Р Е Ш Е Н И
Е № 260403
гр. Пловдив, 19.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско
отделение, ХІІІ състав, в публично съдебно заседание на 13.10.2021г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Мая Крушева, като разгледа докладваното
от съдията т. д. № 171 по описа на съда за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно и субективно съединени искове с
правна квалификация по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от И.Н.Т. с ЕГН **********,
с пост. адрес: *** и от А.Т.Т. с ЕГН ********** с пост. адрес: ***, чрез адв. И.П.Д..
Ищците твърдят, че са наследници по закон, респ. ***и ***на Т.Г.Т.с ЕГН **********,
починал на 03.12.2020 г. Сочат, че по пътя на универсално правоприемство
придобили вземане на своя наследодател, произтичащо от договор за заем, сключен
на 29.01.2019 г. с „Финансова къща РУМ“ ООД с ЕИК 201 468 865 със седалище
и адрес на управление в гр. Пловдив, район Северен, ул. „Самара“ № 18, ет. 3,
ап. 7, представлявано от управителя Ж.Д.Д., за сумата от 100 000 лева.
Последната била преведена в полза на ответното дружество по банков път на
същата дата, като било уговорено между страните, че ще бъде върната еднократно
или на части до 31.07.2019 г. В т. I – 4 oт договора било
предвидено задължение в тежест на заемополучателя за заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 1% /един процент/ годишно върху размера на
главницата, като олихвяването следвало да се извършва на годишна база от 365
дни. Наред с това, т. II -9.2. от
договора било уговорено, че при просрочие от страна на заемополучателя
уговорената лихва от 1 % годишно се увеличава на 2 % годишно. Сочи се, че т. VI – 21 и т. II –
9.2. от договора страните са уговорили, че вземанията за главница и лихви
стават ликвидни и изискуеми с настъпване на посочените условия и изтичането на
съответния ден, без да е необходима покана или даване на срок за плащането им.
С оглед неизпълнение на задължението на
заемателя за връщане на заетата сума на уговорения падеж и непредприети от същия
действия в тази посока до настоящия момент ищците обосновават правния си
интерес от предявяване на настоящите искове. Молят съда да постанови решение, с
което да осъди „Финансова къща РУМ“ ООД с ЕИК 201 468 865 да им заплати
сумата от по 50 250.68 лева (петдесет
хиляди двеста и петдесет лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща
½ идеална част за всеки от тях от
сбора на сумите от 100 000 (сто хиляди) лева, съставляваща невърната
заемна сума по Договор за заем от 29.01.2019 г. плюс 501.37 (петстотин и един
лева и тридесет и седем стотинки) лева – уговорена възнаградителна лихва, както
и сумата от по 1 616.28 лева
(хиляди шестстотин и шестнадесет лева и двадесет и осем стотинки),
съставляваща ½ идеална част за всеки от тях от общата сума от
3 232.57 лева (три хиляди двеста тридесет и два лева и петдесет и седем
стотинки), съставляваща уговорената в т. II –
9.2. от договора лихва в размер на 2 % годишно върху главницата от
100 501.37 лева, начислена от деня, следващ датата на падежа – 01.08.2019
г. до датата на депозиране на исковата молба в съда – 10.03.2021 г.
включително, тоест за срок от 1 година и 222 дни, ведно със законна лихва върху претендираната
главница от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното
изплащане. Претендират разноски, направени, както в настоящото, така и в
обезпечително производство.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК
ответникът е депозирал отговор на искова молба, в който заявява, че исковете са
неоснователни и недоказани. Твърди, че не е сключвал договор за заем с
наследодателя на ищците, с оглед на което представеният по делото договор се
явява неавтентичен и нищожен поради липса на съгласие от негова страна. Наред с
това излага, че същият е нищожен поради противоречие и заобикаляне на закона, и
по-конкретно на чл. 2 – 3 а от Закона за кредитните институции, както и поради
противоречие на добрите нрави. На следващо място, релевира възражение за
нищожност на клаузите в договора, предвиждащи заплащане на възнаградителна и
наказателна лихва, поради противоречието им с добрите нрави с оглед начина на определянето на лихвите и размера
на същите. Претендира разноски.
С депозирана допълнителна искова молба
ищците оспорват всички възражения на ответното дружество като неоснователни и
противоречащи на действителната фактическа обстановка. Твърди, че са направени
бланкетни оплаквания, без да са изложени конкретни фактически твърдения.
Ответникът е
подал отговор на допълнителна искова молба, с който заявява, че поддържа
изцяло вече предявените от него възражения. В допълнение посочва
неоснователност на искането за присъждане на лихви след края на срока на договора, вкл. от момента на смъртта на Т.Т.с
оглед на това, че от наследниците на последния не е била предявена покана за
изпълнение на задължението, както и с оглед неяснотата на кого е следвало да
бъдат върнати претендираните суми след този момент.
Съдът, от събраните доказателства и фактите, които се установяват с тях,
прие следното:
Доказателствената
тежест в процеса е разпределена по следния начин: всяка от страните
следва да установи фактите, на които основава своите твърдения или възражения
съобразно правилото на чл. 154 от ГПК. Ищците следва да докажат, че техният
наследодател е страна – заемодател по валидно сключен договор за заем с
ответното дружество, както и конкретните размери на дълга – главен и акцесорни. В тежест на ответника е да
установи направените от него правоизключващи възражения.
По делото няма спор относно факта на
настъпило наследственото правоприемство при равни права в полза на ищците,
както и че наследодателят им Т.Г.Т.е сключил с ответника процесния договор за
заем.
Първоначално ответникът оспорва
автентичността на договора като документ по отношение на положения от името на
управителя му подпис – възражение, което не се поддържа в открито съдебно
заседание. При това положение следва да се приеме, че документът не е оспорен
като неистински и доколкото носи подпис на представител на ответника, има не
само формална доказателствена сила, но и материална такава по отношение на
признатите от него неизгодни факти – че договорът е сключен със соченото
съдържание /страни, права, задължения и падеж/.
Наред с това изрично за безспорен и ненуждаещ
се от доказване е признат фактът, че сумата по договора е предадена на ответника,
т.е. сделката като реална е породила правното си действие.
Неоснователно е възражението за нищожност на
заемното правоотношение поради липса на съгласие, доколкото обратното следва от
изброените по – горе признати факти. Ответникът не доказва /дори не поддържа/
възражението си, че договорът не е подписан от негов представител, което
означава, че му е противопоставим и като обективира твърдения за неизгодни
факти, надлежно ги удостоверява. Освен това от заключението на ССчЕ, прието от
съда като професионално изготвено и неоспорено от страните, се потвърждават
фактите относно получаването на сумата и осчетоводяването й от ответника, което
също представлява извънсъдебно признание, че правоотношението е породило
правното си действие.
Останалите възражения са бланкетни и не
съдържат конкретика на наведените пороци. При дължимата от съда служебна
проверка относно нарушение на императивно законово правило, не се установи
сделката да противоречи и/или заобикаля закона и по-конкретно наведеното от
ответника нарушение на чл. 2 – 3а от Закона за кредитните институции.
Несъмнено
заемодателят – физическо лице няма качеството на банка /кредитна институция/ по
смисъла на чл.
2, ал. 1 от ЗКИ, тъй като не извършва дейност по публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Като ФЛ не покрива и определените в
закона критерии за подлежаща на вписване в публичен регистър на БНБ финансова
институция, която всякога предполага кредитодателят да е ЮЛ като правен субект.
Така спрямо наследодателя на ищците, респ. процесния договор за заем, не намира
приложение правната уредба на ЗКИ относно дейността по отпускане на парични
средства. Това обаче не го лишава от правото да предоставя пари в заем. Заемът
е договор на облигационното право, за сключването на който не се изисква
специална правоспособност, нито законодателството поставя допълнителни условия
за валидността му, особено когато се касае за заемодател - ФЛ, волеизявил да
предостави заем в полза на друго лице, за което дори не се установява да е дейност
по занятие.
Не се установява и нищожност на договора или
отделни негови клаузи за възнаградителна и наказателна лихва поради
противоречие с добрите нрави – възражение, което отново е без конкретика и
затруднява защитата на ответника и становището на съда. Все пак за прецизност
ще се изложат следните принципни постановки:
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат
свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението
законови разпоредби и от добрите нрави. Това понятие предполага известна еквивалентност
на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност на сделката. Тази
неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса
на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните
престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е
налице, когато насрещната престация е
практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът
може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни
условия, сключена поради крайна нужда /унищожаемост по чл.33 от ЗЗД/, ако такъв
иск е предявен. Т.е. само наличието на нееквивалентност на насрещните престации
според представата на ищеца не е достатъчно, за да се стигне до извода, че
сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на
договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се
извършва от страните с оглед техния интерес. В случая няма „нулевост“ на
насрещните престации. По принцип трудно би могло да се говори за противоречие
на договор за заем с добрите нрави и „нулева еквивалентност на престациите“, тъй
като заемодателят предава в собственост на заемателя парична сума, която той се
задължава да върне, т.е. сделката е едностранна и формално няма насрещна
престация. Тя е и безвъзмездна, ако не съдържа уговорка за възнаградителни
лихви. Възможността за подобна договореност обаче е изрично предвидена в закона
– чл. 240, ал. 2 ЗЗД, като в случая страните са се възползвали от нея и писмено
са уредили задължение за плащане на възнаградителна лихва – чл. 9 от договора,
в размер на 1% годишно върху размера на главницата, което не би могло да се
приеме като противоречащо на добрите нрави, нито увеличаването й на 2% при
просрочие, причина за което би била единствено забавата на заемополучателя да
се издължи на падежа. На практика възнаградителната лихва се явява „насрещна
престация“ в полза на заемодателя, но размерът й е обичаен, не е несъвместим с
целите на правоотношението и това, което на практика „получава“ другата страна
и не накърнява „добрите нрави“. Колкото до твърдяното противоречие на „клаузата
за наказателни лихви“ с добрите нрави, следва да се подчертае, че лихви
за забава в случая не се претендират – претендират се само възнаградителна
лихва, чийто размер от 1 % е увеличен на 2 % след настъпване на падежната дата,
с което не се променя характерът на това акцесорно вземане. С подобна уговорка
заемателят се съгласява, ако не плати на падежа, докато не погаси главния дълг,
да плаща за заетата сума двоен размер възнаградителна лихва, която дори вече да
има дисциплиниращ и стимулиращ връщането на заема ефект, не придобива
санкционен /наказателен/ характер, а запазва възнаградителната си цел. Подобен
ефект е съответен на характера на правоотношението, а не „несъвместим“, респ.
порочен и то до степен на нищожност.
Не се споделя и възражението на ответника, че
лихви след края на срока на договора, вкл. от момента на смъртта на заемодателя,
не се дължали поради това, че не бил поканен и не знаел на кого да плати.
Падежната дата за връщане на главницата е ясна отнапред и покана не се изисква.
Ясен е и размерът на възнаградителната лихва и от кога започва да се дължи в
двоен размер. Вземането на наследодателя за главница и възнаградителни лихви е
преминало в патримониума на ищците и те са негови надлежни титуляри. Разпоредбата
на чл. 84, ал. 1, предложение последно ЗЗД, изискваща покана за изпадане в
забава, се отнася за смъртта на длъжника и неговите наследници, а не тези на
кредитора. Освен това падежната дата за връщане на заетата сума е 31.07.2019 г.
и е настъпила преди смъртта на заемодателя - 03.12.2020 г. А и ищците
претендират главница и възнаградителни лихви, които са фиксирани отнапред, а не
обезщетение за забава, за да е необходима покана по смисъла на чл. 84 ЗЗД. Още
повече, че исковата молба играе роля на покана за изпълнение и ясно сочи на
кого се дължи, а ответникът нито твърди, нито доказва, да е върнал олихвения
дълг преди този момент. Не го е върнал и в хода на процеса, макар вече „да е
узнал“ кои са наследниците – титуляри на вземането. И не на последно място, с клаузите на т. VI – 21 и
т. II – 9.2. от договора страните са уговорили, че вземанията
за главница и лихви стават ликвидни и изискуеми с настъпване на посочените
условия и изтичането на съответния ден, без да е необходима покана или даване
на срок за плащането им.
Без значение за спора е съществуването на
друго паралелно правоотношение между страните, по което ответникът е кредитор
на ищците, доколкото то не е въведено като предмет на делото чрез възражение за
прихващане или насрещен иск.
Налага се изводът, че претенцията – главна и
акцесорна, е изцяло основателна и доказана. Вземанията за главница и
възнаградителни лихви се установяват по основание и размер съобразно
действителните уговорки между страните, като ответникът не навежда и не доказва
правопогасителни факти за плащането им.
При
този изход на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците направените
от тях разноски за исковото и обезпечителното производство в общ размер от 7 391.60
лв съобразно списък на разноските на л. 73 и доказателствата за действително
направен разход в този размер.
По
изложените мотиви, съдът
Р Е Ш И
ОСЪЖДА „Финансова
къща РУМ“ ООД с ЕИК 201 468 865 със седалище и адрес на управление в гр.
Пловдив, район Северен, ул. „Самара“ № 18, ет. 3, ап. 7 да заплати на И.Н.Т. с ЕГН **********, с пост. адрес: *** и
А.Т.Т. с ЕГН ********** с пост. адрес: ***,
сумата от
по 50 250.68 лева (петдесет хиляди
двеста и петдесет лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща припадащата
се на всеки от ищците съобразно наследствената им квота част от сбора на сумите
от 100 000 (сто хиляди) лева, съставляваща невърната заемна сума по
Договор за заем от 29.01.2019 г., сключен между наследодателя им Т.Г.Т.,
починал на 03.12.2020 г, плюс 501.37 (петстотин и един лева и тридесет и седем
стотинки) лева – уговорена възнаградителна лихва, както и сумата от по 1 616.28 лева (хиляди шестстотин и
шестнадесет лева и двадесет и осем стотинки), съставляваща припадащата се
на всеки от ищците съобразно наследствената им квота част от 3 232.57 лева
(три хиляди двеста тридесет и два лева и петдесет и седем стотинки), представляваща
уговорената в т. II – 9.2. от договора лихва в размер на 2
% годишно върху главницата от 100 501.37 лева, начислена от деня, следващ
датата на падежа – 01.08.2019 г. до датата на депозиране на исковата молба в
съда – 10.03.2021 г. включително, тоест за срок от 1 година и 222 дни, ведно
със законна лихва върху претендираната
главница от датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.03.2021г, до
окончателното изплащане, както и
сумата от 7 391.60
лв – разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред Апелативен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: