Р Е
Ш Е Н
И Е № 260004
Град Несебър, 23.02.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърският районен съд, трети
състав, в открито съдебно заседание на дванадесети януари, през две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР ПЕТРОВ
с участието
на секретаря Радостина Менчева, като разгледа докладваното от районния съдия
гр.д.№ 150/2020г. по описа на Несебърския районен съд, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано
по искова молба, подадена от М.С.Д. с ЕГН **********, с адрес: ****. Същата е
насочена срещу „М.Ц.Д.П.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
к.к. Слънчев бряг, представлявано от управителя П.Б.И., като едноличен
собственик на капитала е О.Н. С исковата молба М.Д. *** от съдържанието й,
едновременно с приложените по делото писмени документи, могат да се извлекат
следните твърдения: През 1988г. ищцата е била с намалена работоспособност, а
необходимостта от нейното трудоустрояване е била установена от здравните
органи, които са определили и формата на трудоустрояване – преместване на друга
работа, която да е подходяща за здравното състояние на съответното лице при
подходящи условия на труд. До трудоустрояването М.Д. е заемала длъжността
„клиничен лаборант“, а с решение на ТЕЛК от 25.10.1988г. са изброени други
подходящи длъжности, измежду които работодателят е следвало да определи, която
ищцата да заеме за да работи при по-облекчени условия, а като една от
предписаните длъжности е била на регистратурата. Работодателят обаче – Курортна
поликлиника Слънчев бряг, както и д-р Х.С.и д-р В.Й., не се съобразили с
предписанието на здравните органи и не са допуснали до работа М.С.Д..
В
тази връзка ищцата не уточнява дали трудоустрояването й е било за неопределено
време или за определен срок, както и дали след решението на ТЕЛК е продължила
да полага труд в клиниката и каква длъжност е изпълнявала – „клиничен лаборант“
или друга, или не е полагала труд поради недопускането й до работа.
Ищцата обаче твърди, че с влязло
в сила разпореждане на ръководителя на бюрото по труда и социалните въпроси по
реда на чл.98-100 от КТ (отм.) е било
разпоредено на ръководителите на клиниката М.Д. да бъде настанена на работа,
като в разпореждането е посочено мястото и характера на работата, на която тя
да бъде настанена, а след като и това разпореждане не е изпълнено, М.Д. е
предявила иск за заплащане на обезщетение по чл.213 от КТ. Съдебното
производство е приключило с влязло в сила Решение № 109/05.05.1992г.,
постановено по гр.д.№ 302/1991г. по описа на Несебърския районен съд, с което:
1) Курортна поликлиника – Слънчев бряг, 2) д-р В.Й. от град Несебър, улица
Пионерска № 3, и 3) д-р Х.С.от град Несебър, улица Георги Димитров № 11, вход
Г, етаж 5, са осъдени да заплатят солидарно на М.С.Д. сумата в размер на 450,20
лева, както и разноски по делото в размер на 65 лева. Към момента на
постановяване на съдебното решение Курортна клиника – Слънчев бряг е преминала
на 01.05.1992г. на пряко подчинение на О.Н. а присъденото на М.Д. обезщетение
със съдебното решение е било изплатено от Общинска поликлиника – Несебър с
пощенски запис от 10.02.1993г.
Ищцата твърди, че обезщетението
по чл.213 от КТ е присъдено за срок от 45 дни, като в мотивите на цитираното
решение на Несебърския районен съд не е посочен периодът, за който е присъдено
обезщетението. Твърди, че същият този период, за който е присъдено
обезщетението, както и периодът на недопускане до работа, не е нанесен в
трудовата й книжка, съответно не е признат за трудов стаж.
Първоначално исковата молба е
подадена пред Окръжен съд – Бургас, който с Определение № 2210/14.11.2019г.,
постановено по гр.д.№ 1252/2019г. по описа на съда, е прекратил производството
пред него и е изпратил делото по компетентност на Несебърския районен съд по
правилата на родовата е местната подсъдност с мотиви, че ищцата предявява
защита на свои трудови права. Определението на Окръжен съд – Бургас е било
потвърдено с влязло в сила Определение № 37/15.01.2020г., постановено по
ч.гр.д.№ 2/2020г. по описа на Апелативен съд – Бургас, който от своя страна е
приел в мотивите си, че времето на незаконното недопускане до работа следва да
бъде зачетено като трудов стаж, който да бъде нанесен в трудовата книжка, и
също е приел, че се касае за трудов спор.
В мотивите на Определение № I-260847 от 18.11.2020г., постановено по
ч.гр.д.№ 2574/2020г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което са дадени
указания да се предостави правна помощ на ищцата чрез назначаването на особен
представител, който не само да осъществява процесуално представителство, но и с
оглед необходимостта за изпълнение указанията на съда по отстраняване
нередовностите в исковата молба, е прието, че ответник по иска е О.Н. като
собственик на капитала на МЦ „Д-р Д. П.“ ЕООД, а исковата претенция се състои в
признаване за трудов стаж на ищцата периодът от време, през който тя незаконно
не е била допускана до работа, и който стаж да бъде нанесен в трудовата книжка.
Първоначално назначеният на ищцата
особен представител – адвокат Й.Ж. ***, е изготвила и представила по делото
искова молба от името на М.С.Д., в която се твърди, че няма данни трудовото
правоотношение с Курортната клиника да е било прекратено, тъй като такова
обстоятелство в трудовата книжка на ищцата не е отразено. Уточнява се, че М.Д.
не е била допускана до работа, а работодателят й не е спазил Решението на ТЕЛК
и Настанителната заповед на Бюро по труда – Несебър. Тя не е работила в
поликлиниката, защото не е била допускана на регистратурата. Претендира и
обезщетение, както и да бъде признато времето, през което не е била допускана
до работа за трудов стаж. Формулирани са искания: 1) О.Н. да бъде осъдена да
заплати полагащите й се заплати за времето, през което ищцата не е била
допускана до работа, и 2) да бъде нанесено в трудовата книжка като трудов стаж
времето, през което М.Д. незаконно не е била допускана до работа. Поискано е да
бъде привлечена като трето лице-помагач Инспекция по труда – Бургас.
От О.Н. е постъпил отговор на
исковата молба, в който на първо място се изразява становище за нередовност на
исковата молба, тъй като не са изложени твърдения за обстоятелствата, на които
се основават исковете, а от представените от ищцата нечетливи документи не може
да се установят конкретни факти. Претенциите неоснователно са насочени към О.Н.
вместо към МЦ „Д-р Д. П.“ ЕООД, ЕИК ***, който е бил работодател на ищцата.
Позовава се на изтекла давност за предявяване на исковете, като ответникът
счита, че ищцата претендира имуществени вреди от професионално заболяване.
Оспорва исковете като неоснователни.
С влязло в законна сила
определение от 18.08.2021г. съдът е оставил без уважение искането на М.С.Д. да
бъде привлечено като трето лице-помагач на ищцата по делото, Дирекция
„Инспекция по труда – Бургас. Със същото определение съдът е квалифицирал предявените
искове, както следва: 1) по чл.213, ал.2 от КТ – заплащане на обезщетение на
работника или служителя, когото работодателят незаконно не е допуснал до работа
през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение, което
обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за времето на незаконното недопускане на работа, и 2) по чл.352,
ал.1, т.7 от КТ – за признаване за трудов стаж времето, през което
трудоустроеният работник не работи, тъй като не е предоставена подходяща работа
от работодателя съобразно предписанието на органите на медицинските експерти.
По делото са проведени открити
съдебни заседания, в едно от които е назначена съдебно-счетоводна и
икономическа експертиза, приобщена към доказателствения материал, според
заключението на която при отговора на първия поставен въпрос, а именно: Прекратено
ли е трудовото правоотношение на М.С.Д. с курортна поликлиника „Слънчев бряг,
кога и на какво основание, вещото лице цитира съдържанието на получените
отговори, както следва: Отговор от НАП, според който в програмния продукт на
НАП за периода от 01.01.1992г. до 15.11.2021г. за М.С.Д. няма подадени
уведомления по чл.62, ал.5 от КТ за сключени трудови договори, както и данни за
осигуряване с декларация образец 1; Отговор от Агенция по заетостта, според
който към 11.11.2021г. няма данни лицето М.С.Д. да е била регистрирана в
дирекция „Бюро по труда“ на територията на страната; Отговор от О.Н. според
който в архива на общината няма съхранено трудово досие за лицето М.С.Д.,
същата не е намерена в разплащателните ведомости на МЦ Д-р Д. П.– курортна
поликлиника Слънчев бряг; Отговор от НОИ, според който в изпратените справки
липсват данни за регистрация на трудов договор на лицето М.С.Д. от
01.01.1997г., а преди този период данните за осигурените лица се съхраняват
само от работодателите. С оглед на така получените отговори от държавните
учреждения и от ответната община, вещото лице заявява, че експертизата не може
да даде заключение по въпроса дали е прекратено трудовото правоотношение на М.С.Д.
с курортна поликлиника „Слънчев бряг“, кога и на какво основание. Експертизата
не дава отговор и на другите поставени въпроси, а именно дали М.С.Д. е работила
след месец октомври 1988г. в клиника „Слънчев бряг“ по трудово правоотношение,
каква длъжност е заемала след като е била трудоустроена, работила ли е след
месец май 1992г. по трудови правоотношения, кога и за какви периоди, кои са
били нейните работодатели, като няма данни и към момента тя да е била
регистрирана в дирекция „Бюро по труда“ на територията на страната. Според
заключението на вещото лице, съгласно последното издадено експертно решение №
1472/098/06062019 оценката на работоспособността на ищцата е 30% трайно
намалена работоспособност, срокът е пожизнен, дата на инвалидизация
03.09.2018г., водеща диагноза „Друга уточнена хронична обструктивна белодробна
болест“.
Особен представител на ищеца е
поискал в открито съдебно заседание, в което е изслушано вещото лице и приета
експертизата, а именно това, проведено на 23.12.2021г., да му бъде предоставен
срок да изготви искова молба, която да е съобразена с предмета на делото и
дадената от съда правна квалификация на исковете, включително и със
заключението на вещото лице, като уточни суми, периоди и конкретни искания,
каквато възможност съдът е предоставил, като е приел, че това искане на
особения представител е основателно и необходимо за да се очертае предмета на
делото от гледна точка на твърдени от ищцовата страна факти.
Искова молба е постъпила по
делото от адвокат Г.Г.П. ***, назначена за особен представител на ищцата с
определение от 11.03.2022г., постановено по делото. В нея е посочено, че О.Н. е
собственик на капитала на „Медицински център „Д-р Д. П.“ ЕООД, ЕИК ***, и
правоприемник на Курортна поликлиника – Слънчев бряг, където М.С.Д. е работила
на длъжност „клиничен лаборант“ до трудоустрояването й с Експертно решение на
ТЕЛК № 25 от 25.10.1988г., а заболяването, с което е диагностицирана е
„хроничен бронхит“. Въз основа на това експертно решение ищцата е получила от
Бюро по труда“ – Несебър Разпореждане № 1/01.10.1990г, според което тя е
следвало да бъде трудоустроена от работодателя й на друго място, и конкретно на
регистратура. От своя страна ищцата е предоставила това разпореждане на
работодателя си на 01.10.1990г., но то не е било изпълнено, въпреки, че е било
задължително за него, което е било признато с Решение № 109 от 05.05.1992г. по
гр.д.№ 302/1991г. по
описа на Несебърския районен съд, и с което поради недопускането й до работа на
основание чл.213 от КТ ответниците по делото са били осъдени да й заплатят
солидарно сумата в размер на 450 лева, представляваща обезщетение за периода от
01.10.1990г. до 15.11.1990г., която сума й е била изплатена от О.Н.
Същевременно е прието и че трудовото правоотношение с ищцата не е било
прекратено към 15.11.1990г., след която дата от страна на О.Н. като
правоприемник на Курортната поликлиника, е продължило да се осъществява
незаконното недопускане на ищцата до работа, по който начин не е изпълнено
разпореждането от Бюро по труда от 01.10.1990г. и предписанието на ТЕЛК за
трудоустрояването на ищцата за неопределено време, като не са налице
доказателства трудовото правоотношение да е прекратено и към настоящия момент,
поради което ответникът й дължи обезщетение оттогава до понастоящем. По този
начин е след като ответникът е поставил ищеца – служител в невъзможност да
изпълнява трудовите си задължения, виновно е нарушил чл.127, ал.1, т.1 от КТ и не изпълнява задължението си по
чл.317, ал.3 от КТ, включително и когато ищцата се е опитвала да
достигне до работното си място за да изпълнява трудовите си функции,
включително и като е търсила съдействието за това от различни институции.
Вместо това през годините на същата длъжност, на която е следвало да бъде
назначена ищцата, са били назначавани други лица, независимо, че същите не са
се ползвали от специалната закрила по Кодекса на труда. В резултат на това
оттогава до този момент за ищцата е било невъзможно да полага труд по силата на
трудово правоотношение. Вредите, които ищцата е претърпяла в резултат на
виновното недопускане до работа, се изразяват в неполучаването на месечни
трудови възнаграждения за длъжността „клиничен лаборант“, които за периода от
месец ноември 1990г. до месец май 2001г. възлизат на сумата в размер на
7 671,86 лева, а през периода от месец май 2021г. средно брутното месечно
трудово възнаграждение за длъжността е в размер на 610 лева, поради което за
времето от 16.11.1990г. до датата на подаване на исковата молба – 26.02.2021г.,
обезщетението възлиза на сумата в размер на 151 631,86 лева. Освен това,
на основание чл.352, ал.1, т.7 от КТ
периодът на недопускане до работа, през което ищцата е била
трудоустроена, следва да бъде зачетен за трудов стаж Претендира се: 1)
ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата в размер на
151 631,86 лева, представляваща обезщетение за времето, през което тя не е
била допускана до работа, а именно от 16.11.1990г. до 26.02.2021г., ведно със
законната лихва, считано от предявяване на иска, както и мораторна лихва в общ
размер на 17 289,18 лева до предявяване на иска, и 2) да бъде признат на ищцата
за трудов стаж на длъжност медицински регистратор периодът след 16.11.1990г.,
поради недопускането й до работа, както и ответникът да бъде задължен да отрази
това обстоятелство в трудовата книжка на ищцата.
