РЕШЕНИЕ
№ 411
гр. Велико Търново , 25.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет
и шести октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Ирена Колева
Лилия Ненова
Секретар:Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело №
20204100500644 по описа за 2020 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „РМ – ТИТАН СЕКЮРИТИ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление град П., Район З., ул.“Ген. Н.И.“ № .., ет..,
чрез пълномощник – адвокат М.Н., срещу Решение № 191/08.07.2020г. по гр.дело №
2061/2019г. по описа на Районен съд-Г.О., с което първоинстанционният съд се е
произнесъл по предявени от И. Е. Т. искове срещу дружеството с правно основание чл.150
вр. чл.262 КТ и чл.261 от КТ. С обжалваното решение съдът е осъдил ответното дружество
да заплати на ищеца сумата от 4 251.47 лв. – неизплатено допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд в периода 01.01.2017г. – 31.12.2018г., ведно със законната лихва
от 13.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска в останалата
му част до пълния претендиран размер от 7 266.12 лв., както и сумата от 390 лв. –
незаплатено увеличение на трудовото възнаграждение за положен нощен труд за същия
период. Жалбоподателят счита, че постановеното решение в частта, в която е присъдено
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в периода 01.01.2017г. –
31.12.2018г. за сумата над 2 600.87 лв. до сумата от 4 251.47 лв., е незаконосъобразно и
неправилно. Релевира доводи за неправилно изчисление на часовете положен извънреден
труд, от които не е била извадена общата продължителност на почивките с
продължителност от 1 час и 30 минути за всяка смяна, съобразно Правилника за вътрешния
трудов ред. Прави искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалвана част и
1
вместо постановяване на друго, с което исковата претенция за положен извънреден труд
бъде отхвърлена в частта за сумата над 2 600.87 лв. до присъдения размер от 4 251.47 лв.
Претендира направените разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна, в който същата е заела становище за нейната неоснователност. Излага подробни
съображения в насока, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано,
като формираните от съда изводи почиват на нормативната уредба и събраните по делото
доказателства. Заявява, че след постановяване решението на районния съд работодателят му
е заплатил всички присъдени с него суми, с което признал задължението си. Оспорва
оплакването във въззивната жалба, че при определяне размера на присъденото
възнаграждение за положен извънреден труд не било приспадното времето, през което е бил
в почивки, като твърди, че не е имал обективна възможност и не е ползвал такива.
Претендира въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната му
част – потвърдено. Прави искане за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
В хода на проведеното съдебно заседание страните, чрез своите процесуални
представители по пълномощие, поддържат изразените в писмен вид позиции по спора във
въззивната жалба, съответно в отговора на същата. Поддържат претенциите си за разноски
съгласно представени списъци по чл.80 ГПК. Въззиваемият лично заявява, че не е било
възможно да ползва почивки по време на извършване на трудовите си задължения,
изразяващи се в охрана на обекта.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна,
против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва
да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното
решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира следното:
Настоящият съдебен състав намира, че оплакването срещу първоинстанционното
решение в обжалваната му част е изцяло неоснователно и не намира опора в събраните по
делото доказателства и нормативната уредба.
Съобразно разпоредбата на чл.151 ал.1 от КТ, работното време на работника или
служителя се прекъсва с една или няколко почивки, като при тази организационна форма е
приложима разпоредбата на чл.151 ал.2 КТ, според която почивките не се включват в
работното време. С оглед естеството на работата и изпълняваните трудови задължения,
работодателят може да организира непрекъсваем работен процес на смени /дежурства/.
Разликата между двете организационни форми е, че в първия случай работникът или
служителят може да разполага както намери за добре с времето за почивка, а във втория –
той е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. Ако
работникът или служителят има такова задължение – да е на разположение на работодателя
през цялото време /цялото дежурство или смяна/, включително и през неактивната част –
време за спане, хранене и т.н., то същото се счита за работно време. В този смисъл е
разпоредбата на чл.151 ал.3 КТ, съгласно която в производства с непрекъсваем процес на
2
работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурява на
работника или служителя време за хранене през работното време. Тази разпоредба ясно
разграничава почивката за хранене при прекъсваем производствен процес /чл.151 ал.1 изр.2
КТ/, която не се включва в работното време /чл.151 ал.2 КТ/, от времето за хранене,
осигурявано от работодателя при непрекъсваем производствен процес, което е част от
работното време. Затова при непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/
нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът
или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя.
В настоящия случай, по делото е представен Правилник за вътрешния трудов ред,
съгласно разпоредбата на чл.16 от който за работниците и служителите в предприятието са
предвидени три почивки на работна смяна от общо един час и тридесети минути. От
приложените по делото графици за дежурства, План за охрана и показанията на св.Николов
се установява, че охраната на Склад № 1 – Енергосекция Г.О., който е охранявал и ищеца, се
е осъществявала самостоятелно от един охранител на смяна с продължителност от 12 часа,
съобразно изготвените и утвърдени месечни графици. Всеки охранител, който е на смяна
през деня, нощта, в работни, празнични и почивни дни, следвало да осъществява охраната и
пропускателния режим в обекта, като смените се застъпват и всеки следващ охранител
следвало да се яви на работа най-малко 10 минути преди започване на смяната. Съгласно
приложения План за охрана на процесния обект, на охранителите е забранено да напускат
района на същия. От изложеното до тук следва категоричния извод, че организацията на
охранителния процес при ответника е налагала осъществяването на непрекъсваем процес на
работа.
При така събраните доказателства и с оглед установения в ответното предприятие
непрекъсваем процес на работа по охрана на процесния обект, въззивният съд намира, че по
време на смяна на ищеца не е била осигурявана почивка по смисъла на чл.151 ал.1 КТ, която
не се включва в работното време, а напротив ищецът е бил на разположение на
работодателя в рамките на охранявания обект, без възможност да напуска поста си и да
разполага с времето за почивка както намери за добре. В съответствие с предвиденото в
чл.151 ал.3 КТ за предприятия с непрекъсваем процес на работа и в които се работи
непрекъснато работодателят е осигурявал единствено време за хранене през работната
смяна, което обаче е част от работното време и следва да бъде съответно заплащано. В този
смисъл е и приетото в т.1 от ТР № 8/2013г. по т.д. № 8/2013г. на ОСГК на ВКС.
Като е присъдил на ищеца възнаграждение за извънреден труд при 12-часов режим на
работа на смяна, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да
бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивника не се следват разноски. На основание чл.78
ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените от нея
разноски във въззивното производство в размер на 300.00 лв. за адвокатско възнаграждение,
което видно от приложения договор за правна защита и съдействие е изцяло заплатено.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 191/08.07.2020г. по гр.дело № 2061/2019г. по описа на
Районен съд-Г.О. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „РМ – Т.С.“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление град П.,
3
Район З., ул.“Ген. Н.И.“ № ., ет.. ДА ЗАПЛАТИ на И. Е. Т. , ЕГН **********, с адрес град
Г.О., ул.“Д.“ № , ет..., ап.23, сумата от 300.00 /триста/ лв., представляваща направени от
последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Препис от решението, на основание чл.7 ал.2 ГПК, да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4