Р Е
Ш Е Н
И Е № 202
гр.
Пловдив, 05.07.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи търговски състав, в открито
заседание на четиринадесети юни две
хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТАНА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КАТЯ ПЕНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 272/2017
год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 28 от 03.02.2017 година, постановено по т.
дело № 408/2013 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдено „П.“ ООД ***, зона “Г.”, ЕИК *, да заплати на „С.Т.“ ЕООД ***, офис № 6, ЕИК *, сумата от
250000лв., представляваща частична
претенция от общо дължимата сума в размер на 723 623,60 лв.,
представляваща неизплатен остатък по
Протокол № 4 от 05.02.2012 год. за приемане на извършени СМР за обект Л.П. *, ведно със законната лихва върху
главницата 250 000лв.,считано от датата на исковата молба - 20.12.2013 година до
окончателното изплащане,както и да заплати сумата 16 308,50лв. -разноски по делото.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „П.“
ООД. Оплакванията във въззивната жалба са за недопустимост на решението в
частта, с която съдът се е произнесъл по частичен иск с цена над
100 000лева до 250 000 лева, като се поддържа че увеличението е
направено извън преклузивния срок по чл. 372 ал. 2 от ГПК. Другият довод във
въззивната жалба касае незаконосъобразност на решението, тъй като не било
установено наличието на облигационно отношение между страните по делото във
връзка с изпълнение на СМР на процесния обект. Оспорена е пасивната материално
правна легитимация на ответника да отговаря по иска. В тази връзка се поддържат
и допуснати от първоинстанционния съд нарушения, изразяващи се в необсъждане на
събрани по делото доказателства, по-конкретно на договор за съвместни
мероприятия от 16.09.2011 година, сключен между ищеца „ С.Т.“ ЕООД и трето за
спора лице – „П.С.К.“ АД. Твърденията
са, че СМР са изпълнени от ищеца именно въз основа на този договор. Третата
група доводи във въззивната жалба касаят размера на уважения иск.
Жалбоподателят поддържа, че дори да се приеме, че ответникът дължи суми на
ищеца за изпълнени СМР, те не могат да надхвърлят 82277 лева, съобразно оценката
на извършените СМР от вещото лице С.К.и
данните, че ищецът е получил плащания в размер на 181 000 лева. При тези
оплаквания жалбоподателят е формулирал искания да се обезсили решението и да се
прекрати производството по иска в частта
над 100000 лева до 250 000 лева и по акцесорната претенция за законната
лихва върху главницата над 100000 лева. Второто искане е да се отмени решението и да се отхвърли предявения иск
срещу „П.“ ООД за 250 000 лева или
за 100 000 лева ако се уважи възражението за недопустимост над този размер
и при условията на евентуалност да се отхвърли иска в размера над 82277,70
лева. Жалбоподателят претендира присъждане на направените разноски пред двете
съдебни инстанции.
Въззивната жалба е оспорена от „С.Т.“
ЕООД в подадения писмен отговор, както и в проведеното пред въззивната
инстанция открито съдебно заседание.
Страните не сочат нови
доказателства пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, подадена е в срока по чл. 259
ал. 1 от ГПК от лице, имащо право на въззивно обжалване, а именно от ответника в първоинстанционното производство срещу
решението, с което е уважен предявения срещу него иск. Съобщението за изготвеното решение е връчено на жалбоподателя „П.“ ООД на 28.02.2017 година, а въззивната жалба е подадена по пощата на
13.03.2017 година и е заведена в съда на 14.03.2017 година.
Разгледана по същество, въззивната
жалба е основателна.
Пред Окръжен съд – Стара Загора
по т. дело № 408/2013 година са предявени два иска, обективно съединени при
условията на евентуалност.
Главният иск
е за реално изпълнение на задължения по договор за изработка – за
заплащане на дължимата сума от възложителя на изпълнителя и намира правното си
основание в чл. 288 от ТЗ във връзка с чл. 258 от ЗЗД и чл. 79 ал. 1 от ЗЗД.
Искът е предявен от „С.Т.“ ЕООД
против „П.“ ООД. Изложени са обстоятелства, според които между двете страни е
сключен през месец септември 2011 година неформален договор за извършване на
СМР на П.на отсечка Р.С.. Възложените
работи били част от предмета на сключен договор за обществена поръчка между Агенция „П.“ и ДЗЗД „Д.“ - Л.Рехабилитация на П. ІІІ С.М.К., П. ІІІ -8641 П.С.С.и П. *Р.С., с обща
дължина 26, 282 километра. Съдружници в гражданското
дружество били две търговски дружества - ответникът „П.“ ООД с 95% участие и „И.“ ЕООД с 5%
участие. Твърди се, че предмет на сключения между страните в процеса неформален договор за изработка е
изпълнението на целия П. Р.С. без
асфалтовите работи. От своя страна възложителят „П.“ ООД се задължил да заплаща
на ищеца извършените работи след приемането им. Уговорката била приемането на
работите да се извършва от друго търговско дружество, различно от ответника, а
именно „П.“АД. Връзката между ответното дружество „П.“ ООД и „П.“АД била в
това, че управителят и собственик на кА.тала на 95% от „П.“ ООД С.Ж. бил
акционер в другото дружество, притежател на 70% от акциите му. Твърди се, че ответното дружество е
изпълнявало задълженията си по договора с ищеца, като му е изплатило сумите от
общо 121 000 лева, дължими за извършени и приети с протоколи № 1 от
12.10.2011 година, № 2 от 25.10.2011 година и № 3 от 04.10.2011 година работи.
Извършените от ищеца СМР по
протокол № 4 от 05.02.2012 година били на обща стойност 783623,60 лева с ДДС.
