Р Е Ш Е Н И Е №
07.06.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на втори март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
12017 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 162263 от 28.07.2020 г. по гр.д. № 71841/2019 г. Софийски
районен съд, 120 състав отхвърлил като неоснователен предявения от А.Г.Д., ЕГН **********,
срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********отрицателен установителен иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумата от 2 502.18
лв. по издаден срещу ищеца изпълнителен лист по ч.гр.д. № 7602/2011 г. по описа
на СРС, 85 състав, поради погасяване на вземането по давност. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в
размер на 100 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца А.Г.Д., който го обжалва
изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и необоснованост. За да отхвърли иска съдът приел, че с молба от
17.02.2014 г. длъжникът е признал вземането, с което давността е прекъсната
съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД и е започнала да тече нова давност. Този извод бил
неправилен, тъй като обещанието на длъжника да плаща месечно определена сума не
представлявало признание на дълга. Освен това в предходната молба от 05.09.2013
г. ръкописният текст бил добавен под подписа и в тази част не представлявала
документ. С двете молби длъжникът не признавал съществуването на задължения към
взискателя, а единствено молел, с оглед затрудненото му финансово състояние, за
разсрочено плащане, като се задължавал всеки месец да плаща по 30 лв. до 30-то
число на месеца, респ. 21-во до 31-во число. Това изявление било насочено
единствено към предотвратяване на предприемане на изпълнителни действия и не
представлявало признание на някое от задълженията. Плащането на определена сума
означавало единствено признание на тази сума, но не и на целия дълг. Неправилно
районният съд приел и че давността е прекъсната с възлагане по реда на чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ с молбата за образуване на изпълнителното дело, което според
въззивника било в противоречие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая единственото
действие, с което била прекъсната погасителната давност на 17.07.2013 г., било
налагането на запор по банкови сметки на длъжника. Двегодишният срок по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК бил изтекъл на 18.07.2015 г., а всички извършени след тази
дата изпълнителни действия не били годни да прекъснат давността, която изтекла
на 18.07.2018 г. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо
него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски
за въззивното производство.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението като правилно.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради
погасяване по давност вземанията, за които е издаден изпълнителен лист от
26.04.2013 г. по гр.д. № 7602/2011 г. на СРС, 85 състав, общо в размер на
2 502.18 лв., от които 1 975.07 лв. – главница за ползвана топлинна
енергия, 367.94 лв. - мораторна лихва за периода 15.08.2008 г. - 09.05.2011 г.,
и 159.17 лв. – разноски. Ищецът твърди,
че изпълнителният лист бил издаден въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по 410 ГПК по посоченото дело.
Правната квалификация на спорното право се дава от съда съобразно
фактическите твърдения в исковата молба. В случая ищецът твърди недължимост на
основание настъпил след влизане в сила на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
факт – изтекла след този момент погасителна давност, и съобразявайки практиката
на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС,
І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.),
исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната практика е
възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено
възражение от длъжника (чл. 416, пр. 1 ГПК), заповедта се стабилизира и
възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице
специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение факти. Същата е правната квалификация на претенциите и
когато се оспорва изпълнението по изпълнителен лист, издаден въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение поради влизане в сила на съдебното решение за
установяване на вземането (чл. 416, пр. 3 ГПК).
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове и е искал отхвърлянето им.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въпреки дадената от районния съд
по-обща квалификация на претенциите – по чл. 124, ал. 1 ГПК вместо по чл. 439 ГПК, съдът е разгледал релевантните за спора факти и решението му е допустимо.
При постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а като краен резултат въззивният съд го намира за правилно по следните
съображения:
От фактическа страна: От събраните писмени доказателства, вкл. от приетия
заверен препис от изпълнително дело № 20138580400969 по описа на ЧСИ У.Д., рег.
№ 858 на КЧСИ се установява, че изпълнителното дело е образувано въз основа на
изпълнителен лист от 26.04.2013 г. Изпълнителният лист е издаден въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 7602/2011 г. на
СРС, 85 състав в хипотезата на чл. 416, пр. 3 ГПК - след влязло в сила решение
от 11.01.2013 г. по гр.д. № 44379/2011 г. на СРС, 51 състав, с което са
установени със сила на пресъдено нещо вземанията по заповедта. Видно от
изпълнителния лист, А.Г.Д. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата 1 975.07
лв. – главница за ползвана топлинна енергия, 367.94 лв. - мораторна лихва за
периода 15.08.2008 г. - 09.05.2011 г., и 159.17 лв. – разноски.
