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с
насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор,
пълномощниците, посочени от техните доверители. Във всички случаи, свидетелят
се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови
роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради
това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението
на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната
предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към
показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена
критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети
за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява
заинтересован или такива, които вредят на противната страна. В решение № 79 от
12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV ГО и решение № 176 от
28.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 759/2010 г., II ГО, ГК, решение №
65/16.07.2010г. по гр.дело № 4216/2008 г. на IV ГО на ВКС и др. е разяснено, че
гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се
ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение
и по правилата на логиката. Съдът трябва да прецени дали свидетелите са
възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно
време, дали впечатленията им са спорадични или системни, възможна
заинтересованост или предубеденост. Според решение № 183/30.06.2017 г.на ВКС по
гр. дело № 4028/2016 г. на IV ГО когато правнорелевантни факти се установяват
със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са
узнали тези факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да
възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си.
Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той
възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на
възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички
факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали
да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за
заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият
свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда
добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за
заинтересованост, е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да
ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно.
Съобразявайки цитираната съдебна практика и разпоредбата на чл. 172 ГПК, съдът
приема, че показанията на свидетеля Р.Х.следва да бъдат кредитирани, тъй като
същите са логични, последователни, резултат са от лични негови впечатления и
тъй като не са опровергани от другите доказателства по делото. Съдът намира, че
тези показания са достатъчно конкретни и са от естество самостоятелно да
обосноват извод за релевантните за спора факти и обстоятелства относно
търпените от ищеца неимуществени вреди, в резултат на разглеждане на процесното
следствено дело в неразумен срок и техния интензитет, независимо от признатото
от свидетеля, че той също води дело против П. с идентичен с настоящето дело
предмет. В случая свидетелят не се явява заинтересован от изхода на конкретния
спор, тъй като в резултат на показанията му, за него или за негови роднини и
близки не би възникнала определена облага или отговорност. Въпреки, че и свидетелят
сочи, че също е бил жертва на т.нар. „възродителен процес”, евентуалната негова
предубеденост или заинтересованост от изхода на конкретното дело, съдът намира,
че не е повлияла на вярното възприемане на правнорелевантните факти - че ищецът
се ядосвал и се нервирал, тъй като следственото дело не свършва, че започнал да
губи надежда, че докато е жив ще получи удовлетворение, че се отчаял и не
вярвал вече правосъдието да възтържествува и не е повлияла на добросъвестното
му възпроизвеждане пред съда. Обсъдените свидетелски показания не съдържат
вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно значимите за спора
факти, нито съдържат противоречия с останалите доказателства по делото.
Свидетелските показания не са в противоречие и с изводите на обсъдената СПЕ.
Предвид изложеното и доколкото се
установи по делото наличието на законовите предпоставки за основателност на
предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, то същият следва да бъде
уважен.
Относно размера на обезщетението:
При определяне на обезщетението за
неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и
решаване на процесното следствено дело в разумен срок, съдът взе предвид вида
на конкретното ДП, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление,
поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство,
нарушеното чувство на справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите, възрастта
на ищеца - към 1991г. е бил на 31 години, а към днешна дата вече е на 62
години, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака
справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните
лица. Предвид изложеното, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение
е 30 000 лева, в който размер следва да бъде уважена исковата претенция и
отхвърлена за разликата до пълния претендиран размер 100 000 лева. При
определяне размера на обезщетението съдът съобрази обстоятелството, че към
датата на постановяване на това решение наказателното производство все още не е
приключило и към момента е с продължителност над 31 години, като е прекратено и
против последния останал обвиняем, а постановлението не е влязло в сила. Съдът съобрази
от друга страна, че наказателната принуда не е пряко насочена против личността
на ищеца, тъй като същият има качеството пострадало лице, т.е.
продължителността на следственото дело касае моралната удовлетвореност да бъде
потърсена отговорност от виновните лица.
П. следва да бъде осъдена да плати и
законна лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на подаване на
исковата молба – 11.02.2020г. до окончателното плащане.
По евентуалния иск: С оглед несбъдване
на процесуалното условие за това, евентуалният иск не подлежи на разглеждане.
По разноските:
На основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 10 лева за държавна такса в
първоинстанционното производство. В производството пред СГС не са представени
доказателства за уговорено и платено от ищеца адвокатско възнаграждение в полза
на упълномощения по делото адвокат, поради което съдът не присъжда разноски за
адвокатско възнаграждение, съразмерно уважената част от иска.
Ответникът следва да бъде осъден да
заплати и в полза на СГС направените разноски от бюджета в размер на 300 лв.
възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран, Софийският градски съд, I-25
състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.на РБ, на основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6, §. 1 от КЗПЧОС, да заплати на Р.Ш.Ю. с ЕГН ********** с
постоянен адрес ***, представляван от адв. Е.Ф., вписана в САК с ЛН *****,
съдебен адрес: Адвокатско дружество „Е.Ф.“***, офис 10 сумата 30 000 лева
/тридесет хиляди лева/ - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело №
1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. и преобразувано в ДП №
II-048/1999г. по описа на Военно окръжна П.- София, ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска – 11.02.2020г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска над уважения размер до предявения от 100 000 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ П.
на РБ да заплати на Р.Ш.Ю. с ЕГН ********** с постоянен адрес ***,
представляван от адв. Е.Ф., вписана в САК с ЛН *****, съдебен адрес: Адвокатско
дружество „Е.Ф.“***, офис 10 направените по делото разноски в размер на 10 лева
за платена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 ГПК П.
на РБ да заплати по сметка на СГС направените от бюджета разноски за платено
възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
СЪДИЯ: