О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

Гр. София, 08.12.2017г.

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в открито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

При участието на секретаря ТАНЯ ДИМЧЕВА като разгледа т.д.№ 1666 по описа за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.692, ал. 3 и следв. от ТЗ.

Подадени са възражения срещу списъците на приети и неприети предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 , спрямо длъжник „Т.А.“ ООД, като всички възражения бяха разгледани в едно съдебно заседание.

1/ По възражение с вх.№131260/13.10.2017г., подадено от НАП / НАП/, по пощата, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на Г.Д.Д. в размер на 13 150 лв., представляващо неизплатено възнаграждение като ликвидатор на дружеството е прието с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.4 от ТЗ, възразилият кредитор счита, че същото се явява необезпечено и следва да е с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.8 от ТЗ. Поддържа, че предвидената привилегия по т.4 на чл. 722, ал.1 от ТЗ е за вземания, произтичащи единствено и само от трудови правоотношения с длъжника, а ликвидаторът на едно дружество е в мандатно правоотношение по правилата на гражданското право, а не по трудово правоотношение. Позовава се и на това, че ликвидаторите са изведени в самостоятелна хипотеза на лицата, подлежащи на задължително осигуряване по чл. 4, ал.1, т.7 от КСО, извън лицата, работещи по трудово правоотношение. Предвид подробно изложените доводи претендира промяна на поредността на удовлетворяване на вземането на бившия ликвидатор Г.Д., като вместо по т.4, същото бъде по т.8 на чл. 722, ал.1 от ТЗ. Поддържа оспорването и в съдебно заседание по изложените доводи чрез процесуалния си представител – експерт П.. Твърди и че това, че едно правоотношение за целите на данъчното и осигурително облагане е приравнено на трудово, не променя неговия характер и вземането на Г.Д. следва да бъде прието по посочения ред.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 24.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е неоснователно. Сочи, че макар в доктрината да се приема, че договорът за възлагане на ликвидацията е с елементи на договор за поръчка и договор за услуга, то нямало пречка в него да бъдат включени и елементи на трудов договор, като за целите на облагането и осигуряването договорът е приравнен на трудов. Поддържа становището и в хода на съдебното производство.

Кредиторът с оспорено вземане Г.Д. също не е изразил становище.

Съдът, като взе предвид направеното възражение, списъка на приетите вземания, изготвен от синдика, извършените в съдебното заседание по чл.692 ал.2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на Г.Д. в размер на 13 150 лв., представляващо неизплатено възнаграждение като ликвидатор на дружеството е прието с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.4 от ТЗ.

С молба от 14.08.2017г. Г.Д.Д. е предявил вземането си в общ размер на 13 150 лв. – възнаграждение за периода от 06.11.2014г. до 14.07.2017г., като той е посочил, че произтича от това, че е бил назначен за ликвидатор с определение № 9989/28.10.2014г. по т.д.№ 7980/2013г. на СГС, VІ-16 състав, препис от което е представил, с месечно възнаграждение в размер на една минимална заплата. Изрично в молбата кредиторът е посочил, че вземането му е необезпечено, като е посочил, че през нито един месец докато е бил ликвидатор не са били удържани или заплащани вноски за ДОО, ДЗПО или здравно осигуряване.

Съдът намира, че възражението на НАП, което е подадено с пратка от М енд МБ, е в срок, поради което е допустимо и следва да бъде разгледано по същество.

Спорният въпрос е поредността, в която следва да се приеме вземането на ликвидатора Г.Д., а не неговия размер и/или самото му възникване. Съгласно разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 4 от ТЗ, вземания, произтичащи от трудови правоотношения, възникнали преди датата на решението за открИ.е на производство по несъстоятелност, се класифирират по т. 4. В случая вземането, което е прието от синдика, не е на лице, което не се намира в трудово правоотношение с дружеството. Трудовото правоотношение възниква с работник или служител, като съдът намира, че ликвидаторът на едно търговско дружество, независимо дали това е неговия управител или трето лице, не е в трудово правоотношение с дружеството. Предвид горното, макар в случая ликвидаторът да е назначен с акт на съда, с който се определя неговото възнаграждение като се използва за размер минималната работна заплата, не може да се приеме, че същият действа по трудово правоотношение и съответно вземането за това възнаграждение е трудово. Съдът намира, че между ликвидатора, независимо дали той е управител, съдружник или трето лице от една страна и дружеството от друга страна, възникват отношения, в основата на които стои договорът за поръчка (мандат) - чл. 280 и сл. ЗЗД, модифициран с оглед целите на ликвидацията. По силата на това правоотношение ликвидаторът е обвързан да изпълнява задълженията по ликвидацията, като носи същата отговорност за дейността си като управителите и другите изпълнителни органи на дружеството съгласно чл. 266, ал. 6 ТЗ, като в този смисъл е налице и практика на ВКС, обективирана в решение № 690/17.04.2001г. по гр.д.№393/2001г.,Vг.о. на ВКС и др. По силата на чл. 268, ал. 1 от ТЗ ликвидаторите са длъжни да довършат текущите сделки, да съберат вземанията, да превърнат останалото имущество на дружеството в ликвидация в пари и да удовлетворят кредиторите, като могат да сключват нови сделки само ако това се налага от ликвидацията. Изброяването на функциите на ликвидаторите в законовата норма представлява регламентация на целите на ликвидационното производство. Относно правата и задълженията на ликвидаторите е направено препращане към правата и задълженията на изпълнителния орган на дружеството, т.е. при дружеството с ограничена отговорност - към управителния съвет и управителя. Следователно, както управителят на едно дружество не е в трудово правоотношение със същото, така и ликвидаторът не е в трудово правоотношение, а в специфично облигационно правоотношение на база на договор за поръчка / мандат/. Безспорно е, че ликвидаторите попадат в кръга на осигурените лица, които подлежат на задължително осигуряване по реда на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО, като осигурителните вноски се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по основни икономически дейности и квалификационни групи професии и върху не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход. Горният начин на определяне на дължимите осигурителни вноски не превръща правоотношението между ликвидатора и дружеството в трудово правоотношение и не прави възнаграждението по същото, трудово. Предвид горното съдът намира, че неправилно е определена поредността на вземането на Г.Д. и тя не е по чл. 722, ал.1, т.4 от ТЗ, а по чл. 722, ал.1, т.8 от ТЗ, поради което възражението на НАП е основателно и следва да се измени списъка на приетите вземания относно поредността на вземането на ликвидатора.

2/ По възражение с вх.№131079/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „Й.Л.“ в размер на 3 615 213,39 лв. главница и 2 039 973,23 лв. – обезщетение за забава е прието. Кредиторите считат, че кипърското дружество не се легитимира като кредитор, тъй като договорите за заем / 11 на брой/, сключени в периода от 2006-2009г. били привидни, като прикривали връщане на парични средства от „Т.А.Л.“ на „Т.А.“ ООД, които преди това били постъпили от предварителни договори за покупко-продажба на имоти. Твърдят, че представените извлечения от банкови сметки не удостоверявали предоставянето на заемни средства, тъй като в тях не било упоменато, че са по процесните 11 договори /споразумения/ за заем. Твърдят, че няма записване на сделките в балансите на двете дружества. Твърдят, че от заключителния баланс на „Т.А.Л.“, изготвен към 31.01.2012г. във връзка с прекратяване на дружеството, било видно какви са активите и към момента на сключване на договора за цесия от 01.02.2012г. това дружество нямало реално съществуващи вземания спрямо длъжника. Възразяват, че счетоводството на ответника –длъжник не е водено редовно, тъй като са отразени задължения по посочените 11 договора, които били без достоверна дата. Твърдят, че страните по договорите са свързани лица. Оспорват автентичността на договорите за заем, като считат, че са и антидатирани. Заявяват при условията на евентуалност и възражение за погасяване по давност. По отношение на вземанията, произтичащи от предварителния договор за покупко-продажба на имот от 12.10.2009г. кредиторите възразяват, като твърдят, че били частни документи без достоверна дата, а освен това били и между свързани лица, поради което имало необорена презумпция за недобросъвестност. Твърдят и че са нищожни като привидни сделки, като дори и да се установи, че съществува валидно сключен предварителен договор за покупко-продажба между „Т.А.“ ООД като продавач и „Т.А.Л.“ като купувач, то се възразява срещу наличието на изискуемо парично вземане по същия в размер на сумата от 537 853,25 лв., тъй като нямало никакви доказателства за разваляне/ прекратяване на предварителния договор, поради което към датата на сключване на договора за цесия – 01.02.2012г. не се установява цедентът да е разполагал с такова изискуемо парично вземане, което да прехвърли на цесионера. Също заявяват и възражение за погасяване по давност на това вземане. Поддържа възражението чрез процесуалния си представител адв. Йорданов в съдебно заседание, като представя и писмена защита.

Длъжникът „Т.А.“ ООД / в несъстоятелност/ не изразява становище по възражението в съдебното заседание.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че кредиторът „Й.Л.“ бил представил убедителни писмени доказателства към молбата си, поради което е прието вземането му, още повече, че видно от ССЕ стр.10, процесното вземане в общ размер на 5 009 619,00 лв. е осчетоводено.

Заинтересованият кредитор „Й.Л.“ е подал подробно писмено становище от 20.11.2017г. чрез адв.Б., с което се оспорва възражението по подробно изложените доводи, като е представил и допълнителни доказателства.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на Й.Л. е включено в списъка на приетите вземания. Вземането е предявено с молба с вх.№107488 от 14.08.2017г., като към същата е представен договор за цесия от 01.02.2012г., съгласно който дружеството „Т.А.Л.“, регистрирано в Обединеното кралство е прехвърлило на цесионера – „Й.Л.“, дружество регистрирано в Кипър, вземанията си към „Т.А.“ ООД, подробно описани в приложение № 1, произтичащи от договори за заем и от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 12.10.2009г. В чл. 1 от договора подробно са описани датите на договорите за заем, процесните суми, като общият размер на левовата равностойност на главниците е посочен, че възлиза на 3 615 213,39 лв. по договорите за заем и 537 853,25 лв. – по предварителния договор, като неустойката по същия възлиза на 195 583,00 лв. В чл.4 е уговорена цена на придобИ.ите вземания в общ размер на 743 033,12 евро или 1 453 246,47 лв., като в чл. 4, ал.2 е уговорено и извършване на отчетна цесия в изпълнение на комисионен договор между страните от 01.10.2009г. Представено е писмено уведомление за цесията до длъжника „Т.А.“ ООД, което е получено на 01.02.2012г. срещу подпис и печат от страна на дружеството.

С молбата са представени споразумението за заем от 31.07.2006г., както и анекс към него от 01.04.2010г., с които се удължава първоначално договорения срок от 3 години за връщане на сумата до края на 2011г., и лихвения процент се променя от 10% на 3,5%. Другите договори за заем са съответно от 01.11.2006г. с уговорен лихвен процент 0% и срок за връщане до края на 2011г., 17.04.2007г. / същите условия/, 05.07.2007г. / същите условия/, споразумение за заем от 27.02.2008г. за 130 000 британски лири със срок от 3 години и 10% лихвен процент на година, от 08.05.2008г. за 140 000евро с 0% лихвен процент, 18.08.2008г. също с 0% лихва, 20.11.2008г. при същия 0% лихва, 22.12.2008г. също с 0% лихва, 04.03.2009г. за 200 000 британски лири също с 0% лихва, 14.09.2009г. също с 0% лихва. Към молбата са представени съответните платежни документи, а именно потвърждения от ING Wholesale Banking съответно от 31.07.2006г. и съответните следващи дати –извлечения, както и авизо и осчетоводяване от Райфайзен банк, в което е отразено, че наредител е Т.А.Л., а след удържане на такса за превода, сумите са по сметка на „Т.А.“ ООД. Платежните документи са от 2006г. до 14.09.2009г.

Представен е и предварителния договор за покупко продажба на пет имота от Ш.К., сключен на 12.10.2009г. , както и комисионен договор от 01.10.2009г., по силата на който „Й.Л.“ е възложил на Т.А.Л. да сключи процесния предварителен договор за закупуване на пет апартамента от сградата в процес на изграждане и да ги прехвърли на комитента. В предварителния договор е уговорено в чл. 17, че в случай на просрочване от страна на продавача на прехвърлянето с повече от 14 дни се дължи неустойка 0,1% на ден от размера на платените вноски, а в случай че просрочването продължи повече от 60 дни, то купувачът има право да развали едностранно договора и да изиска пълния размер на вноските, платени на продавача плюс неустойка 10%. С анекс от 09.03.2010г. страните са констатирали, че е издаден акт обр.15 само за тяло „А“ на В.К., и са уговорили втората вноска в размер на 185 000 евро да се разсрочи по описания начин. Цената по предварителния договор е уговорена на вноки, първа вноска от 90 000 евро до 14 дни от подписване на договора, втората вноска – 185 000 евро – до 6 месеца, но не по-рано от получаване на акт 15 за блок Б и трета вноска – 275 000 евро в срок от 30 дни от получаване на акт обр.16 за сградата.

С допълнителна молба е представено писмо на БНБ от 26.08.2016г. до ликвидатора Д., в което се сочи, че Т.А. ООД има два регистрирани финансови кредита, като са до декември 2010г. с посочените салда. Представена е инвойс фактура от 17.11.2008г. за плащане на 41 670 бр. лири за апартаменти 211+212, която съдът намира, че е неотносима, тъй като не касае нито процесните апартаменти, предмет на предварителния договор, които са 101,110,112,201 и 202, нито самия договор, който е от 12.10.2009г. и плащане почти година по-рано не се установява да е относимо към същия.

Съдът по същество и при разглеждане на възражението, намира, че са неоснователни доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност не допускали колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадена в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

Предвид горните доводи съдът намира, че по отношение на вземането на „Й.Л.“, претендирано въз основа на цедираното му вземане по договорите за заем, възраженията са неоснователни. В рамките на настоящото производство съдът няма как да изследва действителността на тези договори за заем, а същите са представени, включително и в превод, като са представени и документи за извършени парични преводи на посочените дати, съответстващи на датите на сключването на договорите за заем. Обстоятелството дали дружеството „Т.А.Л.“ е декларирало надлежно своите вземания в заключителния баланс не променя факта, че са представени документи за същите, респ. неизпълнението на това публичноправно задължение от трето за спора лице не води до отпадане на извода, че от представените документи се установява както волята за сключване на договори за заем, така и превода на паричните суми, които съответстват по размер и дата на уговореното. Предвид това съответствие като дати и размер, обстоятелството, че от представените извлечения от сметки не се установява да е вписано основание заем, не опровергава горните изводи. Това дали страните по договорите за заем са свързани лица по смисъла на параграф 1 от ДР на ТЗ, не обуславя автоматично извод за недействителност на договорите, нито пък може да бъде споделен довода за наличие на презумпция за недобросъвестност, а по-скоро обяснява уговорения лихвен процент 0% по някои от заемите. Обстоятелството, че договорите за заем не са с достоверна дата също не води до извод, че вземанията по тях не съществуват. По никакъв начин не се установява твърдението на кредиторите, че договорите за заем са привидни, като горното е и недопустимо в настоящото производство. Твърденията по възражението, че преведените суми всъщност били от клиенти на „Т.А.“ ООД по други предварителни договори, които „Т.А.Л.“ бил получил като доверител не се установява и подкрепя от доказателствата по делото. По отношение на възражението, че вземанията са погасени по давност, съдът намира, че същото не може да бъде разгледано, тъй като материалното правоотношение е между кредитора и длъжника и именно длъжникът е този, който може надлежно да упражни възражението си за изтекла погасителна давност. Това възражение е от категорията правопогасяващи, но принадлежи на страната по материалното правоотношение, а не на трети лица. В тази връзка изявленията на трети лица, че вземането е погасено по давност, не водят до настъпване на погасителния ефект на това възражение. Не се установява от данните по делото към настоящия момент длъжникът да е отправил изявление за изтекла погасителна давност, поради което не може и да се приеме горното за основателно. По отношение на възражението за прихващане, важи също и горното, а именно, че не кредиторите са легитимирани да отправят същото, а също така и това, че по никакъв начин от данните не се установяват твърденията им, че „Т.А.Л.“ е получил средства от клиенти на „Т.А.“ и дължи връщането им. По отношение на прихващането следва да се вземат предвид и доводите на синдика, че доколкото вземанията не са безспорни, то не може да се приеме, че може и синдикът да направи такова изявление по реда на чл. 645 от ТЗ.

По отношение на оспореното вземане в размер на 537 823,25 лв., което е по предварителния договор от 12.10.2009г., съдът намира, обаче, че възражението е основателно.

Между страните е бил сключен предварителен договор от 12.10.2009г., който е със смесен характер и включва както елементите на предварителен договор за продажба на недвижим имот, така и на договор за изработка, а именно за построяване и предаване на завършен строителен продукт – процесните пет апартамента. Макар и да се касае за задължение и за построяване и завършване на обекта, процесният договор е с единна цена, която е обозначена като продажна, поради което съдът намира, че същият следва да се разглежда като предварителен договор за продажба на обект в процес на изграждане. Основното задължение на продавача по този договор е да прехвърли на купувача собствеността върху процесния имот, който следва да построи и завърши в уговорените срокове. Не се спори, че това задължение не е изпълнено, като при неизпълнение на същото за другата страна – купувача по договора възниква потестативното право да претендира обявяване на договора за окончателен по исков ред съгласно чл. 19, ал.3 от ЗЗД, което същият по никакъв начин не установи по делото да е упражнил, въпреки че открИ.ето на производството по несъстоятелност не е пречка за упражнение на потестативните права. Налице е константна практика на ВКС, като определение № 305 от 08.03.2004 г. по ч. гр. д. № 67/2004 г. на ВКС, ТК, определение № 128/17.02.2009г. по гр.д.2941/2008г. на ВКС, ІV г.о. и др., че нормите на чл. 637, ал.1 от ТЗ и чл. 637, ал.5 от ТЗ не намират приложение по иск, предявени на правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД, защото този иск е конститутивен, а не осъдителен и с него не се претендира осъждането на ответника за изпълнение на определена престация, а се цели осъществяването на едно преобразуващо право по принудителен ред - т. е. обявяване на предварителния договор за окончателен. Съдбата на процесния заварен договор при открИ.е на производството по несъстоятелност следва да се реши от синдика, който може съгласно чл. 644 от ТЗ да запази действието на договора или да го прекрати. В случая не се установява конкретно изявление на синдика, нито пък кредиторът да го е сезирал с искане за становище по конкретния предварителен договор съобразно предвидената възможност по чл. 644, ал.1 от ТЗ. Същевременно обаче предвид потестативните права на купувача по този предварителен договор, съдът намира, че е неприложима разпоредбата на чл. 617 от ТЗ, в която насока има практика и на съдилищата /решение № 348/11.12.2012г. по т. д.№ 615/2012г. на Апелативен съд – Варна и др., като в последното се приема изрично, че „разпоредбата на чл. 617, ал.2 от ТЗ, съгласно която непаричното задължение се превръща в парично по пазарната му стойност към датата на решението за открИ.е на производство по несъстоятелност, се отнася до задълженията на длъжника от непаричен характер и няма автоматично действие спрямо задълженията на длъжника по такъв тип договори. Предвид горното съдът намира, че исковата претенция за главницата по този договор, която очевидно се търси като трансформиран еквивалент на престацията на ответника по процесния договор на основание чл. 617, ал.2 от ТЗ се явява неоснователна, тъй като се касае за потестативно право, а не за притезание, т.е. непарично задължение по смисъла на горната разпоредба. Задължението за изграждане на имота и предаване на владението върху същия е неделим елемент от общото задължение на продавача по договора за прехвърляне и на собствеността, като по договора е уговорена единна и обща цена, поради което оценяването на стойността на имота по пазарни цени към датата на предявяване на вземането по никакъв начин не е равностойно само на притезанието за предаване на владението и завършване на обекта, което предаване не може да се осъществи при неосъществяване на главната престация – прехвърляне на собствеността на имота. В случая купувачът по предварителния договор не е установил да е упражнил уговореното в чл. 17 от същия потестативно право да го прекрати едностранно при забава повече от 60 дни и предвид на това, не може да се приеме, че му се дължи връщане на суми по същия. Същевременно съдът споделя и доводите на възразилите кредитори, че нито един от представените платежни документи не установява плащане по процесния предварителен договор. Дори и със становището на „Й.Л.“ от допълнително представените документи, а именно фактура, тя е за плащане от по-ранна дата и за друг имот. Доказателства, че по процесния предварителен договор са заплатени някакви суми не са представени, тъй като всички платежни нареждания са до септември 2009г., т.е. свързани с договорите за заем и по никакъв начин не се установява плащане на сума като първа или последваща вноска по договора за покупко-продажба на петте апартамента. Предвид горното съдът намира, че по отношение на това вземане доводите са основателни, тъй като от представените доказателства не се установява съществуването му, тъй като по никакъв начин не е установено купувачът да е заплатил суми именно по конкретния предварителен договор, съответно ако е заплатил, да е упражнил правото си да развали същия едностранно, за да има притезание за парично вземане, а именно връщане на тяхната равностойност. Следователно цедентът в тази част е прехвърлил вземане, което не се установява да съществува и поради това същото следва да бъде изключено от приетите вземания. Не могат да бъдат споделени доводите на кредитора с оспорено вземане, че купувачът по предварителния договор имал право сам да прецени как да бъде обезщетен, дали с иск за компенсаторно обезщетение по чл. 79, ал.1 от ЗЗД или чрез конститутивния иск по чл. 19, ал.3 от ЗЗД, защото не се касае за задължение на насрещната страна да заплати някаква парична сума, за да е приложима хипотезата на иска за реално изпълнение. Това, което купувачът може да иска като реално изпълнение по предварителния договор не е връщане на платените суми, ако не твърди и не установи да е развалил същия, а изпълнение на задълженията на насрещната страна – да му построи, прехвърли и предаде обекта. В случая това, че върху обектите са вписани възбрани на трети лица също не сочи, че е налице автоматично прекратяване на договора, а е следвало купувачът по същия да реализира правата си. По отношение на неустойката важат гореизложените мотиви, а именно не се установява дължимост на такава, тъй като по предварителния договор не се установява плащането на каквито и да било суми, за да може същата да бъде изчислена и да се приеме, че се дължи.