В едномесечния преклузивен срок
по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
изразява становище за неоснователност на иска с основния довод, че исковете са
погасени по давност по силата на разпоредбата на чл.358, ал.2, т.2 от КТ.
Претенциите на ищцата, както и твърдението за това, че трудовото правоотношение
не е прекратено, намира за неоснователни и поради това, че О.Н. никога не е бил
работодател на ищцата.
В
съдебно заседание ищцата се представлява от назначения й особен представител,
изготвил последната искова молба, който заявява, че поддържа същата. По повод
възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност заявява, че тя
е била прекъсвана, тъй като ищцата е предявявала молби за разрешаване на
множество съдебни спорове. Ангажира писмени доказателства, включително и
такива, насочени към доказване размера на исковата претенция. Счита за доказан
факта, че трудовото правоотношение с ищцата не е било прекратено, както и че тя
се е явявала пред работодателя си и е била в готовност да започне работа
съобразно предписанието на Бюрото по труда и на основание трудоустрояването й,
но е налице незаконно недопускане до работа. За доказано намира и че през
претендирания период на същата длъжност, която ищцата е следвало да заеме, са
били назначавани други лица, без обаче да отговарят на изискванията за
длъжността. Счита, че искът за заплащане на обезщетението за недопускането на
ищцата до работа е доказан в размер на 8 000 лева, и поне до тази сума
искът за главницата следва да бъде уважен. За основателен и доказан намира и
иска за признаване на времето, през което ищцата не е била допускана до работа,
за трудов стаж. Тези доводи, а именно за прекъсването течението на
погасителната давност и че са налице всички предпоставки за признаване на
трудов стаж на ищцата за времето, през което тя не е била допускана до работа,
са развити в представените писмени бележки.
Ответникът се представлява в
съдебно заседание от процесуален представител, който заявява, че поддържа
отговора на исковата молба, настоява, че О.Н. не е пасивно легитимиран по
исковете с довода, че не е била работодател на ищцата. В представените писмени
бележки се поддържа и искането да отхвърляне на предявените искове като
неоснователни и недоказани, като отбелязва, че по делото няма представени
доказателства ищцата да е довела до знанието на работодателя, че е готова да
полага труд, нито, че е посещавала работното си място, при което да не е била
допускана да изпълнява трудовите си функции. Претендира юристконсултско
възнаграждение.
Въз основа на събраните по
делото доказателства съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:
В представеното по делото
Експертно решение на ТЕЛК от 22.01.1988г. е отбелязано, че М.С.Д. е била
временно нетрудоспособна в продължение на 285 дни, след което е възстановила
трудоспособността си. Прието е, че същата следва да бъде трудоустроена на
длъжност, отговаряща на образователния й медицински ценз без посочените вредни
фактори.
С Разпореждане от 01.10.1990г.,
издадено на основание чл.98, ал.1, т.3, във връзка с ал.2 и чл.99 от КТ (отм.)
от Ръководителя на Бюро по труда – Несебър, М.С.Д. е настанена в Курортна
поликлиника – Слънчев бряг на длъжност „медицински администратор“.
На 05.05.1992г. е постановено
Решение № 109 по гр.д.№ 302/1991г. по описа на Несебърския районен съд, с което
Курортна поликлиника – Слънчев бряг, Д-р В.Й. и Д-р Христо Славков, двамата от
град Несебър, са осъдени да заплатят солидарно на М.С.Д. сумата в размер на
450,20 лева, както и разноски по делото в размер на 65 лева. От мотивите на
съда се установява, че присъдената сума е за заплащане на обезщетение по
чл.213, ал.1 от КТ, поради това, че М.Д. не е била допусната, в изпълнение на
задължително предписание на ръководителя на Бюрото по труда – Несебър, до
работа при възникнало трудово правоотношение в хипотезата на чл.100, ал.2 от КТ (отм.).
С писмо от 26.05.1997г. Морски
санаториум - Слънчев бряг – Несебър е уведомил О.Н. че от 01.05.1992г. Курортна
поликлиника Слънчев бряг е на пряко подчинение на О.Н. изразено е становище, че
с горепосоченото съдебно решение на М.Д. е признат за трудов стаж времето от
01.10.1990г. до 15.11.1990г., посочено е също, че присъденото с това съдебно
решение обезщетение е изплатено от Общинска поликлиника Несебър на М.Д. с
пощенски запис от 10.02.1993г.
В трудовата книжка на ищцата
също е отбелязано изплащането на присъденото от съда обезщетение, като в нея е
посочено, че то е изплатено за недопускане до работа за срок от 45 дни, който
период – от 01.10.1990г. до 15.11.1990г., е зачетен за трудов стаж, и че през
този период М.Д. е заемала длъжността „медицински регистратор“.
На 23.11.1999г. Министърът на
здравеопазването е издал Заповед РД-09-584 на основание чл.102 и във връзка с
чл.104 и чл.38 от Закона за лечебните заведения, с което е наредил
преобразуване съществуващите публични здравни заведения за извън болнична помощ
в лечебни заведения за извън болнична помощ – еднолични търговски дружества с
общинско имущество. Съгласно Приложение № 5 от заповедта публичното здравно
заведение поликлиника град Несебър е преобразувано в лечебно заведение с
наименование „Медицински център I – Несебър“
ЕООД, със седалище *** и адрес на управление к.к. Слънчев бряг, а едноличен
собственик на капитала на лечебното заведение е О.Н.
Исковете по чл.213, ал.2 от КТ
– за заплащане на обезщетение на работника или служителя, когато работодателят
незаконно не е допуснал до работа през времето, докато трае изпълнението на
трудовото правоотношение, което обезщетение е в размер на брутното трудово
възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане
до работа, и по чл.352, ал.1, т.7 от КТ – за признаване за трудов стаж времето,
през което трудоустроеният работник не работи, тъй като не е предоставена
подходяща работа от работодателя съобразно предписанието на органите на
медицинските експертизи, са допустими. Те са допустими и защото не са налице
пречките за тяхното предявяване, предвидени в чл.299 от ГПК с оглед, че не са предявявани в
други съдебни производства, респ. дори и такива искове да са предявявани,
съответният съд не се е произнасял по същество, т.е. липсва сила на присъдено
нещо като отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането им по
настоящото дело.
Ищцата е предявявала искове,
въз основа на което е било образувано гр.д.№ 43/2000г. по описа на Несебърския
районен съд, които искове са били квалифицирани по чл.317 от КТ и чл.217, ал.1
от КТ, като с влязъл в сила съдебен акт исковете й за осъждане на Медицински
център „Д-р Д. П.“ ЕООД да изпълни разпореждането на Бюрото по труда и да
допусне ищцата до работа, както и за осъждането му да й заплати обезщетение за
трудоустрояване, считано от 15.11.1990г., са преценени като недопустими.
Пред Районен съд – Несебър е
било образувано и гр.д.№ 448/2008г. по описа на съда пак въз основа на искове,
предявени от М.С.Д. с правно основание чл.217, ал.1 от КТ, вр. чл.317 от КТ,
като с влезли в сила актове на различните съдебни инстанции е прекратено
производството по иска, с който е поискано Медицински център „Д-р Д. ***, да
бъде осъден да изпълни задължителното по закон медицинско предписание чрез
издаването на заповед със заплата на клиничен лаборант с отбелязване в
трудовата книжка на ищцата и да бъде осъден да й заплати причинени от
бездействието му неимуществени вреди – болки и страдания, по 100 лева месечно,
считано от 01.11.1990г., поради неговата недопустимост, а производството в
частта по иска на М.Д. за осъждане на Медицински център „Д-р Д. П.“ ЕООД да й
заплати обезщетение по чл.317, вр. чл.217 от КТ за периода от 01.11.1990г. до
01.11.2007г. в размер на 55 080 лева, представляваща имуществени вреди,
вреди, ведно със законната лихва, както и неимуществени вреди в размер на 100
лева месечно, считано от 01.11.1990г. до датата на неизпълнение на предписание
на ТЕЛК, е било прекратено поради неотстраняване нередовностите на исковата
молба в срок.
Поради неотстраняване
нередовностите на исковата молба е прекратено и производството по гр.д.№
1056/2018г. по описа на Несебърския районен съд, което е било образувано по
искове с правно основание чл.217, вр. чл.317 от КТ, с които М.С.Д. е поискала
ответникът Медицински център „Д-р Д. П.“ ЕООД да бъде осъден да й заплати
обезщетение в размер на 18 000 лева и мораторна лихва в размер на
5 486,69 лева.
Искът за заплащане на
обезщетението по чл.213, ал.2 от ГПК, предмет на настоящото производство, се
явява допустим за въведения с исковата молба период – от 16.11.1990г. до
26.02.2021г., тъй като този период е различен от периода, за който такова обезщетение
е било присъдено с влязъл в сила съдебен акт (Решение № 109 от 05.05.1992г. по
гр.д.№ 301/1990г. по описа на Несебърския районен съд). Съгласно разпоредбата
на чл.298, ал.1 от ГПК, съдебното решение влиза в сила, респ. формираната от
него сила на присъдено нещо се разпростира само между същите страни, за същото
искане и на същото основание. Субективното материално право на обезщетение по
чл.213, ал.2 от КТ за незаконно недопускане на работника или служителя до
работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение,
възниква при кумулативна наличност на следните предпоставки: 1) наличие на
валидно трудово правоотношение, и 2) работникът или служителят да не е бил
допуснат от страна на работодателя до работното си място за да изпълни
задължението си за полагане на труд. Тези предпоставки представляват и
фактическия състав, който от своя страна е основанието на иска. Когато такъв
иск за обезщетение, дължимо за даден период от време, е уважен с влязло в сила
съдебно решение, формираната от него сила на присъдено нещо несъмнено обхваща
целия фактически състав, представляващ основанието на иска. Когато обаче същият
ищец предяви иск за обезщетение за незаконно недопускане до работа по време на
действие на трудовото правоотношение, но за нов период от време, той предявява
пред съда друго свое субективно материално право на обезщетение, различно от
това, което вече му е признато със силата на присъдено нещо за предходния
период от време. Това е така, защото през новия процесен период от време е
възможно да не е налице всеки един от елементите на правопораждащия фактически
състав (възможно е вече трудовото му правоотношение да е било прекратено, или
пък вече работодателят да е допуснал работника до работа и същият да е полагал
труд). Поради това, по новото дело ищецът не може да се ползва от силата на
присъдено нещо, формирана от съдебното решение, с което е уважен иска му за
присъждане на обезщетение за предходния период от време, която не се
разпростира по отношение основанието на новия иск за присъждане на обезщетение
за нов период от време. Но по тази причина и ответникът не може да възразява,
че искът е недопустим, позовавайки се на силата на присъдено нещо като счита,
че тя се е разпростряла и за незаявени периоди, защото въвеждането на нов
период за заплащане на обезщетение на същото основание не предполага
пререшаване на въпрос, който вече е разрешен от съда.
От констативно съобразителната
част на първоначалното заключение по извършената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, в резултат на проучванията на вещото лице, е установено, че в
програмния продукт на НАП през периода от 01.01.1992г. до 15.11.2021г. за М.С.Д.
няма подадени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ за сключени трудови договори,
както и данни за осигуряването й, към 11.11.2021г. няма данни тя да е била
регистрирана в Дирекция „Бюро по труда“ на територията на страната. В архива на
О.Н. няма съхранено трудово досие за М.Д., същата не е намерена и в
разплащателните ведомости на МЦ „Д-р Д. П.“ – курортна поликлиника Слънчев
бряг. В изпратените от Националния осигурителен институт справки липсват данни за
регистрация на трудов договор на М.Д. от 01.01.1997г., като преди този период
данните за осигурените лица се съхраняват само от работодателите. Вещото лице
заявява, че не може да се даде заключение по въпроса дали трудовото
правоотношение на М.Д. с Курортна поликлиника – Слънчев бряг е било прекратено,
кога и на какво основание. Последното издадено на М.Д. Експертно решение №
1472/098/06062019, намиращо се в експертното й досие, съхранявано в
Регионалната картотека на Медицинските експертизи град София, оценката на
работоспособността й е 30% трайно намалена работоспособност, срокът е пожизнен,
дата на инвалидизация 03.09.2018г., водеща диагноза „Друга уточнена хронична
обструктивна белодробна болест“.
От допълнителното заключение по
извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза, което вещото лице заяви
при изслушването му в съдебно заседание, че поддържа, се установява, че
възнаграждението за длъжността клиничен лаборант през периода от 20.08.2016г.
до месец ноември 2022г. възлиза в общ размер на 42 957 лева, която е и
сумата, която ищцата би получила в случай, че е била на работа през същия
период. Общият размер на мораторната лихва върху отделните периодични плащания
за месечни трудови възнаграждения, начислена за периода от изискуемостта на
всяко от тях – първо число на месеца, следващ месеца на начисляване на
заплатата, до 23.12.2022г. възлиза на сумата в размер на 12 626 лева.
Съдът намира, че за
претендирания период – от 16.11.1992г. до 26.02.2021г., ищцата е имала право на
претендираното обезщетение предвид, че през този период са били налице в
кумулативна наличност предпоставките на чл.213, ал.2 от КТ за заплащане на
обезщетението на това основание. На първо място, съдът изхожда от презумпцията,
че сключеният с М.Д. и съществуващ към периода, за който й е било присъдено
такова обезщетение за 45 дни, трудов договор, е бил за неопределено време,
респ. дори и да е бил сключен като срочен, след изтичането на срока, той се
превърнал в такъв за неопределено време (чл.69, ал.1 от КТ), не е бил
прекратяван след 15.11.1990г., т.е. съществувал е и към 26.02.2021г., обвързва
страните и понастоящем. На второ място, през същия този период работодателят е
продължавал да не допуска до работа ищцата, в резултат на което тя не е могла да
изпълнява трудовите си функции по силата на задълженията, поети с трудовия
договор.