Тези работи били приети и протокола бил подписан от „П.С.К.“ АД съгласно
уговорката между страните. Ответникът обаче не изпълнил задължението си да
заплати дължимата сума по начина и в сроковете, уговорени между страните, а
именно след като „П.“ ООД получи плащане от А.. Ответникът получил плащане на
23.03.2012 година от А. в размер на 1 300 937,29 лева за извършени
СМР, които били тези, изпълнени от ищеца „С.Т.“
ЕООД. Въпреки това ответникът не заплатил на ищеца дължимите суми. По
настояване на ищеца му били изплатени от ответника само частично сумите за СМР по протокол № 4,
а именно 50 000 лева през месец април 2012 година с фактура № 680 от
17.04.2012 година и 10000 лева с фактура № 687/28.05.2012 година. Остатъкът от
723 623,60 лева с ДДС останал неразплатен.
Твърди се, че по този начин ответникът не е изпълнил задълженията си по
договора с ищеца. Освен това се поддържа и неоснователно обогатяване за
ответника, който е получил от А. сумите
за извършените от ищеца „С.Т.“ ЕООД СМР
без основание за това за сметка на обедняването на ищеца.
При така изложените обстоятелства е предявен частичен иск, като е
формулирано искане да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от
100 000 лева от общо дължимата такава от 723623,60 лева за изпълнени СМР
по протокол № 4 от 05.02.2012 година съгласно сключения между страните договор ведно
със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
При условията на евентуалност е
претендирано присъждане на сумата от 100000 лева, част от общо дължима сума от 723623,60
лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, на основание чл. 59 от ЗЗД.
В хода на процеса – с писмена
молба, депозирана в последното проведено открито съдебно заседание от първата
инстанция на 12.12.2016 година, е
поискано и е допуснато от съда увеличение на предявения частичен иск от 100000 лева на 250 000 лева като част
от общо дължими 723623,60лева ,представляващи неизплатен отстатък по протокол №
4 от 05.02.2012 година за приемане на
извършени СМР.
Преди да пристъпи към произнасяне
по доводите за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, поддържани с
въззивната жалба, съдът дължи произнасяне по допустимостта на
първоинстанционното решение в частта, касаеща допуснатото увеличение на
частичния иск от 100 000 лева на 250 000 лева.
Настоящият съдебен състав,
съобразявайки разпоредбите на ГПК в глава Тридесет и втора – Производство по
търговски спорове, както и
задължителната съдебна практика, намира,
че в тази му част първоинстанционното решение е недопустимо и следва да бъде
обезсилено. Допуснатото изменение на
предявения частичен иск с увеличаването му, респ. със сезирането на съда с нова
част от вземането, предмет на спора, е недопустимо, тъй като е направено извън
преклузивния срок по чл. 372 ал. 2 от ГПК – за подаване на допълнителна искова
молба.
Безспорно е обстоятелството, че
предявеният главен иск за дължими суми по договор за изработка между търговци е
търговски спор, чието разглеждане става по реда на глава Тридесет и втора от
ГПК. Начинът, по който е уредено разглеждането на търговските спорове в
ГПК -
предвидената двойна размяна на книжата и разпоредбата на чл. 372 ал. 2
от ГПК, даваща възможност на ищец да измени предявения иск с допълнителната
искова молба, преклудират възможността да се изменя иска след срока по чл. 372 ал. 1 от ГПК за
допълнителна искова молба. В този смисъл е и задължителната съдебна практика
–определение № 362 от 30.04.2010 година на ВКС по ч.т. дело № 156/2010 година
на І т.о. Това определение е
постановено по реда на чл. 274 ал. 3 т. 1 от ГПК. С него е прието, че в разпоредбата на чл. 372 ал. 2
изречение второ от ГПК са изброени
изчерпателно процесуалните действия на ищеца, упражняването на които се
преклудира с изтичането на срока по чл. 372 ал. 1 от ГПК, сред които е и
изменението на иска, включващо и неговото увеличаване. Тази разпоредба за срока според цитираното определение
е специална за търговските
спорове и дерогира общото правило на чл.
214 ал. 1 изречение трето от ГПК, даващо
възможност изменението на размера на предявения иск, както и преминаването от
установителен към осъдителен иск и обратно да се извърши до приключване на
съдебното дирене в първата инстанция. При увеличение на иск по търговски
спорове се прилага нормата на чл. 214 ал. 1 от ГПК досежно наличието на
предпоставките и условията, на които следва да отговаря изменението, но не и
досежно срока, който е този по чл. 372 ал. 1 от ГПК за допълнителната искова
молба. Това разбиране се поддържа
последователно в практиката на ВКС - определение № 752 от 29.12.2015 година на
ВКС по ч.т. дело № 3475/2015 година на ІІ т.о., определение № 630 от 12.11.2015 година по т. дело № 284/2015
година на ІІ т.о., определение № 112/19.02.2014 година по ч.т. дело № 3791/2013
година на ІІ т.о.
Към писмената защита на ответника
по въззивната жалба „С.Т.“ ЕООД е приложено определение на ВКС, постановено по
реда на чл. 274 ал. 3 от ГПК, което е в
противоположния смисъл. Става дума за определение № 715 от 10.12.2015 година на
ВКС по ч.т. дело № 3160/2015 година, ІІ т.о. С него е прието, че е допустимо
увеличение само на размера на иска в производството по търговски спорове след
изтичане на срока за подаване на допълнителната искова молба. Настоящият
съдебен състав не споделя разрешението, дадено с определение № 715 от
10.12.2015 година на ВКС по ч.т. дело № 3160/2015 година, ІІ т.о. Това
определение на ВКС противоречи на цитираната
по-горе съдебна практика. То е мотивирано с приетото в определение №
112/19.02.2014година по ч.т. дело № 3791/2013 година на ІІ т.о. на ВКС. Определение
№ 112/19.02.2014година по ч.т. дело № 3791/2013 година на ІІ т.о. не
представлява задължителна съдебна практика,
тъй като с него не е допуснато касационно обжалване на определение на АС – София.
Освен това в мотивите му е възприето разрешението, дадено с цитираните
по-горе съдебни актове на ВКС, а именно че разпоредбата на чл. 214 от ГПК се
прилага по отношение на наличието на предпоставките и условията за изменение на
иска по търговски спорове, но не и досежно срока, който е срока по чл. 372 ал.