Предвид горното съдът счита, че възражението е частично основателно и следва да бъде уважено по отношение на вземането от 537 853,25 лв., като произтичащо от предварителен договор от 12.10.2009г., цедирано на заявилия го кредитор, вземането за законна лихва в размер на 346 468,20 лв. върху тази главница за периода от 01.01.2012г. до 17.07.2017г., както и за вземанията по чл. 16 от договора за неустойка съответно в размер на 223 746,95 лв. и лихва върху него в размер на 26 362,23 лв. за периода от 01.01.2012г. до 31.01.2012г., както и вземането за неустойка по чл. 17 от договора в размер на 247 950,35 лв. и лихва върху същото в размер на 32 436,80 лв. , тъй като по никакъв начин не се установи по делото заплащането на суми като цена по този предварителен договор от страна на купувача, нито упражняване на потестативното право за развалянето му, за да се приеме, че дори и да са платени се дължи връщането им, а за неустойките, не се установи размера им, тъй като не се установяват конкретни платени суми. В останалата част по отношение на вземанията по договорите за заем, възражението е неоснователно по гореизложените съображения.

3/ По възражение с вх.№131538/13.10.2017г., подадено от К.Ю.В., гражданин на В., род. на ***г.; Ф.В., гражданин на В., род. на ***г.; Р.К., гражданин на В., род. на ***г.; К.С., гражданин на В., род. на ***г.; Г.С., гражданин на В., род. на ***г.; Т.К., гражданин на В., род. на ***г.; М.П., гражданин на В., род. на ***г.; С.У.П., гражданин на В., род. на ***г.; Ф.У., гражданин на В., род. на ***г.; Н.К., гражданин на В., род. на *** г.; Л.В.Х., гражданин на В., П.М.Х.К., гражданин на В., род. на ***г.; К.Б., граждани на В., род. на ***г.; Л.Р.У., гражданин на В., род. на ***г.; Х.М.У., гражданин на В., род. на ***г.; К.М., гражданин на В., род. на ***г.; Т.Г., гражданин на В., род. на ***г.; К.Д., гражданин на В., род. на ***г.; Б.М., гражданин на В., род. на ***г.; Т.К., гражданин на В., род. на ***г.; Д.К.- Ч.Ч., гражданин на В., род. на ***г.; Д.Д.К.М., гражданин на В., род. на ***г.; М.Т.М., гражданин на Б., род. на ***г ; „А.Б.” ООД, ЕИК ********; и “Wandsworth Property and investment company LTD, с ф. регистрация № 1201076, със седалище и адрес на управление 92, Й.Х., Л., представляван от С.М., гражданин на В., роден на ***г., срещу списъка на неприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД. Твърдят, че са кредитори на длъжника „Т.А.“ ООД като са предявили своите вземания в общ размер на 4 923 645, 77 лв., като за всеки от тях е описан размер и като основание – предварителен договор за покупко-продажба на посочен апартамент и вносни бележки. Твърдят, че вземанията били заведени в счетоводството на длъжника по надлежния ред. Оспорват довода на синдика, че това, че не били развалили договора, не им давало право на вземане, като твърдят, че в чл. 17 от всеки от договорите при просрочие от продавача има неустойка в размер на 0,2% от вноската. В съдебно заседание чрез процесуалния си представител – адв. Б. изразяват подробно становище, като твърдят, че те са кредитирали извършването на целия строеж и вместо да получат полагащото им се, са изправени пред ситуация да не знаят как са похарчени средствата им. Изрично заявява, че предварителните договори не са развалени.

Длъжникът „Т.А.“ ООД оспорва възражението чрез ликвидатора Д. по съображения, изложени в писмени бележки като недопустимо и неоснователно.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от повече кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че повтарят неуточнените и неконкретизирани доводи по молбата за предявяване на вземанията, като няма никакви индивидуализация по пера, кое е главница, кое лихва и неустойка, че няма доказателства за реално заплащане на сумите.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите и неприети вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземанията на горепосочените кредитори са включени в списъка на неприетите вземания.

Вземанията са предявени с обща молба от 15.08.2017г., като в молбата за всеки един кредитор е посочено като основание на вземането: предварителен договор от съответната дата, размер на сума и брой вносни бележки. В молбата се съдържа едно изречение за вземанията, а именно сочи се, че всички вземания били заведени в счетоводството по надлежния ред, за което представят извадка от оборотна ведомост с приложение от аналитичните салда по сметка 4122 / клиенти по аванси/, които са приложени към молбата. В договорите, които са типови, е уговорено, че продавачът „Т.А.“ се задължава да прехвърли обекта на съконтрахента си срещу посочената в чл. 2 цена, а също и по чл. 3 да го изгради и довърши в описаното състояние в срок от 18 месеца от започване на строителните работи. В част от договорите този срок е не 18, а 20 месеца. СМР съгласно чл.4 следва да започнат до 60 дни от получаване на разрешението за строеж и при условие, че купувачът е изпълнил стриктно своите задължения по договора. В чл. 6, ал. 4 е уговорено задължението на продавача да прехвърли имота в сроковете, определени в договора, след пълното изплащане на всички дължими вноски от страна на купувача и в 14-дневен срок след получаването на последната вноска. В чл.8 е уговорено плащането на цената на вноски, като първата в размер на 30% е авансова, платима при подписване на договора, втората е 20% - при завършване основите на сградата, третата също 20% - при завършване на покрива, четвъртата авансова – при завършване на сградата на груб строеж и петата от 10% - при прехвърляне на собствеността. В чл.9 е уговорено, че плащането следва да се извърши по банков път по посочената сметка, а продавачът да издаде фактура за плащането. Във всеки от предварителните договори е уговорено в чл. 17, че в случай на просрочване от страна на продавача на прехвърлянето с повече от 60 дни се дължи неустойка 0,2% на ден от размера на платените вноски, а в чл.18, че в случай че просрочването е за прехвърлянето и е повече от 14 дни, се дължи неустойка от 0,5%, а „ако просрочването продължи повече от 60 дни, то ПРОДАВАЧЪТ има право да развали едностранно договора и да задържи пълния размер на вноските, направени до този момент“. В чл. 19 от договора е уговорено, че при отказ на продавача или виновно неизпълнение на договора, купувачът има право да прекрати едностранно договора и продавачът е длъжен да възстанови всички платени вноски до момента, както и че купувачът има право на неустойка в размер на законната лихва.

Представени са следните предварителни договори: от 25.03.2006г. с К.Ю.В. за апартамент 308 от Ш.К. с уговорена цена 45 438 евро; с Ф.В. от 31.01.2006г. за апартамент 207 с цена 55 477 евро; с Р.К. от 03.08.2006г. за апартамент 205 с цена 181 848 евро; договор от 12.04.2006г. с К.С.за апартамент 206 с цена 154 133,65 евро; от 03.05.2007г. с Т.К. за апартамент 203 с цена 126 257 евро; като с Т.К. има и втори договор от 03.05.2007г. за апартамент 106 с цена 190,753 евро; с М.П. и С.П.е сключен договор от 01.09.2006г. за апартамент 309 с цена 39,110 евро; с Ф.У. от 12.04.2006г. с цена 105,881,00 евро; с Л.В.Х. от 25.11.2005г. за апартамент за апартамент 104 с цена 91,522.00 евро; с П.М.Х.К. от 15.06.2006г. за апартамент 107 с цена 59,368 евро; с Л.Р.У. от 25.03.2006г. за апартамент 307 с цена 56,232,00 евро; с К.М. от 03.05.3007г. за апартамент 405 с цена 177,613 евро, като по този договор са уговорени четири вноски, а не пет, но последната е при нотариалното прехвърляне; с Терънс Гел и К.Д. от 08.09.2006г. за апартамент № 209 с цена 37,230,00 евро; с Б.М. и Т.К. договор от 25.11.2005г. за апартамент 210 с цена 80 262,00 евро; с Д.К.-Ч.Ч. за апартамент 109 с цена 33 885,00 евро; с „А.Б.“ ООД, представлявано от Д.М.за апартамент406 с цена 277,936 евро, и с “Wandsworth Property and investment company LTD, от 22.02.2006г. за апартамент 306 с цена 148000 евро. Към молбата не са представени договори с Д.М.и М.Т.М., а само по една страница от молба по чл. 625 от ТЗ, подадена от тях до СГС, в която се твърди сключване на договор от 15.06.2007г., но самите договори не са представени.

Към всеки от договорите са представени документи на английски език, непридружени от превод, които би следвало да представляват според описанието вносни бележки, но не изхождат от банка, а от Т.А.. Съдът намира, че не следва да отчита същите предвид това, че не са придружени от превод съгласно изискването на чл. 185 от ГПК.

Разглеждайки по същество подадените възражения, съдът намира следното:

Съдът намира, че са неоснователни доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК, както и колективно предявяване. В случая е подадена в една обща молба възражение от повече кредитори срещу неприемане на вземане на всеки от тях, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от повече кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице няколко отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу неприемане на вземането му, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо.

Независимо от горното съдът намира, че следва да се отчете, че представените от лицата предварителни договори са със смесен характер и включват както елементите на предварителен договор за продажба на недвижим имот, така и на договор за изработка, а именно за построяване и предаване на завършен строителен продукт – процесните пет апартамента. Макар и да се касае за задължение и за построяване и завършване на обекта, процесният договор е с единна цена, която е обозначена като продажна, поради което съдът намира, че същият следва да се разглежда като предварителен договор за продажба на обект в процес на изграждане. Основното задължение на продавача – несъстоятелния длъжник по договорите е да прехвърли на купувача собствеността върху процесния имот, който следва да построи и завърши в уговорените срокове. Не се спори, че това задължение не е изпълнено, като при неизпълнение на същото за другата страна – купувача по договора възниква потестативното право да претендира обявяване на договора за окончателен по исков ред съгласно чл. 19, ал.3 от ЗЗД, или да развали/ прекрати едностранно същия, при което би могъл да иска връщане на платените суми, но по делото по никакъв начин не се установи купувачите по предварителните договори да са упражнили някое от тези си права, въпреки че открИ.ето на производството по несъстоятелност не е пречка за упражнение на потестативните права. Налице е константна практика на ВКС, като определение № 305 от 08.03.2004 г. по ч. гр. д. № 67/2004 г. на ВКС, ТК, определение № 128/17.02.2009г. по гр.д.2941/2008г. на ВКС, ІV г.о. и др., че нормите на чл. 637, ал.1 от ТЗ и чл. 637, ал.5 от ТЗ не намират приложение по иск, предявени на правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД, защото този иск е конститутивен, а не осъдителен и с него не се претендира осъждането на ответника за изпълнение на определена престация, а се цели осъществяването на едно преобразуващо право по принудителен ред - т. е. обявяване на предварителния договор за окончателен. Съдбата на процесния заварен договор при открИ.е на производството по несъстоятелност следва да се реши от синдика, който може съгласно чл. 644 от ТЗ да запази действието на договора или да го прекрати. В случая не се установява конкретно изявление на синдика, нито пък кредиторът да го е сезирал с искане за становище по конкретния предварителен договор съобразно предвидената възможност по чл. 644, ал.1 от ТЗ. Същевременно обаче предвид потестативните права на купувача по този предварителен договор, съдът намира, че е неприложима разпоредбата на чл. 617 от ТЗ, в която насока също има практика на съдилищата /решение № 348/11.12.2012г. по т. д.№ 615/2012г. на Апелативен съд – Варна и др./, като в последното се приема изрично, че „разпоредбата на чл. 617, ал.2 от ТЗ, съгласно която непаричното задължение се превръща в парично по пазарната му стойност към датата на решението за открИ.е на производство по несъстоятелност, се отнася до задълженията на длъжника от непаричен характер и няма автоматично действие спрямо задълженията на длъжника по такъв тип договори“. Предвид горното съдът намира, че вземане за главницата по този договор, която очевидно се търси като трансформиран еквивалент на престацията на ответника по процесния договор на основание чл. 617, ал.2 от ТЗ се явява неоснователна, тъй като се касае за потестативно право, а не за притезание, т.е. непарично задължение по смисъла на горната разпоредба. Задължението за изграждане на имота и предаване на владението върху същия е неделим елемент от общото задължение на продавача по договора за прехвърляне и на собствеността, като по договора е уговорена единна и обща цена, поради което оценяването на стойността на имота по пазарни цени към датата на предявяване на вземането по никакъв начин не е равностойно само на притезанието за предаване на владението и завършване на обекта, което предаване не може да се осъществи при неосъществяване на главната престация – прехвърляне на собствеността на имота. В случая купувачът по предварителния договор не е установил да е упражнил уговореното в чл. 17 от същия или по чл. 19 от същия, потестативно право да го прекрати едностранно при забава повече от 60 дни и предвид на това, не може да се приеме, че му се дължи връщане на платени суми по същия. Задължение за притезание в размер на платени суми няма по тези договори преди прекратяването, респ. развалянето им, а горното нито се установява с доказателства, нито се твърди да е настъпило от молителите. Предвид горното, въпреки представените извадки от счетоводните документи не може да се приеме, че са налице вземания на кредиторите за посочените парични суми с основание тези предварителни договори. Както се сочи и от тях и се установява, сумите са отчетени от длъжника като получени авансови плащания, т.е. горните документи, ако се потвърди достоверността им биха могли да се приемат за доказателства за плащане, но не и признание на задължение за парично притезание за връщане на сумите, без да се твърди и/или установи прекратяване на предварителния договор. Единствения довод по възражението, че не можело да се приеме, че имали право да търсят сумите само при разваляне на договора, не може да бъде споделен, тъй като както се посочи по-горе до разваляне или прекратяване действието на същия, молителите биха могли да упражнят правото си по чл.19, ал.3 от ЗЗД, което изключва възможността за връщане на платени суми по същия. Купувачът по предварителния договор няма право едновременно на иск за компенсаторно обезщетение по чл. 79, ал.1 от ЗЗД, което да е равно на платените суми и на конститутивния иск по чл. 19, ал.3 от ЗЗД, защото не се касае за задължение на насрещната страна да заплати някаква парична сума, за да е приложима хипотезата на иска за реално изпълнение. Това, което купувачът може да иска като реално изпълнение по предварителния договор не е връщане на платените суми, ако не твърди и не установи да е развалил същия, а изпълнение на задълженията на насрещната страна – да му построи, прехвърли и предаде обекта.

По отношение на неустойката, съдът намира, че с молбата за предявяване не е заявено и предявено такова вземане. Никъде в молбата за предявяване не се твърди, че кредиторите имат вземане за неустойка, нито е заявен размер на такова и период, тъй като се сочи, че е за забава. Следователно предявяване на вземане за неустойка не е извършено надлежно, поради което дори и да се дължи такова, няма основание по така подадената молба за предявяване да се приеме, че е налице. Във възражението се твърди неустойка само с едно изречение, но отново липсва каквато и да е конкретизация, а и горното е неотносимо, след като при самото предявяване липсва такова индивидуализирано вземане. За пълнота следва да се отбележи, че действително за заплащаните суми няма представени банкови документи, а непреведени писма, но с оглед счетоводните извлечения за суми по сметка получени аванси от клиенти, може да се приеме, че има някакво плащане, но така или иначе неустойка тези кредитори не са предявили като вземане с молбата си и такова вземане не може да бъде прието.

За пълнота следва да се отбележи, че по отношение на Д.М.и М.Т.М. с оглед представените доказателства въобще не се установява да са сключвани предварителни договори, тъй като такива не са представени.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че възражението е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

4/ По възражение с вх.№131518/13.10.2017г., подадено по пощата от кредитора Д.Р.П., срещу списъка на неприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането му в размер на 220 000 лв. е неприето. Твърди, че на 20.06.2011г. между него, длъжника „Т.А.“ ООД и „Р.К.“ ООД е сключено споразумение, с което страните са констатирали, че му се дължи комисионно възнаграждение в размер на 100 000 британски паунда, което по силата на сключено споразумение от 01.02.2006г. се дължало в левова равностойност или 222380 лв. Твърди, че по силата на договор за встъпване в дълг от 23.05.2011г., „Р.К.“ ООД е встъпило в дълга и затова му е прехвърлило свое вземане към „Т.А.“ ООД в общ размер на 220 000 лв. Сочи, че впоследствие на 05.11.2013г. дружеството длъжник се е задължило да му прехвърли собствеността върху апартамент № 102 от обекта в Банско, но към момента това е невъзможно, защото същият е продаден на трето лице – фирма „Р.П.“ ЕООД чрез публична продажба по описаното изпълнително дело. Сочи, че е невъзможно изпълнение на задължението в натура, поради което е налице трансформация на същото в парично, поради което следва да се включи предявеното му вземане. В насроченото съдебно заседание поддържа възражението чрез процесуалния си представител – адв. Б. като претендира приемането му.

Длъжникът „Т.А.“ ООД чрез ликвидатора Г.Д. е взел становище в писмен отговор от 24.11.2017г. като сочи, че няма нито един дружествен документ, от който да се установява, че Д.П. е имал взаимоотношения с дружеството –длъжник, като представените от същия документи изглеждат като съставени за целите на производството и за да го легитимират като кредитор, какъвто той не е.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че молбата за предявяването му е бланкетна, като не съдържа пълна индивидуализация на вземането. Сочи, че е представен протокол –споразумение от 05.11.2013г., с който вместо плащане, кредиторът П. се е съгласил да му бъде прехвърлена собствеността върху конкретен недвижим имот, поради което то има характеристиката на предварителен договор за продажба на имот и не е налице парично вземане, а именно налице била хипотезата на дълг срещу собственост. Сочи също така, че нито има доказателства, нито твърдения, че този договор е развален поради настъпила невъзможност за изпълнение, поради което са неоснователни възраженията на кредитора, че има настъпила трансформация на предмета на вземането му. Поддържа оспорването и в съдебно заседание по изложените доводи.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на Д.П. е неприето. Същото е предявено с молба от 15.08.2017г. общо с останалите 18 лица, като неговото е по т.9 и е записано в молбата сума в размер на 220 000 лв. с основание споразумение за окончателно уреждане на отношенията между Д.Р.П. и „Т.А.“ ООД от 05.11.2013г. С молбата е представен уравнителен протокол – споразумение за окончателно уреждане на отношенията от 05.11.2013г., сключено в гр. София между Д.Р.П., представляван от М. Тодорова М. и „Т.А.“ ООД, представлявана от Д.Д.К.М., с което по т.1 страните са констатирали, че във връзка с погасяване на парично задължение на „Т.А.“ ООД към Д.П., представляващо непогасено комисионно възнаграждение в общ размер на 100 000 британски лири по сключено споразумение от 01.02.2006г., „Р.К.“ ООД цедира в полза на П. свое парично и изискуемо вземане към „Т.А.“ ООД, произтичащо от предоставени парични заеми в общ размер на 220 000 лв., съгласно чл.1 от споразумение от 20.06.2011г. В т.2 страните са констатирали, че П. не се удовлетворил и по чл. 3, ал.1 е уговорено в срок до 31.12.2013г. за уреждане на отношенията, „Т.А.“ ООД се е задължила да прехвърли на г-н П. подробно описания имот, представляващ жилище. Уговорено е, че в случай на забава се дължи неустойка в размер на 0,1% от стойността на цедираното вземане за всеки ден, но не повече от 10%. В чл. 3, ал.3 е уговорено, че в случай на пълно неизпълнение на г-н П. се дължи неустойка в размер на 50 000 лв., а в ал.7 е уговорено, че споразумението има характер на предварителен договор и може да се упражни правото по чл. 19, ал.3 от ЗЗД. Други доказателства не са представени с молбата.

Допълнително с възражението е представено непреведено споразумение от 01.02.2006г., като в съдебното заседание се представя същото и в превод, като според соченото, споразумението е сключено в Л., В. и се възлага на г-н П. като агент да посредничи при продажбата на недвижими имоти, които са жилищни апартаменти в комплек „Ш. Ку-ку-ряк“, гр. Банско, като съгласно т.3 от същото, след изпълнението на задълженията по т. 1, „Т.А.“ ООД се задължава да заплати на агента възнаграждение в размер на 5% от стойността на всяка сделка, но не по-малко от 10 000 паунда за всяка една сделка, сключена с посредничеството на агента, като възнагражденията се заплащат в срок до 10 дни след подписване на предварителен договор и получаване на авансово плащане.

Представено е споразумение от 20.06.2011г., сключено от „Т.А.“ ООД като солидарен длъжник 1, „Р.К.“ ООД като солидарен длъжник №2 и Д.Р.П. като кредитор, с който страните са посочили, че „Т.А.“ ООД има задължение към П. в размер на 100 000 бр. паунда, както и че по договор за встъпване в дълг, непредставен, „Р.К.“ ООД е поел задължението като съдлъжник, поради което и с оглед липсата на парични средства и при двете дружества, е уговорено, че „Р.К.“ ООД цедира свое парично и изискуемо вземане към „Т.А.“ ООД, произтичащо от предоставени заеми в размер на 220 000 лв., с което ще се считат уредени правоотношенията по чл.1 и чл.2 от споразумението.

Представен е протокол от 02.04.2013г. на съдия –изпълнител при РС-Разлог, с който са обявени за купувачи на описаните имоти от сградата на „Ш.К.“ посочените лица, но обектите са описани с идентификатори, а не по номер апартамент и не се установява от съда идентичност между тези имоти и този по споразумението от 05.11.2013г.

Съдът по възражението намира следното:

Следва да бъдат споделени доводите на синдика, че предявяването му е бланкетно, доколкото в молбата вземането не е надлежно индивидуализирано и се твърди, че е за сума в размер на 220 000 лв. с основание споразумение за окончателно уреждане на отношенията между Д.Р.П. и „Т.А.“ ООД от 05.11.2013г. Представените доказателства от страната, обаче, сочат на друго. На първо място се твърди, че г-н П. е имал изискуемо вземане към длъжника за комисионно възнаграждение по споразумението от 01.02.2006г. Изключвайки доводите на ликвидатора, че документът е съставен с оглед производството, които няма как да бъдат проверени при разглеждане на възражението, а биха били установени в исков процес, съдът намира, че с горепосоченото е уговорено комисионно възнаграждение, платимо при определени условия, като по делото няма никакви доказателства, че лицето е осъществило ролята си на посредник, при кои конкретно сделки и че му се дължи процесната сума. Независимо от горното с последващото споразумение от 20.06.2011г. това задължение е погасено чрез цедиране на вземане от страна на „Р.К.“ ООД. По това споразумение е извършена цесия, която съгласно изрично договореното в същото урежда задълженията по т.1, като срещу цедираното вземане, г-н П. не е заплатил никаква цена, т.е. дори и да е било изискуемо вземането за комисионно възнаграждение, е погасено чрез цесията. Оттук насетне, г-н П. би имал право да събере цедираното вземане, но с последващото споразумение от 05.11.2013г. е уговорено, че вместо погасяване на парично задължение на „Т.А.“ ООД към Д.П., несъстоятелният длъжник се е задължил да прехвърли на г-н П. подробно описания имот, представляващ жилище, т.е. със това споразумение е извършена една новация на парично задължение и от такова за заплащане на определена сума, то е изменено в право да претендира прехвърляне на процесния имот. Съдът намира, че не се установява да е развалено споразумението, имащо характер на предварителен договор поради виновно неизпълнение от страна на „Т.А.“ ООД, както и че не се установява надлежно от г-н П. твърдяната невъзможност за изпълнение, тъй като описаните имоти, продадени на публична продан са с описание, което не кореспондира с това на имота по споразумението и не се установява идентичност с оглед представените по настоящото производство доказателства. Съдът намира, че по споразумението от 05.11.2013г. е уговорено, че вместо паричното задължение, се дължи друг вид престация, която обаче не е парична, а съставлява потестативно право, т.е. споразумението има характер на предварителен договор за продажба на описания в него имот. Основното задължение на продавача – несъстоятелния длъжник по споразумението е да прехвърли на съконтрахента си собствеността върху процесния имот в уговорените срокове. Не се спори, че това задължение не е изпълнено, като при неизпълнение на същото за другата страна възниква потестативното право да претендира обявяване на договора за окончателен по исков ред съгласно чл. 19, ал.3 от ЗЗД, или да развали/ прекрати едностранно същия, при което би могъл да иска връщане на насрещната си престация, но по делото по никакъв начин не установи по делото г-н П. да е упражнил някое от тези си права, въпреки че открИ.ето на производството по несъстоятелност не е пречка за упражнение на потестативните права. Налице е константна практика на ВКС, като Определение № 305 от 08.03.2004 г. по ч. гр. д. № 67/2004 г. на ВКС, ТК, определение № 128/17.02.2009г. по гр.д.2941/2008г. на ВКС, ІV г.о. и др., че нормите на чл. 637, ал.1 от ТЗ и чл. 637, ал.5 от ТЗ не намират приложение по иск, предявени на правно основание чл. 19, ал.3 от ЗЗД, защото този иск е конститутивен, а не осъдителен и с него не се претендира осъждането на ответника за изпълнение на определена престация, а се цели осъществяването на едно преобразуващо право по принудителен ред - т. е. обявяване на предварителния договор за окончателен. Съдбата на процесния заварен договор - споразумение при открИ.е на производството по несъстоятелност следва да се реши от синдика, който може съгласно чл. 644 от ТЗ да запази действието на договора или да го прекрати. В случая не се установява конкретно изявление на синдика, нито пък г-н П. го е сезирал с искане за становище по конкретния договор съобразно предвидената възможност по чл. 644, ал.1 от ТЗ. Същевременно обаче предвид потестативните права на купувача по този предварителен договор, съдът намира, че е неприложима разпоредбата на чл. 617 от ТЗ, в която насока също има практика на съдилищата /решение № 348/11.12.2012г. по т. д.№ 615/2012г. на Апелативен съд – Варна и др./, като в последното се приема изрично, че „разпоредбата на чл. 617, ал.2 от ТЗ, съгласно която непаричното задължение се превръща в парично по пазарната му стойност към датата на решението за открИ.е на производство по несъстоятелност, се отнася до задълженията на длъжника от непаричен характер и няма автоматично действие спрямо задълженията на длъжника по такъв тип договори“. Предвид горното съдът намира, че вземане за главницата по този договор, която очевидно се търси като трансформиран еквивалент на престацията на ответника по процесния договор на основание чл. 617, ал.2 от ТЗ се явява неоснователна, тъй като се касае за потестативно право, а не за притезание, т.е. непарично задължение по смисъла на горната разпоредба.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че възражението се явява неоснователно и недоказано и следва да бъде оставено без уважение.

5/ по възражение с вх.№131084/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „Т.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, за сумата от 226 599,41 лв., представляващо наемна цена за периода от 2013г. до 2016г. по договор за наем от 11.01.2013г. е прието. Кредиторите считат, че договорът за наем от 11.01.2013г. е без предмет, тъй като по него се предоставя ползването на поземлен имот с предназначение за строителна и складова временна площадка и газово стопанство за нуждите на жилищна сграда – В.К., като изтъква, че сградният комплекс – В.К. е изграден на груб строеж 2007г. и 2008г., през 2010г. е подписан акт образец 15, след който счита, че не се извършват строителни работи и не е имало необходимост от наемане на строителна площадка. Твърдят, че управителят К.К. е злоупотребил с представителната си власт, сключвайки този договор във вреда на представляваното от него дружество, като сделката е между свързани лица. Считат, че договорът за наем е абсолютно симулативна сделка, като целта е К. да се облагодетелства с оглед уговорената висока наемна цена и фактът, че е бил съдружник в „Т.Б.“ ЕООД към датата на договора, а и до месец преди сключването му е били управител. Твърди, че липсват доказателства за издадени строителни книжа за изграждане на газово стопанство, респ. реализиране на такова съоръжение върху наетия имот, още повече, че ОВК и отоплителните инсталации на комплекса вече са били изградени. Твърдят, че сделката е увреждаща кредиторите, тъй като през юли 2014г. дейността на „Т.А.“ ООД е прекратена, като през следващите две години – 2015г. и 2016г. се претендира наемна цена по наемни правоотношения, които са лишени от основание и интерес за длъжника. Заявяват и оспорване на фактурите, издадени за задължения по наемния договор, като сочат, че това, че не е отразена сумата по фактурата от 07.09.2016г. за 46 939 лв. като данъчна ставка, а е трябвало дружеството да бъде регистрирано по ЗДДС, което значи, че не са отчитани вземания по този договор. Твърдят, че този наемен договор не е осчетоводен в счетоводството на наемателя, не е бил и потвърждаван, тъй като няма плащания по него, дори и частични. При условията на евентуалност, правят и възражение за прихващане на насрещните вземания, които не са уточнени, както и за изтекла погасителна давност. В съдебно заседание поддържат възражението чрез процесуалния си представител – адв. Витанова.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че вземането е осчетоводено, видно от стр.11 на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза. В съдебно заседание уточнява, че като синдик е направила оглед на имота на дружеството длъжник и е установила при огледа, че процесния имот, предмет на договора за наем, представлява площ, намираща се пред самата постройка, като няма материализирана имотна граница между двата имота.

Заинтересованият кредитор с оспорено вземане – „Т.Б.“ ЕООД е подал писмено становище от 21.11.2017г., с което оспорва възражението по подробно изложените доводи, като поддържа оспорването и в проведеното съдебно заседание чрез процесуалния си представител – адв. К.. Счита, че оспорването на наемния договор, който е с нотариална заверка на подписите е бланкетно. Твърди, че този имот е много важен за дружеството –длъжник, тъй като посредством него сградата Ш.К. се захранва с ток, газ, телефон и интернет, като на него са разположени складовете, офисите и фургоните на изпълнителите и надзора, както и временните тоалетни и повечето ревизионни шахти на дренажната система. Поддържа, че договорът не е между свързани лица, тъй като К.К. не е управител на „Т.Б.“ от 10.12.2012г., а дружеството е представлявано от управителя Л.С.. Твърди, че договорът не е сключен при условия, различни от обичайните. Твърди, че договорът е осчетоводен, макар по него да не са извършвани плащания поради действия на ликвидаторката А.И., впоследствие отстранена. Сочи и че възражението за погасяване по давност е неоснователно, тъй като е налице прекъсване на давността с признание за съществуването на вземането, направено от ликвидатора Г.Д. и главния счетоводител В.И.с уведомително писмо от 31.10.2016г., приложено към молбата за предявяване на вземането. Във връзка с възраженията за ДДС, представя акт за дерегистрация.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на „Т.Б.“ ЕООД така както е предявено с молба от 14.08.2017г. за сумата от общо 226 599,41 лв., представляващо главница в размер на 187 759,68 лв. и 38 839,73 лв. – лихва. С молбата е представен договора за отдаване под наем на описания имот, а именно поземлен имот с идентификатор 02676.201.6299, подробно описан, с площ по скица 2 299 кв.м., който включва описаните УПИ, за ползването му като склад и временна строителна площадка, при годишен наем в размер на 24 000 евро, платими до 31 декември на съответната година. Договорът е с нотариална заверка на подписите от 11.01.2013г. от нотариус М., с рег.№ 061 – РС Разлог и е вписан в службата по вписванията. Договорът е сключен за срок от три години, до 31.12.2015г., но е уговорено след изтичането на срока, да се подновява автоматично. Договорът е с нотариална заверка на подписите от нотариус К.М., гр. Разлог. Представени са две фактури съответно от 06.11.2013г. за сумата от 46 939,92 лв. – наем за 2013г. и от 07.09.2016г. за сумата от 46 939,92 лв. – наем за 2014г., като на втората има подпис за получил от счетоводителя В.И.с дата на получаване – 09.09.2016г., като е налице и уведомително писмо от 31.10.2016г., издадено от ликвидатора и счетоводителя на длъжника, с което потвърждават, че има задължение към „Т.Б.“ ЕООД за наем за 2013г. в размер на 46 939,92 лв.

От възразилите кредитори са представени констативен акт за установяване на годността на приемане на етап от строежа – блок А, без сутерен от 11.08.2009г., както и такъв за блок Б – без сутерен и партер от 15.06.2010г., който е обр.15, както и актове за приемане на конструкцията – обр.14 съответно от 19.11.2008г. за блок Б, както и от 25.09.2007г. за блок А. Представени са платежни нареждания за плащане за ток на сградата Ш.К. за период от февруари 2015г. и последващи, както и за заплащане на заплата за охрана на сградата, като най-старото представено нареждане е от 10.12.2013г. и е за охрана за месец ноември. Представен е РКО за платени от „Е.М. заплата за И., С.и Б.за октомври 2013г. за охрана на обект Ш.К..

С допълнително становище кредиторът с оспорено вземане е представен инвестиционен проект за процесния ПИ, обяснителна записка, вертикална планировка, трасировъчен план, координатен регистър на инсталация, молба за потвърждаване на вземане от 30.01.2017г., подписана от главния счетоводител на длъжника и акт за дерегистрация по ЗДДС от 05.08.2016г.

Съдът по същество на възражението намира следното:

Неоснователни са доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадено в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

Производството по разглеждане на възражението по чл. 692 от ТЗ е регламентирано в разпоредбата на ал.3, а именно, че се извършва в открито съдебно заседание с призоваване на посочените лица и в ал. 4, 5 и 6, регламентиращи, че съдът се произнася с определение, което се обявява в ТР и не подлежи на обжалване. Безспорно е в теорията и в съдебната практика, че след като приключва с необжалваем съдебен акт – определение, това производство не е исково, макар да носи белези на типично състезателно производство. Приема се, че в това производство е допустимо страните да представят нови писмени доказателства в подкрепа на вземането си, макар и същите да не са представени с молбата за предявяването му, но предвид междинния характер на производството са недопустими гласни доказателства, като експертни заключения и други. Настоящото производство е подготвителен етап на същинското исково производство по чл. 694 от ТЗ. Преди всичко при разглеждане на подадените възражения, следва да се има предвид, че производството по чл. 692 от ТЗ не е исково производство, в което ще се разреши със сила на пресъдено нещо въпроса за съществуването или несъществуването на дадено предявено вземане. С възражението по чл. 690 от ТЗ би следвало да се поставят само въпроси, свързани с приложението на чл. 685, ал. 1 и 2 от ТЗ -т.е. за надлежното и своевременно предявяване на вземането -дали то е предявено в срок, дали е индивидуализирано със всички свои признаци - чл. 685, ал. 2 от ТЗ, както и такива, които изискват една до - голяма степен формална проверка за това дали от външна страна представените с молбата за предявяване на вземането доказателства удостоверяват съществуването на вземане в определен размер, на определен кредитор срещу длъжника, но не би следвало предмет на разглеждане да бъдат въпроси, свързани с оспорване действителността на една сделка, нейното разваляне или прекратяване, както и дали има правно валидно погасяване на вземането по различни способи, дали вземането е погасено по давност, когато тези въпроси са спорни. Изследването и решаването на такива съществени за съществуването на вземането въпроси следва да се извършва в производството по чл. 694 от ТЗ, а не в настоящото производство. Предвид горното съдът намира, че разглеждането на доводите на възразилите кредитори, че договорът за наем е нищожен поради липса на основание и предмет, респ. че е налице злоупотреба с представителна власт не биха могли да бъдат разрешени в настоящото производство. Независимо от горното за пълнота следва да се посочи, че съдът не установява априори въз основа на направените твърдения, че липсва предмет или основание на договора за наем. Напротив същият е сключен за конкретно описан имот, който както се установява е непосредствено свързан с имота на несъстоятелния длъжник и се ползва фактически с оглед функциониране на обекта, поради което обстоятелството, че сградата на Ш.„К.“ е била завършена по-рано на груб строеж, е ирелевантно, още повече, че има още много довършителни работи по същата. Обстоятелството, че са представени документи за плащане за охрана на сградата на Ш.К. не установява липса на предмет на сключения наемен договор. По отношение на твърденията за наличие на хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, договаряне във вреда на представлявания, както е имал случай да се произнесе ВКС по въпроса по реда на чл. 290 от ГПК с решение № 841/19.01.2010г., по гр.д.№ 3530/2008г., ІV г.о., решение № 214/20.07.2010г. по гр.д.№ 109/2009г. и др., когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съконтрахент. В този случай, упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по НК. В хипотезата на чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което същата следва да бъде установена от упълномощителя. В случая горното не се установява по делото. По отношение на възражението, че вземането е погасено по давност, съдът намира, че същото не може да бъде разгледано, тъй като материалното правоотношение е между кредитора и длъжника и именно длъжникът е този, който може надлежно да упражни възражението си за изтекла погасителна давност. Това възражение е от категорията правопогасяващи, но принадлежи на страната по материалното правоотношение, а не на трети лица. В тази връзка изявленията на трети лица – възразилите кредитори, че вземането е погасено по давност, не водят до настъпване на погасителния ефект на това възражение. Не се установява от данните по делото към настоящия момент длъжникът да е отправил изявление, че вземането е погасено по давност, поради което не може и да се приеме горното за основателно. Освен това е налице признание на задължението по молба за потвърждаване в ГФО от 31.01.2017г., подписана от ликвидатора и счетоводител на дружеството. Доводите във връзка с ДДС също са неотносими, още повече че от „Т.брава“ ЕООД е представен акт за дерегистрация по ЗДДС.

Предвид горното съдът намира, че възражението е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

6/ по възражение с вх.№131075/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на К.Б.К. в размер на 343 125,54 лв. е прието. Кредиторите считат, че К.К. не се легитимира като кредитор по описаните договор за заем съответно от 18.12.2006г., 10.09.2008г. и от 12.07.2013г. по подробно изложените съображения. Твърдят, че суми по двете разписки по договорите за заем от 2006г. и 2008г. не са били внасяни в дружеството, те не са били осчетоводени, като излагат и доводи за приложимост на чл. 40 от ЗЗД. Сочи се във възражението, че заемите не са лихвоносни, тъй като в нито един от ГФО на дружеството за процесния период не е отразено задължение за изплащане на лихви. Считат, че договорите са документи с невярно съдържание и ги оспорват като съставени за нуждите на процеса. Твърдят и че дори и да са предоставени заеми и средства от К.К. на „Т.А.“ ООД, то същите са погасени чрез многократно получаване на суми от К., като срещу получените парични средства не са закупувани активи или плащани задължения на дружеството. Правят и евентуално възражение за прихващане с получените суми, но същите не са уточнени нито по размер, нито по дата на твърдяно усвояване. Твърдят, че документите, на които се основава претендираното вземане били частни и без достоверна дата, сключените договори били сделки между свързани лица по смисъла на параграф 1 от ДР на ТЗ. Заявяват при условията на евентуалност и възражение за погасяване на лихвите по давност. При разглеждане на възражението поддържат същото чрез упълномощения си процесуален представител адв. Витанова, като претендират уважаването му.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че приетите вземания на К.К. са осчетоводени съгласно заключението на ССЕ. В хода на разглеждане на възражението сочи, че счита, че в тази междинна фаза на производството са недопустими възражения за симулативност на сделките или други пороци, както и оспорване откъм истинност на документи, които могат да са предмет само на исковото производство по чл. 694 от ТЗ.

Заинтересованият кредитор К.К. оспорва възражението по доводи, подробно изложени в писмено становище от 20.11.2017г., като счита, че същото е неоснователно. Счита, че недопустимо е подадено от двама хирографарни кредитори заедно, които би следвало да нямат сходни интереси, че е бланкетно и необосновано. Поддържа оспорването и в съдебно заседание по изложените доводи.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземанията на К.К., предявени с молба от 14.08.2017г. за сумата от общо 539 ,013,81 лв., е частично включено в списъка на приетите вземания за размер от 343 125,54 лв. и частично неприето. С молбата е представен договор за директорски заем към „Т.А.“ ООД от 18.12.2006г., подписан от заемодател – К.К. и заемодател – дружеството чрез управителя К., по силата на който е уговорено предоставянето на заем в размер на 60 000 британски лири за период от 3 години при 10% годишна лихвена ставка, като е представено и преводно нареждане от И.б. от 04.01.2007г. за сумата от 58 000 лв. с вписано основание за превода – директорски заем. Вторият договор за директорски заем е от 10.09.2008г. и е за сумата от 150 000 евро също със срок от три години и при 10% годишна лихва, като е представено преводно нареждане от Р. и вносна бележка от 10.09.2008г. за внесена сума 100 000 лв. от К.К. в полза на Т.А. ООД с вписано основание – директорски заем. Представени са две разписки съответно от 05.03.2009г. и 14.10.2009г. за получени по 50 000 лв., представляващи съответно трета и четвърта вноска по описания директорски заем по договор от 10.09.2008г. Представен е и трети договор за заем от 12.07.2013г., с който е уговорено предоставянето от К.К. на дружеството на заем в размер на 9 000 лв., със срок на връщане една година и уговорена лихва в размер на 10%. Представени са и три изпълнителни листа за разноски, съответно от СГС, VІ-8 състав от 26.05.2016г. по т.д.№5399/2015г. за сумата от 160 лв. – държавна такса по делото, от СГС, VІ-15 състав от 02.06.2016г. по т.д.№413/2013г. за сумата от 240 лв. – съдебно-деловодни разноски и от СГС, VІ-23 състав от 10.04.2017г. за сумата от 80 лв. – разноски по т.д.№6418/2016г.

С възражението си кредиторите са представили многобройни платежни нареждания, някои от които и нечетливи, в голямата си част изхождащи от „Р.“, в които е посочено, че от наредителя „Т.А.“ ООД е разпоредено плащането на посоченото лице – К.Б.К. на посочената сума, като в същите не е вписано никакво основание и повечето от нарежданията са за сумите от по 5000 лв. Представени са и съответните извлечения от сметки, в които е отразено движението по сметките на „Т.А.“ ООД.

По същество при разглеждане на възражението съдът намира следното:

Неоснователни са доводите на синдика и на кредитора с оспорено вземане К.К., че възражението е недопустимо, тъй като е подадено едновременно от двама кредитори, като синдикът сочи, че производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадено в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

Производството по разглеждане на възражението по чл. 692 от ТЗ е регламентирано в разпоредбата на ал.3, а именно, това се извършва в открито съдебно заседание с призоваване на посочените лица и в ал. 4, 5 и 6 на същата разпоредба, регламентиращи, че съдът се произнася с определение, което се обявява в ТР и не подлежи на обжалване. Безспорно е в теорията и в съдебната практика, че след като приключва с необжалваем съдебен акт – определение, това производство не е исково, макар да носи белези на типично състезателно производство. Приема се, че в това производство е допустимо страните да представят нови писмени доказателства в подкрепа на вземането си и възражението си, макар и същите да не са представени с молбата за предявяването му, но предвид междинния характер на производството са недопустими гласни доказателства, като експертни заключения и други. Настоящото производство е подготвителен етап на същинското исково производство по чл. 694 от ТЗ. Преди всичко при разглеждане на подадените възражения, следва да се има предвид, че производството по чл. 692 от ТЗ не е исково производство, в което ще се разреши със сила на пресъдено нещо въпроса за съществуването или несъществуването на дадено предявено вземане. С възражението по чл. 690 от ТЗ би следвало да се поставят само въпроси, свързани с приложението на чл. 685, ал. 1 и 2 от ТЗ -т.е. за надлежното и своевременно предявяване на вземането -дали то е предявено в срок, дали е индивидуализирано със всички свои признаци - чл. 685, ал. 2 от ТЗ, както и такива, които изискват една до - голяма степен формална проверка за това дали от външна страна представените с молбата за предявяване на вземането доказателства удостоверяват съществуването на вземане в определен размер, на определен кредитор срещу длъжника, но не би следвало предмет на разглеждане да бъдат въпроси, свързани с оспорване действителността на една сделка, нейното разваляне или прекратяване, както и дали има правно валидно погасяване на вземането по различни способи, дали вземането е погасено по давност, когато тези въпроси са спорни. Изследването и решаването на такива съществени за съществуването на вземането въпроси следва да се извършва в производството по чл. 694 от ТЗ, а не в настоящото производство. Предвид горното съдът намира, че разглеждането на доводите на възразилите кредитори,свързани както с оспорване на самите документи са сделките, доколкото в рамките на производството по чл. 692 от ТЗ няма как да бъде проведено производство по чл. 193 от ГПК, така и доводите за наличие на хипотезата на чл. 40 от ЗЗД. В рамките на настоящото производство съдът няма как да изследва действителността на тези договори за заем, а същите са представени, като са представени и документи за извършени парични преводи на посочените дати. Доводите, че не били необходими заеми на дружеството в сочения период, също не могат да бъдат основание за изключване на вземанията, за които са представени съответните документи. Твърдението, че договорите са сключени между свързани лица по смисъла на параграф 1 от ДР на ТЗ не опровергава извода за наличие на договорите за заем, които са представени и не води до тяхната недействителност, а евентуално се отразява на поредността на удовлетворяване на кредитора. Твърденията, че всички сделки, от които К.К. извежда вземанията си, са увреждащи кредиторите по смисъла на чл. 647 от ТЗ също не могат да бъдат съобразени в настоящото производство, тъй като това би могло да стане в специално предвиденото исково производство по горепосочената разпоредба. Обстоятелството, че договорите за заем не са с достоверна дата също не води до извод, че вземанията по тях не съществуват. По никакъв начин не се установява твърдението на кредиторите, че договорите за заем са привидни, като горното е и недопустимо в настоящото производство. Съдът намира, че не могат да бъдат споделени доводите на възразилите кредитори, че въпросните заеми са погасени от „Т.А.“ ООД чрез многократно предаване на суми на К.К., за което се позовават на приложените платежни нареждания за изтеглени суми. Към възражението са представени многобройни такива, но от тях се установява единствено, че К.К., който е законен представител на дружеството, е теглил суми от посочената сметка с наредител –дружеството, като в нито един от платежните документи не е посочено основание – погасяване на задължение по договор за заем. Предвид горното не може да се приеме, че с тези нареждания е извършено плащане на дадените заеми и задълженията по тях са погасени. По отношение на възражението, че вземанията са погасени по давност, съдът намира, че същото не може да бъде разгледано, тъй като материалното правоотношение е между кредитора и длъжника и именно длъжникът е този, който може надлежно да упражни възражението си за изтекла погасителна давност. Това възражение е от категорията правопогасяващи, но принадлежи на страната по материалното правоотношение, а не на трети лица. В тази връзка изявленията на трети лица, че вземането е погасено по давност, не водят до настъпване на погасителния ефект на това възражение. Не се установява от данните по делото към настоящия момент длъжникът да е отправил изявление за изтекла погасителна давност, поради което не може и да се приеме горното за основателно. Заявеното при условия на евентуалност възражение за прихващане срещу вземанията, които са приети, със вземане за изтеглени от управителя К.К. средства на дружеството, които не са върнати обратно и се твърди, че не са използвани за нуждите на дружеството, съдът също намира, че не може да бъде предмет на настоящото производство по реда на чл. 692 от ГПК, а и не се установява горното безспорно. Наред с горното изявлението за прихващане също предпоставя корелативност на насрещните субекти, а именно то трябва да изхожда от дружеството, а не от трети лица. Прихващане може да извърши и синдика, но не и оспорващите кредитори, а са основателни и доводите на синдика, че доколкото вземанията не са безспорни, то не може да се приеме, че може и синдикът да направи такова изявление по реда на чл. 645 от ТЗ.

Предвид горното съдът намира, че възражението е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

7/ по възражение с вх.№127490/06.10.2017г., подадено от К.Б.К. срещу списъка на неприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на К.Б.К. в размер на разликата над 343 125,54 лв. до пълния предявен размер от 539 013,81 лв. са неприети. Твърди, че в качеството си на управител на дружеството е извършил множество разходи, свързани със строежа на Ш.К., които са подробно описани в счетоводна справка, изходяща от дружеството, общо шест на брой справки. Твърди,че такава е била практиката, като дружеството нямало необходимите оборотни средства, той да го финансира, като твърди, че разходооправдателните документи представял в счетоводството и общата сума на платеното от него дори надвишавала предявеното вземане. Твърди, че те не били осчетоводени поради неясни причини и поведението на предишната счетоводителка, но това не означавало, че не фигурират в баланса, като се твърди, че прилага извадка от счетоводните записвания – сметка 493-разчети със собственици, но към възражението не е приложен такъв документ. Твърди, че вземанията му са посочени и потвърдени от изготвената по делото ССЕ и дори са в по-голям размер от предявените.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 24.10.2017г. по възражението, като сочи, че процесните разходи са посочени в справка към молбата за предявяване на вземането, но е посочено, че са неосчетоводени. Заявява, че в случай, че се приложи чл. 55 от ТЗ и се приеме, че счетоводните книги на дружеството са водени редовно и счетоводните записвания са верни, то съществува такова вземане и следва да бъде прието, но като синдик тя няма специалните знания и умения да изследва аналитично на какво основание е възникнало вземането.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземанията на К.К., предявени с молба от 14.08.2017г. за сумата от общо 539 ,013,81 лв., е частично включено в списъка на приетите вземания за размер от 343 125,54 лв. и частично неприето за разликата до пълния предявен размер. С молбата е представен договор за директорски заем към „Т.А.“ ООД от 18.12.2006г., подписан от заемодател – К.К. и заемодател – дружеството чрез управителя К., по силата на който е уговорено предоставянето на заем в размер на 60 000 британски лири за период от 3 години при 10% годишна лихвена ставка, като е представено и преводно нареждане от И.Б.от 04.01.2007г. за сумата от 58 000 лв. с вписано основание за превода – директорски заем. Вторият договор за директорски заем е от 10.09.2008г. и е за сумата от 150 000 евро също със срок от три години и при 10% годишна лихва, като е представено преводно нареждане от Р. и вносна бележка от 10.09.2008г. за внесена сума 100 000 лв. от К.К. в полза на Т.А. ООД с вписано основание – директорски заем. Представени са две разписки съответно от 05.03.2009г. и 14.10.2009г. за получени по 50 000 лв., представляващи съответно трета и четвърта вноска по описания директорски заем по договор от 10.09.2008г. Представен е и трети договор за заем от 12.07.2013г., с койот е уговорено предоставянето от К.К. на дружеството на заем в размер на 9 000 лв.,със срок на връщане една година и уговорена лихва в размер на 10%. Представени са и три изпълнителни листа за разноски, съответно от СГС, VІ-8 състав от 26.05.2016г. по т.д.№5399/2015г. за сумата от 160 лв. – държавна такса по делото, от СГС, VІ-15 състав от 02.06.2016г. по т.д.№413/2013г. за сумата от 240 лв. – съдебно-деловодни разноски и от СГС, VІ-23 състав от 10.04.2017г. за сумата от 80 лв. – разноски по т.д.№6418/2016г. Представени са счетоводни справки, включително от 14.07.2017г., подписана от счетоводителя В.И.и ликвидатора Д., в която се сочат задълженията към К.К., като същите са озаглавени „Неосчетоводени разходи, направени от К.К. в полза на „Т.А.“ ООД. Някои от тях са от 2007г., като са посочени например име на архитект, геодезист и др.

Съдът разглеждайки възражението, намира за установено следното:

С молбата за предявяване на вземането, нито с възражението са представени самите документи, с които се твърди, че К.К. е извършвал със свои средства разходи от името на дружеството, за да се приеме, че има такива вземания. Съдът намира, че не може да се възприеме извод за редовно водене на счетоводството на ответното дружество „Т.А.“ ООД, като това се твърди дори и от самия възразил кредитор г-н К., макар и в отговор по възражение срещу оспорване на приетото му вземане, а именно стр.2 от отговора, в който изрично се сочи, че счетоводителят З.Л.не е начислявала съответни дължими лихви. Предвид неустановяването на хипотезата на чл. 55 от ТЗ и липсата на каквито е документи за конкретните извършени разходи, макар същите да са записани в представените справки, изготвени от ликвидатора Г.Д. и счетоводителя Весела И.ова, съдът намира, че тези вземания, които синдикът не е приел, не се установяват надлежно. Още повече, че на съда служебно е известно и се установява от разглеждането на друго възражение, което е срещу приемане на вземането на г-н К., че са налице множество платежни нареждания, с които той е теглил суми от сметката на дружеството, за които е било заявено възражение за прихващане, а той твърди, че с тях е погасявал разходи на дружеството. Следва да се има предвид, че от съдебно-счетоводната експертиза, изслушана в производството по чл. 625 от ТЗ се установява по години какви суми са разходвани и теглени от г-н К., като се сочи, че например към 31.12.2010г. г-н К. няма вземания, а има невъзстановени средства или общо в последната таблица се сочат получени средства с натрупване в наличност у К. К., които не са възстановени в размер на -223 812,47 лв. Предвид горното съдът преценявайки всички обстоятелства по делото, намира, че не може единствено и само въз основа на изготвените от ликвидатора справки, без каквито и да е първични документи, които да установяват сумата по основание и размер, да се приеме, че г-н К. има вземания спрямо дружеството, които представляват разходвани негови лични средства за разходи на дружеството и то в посочения и претендиран от него размер. Дали има такива неосчетоводени разходи, които му се следват и в какъв размер са, като се съобразят и теглените и получени от него на каса суми и съответните разходооправдателни документи би могло да се изясни в последващо исково производство, в което с участието на всички заинтересовани страни би могло да се съберат гласни доказателства, а именно изслушване на съдебно-икономическа експертиза, но съдът не разполага с тези специални знания и най-вече счетоводни документи за да извърши горното в рамките на настоящото производство.

Предвид гореизложените мотиви съдът намира, че подаденото възражение е неоснователно, неподкрепено с писмени доказателства и следва да бъде отхвърлено.

8/ по възражение с вх.№131088/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на М.Д. в размер на 5233,54лв. с основание договор за цесия е прието. Кредиторите считат, че М.Д. не се легитимира като кредитор. Твърдят, че тя не се легитимира по договора за цесия от 26.04.2017г., с който К.К. й е прехвърлил 4000 лв. от вземането си срещу длъжника „Т.А.“, възникнало на основание договор за паричен заем от 12.07.2013г., тъй като считат, че имало само твърдения за предоставен заем, но договорът за заем бил сключен без основание, предмет и бил симулативна сделка поради недействителност по смисъла на чл. 40 от ЗЗД. Оспорват и платежното нареждане, като твърдят, че такъв заем не е осчетоводяван. Твърдят, че всички документи, на които основава вземането си М.Д. били частни, без достоверни дати, и съставени само и единствено за нуждите на производството по несъстоятелност. Договорите били сключени между свързани лица и представлявали увреждащи сделки по смисъла на чл. 647 от ТЗ. Предвид горното се претендира изключване на вземането. При условие на евентуалност възразява за погасяване по давност на лихвите. В съдебно заседание поддържат възражението чрез процесуалния си представител – адв. Витанова, като излага доводи и в писмена защита.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че кредиторът Д. е подала молбата за открИ.е на производството по несъстоятелност и съдът при решението си по чл. 630 от ТЗ е изследвал вземането й и е приел, че е кредитор, поради което макар мотивите на решението да не се ползват от СПН, следва да бъдат зачетени. Твърди, че видно от ССЕ, вземането на Д. е редовно осчетоводено от дружеството.

Заинтересованият кредитор М.Д. оспорва възражението по доводи, подробно изложени в писмено становище от 20.11.2017г. Изтъква, че заемът от 9000 лв., от който изхожда вземането й, е надлежно отразен в счетоводството на дружеството длъжник, за което се позовава на експертизата. Сочи, че възражението, че нямало решение на ОС по чл. 137 от ТЗ е неоснователно, тъй като не е предвидено задължение за такова за обременяване с парични задължения. Сочи, че не е свързано лице с длъжника или К.К.. Поддържа, че договорът за цесия не е безвъзмезден, а е платила цена по същия.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на М.Д., така както е предявено с молба от 11.08.2017г. за сумата от общо 5223,54 лв., е включено в списъка на приетите вземания. С молбата е уточнено, че се търси главница в размер на 4000 лв., представляваща вземане по договор за цесия и лихва в размер на 1 223,54 лв. за периода от 12.07.2014г. до 14.07.2017г. Представен е договор за цесия от 26.04.2017г., сключен между М.Д. като цесионер и К.Б.К. като цедент, съгласно който той е прехвърлил свое вземане в размер на 4000 лв., представляващо част от общо задължение от 9000 лв. по договор за заем от 12.07.2013г., които са внесени по описания начин, като се прехвърлят и всички принадлежности, привилегии и изтекли лихви. В чл. 3 от договора е уговорено, че срещу цедираното вземане се дължи цена в размер на 1200лв., която както е посочено, е платена изцяло и в брой към момента на подписване на договора. Представено е уведомление за цесията до длъжника, получено от ликвидатора Д. на 27.04.2017г. Представен е и договорът за заем от 12.07.2013г., сключен между К.К. и „Т.А.“ ООД, по който е уговорено задължение за връщане на заетата сума в едногодишен срок и лихва от 10%. Представена е и вносна бележка на „ПИБ“ АД от 12.07.2013г. за процесната сума, посочена като краткосрочен заем.

Съдът по същество и при разглеждане на възражението, намира, че са неоснователни доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадено в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

Производството по разглеждане на възражението по чл. 692 от ТЗ е регламентирано в разпоредбата на ал.3, а именно, че се извършва в открито съдебно заседание с призоваване на посочените лица и в ал. 4, 5 и 6, регламентиращи, че съдът се произнася с определение, което се обявява в ТР и не подлежи на обжалване. Безспорно е в теорията и в съдебната практика, че след като приключва с необжалваем съдебен акт – определение, това производство не е исково, макар да носи белези на типично състезателно производство. Приема се, че в това производство е допустимо страните да представят нови писмени доказателства в подкрепа на вземането си, макар и същите да не са представени с молбата за предявяването му, но предвид междинния характер на производството са недопустими гласни доказателства. Настоящото производство е подготвителен етап на същинското исково производство по чл. 694 от ТЗ. Преди всичко при разглеждане на подадените възражения, следва да се има предвид, че производството по чл. 692 от ТЗ не е исково производство в което ще се разреши със сила на пресъдено нещо въпроса за съществуването или несъществуването на дадено предявено вземане. С възражението по чл. 690 от ТЗ би следвало да се поставят само въпроси, свързани с приложението на чл. 685, ал. 1 и 2 от ТЗ -т.е. за надлежното и своевременно предявяване на вземането -дали то е предявено в срок, дали е индивидуализирано със всички свои признаци - чл. 685, ал. 2 от ТЗ, както и такива, които изискват една до - голяма степен формална проверка за това дали от външна страна представените с молбата за предявяване на вземането доказателства удостоверяват съществуването на вземане в определен размер, на определен кредитор срещу длъжника, но не би следвало предмет на разглеждане да бъдат въпроси, свързани с оспорване действителността на една сделка, нейното разваляне или прекратяване, както и дали има правно валидно погасяване на вземането по различни способи. Изследването и решаването на такива съществени за съществуването на вземането въпроси би следвало да се извършва в производството по чл. 694 от ТЗ, а не в настоящото производство. Предвид горното твърденията на кредиторите за нищожност поради липса на основание, предмет, симулация и недействителност по смисъла на чл. 40 от ЗЗД не могат да бъдат надлежно установени в настоящото производство, а и съдът намира, че с оглед ангажираните доказателства са неоснователни към момента. Това дали дружеството е потвърдило вписаното основание в платежния документ за извършения превод – краткосрочен заем е ирелевантно, тъй като е представен договор за заем, а не се изисква за наличието на такъв потвърждаване на основанието при получаване на плащането от страна на заемополучателя. Обстоятелството за какво са били използвани парите и дали наистина с тях е била внасяна ДТ, както се твърди, при положение, че се установява превод на сумата с вписано основание при превода краткосрочен заем, е ирелевантно. Дали дружеството е имало нужда от предоставените средства също е ирелевантен въпрос, а и от данните по делото е видно, че към този период е имало други претенции към същото в големи размери – на самите възразили кредитори, т.е. може да се приеме, че е била налице нужда от средства. В рамките на настоящото производство съдът няма как да изследва действителността на процесния договор за заем, а и същият е представен като документ, като са представени и документи за извършени парични преводи. Представен е и договорът за цесия и уведомление за същата до длъжника, като твърденията на възразилите кредитори, че по същия не била уговорена и платена цена са неоснователни, напротив такава е уговорена и съгласно отразеното в него е платена, като същият има характер и на разписка за платената сума, което не е недопустимо с оглед размера на цената – 1200 лв., тъй като не се касае за плащане, което следва да бъде извършено задължително по банков път. По никакъв начин не се установява и твърдението на възразилите кредитори, че г-жа М.Д. е свързано лице с цедента К.К.. Твърденията, че сделките попадали в приложното поле на чл.647 от ТЗ също не могат да бъдат релевирани в рамките на настоящото производство. По отношение на твърденията за наличие на хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, договаряне във вреда на представлявания, както е имал случай да се произнесе ВКС по въпроса по реда на чл. 290 от ГПК с решение № 841/19.01.2010г., по гр.д.№ 3530/2008г., ІV г.о., решение № 214/20.07.2010г. по гр.д.№ 109/2009г. и др., когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съконтрахент. В този случай, упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по НК. В хипотезата на чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което същата следва да бъде установена от упълномощителя. В случая горното не се установява по делото. Възражението за изтекла погасителна давност за лихви е неоснователно, материалното правоотношение е между кредитора и длъжника и именно длъжникът е този, който може надлежно да упражни възражението си за изтекла погасителна давност. Това възражение е от категорията правопогасяващи, но принадлежи на страната по материалното правоотношение, а не на трети лица. Не се установява от данните по делото към настоящия момент длъжникът да е отправил изявление за изтекла погасителна давност, поради което не може и да се приеме горното за основателно. Наред с горното лихви се претендират с начален период от 12.07.2014г., като е видно, че до подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ от М.Д. на 28.04.2017г. тригодишният давностен срок не е изтекъл, а съгласно разпоредбата на чл. 628а от ТЗ с подаването на молбата по чл. 625 от ТЗ се спира давността относно вземането, на което се основава претенцията, т.е. за част от периода е било налице и спиране на давността, т.е. дори и да бе допустимо да се заяви от оспорващите кредитори, то е очевидно неоснователно. Доводите за недопустимост на самото производство по несъстоятелност са неотносими към настоящото производство и страната следва да релевира същите по друг процесуален ред.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че възражението е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

9/ по възражение с вх.№131087/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на И.А. в размер на 93 194,55лв. с основание договор за цесия и издадена заповед за незабавно изпълнение е прието. Кредиторите считат, че И.А. не се легитимира като кредитор, тъй като договорите за цесия не са произвели действие и той не е придобил вземане от длъжника, защото основното вземане, а именно първоизточникът, вземането произтичащ от заем, предоставен на „Р.К.“ ООД на „Т.А.“ ООД е било прехвърлено в полза на друго лице – Д.Р.П. на 20.06.2011г. и към датата на твърдяната цесия в полза на А. – 28.04.2012г., „Р.К.“ ООД вече не е имало вземане срещу длъжника и не би могло да се прехвърлят права, каквито не е имал праводателят. Счита, че със споразумението от 22.07.2011г. К.К. не е придобил вземането на „Р.К.“ ООД към длъжника, поради което и последващият договор за цесия от 28.04.2012г. между К.К. и И.А. също не е произвел транслативен ефект и не е годно основание за придобИ.е на качеството кредитор. Твърдят, че липсва основание за прехвърляне на вземането от „Р.К.“ ООД по споразумението, като се твърди, че К.К. бил превел заеми към „Р.К.“ ООД в периода 24.06.2011г. до 20.07.2011г., което оспорва, защото в същия период „Р.К.“ ООД имало средства да предостави заем на „Т.А.“ ООД. Твърдят, че липсвали каквито и да е доказателства за реалното предоставяне на заемите, поради което споразумението е сключено без основание, съответно е привидна / симулативна/ сделка, от което следва нищожност на споразумението и последващият договор за цесия, като считат, че е налице и хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, а именно управителят К.К. е злоупотребил с представителната си власт, сключвайки договорите във вреда на представлявания. Сочат, че пълномощникът е договарял сам със себе си, поради което не следвало да се доказва споразумяването във вреда на представлявания. Твърдят, че документите, с които се легитимира И.А. били частни, без достоверна дата и съставени между свързани лица. Твърди, че цесията на вземането по заема към К.К., не е отразена счетоводно при длъжника „Т.А.“, както и не са отразени счетоводно задължения към И.А.. Поддържа, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение в полза на И.А., не бил акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, тъй като нямало производство по чл. 422 от ГПК и заповедта не била стабилизирана спрямо всички. Твърди се, че записът на заповед е нищожен, тъй като бил издаден за обезпечаване на вземане на И.А. което той не бил придобил. Уговорката за лихва в размер на 1% месечно върху неплатената сума считат за нищожна. Заявяват при условията на евентуалност и възражение за погасяване на лихвите по давност. В съдебно заседание поддържат възражението си чрез процесуалния си представител – адв. Витанова, като излага доводи и в писмена защита.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че кредиторът И.А. е представил изпълнителен лист за вземането си, въз основа на заповед за незабавно изпълнение по гр.д.№ 51214/2012г. на СРС, която е влязла в сила и твърди, че е приравнена на влязло в сила съдебно решение, поради което следва да бъде зачетена и от синдика.

Заинтересованият кредитор И.А. оспорва възражението по доводи, подробно изложени в писмено становище от 20.11.2017г. и в съдебно заседание. Твърди, че не е вярно, че вземането вече било прехвърлено на Д.П., тъй като „Р.К.“ ООД е цедирало вземането на К.К. с три споразумения съответно от 27.04.2011г., 18.05.2011г. и 13.06.2011г., като със споразумението от юли месец само се обобщавали трите цесии, като представя същите. Оспорва твърденията за симулация и поддържа, че е трето добросъвестно лице. Твърди, че споразумението от 20.06.2011г. е нищожно поради привидност, което се потвърждавало от това, че действия по събиране на вземането от страна на Д.П. няма, нито същото е осчетоводено. Оспорва възраженията за нищожност на записа на заповед и твърди, че същите са му непротивопоставими като поемател.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на И.А., гражданин на Република Австрия, така както е предявено с молба от 09.08.2017г. за сумата от общо 93 744,54лв., е включено в списъка на приетите вземания. С молбата е представено споразумение от 22.07.2011г., сключено между К.Б.К., „Р.К.“ ООД, представлявано от К.К. и „Т.А.“ ООД, също представлявано от К.К., в т.1 на което са констатирали, че К.К. е предоставил на „Р.К.“ ООД суми като паричен заем в общ размер на 259 955 лв., така както са описани, а „Р.К.“ ООД е предоставило на „Т.А.“ ООД паричен заем в размер на 260 000 лв., което вземане „Р.К.“ прехвърля на К.К. срещу цена в размер на 259 955 лв., като се извършва и прихващане. Представен е договор за цесия от 28.04.2012г. между К.К. и И.А., по силата на който на А. е цедирано вземане в размер на 70 000 лв., представляващо част от вземането в общ размер на 260 000 лв., произтичащо от представени заеми и по споразумението от 22.07.2011г. срещу цена от 15 000 евро, платима чрез прихващане на дължима от цедента сума по паричен заем. Представено е уведомление от цедента до „Т.А.“ ООД, получено на 30.04.2012г. Представен е запис на заповед от 22.05.2012г., издаден от „Т.А.“ ООД за сумата от 76 000лв., платим на И.А. с падеж – 02.10.2012г., който е представен и приет за плащане. Представено е споразумение от 22.05.2012г. между „Т.А.“ ООД и И.А., с което като обезпечение на вземането по договора за цесия се уговаря издаването на запис на заповед, който също е представен. Представен е изпълнителен лист от 23.11.2012г., издаден от СРС,48 състав по гр.д.№ 51214/2012г., с което длъжникът „Т.А.“ ООД е осъден да заплати на И.А. описната сума в размер на 76 000 лв., представляваща главница по записа на заповед, ведно със законната лихва върху сумата от 29.10.2012г. до изплащане на вземането. Представен е протокол за разпределение от съдебен изпълнител по изп.дело № 8/2013г. на СИС при РС – гр. Разлог от 05.08.2013г., от който е видно, че е погасено вземане на И.П. в размер на 13361,67лв. и остава непогасено такова в размер на 65288,71лв.

С възражението е представено непреведено споразумение от 01.02.2006г., като в съдебното заседание се представя същото и в превод, като споразумението е сключено в Л., В. и със същото се възлага на г-н П. като агент да посредничи при продажбата на недвижими имоти, които са жилищни апартаменти в комплек „Ш.К.“, гр. Банско, като съгласно т.3 от същото, след изпълнението на задълженията по т. 1, „Т.А.“ ООД се задължава да заплати на агента възнаграждение в размер на 5% от стойността на всяка сделка, но не по-малко от 10 000 паунда за всяка една сделка, сключена с посредничеството на агента, като възнагражденията се заплащат в срок до 10 дни след подписване на предварителен договор и получаване на авансово плащане.

Представено е споразумение за уреждане на отношенията от 20.06.2011г., сключено от „Т.А.“ ООД като солидарен длъжник 1, „Р.К.“ ООД като солидарен длъжник №2 и Д.Р.П. като кредитор, с който страните са посочили, че „Т.А.“ ООД има задължение към П. в размер на 100 000 бр. паунда, както и че по договор за встъпване в дълг от 23.05.2011г., който не е представен, „Р.К.“ ООД е поел задължението като съдлъжник, поради което и с оглед липсата на парични средства и при двете дружества, е уговорено, че „Р.К.“ ООД цедира свое парично и изискуемо вземане към „Т.А.“ ООД, произтичащо от предоставени заеми в размер на 220 000 лв., с което ще се считат уредени правоотношенията по чл.1 и чл.2 от споразумението.

С възражението са представени и три броя извлечения от сметки, от които се установява, че от „Р.К.“ ООД са предоставени парични заеми на „Т.А.“ ООД.

От кредитора с оспорено вземане са представени с отговора споразумение от 27.04.2011г., сключено между К.Б.К., „Т.А.“ ООД и „Р.К.“ ООД, съгласно което „Р.К.“ ООД е прехвърлило възмездно на К.К. свое вземане от „Т.А.“ ООД в размер на 100 000 лв., срещу цена в размер на 100 000 лв., платима чрез прихващане срещу задължение по договор за паричен заем, предоставен чрез банков превод на 26.04.2011г., като е представено и платежното нареждане за превод на тази сума, в която е посочено като основание –директорски заем. Представен е и самият договор за директорски заем за „Р.К.“, който видно от текста на английски изхожда от заемополучател дружеството, но с подписа на г-н М.. В чл. 2 на това споразумение длъжникът „Т.А.“ ООД е потвърдил задължението си и се е задължил да заплати сумата на К.К. в срок до 31.12.2011г. Представено е второ споразумение от 18.05.2011г., сключено между К.Б.К., „Т.А.“ ООД и „Р.К.“ ООД, съгласно което „Р.К.“ ООД е прехвърлило възмездно на К.К. свое вземане от „Т.А.“ ООД в размер на 20 000 лв., срещу цена в размер на 19 985 лв., платима чрез прихващане срещу задължение по договор за паричен заем, предоставен чрез банков превод на 12.05.2011г., като е представено и вносна бележка от „Райфайзен банк“ за превод на тази сума, в която е посочено като основание –директорски кредит. Представен е и самият договор за директорски заем за „Р.К.“. С третото представено споразумение от 13.06.2011г. сключено между К.Б.К., „Т.А.“ ООД и „Р.К.“ ООД, съгласно което „Р.К.“ ООД е прехвърлило възмездно на К.К. свое вземане от „Т.А.“ ООД в размер на 100 000 лв., срещу цена в размер на 100 000 лв., платима чрез прихващане срещу задължение по договор за паричен заем, предоставен чрез банков превод на 13.06.2011г., като е представено и платежното нареждане за превод на тази сума от 13.06.2011г., в която е посочено като основание –директорски кредит. Представен е и самият договор за директорски заем за „Р.К.“. Следователно от тези три споразумения се установява, че вземанията на „Р.К.“ ООД общо в размер на 220 000 лв. са прехвърлени на К.К. и то преди датата на споразумението с Д.П. от 20.06.2011г.

Съдът по същество и при разглеждане на възражението, намира, че са неоснователни доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадено в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

По отношение на твърденията, че кредиторът не се легитимира като носител на вземането с договора за цесия, защото неговият праводател не го е притежавал, тъй като преди това с представеното споразумение от 20.06.2011г. вземането на „Р.К.“ ООД в размер на 220 000 лв. било прехвърлено на г-н Д.П., съдът намира следното: На първо място се твърди, че г-н П. е имал изискуемо вземане към длъжника за комисионно възнаграждение по споразумението от 01.02.2006г. Изключвайки доводите на кредитора А., че документът е съставен с оглед производството, които няма как да бъдат проверени при разглеждане на възражението, а биха били установени в исков процес, съдът намира, че с горепосоченото споразумение е уговорено комисионно възнаграждение, платимо при определени условия, но по делото няма никакви доказателства, че лицето е осъществило ролята си на посредник, при кои конкретно сделки и че му се дължи каквато и да е било сума като възнаграждение. Освен това от кредитора с оспорено вземане са представени три споразумения, които предхождат процесното от 20.06.2011г., с които дружеството „Р.К.“ ООД е прехвърлило вземанията си към „Т.А.“ ООД на К.К., който е праводателят и цедент на кредитора И.А.. Следователно по дата тези споразумения предхождат горепосоченото и не може да се приеме, че цедираното вземане не е било в патримонуима на цедента. Тук следва да се отбележи, че доводите, че липсва достоверна дата на споразуменията и че са антидатирани също не могат да бъдат надлежно разгледани в настоящото производство, но те се отнасят и до споразумението от 20.06.2011г., което също е с недостоверна дата. Предвид горното съдът намира, че изложените от възразилите кредитори доводи не са основателни и не обуславят отпадане на легитимацията на кредитора И.А., който освен, че се легитимира като такъв с договора за цесия, е предприел и действия по събиране на вземането си, като се е снабдил с изпълнителен лист за същото въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжника „Т.А.“ ООД и същата няма данни да е оспорвана, респ. да е възразено срещу вземането му. За пълнота следва да се отбележи, че съдът не споделя доводите на синдика, че заповедта по чл. 417 от ГПК влиза в сила и следва да се зачита сила на пресъдено нещо по същата, тъй като заповедното производство не приключва с акт, който да се ползва със СПН. Същевременно стабилизираната заповед по чл. 417 от ГПК, срещу която не е подадено възражение, а такова е можело да бъде подадено не само от К.К., но и от другия управител – Д.М., ако е считал, че следва да оспори вземането на кредитора П., то същата е изпълнително основание и въз основа на същата е издаден изпълнителен титул. След стабилизиране на заповедта иск за оспорване на вземането може да се води само при изричните предпоставки по чл. 424 от ГПК, което не се твърди и не е налице. Следователно, макар да не се ползва със СПН, то вземането на кредитора П. е снабдено с изпълнителен титул, а именно процесния изпълнителен лист, който синдикът е длъжен да съобрази.

Възражението за изтекла погасителна давност за лихви е неоснователно, материалното правоотношение е между кредитора и длъжника и именно длъжникът е този, който може надлежно да упражни възражението си за изтекла погасителна давност. Това възражение е от категорията правопогасяващи, но принадлежи на страната по материалното правоотношение, а не на трети лица. Не се установява от данните по делото към настоящия момент длъжникът да е отправил изявление за изтекла погасителна давност, поради което не може и да се приеме горното за основателно.

В писмената защита се цитира, че имало споразумение от 20.03.2011г., с което било обещано от „Т.А.“ на Р.П. да му бъде прехвърлен апартамент за погасяване на вземане по цесията, но такова не е представено по настоящото възражение, респ. не е част от доказателствения материал и не би могло да се обсъжда, без да е връчено на кредитора с оспорено вземане.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че възражението се явявяа неоснователно и недоказано и следва да бъде отхвърлено.

10/ по възражение с вх.№131077/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на И.Ц.М. в размер на 421 228,48лв. с основание договор за цесия и издадена заповед за незабавно изпълнение е прието. Кредиторите считат, че И.М. не се легитимира като кредитор, тъй като цедираните му вземания, произтичащи от договори за заем, предоставени от К.К. на дружеството –длъжник, не съществуват, тъй като липсват каквито и да е доказателства за реалното предоставяне на заемите, нито цитираните решения от 2006г., 2008г. и 2010г., не се установявало да е осчетоводено задължение на „Т.А.“ ООД към И.М. в претендирания размер. Твърдят, че от съдържанието на споразумението от 09.07.2012г. не се установява постигната договорка за цедиране на такава сума, а същото съдържа обобщение на предоставените заеми и завършва с изявление за прихвание, направено от К.К. като управител на дружеството за задължения към същото лице – К.К.. Сочи, че оспорва двете споразумения, включително и това от 10.09.2013г., с което длъжникът се е задължил да учреди ипотека върху свои имоти за обезпечаване на вземанията на И.М., както и договора за цесия от 06.08.2012г. с твърдения, че същите са сключени без основание, а именно били за несъществуващ дълг, били симулативни сделки и волята била да се увреди дружеството. Твърдят, че К.К. като управител на дружеството е злоупотребил с предоставената му власт, сключвайки сделките във вреда на представлявания и е налице недействителност по чл. 40 от ЗЗД. Сочат, че твърденията за наличие на вземания по споразумението са декларативни и не се установява нито предоставянето на заем, нито на средства за закупуване на бус на длъжника. Твърди се и че дори и да са предоставени заеми и средства от К.К. на „Т.А.“ ООД, то същите са погасени чрез многократно получаване на суми от К., като срещу получените парични средства не са закупувани активи или плащани задължения на дружеството. Правят и евентуално възражение за прихващане с получените суми, но същите не са уточнени нито по размер, нито по дата на твърдяно усвояване. Твърдят, че документите, на които се основава претендираното вземане, били частни и без достоверна дата, сключени между свързани лица по смисъла на параграф 1 от ДР на ТЗ. Поддържат, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение в полза на И.М., не бил акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, тъй като нямало производство по чл. 422 от ГПК и това се обяснявало с пропускане на срока за възражение, като заповедта не била стабилизирана спрямо всички. Твърди се, че записът на заповед е нищожен, тъй като бил издаден за обезпечаване на вземане на И.М., което той не бил придобил. Същите съображения важат и за договорната ипотека от 28.09.2013г. Уговорката за лихва в размер на 1% месечно върху неплатената сума счита за нищожна. Твърдят, че всички сделки, от които И.М. твърди, че произтичат вземанията му ,били увреждащи кредиторите по смисъла на чл. 647 от ТЗ. Заявяват при условията на евентуалност и възражение за погасяване на лихвите по давност. В хода на съдебното производство поддържат възражението си чрез процесуалния си представител – адв.Витанова, като излага доводи и в писмена защита.

Длъжникът „Т.А.“ ООД не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че кредиторът И.М. е представил изпълнителен лист за вземането си, въз основа на заповед за незабавно изпълнение по гр.д.№ 50207/2012г. на СРС, която е влязла в сила и твърди, че е приравнена на влязло в сила съдебно решение, поради което следва да бъде зачетена и от синдика. В съдебно заседание поддържа становището си.

Заинтересованият кредитор И.М. излага подробни доводи в писмено становище по възражението от 21.11.2017г., към което прилага и писмени доказателства, като поддържа изразеното и в съдебно заседание. Твърди, че доводите по възражението са неоснователни и недоказани и представя договори за заем, платежни документи и извлечения за предоставените суми по заемите. Оспорва твърденията за симулативност на споразумението от 09.07.2012г., но сочи, че дори и да е такова, той е трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 17, ал.2 от ЗЗД, защото е придобил вземането възмездно и евентуалната нищожност му е непротивопоставима. Оспорва твърденията за симулативност на договора за цесия от 06.08.2012г. и твърди, че е несъстоятелен и довода за симулация на споразумението за учредявяне на договорна ипотека. По отношение на записа на заповед твърди, че недействителност поради липса на кауза въобще не може да се релевира, тъй като менителничният ефект е абстрактна сделка. Твърди, че всички вземания, описани в договора за цесия са надлежно осчетоводен, както и неговите вземания.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на И.М., така както е предявено с молба от 09.08.2017г. за сумата от общо 421 228,48лв., е включено в списъка на приетите вземания. С молбата е представен договор за цесия от 06.08.2012г., сключен между К.К. и И.М., по силата на който на М. са цедирани описаните вземания, конкретизирани в споразумение от 09.07.2012г., които както се сочи в чл. 2, ал.1 от договора са в размер на 408 020,80 лв., представляваща главници по отделните договори за заем и сумата от 110 757 лв., представляващи договорената възнаградителна лихва от 10% на година, съгласно описаните протоколни решения от 18.12.2006г., 10.09.2008г., ведно с всички принадлежности, привилегии, обезпечения и др. Представено е уведомление от цедента до „Т.А.“ ООД, получено на 14.08.2012г. Представено е споразумението от 09.07.2012г., както и запис на заповед от 20.08.2012г., издаден от „Т.А.“ ООД за сумата от 518 777,80лв., платими на И.М. с падеж – 19.10.2012г., който е представен и приет за плащане. Представено е споразумение от 20.07.2012г. между „Т.А.“ ООД и И.М., с което като обезпечение на вземането по договора за цесия се уговаря издаването на запис на заповед. Представен е изпълнителен лист от 09.01.2013г., издаден от СРС, 36 състав по гр.д.№ 50207/2012г., с което длъжникът „Т.А.“ ООД е осъден да заплати на И.М. описната сума в размер на 518 777,80 лв., представляваща главница по записа на заповед, ведно със законната лихва върху сумата от 24.10.2012г. до изплащане на вземането. Представен е протокол за разпределение от съдебен изпълнител по изп.дело № 8/2013г. на СИС при РС – гр. Разлог от 05.08.2013г., от който е видно, че е погасено вземане на И.М. в размер на 61394,54лв. и остава непогасено такова в размер на 299 990,19лв., като е представено и удостоверение за размера на дълга към 25.11.2013г. от ДСИ-при РС-гр. Разлог, като е описано, че сумата от 299 990,19 лв. е непогасена част от вземането по процесния изпълнителен лист, издаден от СРС по ч.гр.д.№ 50207/2012г. Представено е споразумение от 10.09.2013г., с което се признава от „Т.А.“ ООД задължение към И.М. в размер на 518 777,80 лв., както и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №3, том ІІІ, рег.№2472, дело № 300/2013г. от 27.09.2013г., с който дружеството –длъжник е учредило ипотека върху подробно описаните осем имота от жилищната сграда – Ш.К. в полза на И.М..

С отговора на възражението си, кредиторът с оспорено вземане И.М. е представил допълнителни доказателства, а именно: договор за директорски заем към „Т.А.“ ООД от 18.12.2006г., подписан от заемодател – К.К. и заемодател – дружеството чрез другия управител М., по силата на който е уговорено предоставянето на заем в размер на 60 000 британски лири за период от 3 години при 10% годишна лихвена ставка, като е представено и преводно нареждане от И.Б.от 04.01.2007г. за сумата от 58 000 лв. с вписано основание за превода – директорски заем и второ нареждане от 19.12. за сумата от 105 000 лв. със същото основание –директорски кредит. Вторият договор за директорски заем е от 10.09.2008г. и е за сумата от 150 000 евро също със срок от три години и при 10% годишна лихва, като е представено преводно нареждане от Р. и вносна бележка от 10.09.2008г. за внесена сума 100 000 лв. от К.К. в полза на Т.А. ООД с вписано основание – директорски заем. Представени са две разписки съответно от 05.03.2009г. и 14.10.2009г. за получени по 50 000 лв., представляващи съответно трета и четвърта вноска по описания директорски заем по договор от 10.09.2008г. Представен е и договор за директорски заем към „Т.А.“ ООД от 28.06.2010г., подписан от заемодател – К.К. и заемодател – дружеството чрез другия управител М., по силата на който е уговорено предоставянето на заем в размер на 140 000 британски лири за период от 3 години при 10% годишна лихвена ставка, като е посочено, че първата част от сумата от 70 000 лв. е платена с депозит по банковата сметка в „Р.“, като е представено и преводно нареждане за сумата от 65 000лв. и второ за 5000 лв. с вписано основание за превода – директорски заем. Представен е договор за директорски заем от 14.10.2009г. за сумата от 15 000 лв., както и множество извлечения от сметки и платежни нареждания от „Р.“.

С отговора са представени вноски бележки и платежни нареждания, които са за преведени суми от И.М. към К.К., като всички те са с вписано изрично основание – плащане по договор за цесия от 06.08.2012г., като същите са с дати в периода от 25.10.2012т. до 14.02.2013г. за суми от 5 000 лв. до 10 000 лв., като общо платената по тях сума възлиза на 133 000 лв., като същата е платена от И.М. като цена по договор за цесия.

По същество при разглеждане на възражението съдът намира следното:

Неоснователни са доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като е подадено едновременно от двама кредитори, като синдикът сочи, че производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадено в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

Съдът намира, че не могат да бъдат споделени доводите на възразилите кредитори, че К. не е имал вземане към датата на цесията, тъй като въпросните заеми са погасени от „Т.А.“ ООД чрез многократно предаване на суми на К.К., за което се позовават на приложените платежни нареждания за изтеглени суми. Към възражението са представени многобройни такива, но от тях се установява единствено, че К.К., който е законен представител на дружеството е теглил суми от посочената сметка с наредител –дружеството, като в нито един от платежните документи не е посочено основание – погасяване на задължение по договор за заем. Предвид горното не може да се приеме, че с тези нареждания е извършено плащане на дадените заеми и задълженията по тях са погасени.

За пълнота следва да се отбележи, че съдът не споделя доводите на синдика, че заповедта по чл. 417 от ГПК влиза в сила и следва да се зачита сила на пресъдено нещо по същата, тъй като заповедното производство не приключва с акт, който да се ползва със СПН. Същевременно стабилизираната заповед по чл. 417 от ГПК, срещу която не е подадено възражение, а такова е можело да бъде подадено не само от К.К., но и от другия управител – Д.М., ако е считал, че следва да оспори вземането на кредитора И.М., то същата е изпълнително основание и въз основа на същата е издаден изпълнителен титул. След стабилизиране на заповедта иск за оспорване на вземането може да се води само при изричните предпоставки по чл. 424 от ГПК, което не се твърди и не е налице. Следователно, макар да не се ползва със СПН, то вземането на кредитора М. е снабдено с изпълнителен титул, а именно процесния изпълнителен лист, който синдикът е длъжен да съобрази. Доводите за нищожност на записа на заповед, споразумението за учредяване на ипотека и самия договор за учредяването й също не могат да бъдат надлежно установени в рамките на настоящото производство.

Предвид горното съдът намира, че възражението е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

11/ по възражение с вх.№131080/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на И.С.П. в размер на 264 074 лв. с основание договора за цесия и издадена заповед за изпълнение е прието. Кредиторите считат, че И.П. не се легитимира като кредитор, тъй като договорите за цесия не са произвели действие и той не е придобил вземане от длъжника, защото основното вземане, а именно първоизточникът, вземането произтичащ от заем, предоставен на „Р.К.“ ООД на „Т.А.“ ООД е било прехвърлено в полза на друго лице – Д.Р.П. на 20.06.2011г. и към датата твърдяната цесия в полза на П. – 22.07.2011г., „Р.К.“ ООД вече не е имало вземане срещу длъжника и не би могло да се прехвърлят права, каквито не е имал праводателят. Счита, че със споразумението от 22.07.2011г. К.К. не е придобил вземането на „Р.К.“ ООД към длъжника, поради което и последващият договор за цесия от 22.01.2012г. между К.К. и И.П. също не е произвел транслативен ефект и не е годно основание за придобИ.е на качеството кредитор. Твърдят, че липсва основание за прехвърляне на вземането от „Р.К.“ ООД по споразумението, като се твърди, че К.К. бил превел заеми към „Р.К.“ ООД в периода 24.06.2011г. до 20.07.2011г., което оспорва, защото твърди, че в същия период „Р.К.“ ООД имало средства да предостави заем на „Т.А.“ ООД. Твърдят, че липсвали каквито и да е доказателства за реалното предоставяне на заемите, поради което споразумението е сключено без основание, съответно е привидна / симулативна/ сделка, от което следва нищожност на споразумението и последващият договор за цесия, като счита, че е налице и хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, а именно управителят К.К. е злоупотребил с представителната си власт, сключвайки договорите във вреда на представлявания. Сочи се, че пълномощникът е договорял сам със себе си, поради което не следвало да се доказва споразумяването във вреда на представлявания. Твърдят, че документите, с които се легитимира И.П. били частни, без достоверна дата и съставени между свързани лица. Твърди се, че цесията на вземането по заема към К.К., не е отразена счетоводно при длъжника „Т.А.“, както и не са отразени счетоводно задължения към И.П.. Поддържа, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение в полза на И.П., не бил акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, тъй като нямало производство по чл. 422 от ГПК и заповедта не била стабилизирана спрямо всички. Твърди се, че записът на заповед е нищожен, тъй като бил издаден за обезпечаване на вземане на И.П., което той не бил придобил. Уговорката за лихва в размер на 1% месечно върху неплатената сума счита за нищожна. Считат, че съображенията за недействителност на записа на заповед, са относими и към нотариалния акт за учредяване на ипотека от 28.07.2014г., като считат, че ипотеката е учредена по силата на нищожно споразумение от 16.06.2014г. Заявяват при условията на евентуалност и възражение за погасяване на лихвите по давност. В съдебно заседание поддържат възражението си чрез процесуалния си представител – адв. Витанова, като излага подробни доводи и в писмени бележки.

Длъжникът не изразява становище по това възражение.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 30.10.2017г. по възражението, като счита, че същото е недопустимо, защото било подадено едновременно от двама кредитори, а разпоредбите на ТЗ не предвиждали такава възможност и не бил приложим чл. 379 от ГПК относно колективните искове. Наред с горното оспорва възражението и като неоснователно. Твърди, че оплакванията на кредиторите са ирелевантни в тази фаза на производството, тъй като синдикът не е правораздавателен орган и същите следва да бъдат решени в рамките на исково производство. Поддържа, че кредиторът П. е представил изпълнителен лист за вземането си, въз основа на заповед за незабавно изпълнение по гр.д.№ 48567/2012г. на СРС, която е влязла в сила и твърди, че е приравнена на влязло в сила съдебно решение, поради което следва да бъде зачетена и от синдика.

Заинтересованият кредитор И.П. е подал подробно писмено възражение от 20.11.2017г. чрез процесуалния си представител – адв. Б., с което оспорва същото като неоснователно по подробно изложените доводи. Счита,че споразумението между П. и М. няма прехвърлително действие, тъй като вземанията, които са прехвърляни не са съществували. Прилага и писмени доказателства. Поддържа оспорването и в съдебно заседание по изложените доводи.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземането на И.С.П., така както е предявено с молба от 09.08.2017г. за сумата от общо 264 074 лв., е включено в списъка на приетите вземания като обезпечено. С молбата е представено споразумение от 22.07.2011г., сключено между К.Б.К., „Р.К.“ ООД, представлявано от К.К. и „Т.А.“ ООД, също представлявано от К.К., в т.1 на което са констатирали, че К.К. е предоставил на „Р.К.“ ООД суми като паричен заем в общ размер на 259 955 лв., така както са описани, а „Р.К.“ ООД е предоставило на „Т.А.“ ООД паричен заем в размер на 260 000 лв., което вземане „Р.К.“ прехвърля на К.К. срещу цена в размер на 259 955 лв., като се извършва и прихващане. Представен е договор за цесия от 27.01.2012г. между К.К. и И.С.П., по силата на който на П. е цедирано вземане в размер на 190 000 лв., представляващо част от вземането в общ размер на 260 000 лв., произтичащо от представени заеми и по споразумението от 22.07.2011г. срещу цена от 28 000 британски паунда, платима чрез прихващане на дължима от цедента сума по паричен заем. Представено е уведомление от цедента до „Т.А.“ ООД, получено на 30.01.2012г. Представен е запис на заповед от 02.03.2012г., издаден от „Т.А.“ ООД за сумата от 210 000 лв., платим на И.П. с падеж – 15.08.2012г., който е представен и приет за плащане. Представено е споразумение от 02.03.2012г. между „Т.А.“ ООД и И.П., с което като обезпечение на вземането по договора за цесия се уговаря издаването на запис на заповед. Представен е изпълнителен лист от 02.11.2012г., издаден от СРС, 36 състав по гр.д.№ 48567/2012г., с което длъжникът „Т.А.“ ООД е осъден да заплати на И.С.П. описната сума в размер на 210 000 лв., представляваща главница по записа на заповед, ведно със законната лихва върху сумата от 15.10.2012г. до изплащане на вземането. Представен е протокол за разпределение от съдебен изпълнител по изп.дело № 8/2013г. на СИС при РС – гр. Разлог от 05.08.2013г., от който е видно, че е погасено вземане на И.П. в размер на 34 489,10 лв. и остава непогасено такова в размер на 188 068,06 лв., за което е издадено и удостоверение от ДСИ. Представено е споразумение от 16.06.2014г. между И.П. и „Т.А.“ ООД, с което страните се споразумяват за изплащане на задължението на части и е уговорено като обезпечение, учредяването на ипотеки върху описаните имоти. Представен е нотариален акт № 84, т.ІІ, рег.№ 2292, дело № 246/2014г., с който „Т.А.“ ООД е учредила в полза на И.П. за обезпечение на вземанията по описания изпълнителен лист от 02.11.2012г. ипотека върху описаните имоти – апартаменти 23,31,32 и 33.

Допълнително с възражението е представено непреведено споразумение от 01.02.2006г., като в съдебното заседание се представя същото и в превод, като според соченото, споразумението е сключено в Л., В. и се възлага на г-н П. като агент да посредничи при продажбата на недвижими имоти, които са жилищни апартаменти в комплек „Ш.Ку-ку-ряк“, гр. Банско, като съгласно т.3 от същото, след изпълнението на задълженията по т. 1, „Т.А.“ ООД се задължава да заплати на агента възнаграждение в размер на 5% от стойността на всяка сделка, но не по-малко от 10 000 паунда за всяка една сделка, сключена с посредничеството на агента, като възнагражденията се заплащат в срок до 10 дни след подписване на предварителен договор и получаване на авансово плащане.

Съдът по същество и при разглеждане на възражението, намира, че са неоснователни доводите на синдика, че възражението е недопустимо, тъй като производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК. В случая е подадено в една обща молба възражение от двама кредитори срещу едно и също вземане, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Съдът намира, че няма пречка възражението да бъде подадено от двама кредитори едновременно, ако те са преценили, че могат да формулират същото в една обща молба, като на практика са налице две отделни възражения, от всеки от кредиторите срещу вземанията на кредитора с оспорено вземане, които само за процесуална икономия са обединени в една молба. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо. Съдът намира, че на практика с подаденото общо, в една молба възражение, е сезиран с две отделни възражения по чл. 690 от ТЗ от двамата кредитори – „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ООД, като ще се произнесе с оглед доводите, изтъкнати от всеки от тях.

По отношение на твърденията, че кредиторът не се легитимира като носител на вземането с договора за цесия, защото неговият праводател не го е притежавал, тъй като преди това с представеното споразумение от 20.06.2011г. вземането на „Р.К.“ ООД в размер на 220 000 лв. било прехвърлено на г-н Д.П., съдът намира следното: На първо място се твърди, че г-н П. е имал изискуемо вземане към длъжника за комисионно възнаграждение по споразумението от 01.02.2006г. Изключвайки доводите на кредитора П., че документът е съставен с оглед производството, които няма как да бъдат проверени при разглеждане на възражението, а биха били установени в исков процес, съдът намира, че с горепосоченото споразумение е уговорено комисионно възнаграждение, платимо при определени условия, но по делото няма никакви доказателства, че лицето е осъществило ролята си на посредник, при кои конкретно сделки и че му се дължи каквато и да е било сума като възнаграждение. Освен това от кредитора П. са представени три споразумения, които предхождат процесното от 20.06.2011г., с които дружеството „Р.К.“ ООД е прехвърлило вземанията си към „Т.А.“ ООД на К.К., който е праводателят и цедент на кредитора И.П.. По дата тези споразумения предхождат горепосоченото и не може да се приеме, че цедираното вземане не е било в патримонуима на цедента. Тук следва да се отбележи, че доводите, че липсва достоверна дата на споразуменията и че са антидатирани също не могат да бъдат надлежно разгледани в настоящото производство, но те се отнасят и до споразумението от 20.06.2011г., което също е с недостоверна дата. Едва с писмената защита от адв. Витанова се представя ново доказателство, което няма как да бъде прието и кредитирано, още повече, че другите страни не са имали възможност да се запознаят със същото, а именно уравнителен протокол – споразумение от 05.11.2013г., което обаче не променя по никакъв начин горния извод, а именно, че към датата на цесията, с която се твърди, че Д.Р.П. е придобил вземанията от „Р.К.“ ООД, те вече са били цедирани на К.К., който от своя страна ги е цедирал на други лица- кредитори, включително и процесния И.П.. В писмената защита се цитира, че имало цесия от 20.03.2011г., но таков документ не е представено по настоящото възражение, респ. не е част от доказателствения материал и не би могло да се обсъжда, без да е връчено на кредитора с оспорено вземане, като представеното споразумение е от 2013г. и очевидно е след процесните цесии. Предвид горното съдът намира, че изложените от възразилите кредитори доводи не са основателни и не обуславят отпадане на легитимацията на кредитора И.П., който освен, че се легитимира като такъв с договора за цесия, е предприел и действия по събиране на вземането си, като се е снабдил с изпълнителен лист за същото въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжника „Т.А.“ ООД и същата няма данни да е оспорвана, респ. да е възразено срещу вземането му. За пълнота следва да се отбележи, че съдът не споделя доводите на синдика, че заповедта по чл. 417 от ГПК влиза в сила и следва да се зачита сила на пресъдено нещо по същата, тъй като заповедното производство не приключва с акт, който да се ползва със СПН. Същевременно стабилизираната заповед по чл. 417 от ГПК, срещу която не е подадено възражение, а такова е можело да бъде подадено не само от К.К., но и от другия управител – Д.М., ако е считал, че следва да оспори вземането на кредитора П., то същата е изпълнително основание и въз основа на същата е издаден изпълнителен титул. След стабилизиране на заповедта иск за оспорване на вземането може да се води само при изричните предпоставки по чл. 424 от ГПК, което не се твърди и не е налице. Следователно, макар да не се ползва със СПН, то вземането на кредитора П. е снабдено с изпълнителен титул, а именно процесния изпълнителен лист, който синдикът е длъжен да съобрази.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че възражението се явява неоснователно и недоказано и следва да бъде отхвърлено.

12/ по възражение с вх.№127492/06.10.2017г., подадено от К.Б.К. срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „С.-*“ ЕООД в размер на 549 145,40 лв. е прието. Твърди, че се твърди, че „С.-*“ ЕООД се легитимирал като кредитор с вземане, възникнало на основание влязло в сила съдебно решение, постановено по т.д.№85/2013г. на ОС – София, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и договор за цесия от 02.03.2013г. Твърди, че съдебното решение е порочно, тъй като било постановено по симулативен процес. Кредиторът сочи, че прехвърлянето на вземането е симулативно, за което се позовава на това, че споразумението с длъжника е от 03-ти март 2013г., т.е. сключено на Националния празник, като се твърди, че „С.3“ ЕООД не е представило договора за прехвърлянето му от 02.03.2013г., от който би било видно, че вземането е придобито безвъзмездно. Сочи че, сътворената от съдружникът Д.М.схема с участието на адвокатите му е прозрачна и цели да прикрие липсата на каузален дълг. Оспорва представената счетоводна справка, съставена от М. Заимова, която сочи, че не е била нито ликвидатор, нито друго, и че му заявила, че е незапозната със счетоводството на дружеството. Твърди, че няма вземане по договора за заем от 06.06.2008г. и не се установява такова, защото се твърди плащане на 09.05.2008г., което е близо месец по-рано. Сочи, че такава сума няма превеждана, а била преведена от други лице и на друго основание – покупка на имот. Твърди, че остатъкът от сумата е прихваната от длъжника с негови насрещни вземания, а именно суми, теглени на каса, които са 55 000 лв. през 2008г. и 20 000 лв. през 2009г. или най-малко 75 000 лв. Твърди, че е налице прихващане и по фактура № 8/01.12.2007г. Твърди се също така, че и договорът за заем, и договорът за цесия, са нищожни на основание чл. 40 от ЗЗД и чл. 26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Заявява изрично възражение за изтекла погасителна давност относно лихвите. Предвид изложеното претендира изключване на вземането на този кредитор. В насроченото съдебно заседание кредиторът К.К. поддържа оспорването.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 24.10.2017г. по възражението, като сочи, че няма основание да не зачете силата на пресъдено нещо по съдебното решение, с което се легитимира кредитора, а дали същото е постановено по симулативен процес или е неправилно не може да бъде преценено от синдика, а следва да се релевира по исков ред. Оспорва и възражението за изтекла погасителна давност, а по отношение на прихващането, счита, че за да бъде осъществено такова по чл. 645 от ТЗ, то първо следва вземането на този кредитор да бъде прието.

Кредиторът с оспорено вземане – „С.“ ЕООД оспорва възражението по съображения, подробно изложени в писмено становище от 08.11.2017г. Поддържа, че вземането му е присъдено по съдебно решение. Твърди, че вземането не е придобито безвъзмездно, а срещу уговорената цена. Твърди, че цедираните вземания по заемите са действителни, още повече, че заемите са предоставени по договор, подписан от самия възразил кредитор – К.К.. В съдебно заседание поддържа оспорването чрез процесуалния си представител – адв. Б..

Допълнително в хода на настоящото производство кредиторът е представил договор за прехвърляне на вземанията от 02.03.2013г., съгласно който Д.Д.К.М. е цедирал на „С.“ ЕООД вземанията си в размер на 221 000 евро, от които 150 000 евро – главница и 71 000 евро – лихва за периода от 06.06.2008г. – 02.03.2013г. В чл. 2 е посочено, че цесионерът се задължава да заплати на цедента цена за прехвърлените вземания в размера на същите, а в чл. 3, ал.1 е уговорено, че това ще стане в срок до 7 дни от събиране на прехвърлените парични вземания, като в ал.2 е уговорено, че при частично събиране, посочените уговорки важат за съответната погасена от длъжника част. Представени са договора за заем от директора от 06.08.2008г., както и съответните преводни документи за процесната сума, като в платежното нареждане от 08.07.2008г. за превод на 170 000 лв. изрично е посочено, че сумата се предоставя в заем.

В съдебно заседание възразилият кредитор е представил анекс към споразумението за заем от 01.04.2010г., с който е уговорено, че начислената към сумата от 150 000 евро лихва се намалява на 3,5% годишно.

Съдът разглеждайки по същество възражението, намира следното:

Съдът намира, че са неоснователни доводите, че производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК, както и колективно предявяване. В случая е подадена една обща молба, в която са предявени вземания на двама кредитори, като са описани вземанията на всеки от тях, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо.

Производството по разглеждане на възражението по чл. 692 от ТЗ е регламентирано в разпоредбата на ал.3, а именно, че се извършва в открито съдебно заседание с призоваване на посочените лица и в ал. 4, 5 и 6, регламентиращи, че съдът се произнася с определение, което се обявява в ТР и не подлежи на обжалване. Безспорно е в теорията и в съдебната практика, че след като приключва с необжалваем съдебен акт – определение, това производство не е исково, макар да носи белези на типично състезателно производство. Приема се, че в това производство е допустимо страните да представят нови писмени доказателства в подкрепа на вземането си, макар и същите да не са представени с молбата за предявяването му, но предвид междинния характер на производството са недопустими гласни доказателства. Настоящото производство е подготвителен етап на същинското исково производство по чл. 694 от ТЗ. Преди всичко при разглеждане на подадените възражения, следва да се има предвид, че производството по чл. 692 от ТЗ не е исково производство в което ще се разреши със сила на пресъдено нещо въпроса за съществуването или несъществуването на дадено предявено вземане. С възражението по чл. 690 от ТЗ би следвало да се поставят само въпроси, свързани с приложението на чл. 685, ал. 1 и 2 от ТЗ -т.е. за надлежното и своевременно предявяване на вземането -дали то е предявено в срок, дали е индивидуализирано със всички свои признаци - чл. 685, ал. 2 от ТЗ, както и такива, които изискват една до - голяма степен формална проверка за това дали от външна страна представените с молбата за предявяване на вземането доказателства удостоверяват съществуването на вземане в определен размер, на определен кредитор срещу длъжника, но не би следвало предмет на разглеждане да бъдат въпроси, свързани с оспорване действителността на една сделка, нейното разваляне или прекратяване, както и дали има правно валидно погасяване на вземането по различни способи. Изследването и решаването на такива съществени за съществуването на вземането въпроси би следвало да се извършва в производството по чл. 694 от ТЗ, а не в настоящото производство. В рамките на настоящото производство съдът няма как да изследва действителността на процесния договор за заем, а същият е представен като документ, като са представени и документи за извършени парични преводи, като договорът за директорски заем е подписан от името на дружеството заемополучател именно от възразилия кредитор като негов управител- К.К., който представя и анекс към договора, което допълнително прави оспорването несъстоятелно. Процесното вземане на кредитора „С.-*“ЕООД е по влязло в сила съдебно решение, постановено по дело на СОС и като такова е установено със сила на пресъдено нещо, с която съдът и страните следва да се съобразят. Твърденията на кредитора, че процесът е бил симулативен не могат да бъдат установявани в настоящото производство, а законодателят е предвидил специален ред за установяване на пороци на съдебно решение. В случая няма данни оспорващият кредитор да се е възползвал от горното. Решението е представено в заверен препис, отбелязано е, че е влязло в сила и не се опровергава от представените писмени доказателства, като това, че е постановено от местно некомпетентен съд, но при липса на възражение за подсъдността, по реда на чл. 376 от ГПК и при признание на иска, не установява безспорно твърденията, че е по симулативен процес. До опровергаване на същото и надлежно установяване на сочената симулация, съдът и синдикът са длъжни да се съобразят със СПН на представеното съдебно решение, за което страната има и изпълнителен титул, а именно изпълнителен лист, като са налице данни, че е било образувано изпълнително дело. Предвид горното не може да се приеме, че е изтекла погасителна давност за вземането, което е съдебно признато с решение през 2013г. Неоснователно е и възражението за давност по отношение на лихвите, тъй като това правопогасяващо възражение спрямо тях е следвало да бъде заявено в производството по спора пред СОС и след като не е, същото е преклудирано, а от установяването на вземането и присъждането му със съдебното решение не е изтекла погасителната давност за вземането. По никакъв начин не се установява твърдението на кредитора, че договорът за заем е привиден, като горното е и недопустимо в настоящото производство. Не могат да бъдат споделени и доводите, че цесията е безвъзмездна, тъй като видно от представения договор от 02.03.2013г. цена е уговорена и тя съответства на размера на прехвърлените вземания, друг е въпросът че плащането й е дължимо след събиране на вземането и доколко това е допустимо при цесия, но горното също не може да бъде обсъждано в настоящото производство, а предпоставя исково производство с участие на всички страни по процесния договор, чиято нищожност и привидност се твърди. Твърдението, че при справка в счетоводството голяма част от вземанията, които са цедирани не съществуват, тъй като Д.М.бил теглил от банковите сметки на дружеството на каса, т.е. плащанията са със средства на дружеството, но оформяни от лицето като извършени от него, не могат да бъдат установени в настоящото производство, но следва да се има предвид, че този довод визира действия, които могат да доведат до търсене на отговорност от управителя М. от страна на дружеството за вреди, но не се отразяват на правното положение на третото лице, негов съконтрахент по договора за цесия, за което следва да се установи, че е недобросъвестно, а такива доказателства няма по настоящото производство. По отношение на твърденията за наличие на хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, договаряне във вреда на представлявания, както е имал случай да се произнесе ВКС по въпроса по реда на чл. 290 от ГПК с решение № 841/19.01.2010г., по гр.д.№ 3530/2008г., ІV г.о., решение № 214/20.07.2010г. по гр.д.№ 109/2009г. и др., когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съконтрахент. В този случай, упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по НК. В хипотезата на чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което същата следва да бъде установена от упълномощителя. В случая горното не се установява по делото. Заявеното при условия на евентуалност възражение за прихващане срещу вземанията, които са приети, със вземане за изтеглени от управителя М. средства на дружеството, които не са върнати обратно и се твърди, че не са използвани за нуждите на дружеството, съдът също намира, че не може да бъде предмет на настоящото производство по реда на чл. 692 от ГПК, а и не се установява горното безспорно. Наред с горното изявлението за прихващане също предпоставя корелативност на насрещните субекти, а именно то трябва да изхожда от дружеството, а не от трети лица. Прихващане може да извърши и синдика, но не и оспорващите кредитори, а са основателни и доводите на синдика, че доколкото вземанията не са безспорни, то не може да се приеме, че може и синдикът да направи такова изявление по реда на чл. 645 от ТЗ.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че възражението е неоснователно и недоказано и следва да бъде отхвърлено.

13/ по възражение с вх.№127495/06.10.2017г., подадено от К.Б.К. срещу списъка наприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „Е.М.“ ЕООД в размер на 1 545 103,41 лв. е прието. Твърди, че се твърди, че „Е.М.“ ЕООД се легитимирал като кредитор с вземане, възникнало на основание издаден изпълнителен лист от 24.07.2013г., въз основа на заповед за незабавно изпълнение, като документът, на който се е позовал е споразумение от 29.05.2013г. Твърди, че вземането е придобито по договор за цесия от 27.05.2013г., който не е представен от кредитора, но било прехвърлено безвъзмездно от Д.М.. Твърди, че договорът за цесия е привиден и се позовава на нищожност на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Твърди, че вземанията, описани в Приложение №2 към нищожния договор не съществуват, тъй като са били правени плащания със суми, които Д.М.е теглил от банковите сметки на дружеството на каса, т.е. плащания със суми на дружеството, които Д.Малкларън е оформял като извършени от него. Оспорва счетоводната справка, на която се основава, като сочи, че тя не е подписана от нито един от двамата ликвидатори на дружеството, а от М. Заимова, която сочи, че не е била нито ликвидатор, нито друго, и че му заявила, че не разполага с документи от счетоводството на дружеството, които й били предоставени в посочения офис, където се помещавали адвокатите на „Е.М.“ и „С.3“ ЕООД. Твърди, че няма вземане по договора за заем от 06.06.2008г. и не се установява такова, защото се твърди плащане на 09.05.2008г., което е близо месец по-рано. Твърди, че е налице прихващане с насрещно вземане по фактура № 26/16.02.2010г., издадена на основание нот. акт № 192/2009г., както и по предварителни договори за покупка на имот от 15.06.2007г. Твърди се също така, че и договорът за заем, и договорът за цесия, са нищожни на основание чл. 40 от ЗЗД и чл. 26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Заявява изрично възражение за изтекла погасителна давност относно лихвите. Предвид изложеното претендира изключване на вземането на този кредитор. В насроченото съдебно заседание поддържа оспорването на вземането на кредитора.

Длъжникът не изразява становище по възражението.

Синдикът В.С. е депозирала подробно писмено становище от 24.10.2017г. по възражението, като сочи, че няма основание да не зачете представения изпълнителен лист, като е установила, че срещу заповедта по чл. 417 от ГПК е било депозирано възражение, но същото е оттеглено и производството по реда на чл. 422 от ГПК, образувано по т.д.№7782/2013г. на СГС е било прекратено с определение от 27.11.2014г., което е влязло в сила на 14.01.2015г., към който момент е влязла в сила и заповедта за изпълнение. Сочи, че влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена на влязло в сила съдебно решение и следва да бъде зачетена сила на пресъдено нещо, като синдикът се е съобразил с това. Оспорва и възражението за изтекла погасителна давност по отношение на лихвите, а по отношение на прихващането, счита, че за да бъде осъществено такова по чл. 645 от ТЗ, то първо следва вземането на този кредитор да бъде прието. В съдебно заседание поддържа подаденото становище.

Кредиторът с оспорено вземане – „Е.М.“ ЕООД оспорва възражението по подробно изложените доводи в писмено становище от 16.11.2017г. Поддържа, че заповедта по чл. 417 от ГПК от 24.07.2013г., която му е била издадена за сумата от 117 134,92 лв. – главница, ведно със законната лихва и 46 853,76 лв. – разноски, била атакувана от лицето К.К., но впоследствие влязла в сила. Оспорва твърдението, че е придобил вземането безвъзмездно, като представя договор за прехвърляне на вземания от 27.05.2013г., по който се е задължил да заплати цена на прехвърлените вземания, като само плащането й е отложено, а именно в 7-дневен срок от събирането им. Твърди, че няма нищо привидно и той е направил не малки разходи по събиране на вземането. Сочи, че вземането е признато от длъжника със споразумението с нотариална заверка от 29.05.2013г. Оспорва възражението за давност, като сочи, че такава не е текла докато е било висящо описаното изпълнително дело № 2137960400689, преобразувано в изп.дело № 136/2016г. на ЧСИ М.О.. Оспорва и твърдяното прихващане, като сочи, че не са дължими посочените насрещни задължения.

По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 05.10.2017г. са обявени изготвените от синдика списъци на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал.1 от ТЗ, като вземанията на кредитора „Е.М.“ ЕООД, предявени с молба от 14.08.2017г., общо с кредитор „С.3“ ЕООД, с основание изпълнителен лист от 24.07.2013г. по ч.гр.д.№26465/2013г. на СРС, 32 състав, в размер на 1 545 103,41 лв. е прието. С молбата е представен описания изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от същата дата, в която се сочи, че вземането се основава на нотариално заверено споразумение от 29.05.2013г. Представено е удостоверение от ЧСИ М.О., че за сумите по описания изпълнителен лист е образувано посоченото изпълнително дело № 689/2013г., по което е връчена покана за доброволно изпълнение на 20.09.2013г. и към 19.01.2017г. вземането на взискателя е изцяло неудовлетворено. Допълнително със становището си в настоящото производство кредиторът „Е.М.“ ЕООД е представил споразумението от 29.05.2013г., което е с нотариална заверка на подписите от нотариус С.Т.от същата дата, с което страните -„Е.М.“ ЕООД и „Т.А.“ ООД са констатирали, че по силата на договор за прехвърляне на вземане от 27.05.2013г. кредиторът „Е.М.“ ЕООД е придобил вземания от цедента, представляващи парични заеми, описани в приложение № 1, както и заплатени от цедента парични средства към трети лица в полза на „Т.А.“ ООД за погасяване на задължения към трети лица, описани в приложение № 2, които са в общ размер на 1 171 343,92 лв., като длъжникът е признал задължението и се е задължил да го заплати в срок до 01.06.2013г. В чл.6 от същото е уговорено, че при неизпълнение на задълженията, споразумението представлява извънсъдебно изпълнително основание по чл. 417 т.3 от ГПК. Представен е и договорът за прехвърляне на вземания от 27.05.2013г., сключен межзу „Е.М.“ ЕООД като цесионер и Д.Д.К.М. като цедент, по силата на койот цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията, подробно описани в представените приложение № 1 и № 2 срещу уговорената цена, като в чл. 2 е посочено, че цесионерът се задължава да заплати на цедента цена за прехвърлените вземания в размера на същите, а в чл. 3, ал.1 е уговорено, че това ще стане в срок до 7 дни от събиране на прехвърлените парични вземания, като в ал.2 е уговорено, че при частично събиране, посочените уговорки важат за съответната погасена от длъжника част. В приложение № 1 са описани 19 парични заема, предоставени както се сочи чрез банкови преводи в периода от 02.09.2008г. до 25.01.2012г. В приложение № 2 са описани конкретни суми по фактури, които цедентът се сочи да е платил към трети лица за погасяване на задължения на „Т.А.“ ООД в 148 позиции. Представени са издадената на 24.07.2013г. от СРС, 32 състав заповед по чл. 417 от ГПК за главница в размер на 1 171 343,92 лв., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 19.06.2013г., както и 46 853,76 лв. – разноски по делото, както и издадения изпълнителен лист. Представена е молба до ЧСИ първоначално Ш.Д., РС-Разлог, като са представени нареждания за превод на суми, извлечения от сметки във връзка със сочените плащания, което впоследствие е преобразувано в изпълнително дело № 136/2016г. на ЧСИ М. О., за висящността и предмета на което е представено удостоверение от 19.01.2017г. от ЧСИ О.. С представената молба от 15.11.2013г., изходяща от „Т.А.“ ООД от управителя Д.М., е оттеглено подаденото възражение срещу издадената заповед по чл. 417 от ГПК и е заявено признание на вземането.

Не се спори и се установява от служебна справка и представените от синдика документи, че за вземането по процесната заповед по чл. 417 от ГПК е било заведено дело по реда на чл.422 от ГПК, което е прекратено с определение на СГС,VІ-5 състав от 27.11.2014г. поради оттегляне на възражението по чл. 414 от ГПК, което определение е влязло в сила на 14.01.2015г.

Съдът разглеждайки по същество възражението, намира следното:

Съдът намира, че са неоснователни доводите, че производството по несъстоятелност не допускало колективни искове по чл. 379 от ГПК, както и колективно предявяване. В случая е подадена една обща молба, с която са предявени вземания на двама кредитори, като са описани вземанията на всеки от тях, но горното не означава, че е налице колективен иск. Характерно за колективните искове е, че те се предявяват от името на лица, увредени от едно нарушение, които не могат да бъдат точно определени, а са определяеми, т.е. в защита на т.нар. колективен интерес. Определено в случая не се твърди и не се защитава колективен интерес, поради което сочените от синдика доводи са неотносими. Горното не е изрично забранено от правилата на ТЗ и не може да се възприемат мотивите на синдика, че е недопустимо.

Производството по разглеждане на възражението по чл. 692 от ТЗ е регламентирано в разпоредбата на ал.3, а именно, че се извършва в открито съдебно заседание с призоваване на посочените лица и в ал. 4, 5 и 6, регламентиращи, че съдът се произнася с определение, което се обявява в ТР и не подлежи на обжалване. Безспорно е в теорията и в съдебната практика, че след като приключва с необжалваем съдебен акт – определение, това производство не е исково, макар да носи белези на типично състезателно производство. Приема се, че в това производство е допустимо страните да представят нови писмени доказателства в подкрепа на вземането си, макар и същите да не са представени с молбата за предявяването му, но предвид междинния характер на производството са недопустими гласни доказателства. Настоящото производство е подготвителен етап на същинското исково производство по чл. 694 от ТЗ. Преди всичко при разглеждане на подадените възражения, следва да се има предвид, че производството по чл. 692 от ТЗ не е исково производство в което ще се разреши със сила на пресъдено нещо въпроса за съществуването или несъществуването на дадено предявено вземане. С възражението по чл. 690 от ТЗ би следвало да се поставят само въпроси, свързани с приложението на чл. 685, ал. 1 и 2 от ТЗ -т.е. за надлежното и своевременно предявяване на вземането -дали то е предявено в срок, дали е индивидуализирано със всички свои признаци - чл. 685, ал. 2 от ТЗ, както и такива, които изискват една до - голяма степен формална проверка за това дали от външна страна представените с молбата за предявяване на вземането доказателства удостоверяват съществуването на вземане в определен размер, на определен кредитор срещу длъжника, но не би следвало предмет на разглеждане да бъдат въпроси, свързани с оспорване действителността на една сделка, нейното разваляне или прекратяване, както и дали има правно валидно погасяване на вземането по различни способи, дали вземането е погасено по давност, когато тези въпроси са спорни. Изследването и решаването на такива съществени за съществуването на вземането въпроси би следвало да се извършва в производството по чл. 694 от ТЗ, а не в настоящото производство. В рамките на настоящото производство съдът няма как да изследва действителността на тези договори за заем, а същите са представени като документи, като са представени и документи за извършени парични преводи на посочените дати. Доводите, че не били необходими заеми на дружеството в сочения период, също не могат да бъдат основание за изключване на вземанията, за които са представени съответните документи. Твърдението, че договорите са сключени между свързани лица по смисъла на параграф 1 от ДР на ТЗ не опровергава извода за наличие на договорите за заем, които са представени и не води до тяхната недействителност, а евентуално се отразява на поредността на удовлетворяване на кредитора. По никакъв начин не се установява твърдението на кредиторите, че договорите за заем са привидни, като горното е и недопустимо в настоящото производство. Не могат да бъдат споделени и доводите, че цесията е безвъзмездна, тъй като видно от представения договор от 27.05.2013г. цена е уговорена и тя съответства на размера на прехвърлените вземания, друг е въпросът че плащането й е дължимо след събиране на вземането и доколко това е допустимо при цесия, но горното също не може да бъде обсъждано в настоящото производство, а предпоставя исково производство с участие на всички страни по процесния договор, чиято нищожност и привидност се твърди. Твърдението, че при справка в счетоводството голяма част от вземанията, които са цедирани не съществуват, тъй като Д.М.бил теглил от банковите сметки на дружеството на каса, т.е. плащанията са със средства на дружеството, но оформяни от лицето като извършени от него, не могат да бъдат установени в настоящото производство, но следва да се има предвид, че този довод визира действия, които могат да доведат до търсене на отговорност от управителя М. от страна на дружеството за вреди, но не се отразяват на правното положение на третото лице, негов съконтрахент по договора за цесия, за което следва да се установи, че е недобросъвестно, а такива доказателства няма, независимо от твърденията, че Т.А.е тъща на Д.М., което също не се доказва от представените документи, а и не е признато и прието за безспорно. По отношение на твърденията за наличие на хипотезата на чл. 40 от ЗЗД, договаряне във вреда на представлявания, както е имал случай да се произнесе ВКС по въпроса по реда на чл. 290 от ГПК с решение № 841/19.01.2010г., по гр.д.№ 3530/2008г., ІV г.о., решение № 214/20.07.2010г. по гр.д.№ 109/2009г. и др., когато извършените от представителя действия са в рамките на учредената му представителна власт, дори и тези действия да не са в интерес, а във вреда на упълномощителя, то те запазват валидността си по отношение на добросъвестния съконтрахент. В този случай, упълномощителят разполага с правото да претендира вреди от представителя, а когато представител или пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания, той носи наказателна отговорност за злоупотреба на доверие по НК. В хипотезата на чл. 40 от ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което същата следва да бъде установена от упълномощителя. В случая горното не се установява по делото.

По отношение на възражението, че вземанията са погасени по давност, съдът намира, че същото не може да бъде разгледано, тъй като материалното правоотношение е между кредитора и длъжника и именно длъжникът е този, който може надлежно да упражни възражението си за изтекла погасителна давност. Това възражение е от категорията правопогасяващи, но принадлежи на страната по материалното правоотношение, а не на трети лица. В тази връзка изявленията на трети лица, в случая г-н К.К. действа в качеството си на физическо лице-кредитор, а не като управител на дружеството, че вземането е погасено по давност, не водят до настъпване на погасителния ефект на това възражение. Не се установява от данните по делото към настоящия момент длъжникът да е отправил изявление за изтекла погасителна давност, поради което не може и да се приеме горното за основателно. Следва да бъде отбелязано и че докато е бил висящ иск по чл. 422 от ГПК относно вземането, който се счита висящ от датата на заявлението, давност за същото не е текла, поради което дори и да бе допустимо, това възражение се явява неоснователно.

Заявеното при условия на евентуалност възражение за прихващане срещу вземанията, които са приети, със вземане за изтеглени от управителя М. средства на дружеството, които не са върнати обратно и се твърди, че не са използвани за нуждите на дружеството, съдът също намира, че не може да бъде предмет на настоящото производство по реда на чл. 692 от ГПК, а и не се установява горното безспорно. Наред с горното изявлението за прихващане също предпоставя корелативност на насрещните субекти, а именно то трябва да изхожда от дружеството, а не от трети лица. Прихващане може да извърши и синдика, но не и оспорващите кредитори, а са основателни и доводите на синдика, че доколкото вземанията не са безспорни, то не може да се приеме, че може и синдикът да направи такова изявление по реда на чл. 645 от ТЗ.

За пълнота следва да се отбележи, че съдът не споделя доводите на синдика, че заповедта по чл. 417 от ГПК влиза в сила и следва да се зачита сила на пресъдено нещо по същата, тъй като заповедното производство не приключва с акт, който да се ползва със СПН. Дори и това, че в случая е било образувано производство по иск по чл. 422 от ГПК, което е било прекратено с влязло в сила определение, не води до извода, че се формира СПН относно вземането. Същевременно стабилизираната заповед по чл. 417 от ГПК, срещу която не е подадено възражение, респ. подаденото е оттеглено, е изпълнително основание и въз основа на същата е издаден изпълнителен титул. След стабилизиране на заповедта иск за оспорване на вземането може да се води само при изричните предпоставки по чл. 424 от ГПК, а именно при новооткрити обстоятлства или нови писмени доказателства, което не се твърди и не е налице. Следователно, макар да не се ползва със СПН, то вземането на кредитора „Е.М.“ ЕООД е снабдено с изпълнителен титул, а именно процесния изпълнителен лист, който синдикът е длъжен да съобрази.

Предвид горните съображения съдът намира, че подаденото възражение е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

След разглеждане на всички възражения и постановяване на акт по всяко от тях, съдът намира, че следва да бъдат одобрени списъците на приетите и неприети вземания спрямо длъжника „Т.А.“ ООД със съответните изменения. Следва да бъде насрочено и Събрание на кредиторите с дневен ред по чл.677, т.8 от ТЗ, а именно за реда и начина на осребряване на имуществото.

Воден от горните съображения съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ИЗМЕНЯ списъка на приетите предявени в срока по чл. 685 от ТЗ вземания спрямо длъжника „Т.А.“ ООД, обявен в ТР под № 20171005164749, по възражение с вх.№131260/13.10.2017г., подадено от НАП, в частта, в която вземането на Г.Д.Д. в размер на 13 150 лв., представляващо неизплатено възнаграждение като ликвидатор на дружеството е прието с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.4 от ТЗ, като същото следва да е с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.8 от ТЗ.

ИЗМЕНЯ списъка на приетите предявени в срока по чл. 685 от ТЗ вземания спрямо длъжника „Т. А.“ ООД, обявен в ТР под № 20171005164749, в частта, в която са приети вземания на кредитора „Й.Л.“ с регистрационен номер *******, представлявано от своя управител А.Х.Лтд, с адрес . ул.“********, К.и със съдебен адрес-*** – адв. Г.Б., като по възражение с вх.№ 131079/12.10.2017г. ИЗКЛЮЧВА от списъка на приетите вземания следните вземания на „Й.Л.“: вземането от 537 853,25 лв., като произтичащо от предварителен договор от 12.10.2009г., цедирано на заявилия го кредитор, вземането за законна лихва в размер на 346 468,20 лв. върху тази главница за периода от 01.01.2012г. до 17.07.2017г., както и за вземанията по чл. 16 от договора за неустойка съответно в размер на 223 746,95 лв. и лихва върху него в размер на 26 362,23 лв. за периода от 01.01.2012г. до 31.01.2012г., както и вземането за неустойка по чл. 17 от договора в размер на 247 950,35 лв. и лихва върху същото в размер на 32 436,80 лв. и постановява включването на тези вземания в списъците на неприетите вземания.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№ 131079/12.10.2017г. подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД в останалата му част, а именно срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 по партидата на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „Й.Л.“ в размер на 3 615 213,39 лв. главница и 2 039 973,23 лв. – обезщетение за забава по договор за цесия от 01.02.2012г. на вземания по договори за заем / 11 на брой/, сключени в периода от 2006-2009г. е прието, като неоснователно и недоказано.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131538/13.10.2017г., подадено от К.Ю.В., гражданин на В., род. на ***г.; Ф.В., гражданин на В., род. на ***г.; Р.К., гражданин на В., род. на ***г.; К.С., гражданин на В., род. на ***г.; Г.С., гражданин на В., род. на ***г.; Т.К., гражданин на В., род. на ***г.; М.П., гражданин на В., род. на ***г.; С.У.П., гражданин на В., род. на ***г.; Ф.У., гражданин на В., род. на ***г.; Н.К., гражданин на В., род. на *** г.; Л.В.Х., гражданин на В., П.М.Х.К., гражданин на В., род. на ***г.; К.Б., граждани на В., род. на ***г.; Л.Р.У., гражданин на В., род. на ***г.; Х.М.У., гражданин на В., род. на ***г.; К.М., гражданин на В., род. на ***г.; Т.Г., гражданин на В., род. на ***г.; К.Д., гражданин на В., род. на ***г.; Б.М., гражданин на В., род. на ***г.; Т.К., гражданин на В., род. на ***г.; Д.К.- Ч.Ч., гражданин на В., род. на ***г.; Д.Д.К.М., гражданин на В., род. на ***г.; М.Т.М., гражданин на Б., род. на ***г ; „А.Б.” ООД, ЕИК ********; и “Wandsworth Property and investment company LTD, с ф. регистрация № 1201076, със седалище и адрес на управление 92, Й.Х., Л., представляван от С.М., гражданин на В., роден на ***г., срещу списъка на неприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД, дожесно неприемане на вземанията им, предявени с молба с вх.№ 108002/15.08.2017г.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх. №131518/13.10.2017г., подадено по пощата от кредитора Д.Р.П., гражданин на В., л.п.№ *******, и със съдебен адрес *** – адв. Б.Б., срещу списъка на неприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането му в размер на 220 000 лв. с основание споразумение за окончателно уреждане на отношенията между Д.Р.П. и „Т.А.“ ООД от 05.11.2013г. е неприето.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131084/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „Т.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, за сумата от 226 599,41 лв., представляващо наемна цена за периода от 2013г. до 2016г. по договор за наем от 11.01.2013г. е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131075/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД, ЕИК *******, и „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на К.Б.К. в размер на 343 125,54 лв. е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№127490/06.10.2017г., подадено от К.Б.К., ЕГН **********, с адрес ***, срещу списъка на неприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на К.Б.К. в пълния предявен размер от 539 013,81 лв. са неприети.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131088/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД, ЕИК *******, и „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на М.Д.Д. в размер на 5233,54лв. с основание договор за цесия от 26.04.2017г. и лихви, е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131087/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД, EИК *******, и „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на И.А. в размер на 93 194,55лв. с основание договор за цесия и издадена заповед за незабавно изпълнение е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131077/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД, ЕИК *******, и „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на И.Ц.М., в размер на 421 228,48лв. с основание договор за цесия и издадена заповед за незабавно изпълнение е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№131080/12.10.2017г., подадено от кредиторите „С.3“ ЕООД, ЕИК *******, и „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на И.С.П. в размер на 264 074 лв. с основание цесия и заповед за незабавно изпълнение е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението с вх.№127492/06.10.2017г., подадено от К.Б.К. срещу списъка на приетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „С.-*“ ЕООД, ЕИК ********в размер на 549 145,40 лв. е прието.

ОТХВЪРЛЯ възражението вх.№127495/06.10.2017г., подадено от К.Б.К., с адрес ***2, срещу списъка наприетите предявени вземания, обявен в ТР под № 20171005164749 на кредиторите на „Т.А.“ ООД в частта, в която вземането на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление-***2, в размер на 1 545 103,41 лв. е прието.

ОДОБРЯВА на основание чл. 692, ал.1 от ТЗ списъците на приети и неприети предявени вземания по чл.685 от ТЗ, изготвени от синдика на „Т.А.” ООД, ЕИК *******, обявени в ТР под № 20171005164749 по партидата на несъстоятелното дружество с гореописаните изменения.

СВИКВА на основание чл. 674, ал.2 от ТЗ Събрание на кредиторите на „ Т.А.” ООД, ЕИК ********с дневен ред по чл.677, ал.1, т. 8 от ТЗ – определяне реда и начина за осребряване на имуществото на длъжника, метода и условията на оценка на имуществото, избор на оценители и определяне на възнаграждението им, на 30.01.2017г. в 11,00 ч. в Съдебната палата, гр. София, бул.”*******, в заседателната зала на VІ-18 състав.

Да се извърши обявяване в АВ, ТР на определението за одобряване на списъка и насрочване на Събранието на кредиторите, като се изпрати препис от същото и покана, за да се публикува.

Да се докладва делото след изтичане на едномесечен срок от обявяване на определението в ТР за евентуално решение по чл. 710 -711 от ТЗ.

Да се изпрати препис от определението и на синдика.

Определението не подлежи на обжалване. Да се впише в Търговския регистър.

СЪДИЯ:

Номер на акта:	Не е посочен
Дата:	8 декември 2017 г.
Съдия:	Мирослава Николаева Кацарска-Пантева

Дело:	20171100901666
Тип на делото:	Търговско дело
Дата на образуване:	2 май 2017 г.

Определение по дело №1666/2017 на Софийски градски съд

Съдържание на акта Свали акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав в открито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав: