Р Е
Ш Е Н И Е
Гр. София, 28.02.2018 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публичното заседание
на осми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Поля Г. като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 5457 по описа за 2016 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 36 от 30.104.2015 г., допълнено с решение от
19.02.2016 г., постановени по гр. д. № 9355/2013 г. СРС, ГО, 34 състав, е осъдил ответниците И.Я.Я. и Д.Н.Б. да
предадат на ищците Й.И.Т., М.И.А. и М.И.Т. на основание чл. 108 от ЗС
владението на притежаваните от последните идеални части от Апартамент № 21,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, на първия етаж, с площ от 64.18 кв.м.,
състоящ се от стая, кухня и обслужващи помещения, като е отхвърлил
ревандикационния иск за останалите 2/3 идеални части от имота. Със същото
решение съдът е осъдил всяка от ищците да заплати на ответниците на основание
чл. 72 от ЗС сума от по 2233.41 лв., представляваща увеличената стойност на имота
вследствие на извършени подобрения, като отхвърлил насрещния иск за полезните
разноски за разликата до 2371.11 лв. поради прихващане със сумите от по 137.70
лв. като дължимо по чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползването на имота в периода
от 08.11.2012 г. до 01.03.2013 г., а до пълния предявен размер от по 7113.33
лв. – като неоснователен. На основание чл. 72, ал. 3 от ЗС съдът е признал и
правото на задържане на ответниците Я. и Б. върху имота до заплащане на
подобренията, отхвърляйки иска срещу тях по чл. 59 от ЗЗД за разликата до
пълните предявени размери от 1344 лв. за всяка от ищците.
Недоволни от така постановените решения са останали и двете
страни, които ги обжалват с оплаквания за неправилност поради нарушение на
материалния закон, на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ищците Й.И.Т., М.И.А. и М.И.Т.
обжалват решението в ЧАСТТА, в която искът по чл. 108 от ЗС е отхвърлен за разликата
над притежаваната от тях общо 1/3 идеална част от имота, като поддържат, че
като съсобственици те могат да претендират предаване на владението на целия
имот, тъй като се касае до действия на управление. Обжалват решението и в ЧАСТТА,
в която са осъдени да заплатят подобренията, направени от ответниците в имота
им, като излагат доводи, че дължат само необходимите разноски за запазването на
вещта, доколкото останалите разходи те не са желали или одобрили. Решението е
обжалвано от тях и в частта, в която исковете по чл. 59 от ЗЗД са отхвърлени,
по съображения, че ответниците следва да бъдат третирани като недобросъвестни
владелци и като такива дължат всички ползи от имота, от които тях, като
собственици, за лишили.
Ответниците И.Я.Я. и Д.Н.Б. обжалват решението в ЧАСТТА,
в която искът с правно основание чл. 108 от ЗС е уважен, застъпвайки
становището, че неправилно съдът е приел, че те са обвързани от силата на
пресъдено нещо на решението, постановено в процес без тяхно участие, с което са
отречени правата на техния праводател.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта – в обжалваната му част, като
относно проверката на правилността на обжалваното решение той е ограничен от
посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия, съдът намери страна
следното:
От фактическа страна по делото не се спори, а и от представеното
Удостоверение за наследници № 1550/2010 г. се установява, че ищците са част от
наследниците на В.Т.Д.,
който приживе с договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на
закона за общинската собственост от 20.01.1998 г. е придобил правото на собственост върху
процесния апартамент № 21, находящ се в гр. София, ж.к. „***********, на първия
етаж, с площ от 64.18 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня и обслужващи
помещения, заедно с избено помещение № 4 с площ от 2.42 кв.м. и с 0.835 % ид.ч.
от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
Въз основа на нотариално заверено пълномощно рег. № 2196/ 05.08.2009
г. на нотариус Зл. А., имотът на В.Д. бил прехвърлен чрез пълномощника А.А.Д.на
Г.Т.Д. с договор за покупко-продажба, сключен във формата на Нотариален акт №
102 том I дело № 96/2009 г. на
нотариус Сн. Д..
С решение от
08.03.2012 г. по гр. д. № 40116/2010 г. на СРС, 40 състав, влязло в сила на
08.11.2012 г., по
иск на ищците в настоящото производство, така сключеният договор за
покупко-продажба е обявен за нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2
от ЗЗД поради липса на съгласие на собственика и упълномощител В. Д..
Междувременно,
преди вписването на исковата молба, по която е образувано горепосоченото дело,
приобретателят по нищожната сделка Г.Т.Д. е продал процесният недвижим имот на
ответниците И.Я.Я. и Д.Н.Б. с договор за продажба на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт № 91 том I дело № 90/2010 г.
От заключението на тройната съдебно-графическа експертиза, приета
пред настоящата съдебна инстанция, което съдът възприема като компетентно
изготвено и неоспорено от страните, се установява, че подписът за упълномощител
на пълномощното рег. № 2196/05.08.2009 г. на нотариус Зл. А., с което е била
извършена първата по ред продажба на имота, който е положен от името на В.Д.,
изхожда от същото лице, което е положило и подписите на декларациите по чл. 25,
ал. 7 от ЗННД и чл. 264, ал. 1 от ДОПК от 05.08.2009 г., но не е на лицето,
подписало се за купувач в договора за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на закона
за общинската собственост от 20.01.1998 г., както и в двете заявления на В.Д.
за издаване на документ за самоличност от 2000 г. и 2001 г. Последните
сравнителни образци са най-достоверните от целя ползван от експертите
сравнителен материал, тъй като подписите в тях, положени от името на
наследодателя на ищците, несъмнено и безспорно изхождат от него. Отдалечеността
във времето между полагането им и подписването на оспореното пълномощно
очевидно не е попречило на вещите лица да заключат, че тези две групи документи
категорично са подписани от две различни лица. Въз основа на заключението се
налага изводът, че подписът в пълномощното рег. № 2196/05.08.2009 г. не
е положен от В.Д.. Този извод кореспондира и с приетата като доказателство
влязла в сила присъда от 02.02.2015 г. по н.а.х.д. № 5061/2014 г. на СГС, НО,
10 състав, която на основание чл. 300 от ГПК е задължителна за гражданския съд
относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и вината на
дееца.
Следователно, макар и неправилно районният съд да е приел, че
ответниците Я. и Б. са адресати на силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 40116/2010 г.
на СРС, 40 състав, постановено в процес, образуван след настъпилото правоприемство,
правилен по същество се явява крайният извод, че ищците като наследници на
починалия В. Д. се легитимират като собственици на по 1/9 идеална част от имота
му, който не е могъл валидно да бъде прехвърлен на праводателя на ответниците
Г. Д., тъй като продавачът В. Д. не е изразил воля, респ. не е било постигнато
съгласие за това. След като вещно-транслативният ефект на договора, сключен във
формата на Нотариален акт № 102 том I дело № 96/2009 г. между мнимия представител на наследодателя на
ищците и праводателя на ответниците, не е могъл да настъпи, ответниците
упражняват фактическата власт върху идеалните части от имота, които принадлежат
на ищците, без основание, което да им противопоставят. Поради това, искът с
правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на владението им се явява
основателен, поради което до размера на идеалните части на ищците следва да
бъде уважен.
Неоснователно във въззивната жалба срещу допълнителното решение се
поддържа, че след като ищците са доказали правото си на собственост върху част
от имота, те имат право да претендират предаване на владението в неговата
цялост. Това е така само в случаите, в които владеещият несобственик не може да
противопостави никакви права нито на ищците като част от съсобствениците на
имота, нито на останалите съсобственици, респ. когато неговото владение е
лишено от всякакво основание. В тези случаи действията по ревандикиране на
имота от част от съсобствениците са акт на управление на общата вещ, поради
което е допустимо невладеещия собственик да бъде осъден да им предаде
владението на целия имот. Във вътрешните отношения владеещите съсобственици ще
бъдат държатели на идеалните части на останалите. Различно е разрешението,
обаче, когато ответникът по ревандикационния иск разполага с противопоставими
права на неучастващите в процеса лица, които могат и да не са станали или останали
съсобственици. Тъй като тези права ответникът може да противопостави само на
последните, а те не участват в процеса, искът по чл. 108 от ЗС не може да бъде
уважен за целия имот. В тези случаи намира приложение правилото, че владелецът
е длъжен да предаде владението на имота само на собственика и на никого
другиго. Ето защо, фактическата власт, упражнявана от ответниците И.Я. и Д.Б.
върху идеалните части от имота на ищците Й.Т., М.А. и М.Т., следва да бъде
преустановена само докъдето се простират правата на ищците. По изложените
съображения, правилно искът е уважен до размер на 1/3 идеална част от процесния
имот, а за останалата част е отхвърлен, като неоснователен.
Изцяло неоснователен се явява искът за присъждане на добивите от
имота, които ответниците като владелци са събрали и са могли да съберат в
периода до завеждане на исковата молба. Този иск, квалифициран от районния съд
като такъв по чл. 59 от ЗЗД и подведен под приложението на посочения субсидиарен
състав на неоснователното обогатяване, би бил основателен само в случай, че
ответниците са недобросъвестни владелци – аргумент от чл. 73 от ЗС. В случая
обаче се установи, че те са получили владението на юридическо основание, годно
да ги направи собственици, а именно - договорът за продажба на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт № 91 том I дело № 90/2010 г., като същевременно не се установява към момента
на сключване на тази сделка те да са знаели, че праводателят им не е
собственик. Следователно, ответниците се явяват добросъвестни владелци на
имота, с оглед на което и спорът за ползите от имота през време на владението
до предявяване на иска за връщането му следва да бъде разрешен съобразно
нормата на чл. 71 от ЗС, съгласно който добросъвестният владелец се ползва от
вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска за връщането
й. Тъй като, обаче, решението в частта, в която този иск е уважен, не е
обжалвано и с оглед забраната за влошаване положението на жалбоподателя, атакуваният
съдебен акт следва да бъде потвърден изцяло и в частта му, с която се е
произнесъл по дължимостта на ползите от имота.
Не може да бъде споделена и тезата на жалбоподателите, че по реда
на чл. 72 от ЗС могат да бъдат присъждани само необходимите, но не и полезните
разноски, направени от владелеца. Подобно тълкуване противоречи на самия закон,
който в двете отделни алинеи на чл. 72 ал. 1 и 2 от ЗС урежда две различни
хипотези, при които за собственика възниква задължение да заплати на
добросъвестния владелец, съответно – сумата, с която се е увеличила стойността
на имота в резултат на извършените в него подобрения, както и сумата,
изразходвана за запазване на вещта. Разграничаването на видовете разноски на
необходими и полезни често е само условно, доколкото и при влагане на средства
за запазване на вещта от погиване тя става обективно и по-ценна. Същественото в
случая е, че при надлежно сезиране, каквото в случая е налице, съдът е длъжен
да присъди на владелеца както едните, така и другите. Необходимите разноски
ползват собственика, тъй като без тях имотът му би погинал и следователно той
би изгубил собствеността заедно с вещта си. Полезните разноски също го ползват,
тъй като в резултат на извършването им той получава имот, чиято стойност е
увеличена и с която се обогатява неоснователно за сметка на владелеца, който с
влагането на труд, средства и материали, е обеднял. Обемът и видът на
извършените работи, както и увеличената стойност на имота в резултат на тях, са
изяснени пред първоинстанционния съд с помощта на приетите съдебно-технически
експертизи и показанията на разпитания свидетел Димитров и по тях не се спори.
По спорния въпрос за доказаността на отделните плащания за подобряване на имота
настоящият състав приема, че в отлика от хипотезата, при която подобренията се
претендират от недобросъвестен владелец, който на основание чл. 74, ал. 1 от ЗС
е длъжен да доказва извършването на всеки отделен разход, добросъвестните
владелци, каквото качество имат ответниците по делото, са освободени от
тежестта по доказване на отделните плащания, които са сторили. Вместо това, те
следва да докажат, че в резултат на подобренията им стойността на имота се е
увеличила. От заключението на вещото лице Митушева се установява, че пазарната стойност на
процесния апартамент в състоянието, в което се е намирал преди извършването на
претендираните подобрения, би била 46 450 лева, а пазарната му стойност след подобренията
към
настоящия момент е 67 780 лв. или увеличена стойност на имота, вследствие
на извършените в същия подобрения е 21 340 лева. Следователно, съразмерно
с дела си от собствеността, всяка от ищците дължи на ответниците за
подобренията в имота сума от по 2371.11 лв.
Като
е достигнал до същия извод, първостепенният софийски районен съд е приложил
правилно закона, с оглед на което решението и в тази част следва да бъде
потвърдено, а жалбата – отхвърлена, като неоснователна.
Неоснователна
се явява жалбата на ищците Й.И.Т., М.И.А. и М.И.Т. и срещу решенето
в частта за разноските. В последното съдебно заседание пред първата инстанция
те не са направили възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, с
което са изгубили правната възможност да сторят това по-късно. По възражението
по чл. 78, ал. 5 от ГПК, направено пред настоящата инстанция, съдът съобрази,
че с оглед предмета на делото и неговата фактическа и правна сложност,
уговореният и заплатен адвокатски хонорар от 1000 лв. не се явява прекомерен.
Независимо от това, с оглед изхода на спора и неоснователността на двете жалби,
разноските следва да бъдат понесени от страните така, както са ги направили.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 36 от 30.104.2015 г., постановено по гр. д. № 9355/2013 г. СРС, ГО, 34 състав,
както и допълнително решение от 19.02.2016 г., постановено по гр. д. № 9355/2013
г. СРС, ГО, 34 състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването на страните за изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.