1 от ГПК за допълнителната искова молба
и е преклузивен. С по-новата задължителна съдебна практика, постановена след
определение № 715 от 10.12.2015 година на ВКС по ч.т. дело № 3160/2015 година,
ІІ т.о определение, а именно с определение № 94 от 17.02.2017 година, постановено по ч.т.
дело № 2465/2016 година на І т.о. на ВКС, отново е потвърден извода, че
разпоредбата на чл. 214 ал. 1 от ГПК не се прилага досежно срока, в който може
да се измени иска по търговски спор, като е прието, че това може да стане в
преклузивния срок по чл. 372 ал. 1 от ГПК за подаване на допълнителна искова
молба.Конкретният случай, разгледан с това решение на ВКС, касае преминаването
от установителен към осъдителен иск. Доколкото обаче както преминаването от
установителен към осъдителен иск, така и увеличението само на размера на иска
са такива изменения, които не определят защита на ответника, различна от вече
предприетата по делото, поради което те са обособени в отделна категория, за
която са въведени по-благоприятни процесуални срокове по чл. 214 от ГПК, следва
да се приеме, че разрешението, дадено с цитираното определение на ВКС важи и за
увеличението на размера на иска по търговски спор.
По тези съображения съдът намира
за основателно оплакването във въззивната жалба за недопустимост на
първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по
предявения частичен иск над размера от 100000
лева до размера от 250 000 лева като част от общо дължима сума от
723623,60 лева, след допуснато увеличение в съдебно заседание на 12.12.2016
година. В тази част решението следва да бъде обезсилено.
По предявения главен иск за
изпълнение на задължения по договор за изработка съдът намира следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца „С.Т.“ ЕООД за наличие
на сключен неформален договор за изработка между него и ответника „П.“ ООД, касаещ
изпълнението на дейности от участък от Л.– П. *Р.С. и оспорването на наличието на такъв договор от
страна на ответника по делото са събрани
множество доказателства, които съдът ще обсъди подробно по-долу.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно твърдението на
процесуалните представители на „С.Т.“ ЕООД, че наличието на договор за
изработка между ищеца и ответника не следва да се установява, тъй като с
доклада на първоинстанционния съд наличието
му е обявено за безспорно обстоятелство. В хода на делото, от подаването на
първия отговор на исковата молба ответникът „П.“ ООД последователно поддържа
становище, че между него и ищеца „С.Т.“ ЕООД липсват каквито и да е договорни
отношения, респ. че такива има между „С.Т.“ ЕООД и трето за спора лице – „П.С.К.“
АД. Признание за наличие на договорни отношения между ответника и ищеца не е
правено. Наличието на договор е един от основните спорни моменти между страните в процеса, то е
основанието на предявения главен иск. С оглед на това постановеното в съдебно
заседание на 10.11.2014 година определение на съда, с което са допълнени
проекто-доклада и доклада, като е посочено, че не е спорно между страните по
делото наличието на сключен договор за изработка по чл. 258 във връзка с чл.
266 от ЗЗД, не отменя извършения и приет преди това без възражения доклад. С
доклада изрично е посочено, че ищецът следва да докаже наличието на
облигационно отношение между страните, включително изпълнението на възложената
работа и размера на претендираната сума. Този доклад е съобразен с изразените
становища на страните по делото. Допълнението на доклада по инициатива на съда,
без за това да има искане от страните, без да е съобразено с техните позиции по делото и без да им е дадена възможност да
изразят становище по допълнението на доклада, не може да ги обвърже, респ. не е
основание да се освободи ищеца от тежестта да установи наличие на облигационно
отношение, което изрично му е указано при разпределението на доказателствената тежест. В тази връзка
следва да се отбележи, че макар да е извършено допълване на доклада в посочения
смисъл, основният доклад в частта за разпределението на доказателствената
тежест и обстоятелствата, които се нуждаят от доказване, не е променен.
Установено е по делото, че ответното дружество „П.“ ООД е един от съдружниците в Дружество по ЗЗД
„Р.- СЗВ – 2011“ година, заедно с „И.“ ЕООД, с дялове съответно 95% за
ответника и 5% за другото дружество. Това гражданско дружество е сключило
договор за обществена поръчка с Агенция „П.“ № РД-33-11/13.07.2011 година обект
Л.Рехабилитация на П. *С.М.К., от км 17+600 до км 20 +100 и от км 22+490 до км
26+490 П. * от км 0 до км11 +350,73 и П.
* от км 0 до км 8+431 в област С..
Предмет на настоящото дело са ремонтни работи по П.я Р.С., за които
твърденията на ищеца са, че са извършени от него въз основа на неформален
договор за изработка с „П.“ ООД.
От съдебно-икономическата
експертиза – първоначална и допълнителна на вещото лице В.Н.се установява, че в
изпълнение на договора, цитиран по-горе, А. е превела на ДЗЗД „Д.“ суми по две
фактури. Първата от тях е № 7/02.09.2011
година и е за 1 758117,28 лева с ДДС, представляваща 10% аванс по договора.
Втората сума е от общо 1 170 845,56 лева, от които 975702,97 лева –
данъчна основа и 195140,59 лева – ДДС, преведени с фактура № 10 от 24.02.2012
година. Тази фактура включва стойността на изпълнени от изпълнителя ДЗЗД „Р.-
*“ СМР съгласно междинен платежен сертификат № 1 – Обобщена количествена сметка
и Сертификат № 1 от 23.02.2012 година. Цитираният сертификат е приложен като
доказателство по делото. В него подробно са описани извършените СМР по
отделните участъци, предмет на договора с А.. Съгласно този сертификат
стойността на работите в участък 3 – П. *Р.С. е 992186,43 лева. Общият размер на сумите, преведени от А. на
дружеството по ЗЗД съгласно сключения договор за обществена поръчка, е
2 928 960,84 лева – аванс и заплащане
на дейностите по сертификат № 1. От СИЕ е видно, че тези суми
са преведени от ДЗЗД „Р. – *“ на „П.“ ООД през 2011 и 2012 година почти
изцяло - до размера от 2 928 100 лева.
Претенцията на ищеца касае
заплащане на суми за изпълнение на ремонтните дейности по П.я Р.С.. В тази
връзка ищецът се позовава на четири броя протоколи за приемане на извършени СМР
на този обект. Тези протоколи са представени като доказателство по делото.
Става дума за протокол № 1 от 12.10.2011 година на стойност 66 000 лева,
протокол № 2 от 25.10.2011 година на стойност
40 000 лева с ДДС, протокол
№ 3 от 04.11.2011 година на стойност
15 000 лева с ДДС и протокол № 4 от
05.02.2012 година на стойност 783623,60
лева. В исковата молба ищецът признава, че сумите по първите три протокола са му
изплатени изцяло, а тази по четвъртия протокол – частично до размера на
60 000 лева, поради което претендира
обща дължима сума в размер на 723623,60 лева по четвъртия протокол.
Видно от съдържанието на четирите
протокола, в тях като възложител е посочено АД „П.С.К.“, а като изпълнител - „С.Т.“ ЕООД. Управител на дружеството – възложител е И.С.Г.. Разпитан в качеството на свидетел,
той установява, че е подписал четирите протокола за приемане на извършени СМР.
Установено е от заключението на
съдебно-почерковата експертиза, приета в съдебно заседание на 07.12.2015
година, че И.С.Г. е подписал като
получател от името на „П.С.К.“ АД оферта на „С.Т.“ ЕООД с дата 01.09.2012
година и приложенията към нея – количествено-стойностна сметка и анализни цени,
както и уведомление за приемане на
офертата от 05.09.2011 година. Офертата и приемането й касаят изпълнението на
предвидените строителни работи на участък 3 П. Р.–С.от Л.. С приемането от 05.09.2011 година
възложителят изрично е посочил, че е съгласен с предложените от изпълнителя
оферта, количествено-стойностна сметка и анализни цени е и е готов да подпише
договор за започване на строителството на посочения в офертата обект. След тези
преддоговорни отношения се е стигнало до подписване на договор от 16.09.2011 година между „П.С.К.“
АД като възложител и „С.Т.“ ЕООД като изпълнител, наречен договор за съвместни
мероприятия. По силата на този договор „С.Т.“ ЕООД се е задължило да изпълни
част от строителните работи от участъка от Л., представляващ П. *Р.-С.от км 0
до кв 8+431, уточнени в приложение № 1 към договора / чл. 1/. От своя страна
възложителят „П.С.К.“ АД се е задължил да извършва плащания - авансови, междинни и окончателни / чл. 15-19
от договора/.
Управителят на „П.С.К.“ АД И.Г.е разпитан в качеството на
свидетел в съдебно заседание на 10.11.2014 година. От неговите показания е
видно, че на процесния участък от Л., а именно П.я Р.С. строителни работи е
извършвало само ищцовото дружество „С.Т.“ ЕООД. То е изпълнявало всички
дейности, които са били предмет и на подписания договор между А. и ДЗЗД „Р. –
СЗВ -2011“, а именно изкопи, банкети, бетонови работи, с изключение на
полагането на асфалт. Свидетелят ръководел
този обект, той приемал работата,
която се извършвала от „С.Т.“ ЕООД, съставял и подписвал необходимите документи
за строежа. Според този свидетел строителни работи, включени в протоколи от № 1
до № 4, подписани от него като представител на „П. к.Е.“ АД и от изпълнителя „С.Т.“ ЕООД, съвпадали с работите по сертификат № 1,
заплатен от А. на „П.“ ООД. Свидетелят установява, че дружеството, което той представлявал – „П.С.К.“АД, е сключвало в
качеството на възложител договорите с
подизпълнителите по договора между А. и „П.“ ООД, включително с ищеца „С.Т.“
ЕООД. Плащанията на подизпълнителите се извършвало от дружеството на свидетеля
„П.С.К.“ АД, като „П.“ ООД превеждало суми по неговата сметка, след което то се
разплащало с подизпълнителите.
Показанията на свидетеля И.Г.се
подкрепят от приетите по делото съдебно-икономически експертизи –
първоначалната СИЕ от 09.12.2014 година и допълнителната СИЕ от 18.08.2015
година, изготвени от вещото лице В.Н., както и допълнителната СИЕ, изготвена от
вещото лице И.А..
Съдът основава съдебния си акт на
всички приети по делото СИЕ, които не са оспорени от страните, а става дума за
разширяване на предмета на експертизите с поставяне на допълнителни задачи,
което е наложило изслушването на повече от една СИЕ.
Вещото лице В.Н.в първата си
експертиза дава заключение, че счетоводно между ищеца „С.Т.“ ЕООД и ответника „П.строй“
е отразено само плащането на сумата от общо 60 000 лева. То е извършено по
две фактури - фактура № 680/17.04.2012
година на стойност 50 000 лева с ДДС и фактура № 687/28.05.2012 година на
стойност 10 000 лева с ДДС. Тези суми са заплатени от ответника на
ищеца.Основанието за плащане, видно от фактурите и СИЕ е СМР на обект Л.П. Р.С.,
включващи общ изкоп в скални почви,включително натоварване и транспорт,
разтоварване, оформяне. Двете фактури,
по които е извършено плащането, са осчетоводени при ищеца „С.Т.“ ЕООД като
приходи от продажби по счетоводна
сметка 703 – Приходи от услуги. При ищеца е отразено счетоводно и задължение
към бюджета за ДДС – продажби. Двете фактури, обсъдени по-горе, не са отразени
счетоводно при ответника, по тях не е ползван и данъчен кредит. Вещото лице
дава заключение, че при ответника счетоводно липсва отразяване на
задължения към „С.Т.“ ЕООД.
Що се отнася до счетоводните
отразявания, касаещи отношенията между „П.“ ООД и „П.Е.“ АД, в допълнителното
заключение на вещото лице Н.е посочено, че тези отношения са отчитани в „П.“ ООД като между свързани лица по счетоводни сметки „Доставчици – свързани лица“ и „Клиенти –
свързани лица“. Общият размер на сумите, които ответникът е превел на „ П.С.К.“
АД през периода от 01.07.2011 година до
01.01.2014 година е 296600 лева, от които 290 000 лева са във връзка с
обект Л..
За периода от 29.09.2011 година до 05.11.2011
година „П.С.К.“ АД е заплатило на ищеца
„С.Т.“ ЕООД суми в общ размер на 171 000 лева по четири броя фактури. От
тях 50 000 лева с ДДС са авансово заплатена сума по фактура № 628/29.09.2011 година. Фактура № 632/14.10.2011 година е на стойност 66 000 лева и стойностно
съответства на протокол № 1 от 12.10.2011 година за приемане на извършени СМР.
Фактура № 633 от 26.10.2011 година е за 40000 лева и съответства на
протокол № 2 от 25.10.2011 година. Фактура
№ 640/05.11.2011 година е за 15 000 лева с ДДС и съответства на протокол №
3 от 04.11.2011 година. За протокол № 4 от 05.02.2012 година липсва фактура за
осчетоводяване. Цитираните фактури са за изпълнен обем СМР по протокол образец
19 и са осчетоводени при „С.Т.“ ЕООД като вземане по счетоводна сметка Клиенти,
партньор „ П.“ АД, съответно като приход
от продажба и съответното задължение за ДДС.
В обясненията на управителя на ответника „П.“
ООД, дадени в съдебно заседание на 22.12.2014 година, той отрича съществуването
на договорни отношения със „С.Т.“ ЕООД. Твърди, че неговото дружество е имало
уговорки „ П.С.К.“ АД да осигури работна ръка за обекта. Отрича ищецът „С.Т.“
ЕООД да е изпълнил СМР в обема, за който
претендира плащане. Твърди, че описаните СМР по сертификат № 1, заплатени от А.,
касаещи П.я Р.С., не са изпълнени от ищеца, а от „П.“ ООД, който е главен
изпълнител. Във връзка с извършеното плащане на сумата от 60 000 лева по
обсъдените по-горе фактури обяснението на управителя на „П.“ ООД е, че е
извършено по настояване на Областния управител, който му се обадил и казал, че
„П.Е.“ АД дължи суми на „С.Т.“ ЕООД. След това плащане бил съставен протокол за
прихващане между трите страни – ищеца, ответника и „П.Е.“ АД.
Областният управител С.С.също е
разпитан в качеството си на свидетел в съдебно заседание на 22.12.2014 година.
От неговите показания е видно, че след възлагане на обекта на „П.“ ООД работа
по него е започнала от ищеца „С.Т.“ ЕООД, а представител на „П.“ ООД бил И.Г..
Във връзка с изпълнението на работите по обекта областният управител
контактувал както с управителя на „П.“ ООД Ж., така и с неговия представител И.Г..
Всички те участвали в среща с А., на която било взето решение да се заплати от А.
на „П.“ ООД извършената работа въпреки изоставането, за да се осигури разплащане
с подизпълнителите и продължаване на работата. Свидетелят установява, че
изоставането касаело другите участъци, а не П.я Р.С.. Установява и за среща
между управителите на ищеца и ответника, проведена с негово участие, на която
бил обсъждан въпроса за заплащане на извършените до момента работи от „С.Т.“
ЕООД.
Обстоятелството, че процесните СМР на П.я Р.С., са изпълнени от ищеца „С.Т.“ ЕООД се
установява и от показанията на останалите разпитани по делото свидетели на ищеца Р.А. и И.С..
Показанията на свидетелите на
ответника Д.С.и А.А., разпитани в съдебно заседание на 09.02.2015 година не
опровергават обстоятелството, че процесните СМР са изпълнени от ищеца. Тези
двама свидетели са служители на ответното дружество. На свидетеля А.са възложени определени функции по съставяне на констативен
протокол за състоянието на строежа в период след приемане и заплащане на
работите по сертификат 1, извършено през месец февруари 2012 година., а именно
през периода от 19.05.2012 година до 02.07.2012 година. Този свидетел също
категорично заявява, че на този участък до момента на възложените му замервания е работила само
фирма „С.Т.“ ЕООД. Другият свидетел Д.С.работи
в ответното дружество на длъжност геодезист. Той е измервал извършваните работи
на обекта Р.С. още през септември – октомври 2011 година, но заявява, че не
знае дали е имало подизпълнители, чия е техниката, с която се е работило. Този
свидетел заявява, че той е извършвал измерванията на СМР, които са включени в
сертификат № 1, одобрен от А. и от надзорната фирма. По отношение на съставения
констативен протокол от месец юни 2012 година заявява, че не може да каже дали
е предоставен на надзорната фирма. Съдържанието на констативния протокол от
26.06.2012 година за състоянието на строежа, съставен по установения от
свидетелите начин и неподписан от ищеца, е оспорено от ищеца, открито е производство по оспорването му в
съдебно заседание на 30.03.2015 година, като е указано на ответника, че той
следва да установи верността му.
Съдържанието на този протокол е
опровергано от събраните по делото доказателства – както обсъдените до момента,
така и от съдебно-техническата експертиза.
По делото са приети три броя
съдебно-технически експертизи – единична на вещото лице С.К.от 31.10.2014
година, комплексна на вещите лица Н.Н.и Ю.К.от 12.06.2015 година, както и
допуснатата повторна тройна съдебно-техническа експертиза от 19.09.2016 година,
изготвена от вещите лица инж. Т., П.и Н.. Съдът възприема и използва при
постановяване на решението си тройната съдебно –техническа експертиза от
19.09.2016 година по следните причини: Тя съдържа отговори на всички въпроси,
поставени и към предходните технически експертизи. За разлика от оспорването и
изразеното несъгласие на страните с
единичната и с първата комплексна експертиза, тройната
съдебно-техническа експертиза от 19.09.2016 година е приета в съдебно заседание
на 24.10.2016 година без каквито и да е възражения и оспорвания от страните.
Освен това единичната експертиза не е отговорила на поставения въпрос за
съответствието на описаните СМР в четирите броя протоколи за приемането им с
тези по сертификат № 1, заплатен от А. на ответника, а е дала отговор на
непоставени въпроси за съответствие на протоколите с количествено-стойностната
сметка към договора от 16.09.2011 година, каквито не са й поставяни. Отделен е
въпросът, че вещото лице е изчислило по-ниска цена на СМР по протоколите, приемайки, че е извършен
само изкоп на скален материал, без натоварване, транспортиране на скалните маси
и оформяне на депо, като обосновава извода си само с оглед на място, извършен
повече от две години след изпълнението на дейностите и подписването на
протоколите за приемане на работа.
Обстоятелството, че при този оглед е установено съществуване на купища
скални маси на обекта, без каквито и да е други данни, не е достатъчно, за да
бъде възприето заключението в тази му част. Още повече, че извършването на
дейностите по натоварване и извозване на скалните маси е установено от
разпитаните по делото свидетели, в каквато насока съдът изложи подробни мотиви
по-горе.
От заключението на тройната
съдебно-техническа експертиза от 19.09.2016 година се установява, че описаните СМР в протоколи от 1 до 4 за приемане на
извършените от „С.Т.“ ЕООД дейности от възложителя „П.Е.“ АД СМР са реално изпълнени. Тези СМР като сбор
от количествата по четирите протокола съвпадат с количествата, описани като
изпълнени СМР по сертификат № 1 от 2011 година, издаден от Агенция „П.“ за процесния обект Л.по договор № РД -33-11/13.07.2011 година, включително П.
*.-С.. Според вещите лица количествата
СМР по Сертификат № 1 са напълно идентични с тези по протоколи от 1 до 4.
Стойността на СМР по протоколи от 1 до
4, определена съгласно количествено-стойностната сметка към договора от
16.09.2011 година с „П.Е.“ АД е по-малка с 238333,44 лева от стойността на
същите СМР, изчислена по стойностите в договора между ДЗЗД „Р.-*“
и А.. В тези стойности са включени разходите за труд, материали, механизация,
включително допълнителни разходи за труд и механизация и печалба. По този начин
се получава цената без ДДС. Посочено е също, че ищецът „С.Т.“ ЕООД е разполагал
с необходимата механизация – собствена и наета, както и работна ръка, за
извършване на СМР, описани в протоколи от 1 до 4.
В допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза, изготвена от вещото лице И.А. се съдържа заключение, че счетоводно
ищецът е отразявал разходи за обект Л., участък Р.-С.. Общият размер на
осчетводените разходи е 130843,75 лева, включващи разходи за материали, за
външни услуги, за амортизации, за работни заплати, за социални и здравни
осигуровки . Неосчетоводените разходи, изчислени на база представени
товарителници и работни карти, съставени от доставчици на услуги, за които
ищецът не е получил фактури, съответно не ги е осчетоводил, са на стойност 366874,59
лева. Общата стойност на разходите на ищеца за периода от 01.08.2011 година до
01.03.2012 година е в размер на 497718,34 лева.
При така установената по делото
фактическа обстановка съдът намира следното:
Предявеният главен частичен иск за дължимост на суми по сключен
между страните неформален договор за изработка е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства дава основание да се направи извод за наличие на
договорни отношения между ищеца „С.Т.“ ЕООД и трето за спора търговско
дружество, а именно „П.С.К.“ АД. От доказателствата, подробно обсъдени по-горе е видно, че ищецът „С.Т.“ ЕООД е изпълнил строително-монтажните
работи от Л., участъка Р.С., които са
описани в протоколи за приемане на извършената работа с номера от 1 до 4. В подкрепа на този извод са протоколите за
приемане на извършените СМР и доказателствата за пълно плащане на сумите по
първите три от тях, свидетелските показания, комплексната съдебно-техническа
експертиза, съдебно-икономическа експертиза в частта, касаеща счетоводното
отразяване на разходите, извършени от ищеца за изпълнението на тези СМР, както
и осчетоводяването на полученото плащане на суми за СМР по първите три
протокола. Твърденията на ответното дружество „П.“ ООД, че тези СМР са
изпълнени от него, не се подкрепят с доказателства. Обстоятелството, че А. е
признала изпълнението на СМР на главния
изпълнител по договора съгласно сертификат № 1 и е извършила плащане на сумите
за тях на ДЗЗД „Р.-СЗВ – 2011“, в каквато насока има доказателства, обсъдени
по-горе, има значение за отношенията
между възложител и изпълнител по договора за обществена поръчка. Това
обстоятелство е без значение в отношенията между ответното дружество „П.“ ООД и
ищеца „С.Т.“ ЕООД с оглед предмета на главния иск.
Реалното изпълнение на процесните
СМР обаче не е достатъчно, за да се ангажира договорна отговорност на „П.“ ООД към ищеца „С.Т.“ ЕООД за заплащане стойността
на тези СМР. Това е така, тъй като по делото е безспорно установено, че работата
по изпълнение на процесните СМР е възложена на „С.Т.“ ЕООД с договор не от ответника „П.“ ООД, а от трето
за спора лице – „П.С.К.“ АД. Налице е сключен писмен договор между ищеца и „П.С.К.“
АД, предхождан от разменена кореспонденция, включваща оферта с
количествено-стойностна сметка и приемане на офертата. Налице са и данни за
изпълнение на задължения по този договор от страните по него, включващи
изпълнението на СМР от ищеца като изпълнител, тяхното приемане от третото за
спора търговско дружество в качеството на възложител с обсъдените четири броя
протоколи, включително този с номер 4, част от дължимата сума по който е
предмет на предявения иск. Писмените доказателства, свързани със сключването на
договора, с отчитането на извършената работа и със заплащането й по първите три
протокола от възложителя по писмения договор „П.С.К.“ АД от една страна, а от
друга – свидетелските показания, подробно анализирани по-горе, са достатъчни,
за да се приеме, че цялата дейност, извършена от ищцовото дружество, е в
изпълнение на задължения по договор за изработка, сключен не с ответника, а с
възложителя „П. К.“ Е.“ АД.