С молбата от 03.07.2013 г. за образуване на изпълнителното дело взискателят
е извършил възлагане на ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, вкл. да определи
начина на изпълнението.
На 17.07.2013 г. съдебният изпълнител е изпратил запорни съобщения до
редица банки, получени от третите задължени лица в периода 18.07.2013 –
24.07.2013 г., видно от отбелязванията върху тях. От „Юробанк България“ АД е
постъпил отговор от 19.07.2013 г., че длъжникът има открита банкова сметка ***,
но наличността е недостатъчна за покриване на цялата сума.
След връчване на ПДИ на длъжника на 19.08.2013 г., с молба от 05.09.2013 г.
същият е поискал от ЧСИ да вдигне запора върху банковата му сметка до размер от
310 лв., тъй като това бил размерът на трудовото му възнаграждение, получавано
по запорираната банкова сметка. ***, че ще внася ежемесечно сума от по 30 лв.
до 30-то число на месеца.
С молба от 11.09.2013 г. длъжникът е поискал възстановяване на сумата от
265 лв., събрана по запора, тъй като същата била от трудовото му възнаграждение.
С тази молба заявил, че вече е внесъл 30 лв. и потвърдил, че ще внася всеки
месец по толкова.
В отговор на молбата на длъжника съдебният изпълнител вдигнал наложения
запор по банковата сметка в „Юробанк България“ АД и с преводно нареждане от
16.09.2013 г. възстановил по сметка на длъжника сумата от 264.77 лв.
Със запорно съобщение от 17.07.2013 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, връчено на работодателя на 23.09.2013 г. С писмо от
30.09.2013 г. работодателят признал за основателно вземането и заявил готовност
за плащане в случай, че месечното възнаграждение на лицето надвиши
несеквестируемия минимум.
На 13.01.2014 г. ЧСИ насрочил опис, оценка и изземване на движими вещи на
длъжника за 17.02.2014 г. Призовката за принудително изпълнение е получена от
длъжника на 16.01.2014 г.
На 17.02.2014 г. длъжникът депозирал молба за спиране на принудителните действия
и представил доказателства за плащане на сумата от 30 лв. на 17.02.2014 г. Отново
е заявил, че ще погасява сума от по 30 лв. месечно от 21-во до 31-во число на
съответния месец. На 19.03.2014 г. извършил още едно плащане на сумата 30 лв.
С молба от 26.01.2016 г. взискателят поискал насрочване на опис на движими
вещи, собственост на длъжника.
С молба от 29.12.2016 г. взискателят поискал от ЧСИ да наложи запори по
банкови сметки на длъжника и върху трудовото му възнаграждение.
Със запорно съобщение от 25.09.2017 г. ЧСИ наложил запор върху всички суми
по микросметка на длъжника, открита при „Изипей“ АД. Запорното съобщение е
получено на 28.09.2017 г. С писмо от 02.10.2017 г. дружеството отговорило, че
длъжникът няма разкрита сметка при него.
С постановление от 17.10.2017 г. съдебният изпълнител наложил възбрана
върху недвижим имот – собственост на длъжника, вписана на 20.10.2017 г.
С молба от 28.02.2019 г. взискателят отново поискал от ЧСИ извършване на
конкретни изпълнителни действия за събиране на вземането.
С определение от 11.12.2019 г., постановено по гр.д. № 71841/2019 г.
Софийски районен съд, 120 състав, по реда на чл. 389 ГПК е допуснато
обезпечение на предявените искове по чл. 439 ГПК чрез спиране на изпълнението по
изп.д. № 20138580400969 по описа на ЧСИ У. Д., рег. № 858 на КЧСИ.
От правна страна: Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, когато вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Това
важи за всички съдебно установени вземания, вкл. за лихвите.
Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането
от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за
почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за
принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години.
Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането
и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на
прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116,
б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За
разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови
изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното
производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В случая с подаване на 03.07.2013 г. на молбата за образуване на
изпълнителното дело, в която взискателят е възложил на ЧСИ по реда на чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнението, давността е прекъсната - така изрично
т. 10 от цитираното Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС – редовната молба за образуване на изпълнително дело, в
която са посочени изпълнителни способи или е извършено възлагане по реда на чл.
18, ал. 1 ЗЧСИ, прекъсват давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
приложи изпълнителния способ, съответно да определи такъв при възлагане.
Давността отново е прекъсната с налагане на запори по
банкови сметки на длъжника на 17.07.2013 г., като съобразно
разясненията, дадени с т. 5 на Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г.,
ОСГТК на ВКС, изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която
съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че
длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на
запор. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и
с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, видно от
изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК.
Молбата на длъжника от 05.09.2013 г., с която е поискал разсрочване на
дълга, не е оспорена своевременно от ищеца, но дори същата да не се вземе
предвид, искането за разсрочване е потвърдено с последващата молба от
11.09.2013 г. Действие, с което отново е прекъсната давността, е и налагането
на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника - на 23.09.2013 г., когато
запорното съобщение е получено от третото задължено лице. С молба от 17.02.2014
г. длъжникът отново е потвърдил, че ще погасява сума от по 30 лв. месечно от
21-во до 31-во число на съответния месец.
Предвид установеното от фактическа страна, от значение за изхода на спора е
представляват ли депозираните от длъжника молби за разсрочване признание на дълга
и съответно – прекъсват ли давността в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД представлява
волеизявление на правнозадълженото лице, адресирано до носителя на вземането
или до негов представител, с което или пряко се признава съществуването на
вземането, или се излагат фактически твърдения, искания, предложения,
които в контекста на обстоятелствата, при които те са отправени, манифестират
имплицитно признанието от страна на правнозадълженото лице, че задължението
съществува - т.нар. конклудентно (имплицитно) признаване на дълга. Според
съдебната практика, конклудентно (имплицитно) признаване на дълга би могло да
бъде и искане от длъжника до кредитора за удължаване срока за изпълнение
на задължението или за неговото разсрочване.
В случая, доколкото ЧСИ действа по възлагане от кредитора и в негов
интерес, изявленията, отправени от длъжника до съдебния изпълнител следва да се
разглеждат като такива и до кредитора. Изявленията на ищеца с посочените молби за разсрочване на
дълга и поетия от него ангажимент да плаща ежемесечно по 30 лв. представляват
признание на целия дълг, доколкото не се касае за частично плащане, а за
волеизявление на длъжника за периодични ежемесечни плащания, имащи за цел да
погасят цялото задължение чрез разсрочването му във времето.
По тези съображения въззивният съд намира, че с молбите, вкл. с тази от
17.02.2014 г., длъжникът е признал вземането и давността е прекъсната в
хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. След 17.02.2014 г. до спиране на изпълнителното
производство няма двегодишен период, в който взискателят да е бездействал, от
ЧСИ са извършвани същински изпълнителни действия, поради което до завеждане на
исковата молба в съда на 10.12.2019 г. изпълнителното производство не е било
прекратено по силата на чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК, а със спирането му давността е
спряла да тече, тъй като при спряно изпълнение взискателят не може да иска
извършване на изпълнителни действия.
По изложените съображения предявените отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439 ГПК са неоснователни. Предвид съвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено, при
посочване на точната правна квалификация на исковете.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразно извършената от
юрисконсулт дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 80 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 162263 от 28.07.2020 г., постановено по гр.д. № 71841/2019 г. на
Софийски районен съд, 120 състав, с което са отхвърлени предявените от А.Г.Д.,
ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********отрицателни установителни искове при
правилна правна квалификация чл. 439 ГПК, за установяване недължимост поради
погасяване по давност на сумата от общо 2 502.18 лв., от които 1 975.07 лв.
– главница за ползвана топлинна енергия, 367.94 лв. - мораторна лихва за
периода 15.08.2008 г. - 09.05.2011 г., и 159.17 лв. – разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 26.04.2013 г. по гр.д. № 7602/2011 г. на СРС, 85 състав.
ОСЪЖДА А.Г.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 80.00 лв. (осемдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.