Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3814 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 31.12.2018
г., постановено по гр.дело № 10311/2018 год. по описа на СРС, І Г.О.,
34 с-в, е признато за установено по предявените искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД от „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу А.С.А., с ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, че А.С.А. дължи следните суми: сумата от 3261,01 лева-
главница за ползвана топлоенергия за периода 01.09.2014 г. до 30.04.2017 г. за
топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“ ******, ведно със
законна лихва от 01.11.2017 г. до
изплащане на вземането; сумата от 0,04 лв.- цена за дялово разпределение на
топлинната енергия за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 01.11.2017 г. до изплащане на вземането;
сумата от 582,06 лв.- обезщетение за забава за периода от 16.09.2015 г. до
20.10.2017 г.; сумата от 0,06 лв.- обезщетение за забава върху главницата за
дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 20.10.2017 г. С решението
на съда са отхвърлени предявените от „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, срещу А.С.А., с ЕГН
**********, със съдебен адрес: ***, искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД, както следва: искът за разликата над 3261,01 лв. до пълния предявен
размер от 3675,39 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 31.08.2014 г.,
представляващ главница за ползвана топлоенергия за топлоснабдения имот, находящ
се на адрес: гр.София, ул.“ ******; искът за разликата над сумата от 582,06 лв.
до пълния предявен размер от 658,30 лв., представляващ обезщетение за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 20.10.2017
г. С решението на съда е осъден А.С.А., с ЕГН
**********, със съдебен адрес: ***, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, сума в размер на 647,66 лв.- разноски
за исковото производство по съразмерност и сума в общ размер на 121,21
лв.-разноски по гр.дело № 78024/2017 год. по описа на СРС, 34 състав.
Срещу постановеното от СРС, ГО, 34 с-в решение
е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез юрк.Д.Димитров,
с искане същото да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени предявените установителни искове. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник А.С.А., не
взема становище по подадената въззивна жалба.
Третото лице –
помагач - „Т.С.“-ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна
жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са
отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и
да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител юрк.Д.Д.се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на
СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да излага
каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
По изложените съображения решението на СРС, І Г.О.,
34 с-в следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
С оглед изхода на спора на
въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата
инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.12.2018 г., постановено по гр.дело № 10311/2018 год. по описа на СРС, І
Г.О., 34 с-в, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „Т.С.“-ЕООД, гр.София, като трето лице –
помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.