По делото не са събрани каквито и
да е доказателства за наличие на
договорни отношения между ищеца и ответника „П.“ ООД. Действително има данни,
че част от общата дължима сума
от 783623,60 лева за СМР по протокол № 4 от 05.02.2012 година, а именно
60 000 лева, са заплатени на ищеца
от ответното дружество с двете фактури - № 680/17.04.2012 година и №
687/28.05.2012 година. Това плащане само
по себе си обаче не е достатъчно, за да се приеме, че е в изпълнение на
договорни задължения. Напротив, от събраните доказателства следва да се приеме, че става дума за
изпълнение от страна на „П.“ ООД на чуждо задължение, а именно на задължението
на възложителя „П.С.К.“АД към изпълнителя по договора за изработка от
16.09.2011 година. В тази връзка следва да се отбележи, че свидетелските
показания кореспондират с обясненията на управителя на „П.“ ООД, дадени пред
първоинстанционния съд. Обстоятелството, че двете фактури, издадени от ищеца не
са осчетоводени в ответното дружество, както и че при ответника липсват каквито
и да е счетоводни данни за съществуване на задължения към „С.Т.“ ЕООД подкрепят
извода на съда за липса на облигационни отношения между страните по делото.
Счетоводно при ищеца като разплащания с ответника „П.“ ООД са отразени само
тези две фактури, като липсват данни за осчетоводяване на други плащания или
други вземания от ответника. При липса на доказателства за договорни отношения
между страните и наличие на данни само за извършено
частично плащане от една страна, а от друга при изрично уредената
законова възможност в чл. 73 от ЗЗД за изпълнение на договорно задължение от
трето лице, следва да се приеме, че частичното плащане, извършено от ответника
„П.“ ООД за СМР по протокол № 4 от
05.02.2012 година само по себе си не създава облигационна връзка между страните
по делото, респ. задължение да бъде заплатена от ответника и останалата дължима сума по този протокол от
723623,60 лева. Работата по протокола е приета от третото лице „ П. К.“ АД и то
в изпълнение на сключен договор за
изработка с ищеца, поради което задължението за плащане е за това дружество в
качеството на възложител, а не за
ответника по делото.
По делото не е установено наличие
на такива отношения между „П.“ ООД и „П.С.К.“ АД, при които задълженията, поети
по сключени от АД договори да се прехвърлят към „П.“ ООД и той да е отговорен
за тяхното изпълнение. Сами по себе си установените обстоятелства, че главният
изпълнител „П.“ ООД е имал отношения с неучастващото в процеса акционерно
дружество, възлагал му е определени функции по намиране на подизпълнители и
сключване на договори с тях, като му е превеждал и определени суми за това, не
са достатъчни, за да се ангажира неговата отговорност като възложител по
сключените от „П.С.К.“ АД договори за изработка с подизпълнителите. Самият
договор от 16.09.2011 година не съдържа
такава клауза, а и ответното дружество „П.“ ООД не е участвало като страна при
подписването му.
По изложените съображения съдът
намира, че следва да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е
уважен предявения частичен иск за сумата от 100 000 лева като част от общо
дължима сума от 723623,60 лева на
договорно основание и следва да постанови ново решение по съществото на спора,
с което да отхвърли този иск поради липса на договорни отношения между страните
по делото.
Отхвърлянето на главния иск,
предявен на договорно основание, задължава съда да се произнесе и по предявения
евентуален иск. С евентуалния иск е претендирана сумата от 100 000 лева
като част от общо дължимата такава от 723623,60 лева като обезщетение за
неоснователно обогатяване. Твърди се, че
ищецът се е обогатил с тази сума, като я е получил като заплащане на СМР, които
не е изпълнил, от А. в изпълнение на
задължения по договор за обществена поръчка, за сметка на обедняването на ищеца
„С.Т.“ ЕООД, който е изпълнил тези СМР, но не са му заплатени.
Досежно цената на предявения
частичен иск следва да се отбележи, че тя е първоначалната такава – 100000 лева
от общо дължимите 723623,60 лева и съдът дължи произнасяне по същество до този
размер, който е предявен с първоначалната искова молба. Видно от молбата от 12.12.2016
година за увеличение на предявения иск, такова е направено само на главната претенцията, предявена на договорно
основание. Искане за увеличение на предявения евентуален иск по чл. 59 от ЗЗД
не е направено.
По същество искът по чл. 59 от ЗЗД също е неоснователен по
следните съображения:
Установено е, че ищецът е извършил процесните СМР, както
и че не е получил заплащане за част от
тези СМР, приети с протокол № 4 от 05.02.2012 година. Установено е също, че
ответникът „П.“ ООД е включил
изпълнените от ищеца СМР в сертификат № 1, с който е отчел извършена работа в
качеството си на изпълнител по сключен договор с Агенция „П.“ е получил
заплащане за нея. Доколкото обаче ищецът „С.Т.“ ЕООД е извършил тези СМР в
изпълнение на задължения по сключен договор за изработка с трето лице, а именно
с „П.С.К.“ АД, то в качеството си на възложител дължи на ищеца заплащането им.
Дължимото заплащане от възложителя представлява своеобразен еквивалент на
престираното от изпълнителя, което не дава основание да се приеме, че той се е
обеднил. За този извод е без значение обстоятелството,
че възложителят по договора не е извършил реално плащане, доколкото такова задължение
съществува за него и точно то е
еквивалентът на престираното от
изпълнителя. В тази насока е и
задължителната съдебна практика – решение № 187 от 22.02.2017 година,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК по
т. дело № 2724/2015 година на І т.о. на ВКС. С него изрично е прието, че „когато
при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за
осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора
лице, не е налице обедняване на изпълнителя. Престираното от него е в изпълнение на задължение,
произтичащо от договора. Дори и насрещната страна по договора да не е извършила
своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на
вече престираното от изпълнителя“.
Имайки предвид изложените по-горе
изводи за наличие на договорни отношения между ищеца и трето за спора лице „ П.С.К.“
АД по договор за изработка, в изпълнение
на който са изработени процесните СМР от една страна, а от друга цитираната
по-горе задължителна съдебна практика, съдът намира за неоснователен и
евентуалния иск, предявен срещу „П.“ ООД
по чл. 59 от ЗЗД. Този иск също следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция - обезсилване на
първоинстанционното решение в размера над 100000 лева до 250 000 лева и
отмяната му и отхвърляне както на предявения главен частичен иск за 100000 лева,
дължими на договорно основание , така и
на евентуалния иск, на жалбоподателя „П.“ ООД следва да бъдат присъдени
направените разноски за първата и за въззивната инстанция. Такова искане се
поддържа с въззивната жалба, както и в
проведеното открито съдебно заседание.
Пред първата инстанция има искане
за присъждане на разноски, без да е представен списък. От справката по делото
се установява, че размерът на разноските на „П.“ ООД пред първата инстанция
включва заплатени възнаграждения за вещи лица общо 1762,75 лева / платежни нареждания за 100 лева на стр. 219, за 300 лева на стр.
360, за 300 лева на стр. 369, за 300 лева на стр. 1158, за 612,75 лева на стр.
1156 и за 150 лева на стр. 1196/. Доказателства за други направени пред първата
инстанция разноски липсват. В тази насока следва да се отбележи, че ответникът
е представляван от няколко адвоката, чиито пълномощия са оттегляни или те сами
са се отказвали. Последният процесуален представител на ответника пред първата
инстанция е адвокат М., който е упълномощен на 17.10.2016 година / стр. 1273/, без да има данни за
уговорено и заплатено възнаграждение за този адвокат, поради което съдът не
присъжда такова.
За въззивната инстанция
разноските на „П.“ ООД са в общ размер
на 12836 лева и включват 5000 лева заплатена държавна такса и 7836 лева с ДДС
заплатено адвокатско възнаграждение. Направено е възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което съдът
намира за неоснователно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение при
оценяем интерес от 250 000 лева, какъвто е въведения с въззивната жалба,
се определя съгласно чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и включва 3530
лева плюс 2% за горницата над 100 000 лева, или общо 6530 лева без ДДС. С
прибавяне на дължимия ДДС от 20% общата сума става 7836 лева. Т.е. заплатеното
адвокатско възнаграждение е минималното такова, поради което не е налице
основание за намаляването му поради прекомерност.
Имайки предвид гореизложеното
съдът намира, че следва да осъди „С.Т.“ ЕООД да заплати на „П.“ ООД разноски за
първата и за въззивната инстанция в общ размер на 14598,75 лева.
По изложените съображения Пловдивският
апелативен съд
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 28 от 03.02.2017 година, постановено по т.
дело № 408/2013 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, В ЧАСТТА, С КОЯТО е
осъдено „П.“ ООД ***, зона “Г.”,
ЕИК *, да заплати на „С.Т.“ ЕООД ***,
офис № 6, ЕИК *, сумата от 150 000лв. /
разликата от първоначално заявените 100 000 лева до 250 000
лева/ - частична претенция от общо
дължимата сума в размер на 723 623,60 лв., представляваща неизплатен остатък по Протокол № 4 от
05.02.2012 год. за приемане на извършени СМР за обект Л.П. *, ведно със законната лихва върху
главницата 150 000лв.,считано от датата на исковата молба - 20.12.2013 година
до окончателното изплащане, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по иска на „С.Т.“ ЕООД ***, офис № 6, ЕИК * против „П.“ ООД ***, зона “Г.”, ЕИК *, за осъждане на ответника
да заплати на ищеца „С.Т.“ ЕООД сумата от 150 000лв. / разликата от първоначално заявените 100 000
лева до 250 000 лева/ - частична
претенция от общо дължимата сума в размер на 723 623,60 лв., представляваща неизплатен остатък по Протокол № 4 от
05.02.2012 год. за приемане на извършени СМР за обект Л.П. *, ведно със законната лихва върху
главницата 150 000лв.,считано от датата на исковата молба - 20.12.2013 година
до окончателното изплащане.
ОТМЕНЯ решение
№ 28 от 03.02.2017 година, постановено
по т. дело № 408/2013 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора В ОСТАНАЛИТЕ МУ ЧАСТИ, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
на „С.Т.“ ЕООД ***, офис № 6, ЕИК * против
„П.“ ООД ***, зона “Г.”, ЕИК *, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца
„С.Т.“ ЕООД сумата от 100 000 лв. - частична претенция от общо дължимата сума в
размер на 723 623,60 лв., представляваща
неизплатен остатък по Протокол № 4 от 05.02.2012 год. за приемане на
извършени СМР за обект Л.П. *, ведно със
законната лихва върху главницата 100 000 лв.,считано от датата на исковата
молба - 20.12.2013 година до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ ЕВЕНТУАЛНИЯ ИСК на „С.Т.“ ЕООД ***, офис № 6, ЕИК * против „П.“ ООД ***, зона “Г.”, ЕИК *, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца „С.Т.“
ЕООД сумата от 100 000 лв.
- частична претенция от общо дължимата сума в размер на 723 623,60 лв., с
която сума ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на обедняването на
ищеца, ведно със законната лихва върху
главницата 100 000 лв.,считано от датата на исковата молба - 20.12.2013 година
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „С.Т.“
ЕООД ***, офис № 6, ЕИК *, да заплати на
„П.“ ООД ***, зона “Г.”, ЕИК *,
направените пред първата и пред въззивната инстанция разноски в общ размер на
14598,75 лева.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
.