По повод възражението на
ответната страна, макар и направено едва с писмените бележки, че ищцата не ангажира
доказателства, че не е посетила поне веднъж предприятието за да изрази готовност
на престира труд по трудово правоотношение, следва да се отбележи следното:
Вярно е, че Решение № 109 от
05.05.1992г. по гр.д.№ 301/1991г. по описа на Несебърския районен съд не
съдържа мотиви, като не е вписан дори и периода, за който е присъдено
обезщетението, а като цяло е отбелязано, че то е присъдено по указания на
горните инстанции. Обективните предели обаче на силата на присъдено нещо на
това съдебно решение обхващат основанието на иска, индивидуализиран посредством
правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението
произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до
признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че
общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за периода от
01.10.1990г. до 15.11.1990г., така и за процесния въведен от ищцата период, те
се ползват от последиците на силата на присъдено нещо при разглеждане на иска
именно за процесния период. Както бе отбелязано, ответникът е имал право да
оспорва, че за новия период не са налице предпоставките по чл.213, ал.2 от КТ
за присъждане на обезщетението било защото през това време страните вече не са
били обвързани от трудовото правоотношение, тъй като трудовият договор е
прекратен на някое основание, или през този нов период работодателят вече е
изпълнил задължението си като е допуснал до работа работника и последният е
полагал труд. Не може обаче работодателят да въвежда като елемент от
фактическия състав за пораждане на субективното право на работника обезщетение
по чл.213, ал.2 от КТ за друг последващ период явяването на работника в
предприятието и заявена от негова страна готовност да изпълнява трудовите си
функции. Условие за първоначалното присъждане на обезщетението е именно
явяването на работа на работника с тази цел и незаконното му недопускане до
работа от работодателя. Тази факт следва да бъде признат, че е съществувал към
01.10.1990г., независимо, че не е обсъждан в мотивите на въпросното съдебно решение,
но липсата на изричното му посочване не следва да се приема за неосъществил се,
напротив, то е необходимо условие на присъждане на обезщетението на това
основание, затова следва да се приеме, че той е обхванат от силата на присъдено
нещо и не следва да се пререшава или да бъде подлаган на изследване. След като
с влязло в сила решение, с което е предявен иск за обезщетение по чл.213, ал.2
от КТ, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното
право, то позоваването в последващ процес на право на парично вземане за
обезщетение за друг последващ период, произтичащо от същото правоотношение, на
факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи
правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано.
В съдебната практика се приема,
че за ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение
за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят дори
един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира
труд по трудово правоотношение. От съда е прието, че ищецът е сторил това преди
01.10.1990г., а поради наличието на това условие му е било присъдено
обезщетението с предходното съдебно решение. Волята на законодателя изключва
при наличие на предпоставките, предвидени в чл.213, ал.2 от ГПК, за присъждане
на същото такова обезщетение, но за друг период, работникът преди да упражни
отново правото си да претендира обезщетението да се явява отново пред
работодателя и да изразява готовността си да изпълнява трудовите си функции. (Решение
№ 191/04.05.2011г. по гр.д.№ 656/2010г. на ВКС, IV г.о.). Затова, след като работникът се е
явил веднъж пред работодателя си с тази цел и за претендирания период, а именно
от 16.11.1992г. до 26.02.2021г., са били в кумулативна наличност предпоставките
на чл.213, ал.2 от КТ, т.е. между работодателя и работника и съществувало
трудовото правоотношение, тъй като трудовият договор не е бил никога
прекратяван, а работодателят е продължавал незаконно да не допуска работника до
работа, искът за заплащане на обезщетение на това основание се явява доказан.
Страните не спорят относно
размера на брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил при
условие, че е изпълнявал трудовата си дейност. Съдът намира за частично
основателно направеното от ответника възражение за погасяване по давност на
част от вземането Давността по трудовите спорове е определена в чл.358 от КТ.
Според чл.358, ал.2, т.2, във връзка с ал.1, т.3 от КТ, за исковете по чл.213
от КТ срокът е тригодишен. Установеното в чл.358, ал.2, т.2 от КТ правило се
основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с
момента на изискуемостта на вземането с оглед неговото естество, т.е. с оглед
на всички предпоставки, които следва да бъдат налице, за да възникне правото на
работника да го претендира. Следователно в хипотезата на недопускане до работа,
давностният срок започва да тече от момента, в който работникът не е допуснат
до работа и по аргумент от чл.358, ал.2, т.2 от КТ изискуемостта се смята за
настъпила в деня за всеки следващ ден като нов правопораждащ факт, в който
работникът не е бил допуснат до работа. Искът по чл.213, ал.2 от КТ следва да
се счита предявен от 26.02.2021г., когато ищецът, чрез особен представител, е
заявил претенцията си. За недопускането на ищеца на работа за времето от
26.02.2018г. до 26.02.2021г. давностният срок по чл.358, ал.2, т.2 от КТ не е
изтекъл, но за времето от 16.11.1990г. до 25.02.2018г., давността е изтекла.
Следователно ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на брутното трудово
възнаграждение за периода от 26.02.2018г. до 26.02.2021г., т.е. три години до
предяваве на иска, или сумата в общ размер на 34 570 лева, до който размер
искът следва да бъде уважен като за разликата над този уважен до пълния
претендиран размер от 151 631,86 лева, искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Размерът на главницата, формиран от отделните периодични
плащания за посочения период, следва да се присъди ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска, както и с мораторната лихва върху
отделните периодични вземания, която е в общ размер на 8 180,70 лева,
начислена общо за периода от 01.03.2018г. до 25.02.2021г. Претенцията за
мораторната лихва до пълния претендиран размер от 17 289,18 лева следва да
бъде отхвърлена.
Съгласно чл.352, ал.1, т.7 от КТ, времето, през което трудоустроеният работник или служител не е работил по
съществуващо трудово правоотношение, тъй като не му е предоставена подходяща
работа от работодателя съобразно предписанието на органите по медицинската
експертиза, се признава за трудов стаж. Доколкото по делото се установи
съществуването на трудовото правоотношение през периода от 16.11.1990г. до
26.02.2021г., както и че работодателят, като незаконо не е допускал до работа
ищцата за да може последната да изпълнява трудовите си функции, едновременно с
това си бездействие той не е изпълнил и предписанието да й предостави подходяща
работа, която е била обект на задължително предписание, означава, че са налице
условията, предвидени в посочената разпоредба, този период да бъде признат за
трудов стаж. Поради това този иск се явява основателен и доказан и като такъв
следва да бъде уважен.
Ищцата не е направила разноски по
делото не претендира заплащането на такива, поради което и съдът не дължи
произнасяне по такива ненаправени и непретендирани разноски.
В полза на ответника следва да
бъде присъдено юристконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от
исковете, а именно сумата в размер на 8 519,36 лева (чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения), която ищцата следва да бъде осъдена да му заплати.
Ответникът следва да бъде осъден
да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Несебърския районен съд
дължимата държавна такса върху уважените искове, от заплащането на която ищецът
е освободен, а именно сумата в размер на 1 760,03 лева, както и
разноските, направени от съда за вещо лице в размер на 1 050 лева, или общо
сумата в размер на 2 810,03 лева.
На основание чл.242, ал.1 от ГПК,
съдът следва да постанови предварително изпълнение на решението, в частта,
относно присъденото обезщетение.
Така мотивиран, Несебърският районен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА О.Н.
Код по Булстат ***, с адрес гр.***, представлявано от Кмета на Общината, ДА
ЗАПЛАТИ на М.С.Д. с ЕГН **********, постоянен адрес: ****, настоящ
адрес:***, сумата в размер на 34 570
лв. (тридесет и четири хиляди петстотин и седемдесет лева), представляваща
дължимо за периода от 26.02.2018г. до 26.02.2021г. обезщетение за незаконно недопускане
до работа на работника или служителя през времето, докато трае изпълнението на
трудовото правоотношение, ведно със законната
лихва, считано от 26.02.2021г. до оконтелното изплащане на главницата, и
сумата в размер на 8 180,70 лв.
(осем хиляди сто и осемдесет лева и 70 ст.), представляваща мораторна лихва,
начислена общо за периода от 01.03.2018г. до 25.02.2021г.,
като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за разликата над уважения размер от 34 570
лева до пълния претендиран от 151 631,86 лв. (сто петдесет и една хиляди
шестстотин тридесет и един лева и 86 ст.) и за периода от 16.11.1990г. до
25.02.2018г. за заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа на
работника или служителя през времето, докато трае изпълнението на трудовото
правоотношение, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2021г., и за
разликата над уважения размер на мораторната лихва в размер на 8 180,70
лева до пълния претендиран такъв от 17 289,18 лв. (седемнадесет хиляди
двеста осемдесет и девет лева и 18 ст.) и за периода от 16.11.1990г. до
28.02.2018г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на О.Н. Код по Булстат ***, с адрес гр.***,
представлявано от Кмета на Общината, че за времето от 16.11.1990г. до
26.02.2021г., през което М.С.Д. с ЕГН **********, постоянен
адрес: ****, настоящ адрес:***, е била трудоустроена и не е работила, тъй като
не е предоставена подходяща работа от работодателя съобразно предписанието на
органите на медицинската експертиза, й СЕ ЗАЧИТА ЗА ТРУДОВ СТАЖ на длъжност
„медицински администратор“.
ОСЪЖДА М.С.Д. с ЕГН **********,
постоянен адрес: ****, настоящ адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на О.Н. Код по Булстат ***, с адрес
гр.***, представлявано от Кмета на Общината, сумата в размер на 8 519,36 лв. (осем хиляди
петстотин и деветнадесет лева и 36 ст.), представляваща юристконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА О.Н. Код по Булстат ***,
с адрес гр.***, представлявано от Кмета на Общината, ДА ЗАПЛАТИ в полза на
съдебната власт по сметка на Несебърския районен съд, сумата в размер на 1 760,03 лв. (хиляда седемстотин и
шестдесет лева и 03 ст.), представляваща дължими държавни такси върху уважените
искове, и сумата в размер на 1 050
лв. (хиляда и петдесет лева), представляваща направени по делото раноски за
възнаграждения на вещо лице.
ДОПУСКА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ
на решението в частта, относно присъденото обезщетение.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: