РЕШЕНИЕ
№ 273
гр. Велико Търново , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на първи
март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Ирена Колева
Любка Милкова
при участието на секретаря Силвия М. Тодорова
като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело №
20204100500806 по описа за 2020 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на СТ. Н. Н. с адрес град В. Т., ул.“А. м“ № ., вх., ет..,
ап.. и въззивна жалба на „И.“ ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление град В. Т.,
бул.“България“ № .. вх... против Решение № 20/24.03.2020г. по гр.дело № 239/2019г. по
описа на Районен съд-Елена, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с
правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД, предявен от „Б.“ АД срещу жалбоподателите. С
обжалваното решение съдът е уважил изцяло исковата претенция, като е обявил за
недействителен по отношение на ищеца договор за дарение, обективиран в Нотариален акт
№ 199, том I, рег. № 881, дело № 171/2016г. на нотариус Й. Ц., с район на действие Районен
съд-Елена, съгласно който „И.“ ЕООД е дарила на СТ. Н. Н. следния недвижим имот,
находящ се в землището на град З. – ПИ с идентификатор .. съгласно КККР на град З.,
одобрени със Заповед № РД-18-72/16.12.2010г. на изп.директор на АГКК – град София, с
площ от 17 248 кв.м, в местността „К. О.“, с трайно предназначение на територията –
земеделска, с начин на трайно ползване – нива, категория на земята при неполивни условия
– III, номер по предходен план – 032003, при граници и съседи: имот № 30962.32.23 и имот
№ 30962.32.2 и е осъдил ответниците да заплатят на ищеца сторените по делото разноски.
Въззивната жалба, подадена от СТ. Н. Н., съдържа оплаквания за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение. Изразява се несъгласие с изводите на районния съд
за доказаност на твърдения в ИМ факт, че „Б.“ АД се явява кредитор на „И.“ ЕООД за
вземане, произтичащо от сключен между тях договор от 05.03.2014г., както и че същото е
1
възникнало с връчване на представената по делото нотариална покана. Счита последната за
ненадлежно връчена на „И.“ ЕООД, съответно, че договорът от 05.03.2014г. не е развален
по надлежния ред и вземането не е възникнало преди извършване на дарението. Оспорва
изводите на съда, че процесната сделка, чиято недействителност е обявена, е увреждаща
спрямо ищеца, както и за наличието на знание у длъжника за увреждане на кредитора.
Прави искане за отмяна на обжалваното решение и присъждане на направените по делото
разноски.
Вторият жалбоподател - „И.“ ЕООД, счита атакуваното решение за недопустимо,
незаконосъобразно и неправилно. Излага доводи за ненадлежно връчване на исковата молба,
въз основа на която е образувано първоинстанционното производство, съответно поставяне
в невъзможност да се защити по предявената искова претенция чрез изготвяне отговор на
същата, ведно с представяне на надлежни доказателства и доказателствени искания.
Посочва, че поради тежко здравословно състояние на законния представител на дружеството
по време на разглеждане на делото, а и поради нередовното му призоваване, същият е бил
поставен в състояние на невъзможност да се яви лично в проведеното съдебно заседание.
Оспорва изводите на съда за осъществен фактически състав на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, като
оспорва качеството „кредитор“ на ищеца спрямо ответното дружество, факта на възникване
на вземането на ищеца по договора от 05.03.2014г. поради ненадлежно връчване на
нотариалната покана, че процесната сделка е увреждаща спрямо ищеца и наличието на
знание у длъжника за увреждане на кредитора. Прави искане за обезсилване на обжалваното
решение, като недопустимо и връщане на делото за разглеждането му от друг съдебен
състав, респ. отмяната му, като неправилно и постановяване на друго, с което предявеният
иск бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Претендира направените по делото
разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „Б.“ АД, ЕИК .., чрез процесуалния си
представител по пълномощие, е депозирала отговор, в който е заела становище за
допустимост, но неоснователност на подадените срещу първоинстанционното решение
въззивни жалби и наведените в тях оплаквания. Моли съда да постанови решение, с което да
потвърди първоинстанционния акт, а в случай, че последният бъде отменен и предявеният
иск отхвърлен, да бъде разгледан и уважен предявеният в условията на евентуалност иск с
правно основание чл.135 ал.3 ЗЗД. Претендира сторените във въззивното производство
разноски.
В хода на проведеното съдебно заседание жалбоподателите, чрез своите процесуални
представители по пълномощие, поддържат изложените във въззивните жалби оплаквания
срещу обжалвания съдебен акт и исканията си за неговата отмяна. Представят писмени
защити с подробни правни съображения в определен от съда срок. Жалбоподателят „И.“
ЕООД поддържа претенцията си за разноски съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Въззиваемата страна, чрез своя пълномощник, моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено по съображения, изложени в депозирания отговор на въззивните жалби.
Поддържа искането си за разноски. Представя списък по чл.80 ГПК.
За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното:
Производството пред Районен съд – Елена е било образувано по искова молба на „Б.“
АД срещу „И.“ ЕООД и СТ. Н. Н. с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД и в условията на
евентуалност иск с правно основание чл.135 ал.3 ЗЗД. Изложени са твърдения, че ищецът е
кредитор на първия ответник с изискуеми и ликвидни парични вземания, установени с
влязло в законна сила на 10.06.2017г. съдебно решение, постановено по т.д. № 2411/2016г.
по описа на СГС, както и че тези вземания са за договорна неустойка и са възникнали с
2
едностранното предсрочно прекратяване на договор от 05.03.2014г., сключен между двете
търговски дружества. Посочено е, че преобразуващото право на ищеца за едностранно
предсрочно прекратяване на договора е изрично предвидено в чл.8 от него и е било
упражнено валидно с връчването на нотариална покана на първия ответник на 24.02.2016г. ,
от който момент са възникнали вземанията за неустойка по чл.9 и чл.14 от него, присъдени
впоследствие с посоченото по-горе съдебно решение. Изложено е, че след възникване на
вземането – на 04.05.2016г., първият ответник прехвърлил на втория безвъзмездно, чрез
правна сделка – дарение, свой собствен недвижим имот - ПИ с идентификатор 30962.32.3
съгласно КККР на град Златарица, одобрени със Заповед № РД-18-72/16.12.2010г. на
изп.директор на АГКК – град София, с площ от 17 248 кв.м, в местността „К. О.“, с трайно
предназначение на територията – земеделска, с начин на трайно ползване – нива, категория
на земята при неполивни условия – III, номер по предходен план – 032003, при граници и
съседи: имот № 30962.32.23 и имот № 30962.32.2, с която е увредил съзнателно кредитора
„Б.“ АД. Доколкото същата била извършено в полза на близък родственик на управителя на
ответното дружество, то при осъществяването й и двамата ответници са знаели и са целили
увреждането на кредитора.
В срока по чл.131 ГПК ответникът СТ. Н. Н. е подал писмен отговор на ИМ, в който е
оспорил твърдението на ищеца за наличието на знание у него самия за възникнало вземане
на ищеца от ответника „И.“ ЕООД, още повече, че същото е възникнало едва с издаването
на изпълнителен лист по т.д. № 2411/2016г. по описа на СГС, както и че е целял
увреждането на първия със сключването на сделката, чиято относителна недействителност
се претендира. Оспорва вземането да е възникнало с връчване на нотариалната покана на
първия ответник поради извършено ненадлежно връчване на същата.
Ответникът „И.“ ЕООД не е подал писмен отговор на исковата молба.
За да уважи исковата претенция, Районен съд-Елена е приел за доказани всички
елементи от фактическия състав на предявения иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД –
качеството кредитор на ищеца спрямо първия ответник, наличието на действително вземане
в негова полза, възникнало преди увреждащата сделка, чиято относителна недействителност
се иска да бъде обявена и наличието на знание у длъжника за увреждането при извършване
на безвъзмездната сделка, поради което е уважил същия.
Всяка от въззивните жалби е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да
се разгледа по същество.
Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши
служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен
е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена
форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по
вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.135 ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни
спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването
им е знаел за увреждането, т.е. лице, което е кредитор на длъжника, разполага с
преобразуващото право по посочената законова разпоредба. Възникването на това право е
3
предпоставено от наличието на действително вземане, което не е необходимо да е
изискуемо и ликвидно, но следва да е възникнало преди извършването на действието, чието
обявяване за недействително се иска. Следващата предпоставка е извършването на действие,
което уврежда кредитора – намалява възможността му или го затруднява да се удовлетвори
от имуществото на длъжника. Когато увреждащото действие е безвъзмездно, както в
настоящия казус, правото да се иска отмяна възниква, щом длъжникът е знаел за
увреждането – знаел е, че има кредитори и че действието ги уврежда. Тъй като атакуваната
сделка е безвъзмездна /договор за дарение/, то е достатъчно единствено длъжникът да е
знаел за увреждането. Без значение е субективното отношение на лицето, което е получило
престацията от длъжника, в случая вторият ответник, защото той е получил имуществото на
длъжника без да престира нищо насреща. Дарението е безвъзмездна сделка, така че за
уважаването на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД не е нужно знание за увреждане и у приобретателя.
Несъмнено е установено по делото, че въз основа на влязло в законна сила съдебно
решение по т.д. № 2411/2016г. по описа на СГС и издаден въз основа на него изпълнителен
лист от 27.03.2018г., ищецът се явява кредитор на ответното дружество „И.“ ЕООД за
вземане за договорна неустойка, произтичащо от развален договор от 05.03.2014г.
Посоченото вземане е възникнало с едностранното прекратяване на този договор от страна
на „Б.“ АД чрез надлежното връчване на приложената по делото нотариална покана на
ответника „И.“ ЕООД. Седалището и адреса на управление на посоченото дружество е град
В.Т., бул.“Б.“ № .., вх... Именно на този адрес е направен опит за връчване на нотариалната
покана, като връчителят е отразил, че след извършените три посещения в различни дни там
не е открито лице, което да я получи, поради което на последната дата – 21.01.2016г., е
залепено уведомление. След като в законоустановения срок не се е явило лице, което да
получи поканата, нотариусът е счел същата за редовно връчена, считано от изтичане на
срока за получаването й. По изрично разпореждане на закона връчването чрез залепване на
уведомление се прилага и по отношение на търговци и ЮЛ при спазване не на общите
предпоставки на чл.47 ал.1 ГПК, а на тези, посочени в специалната норма на чл.50 ал.4 ГПК
– да не е намерен достъп до канцеларията на търговеца /поради това, че там няма никой или
е заключена/ или да не е намерен някой, който е съгласен да получи съобщението.
Достатъчно е еднократното посещение на адреса. Независимо, че в случая нотариусът е
отразил, че връчването е редовно на основание чл.47 ал.5 вр. чл.47 ал.1 ГПК и не е посочил
приложимата разпоредба на чл.50 ал.4 ГПК, това не обосновава извод за допуснато
нарушение по връчване на поканата. Ето защо, правилни са изводите на районния съд в
обжалваното решение за редовно уведомяване на ответното дружество от страна на ищеца
за прекратяване на сключения по-рано между тях договор поради неизпълнение от страна на
„И.“ ЕООД и за възникването на задължение за последното да заплати договорената
неустойка.
При тези правилно установени факти, възникването на това задължение за първия
ответник е станало преди извършването на правната сделка – дарение, обективирана в
представения по делото Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 199, том I, рег. №
881, дело № 171/2016г. по описа на Й. Ц., нотариус с район на действие РС-Е. Безспорно
сделката е увреждаща ищеца, негов кредитор, тъй като със същата длъжникът е увеличил
платежната си неспособност, намалил е актива си, защото не е получил насрещна престация.
Знанието на длъжника за увреждането е съзнание, че с извършеното действие увеличава
платежната си неспособност и ще затрудни удовлетворяването на кредитора, а длъжникът
знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на
кредитора. Това знание в случая е категорично установено, тъй като договорът за дарение е
сключен след възникване дълга на ответното дружество към ищеца. Без правно значение е
фактът знаело ли е лицето, с което длъжникът е договарял /вторият ответник по делото/ за
увреждането предвид безвъзмездния характер на сделката /арг. чл.135 ал.1 изр.2 ЗЗД/. Ето
4
защо, исковата претенция, насочена спрямо двамата ответници, се явява основателна и
доказана, поради което правилно е уважена от районния съд, а оплакванията във въззивните
жалби в тази насока се явяват изцяло неоснователни.
По отношение оплакването на дружеството-жалбоподател за препятстване правото
му на защита поради невръчване на препис от ИМ по надлежния ред и невъзможност поради
тежко здравословно състояние на управителя на дружеството същият да се яви лично в
проведеното съдебно заседание по делото, настоящият състав намира следното:
Първият ответник по делото е ЮЛ и за него са приложими разпоредбите на чл.50
ГПК. След отстраняване нередовностите по подадената от „Б.“ АД искова молба, съдът е
разпоредил връчването на препис от същата, ведно с приложенията, на ответните страни в
процеса, като на „И.“ ЕООД – връчването да бъде извършено на вписания в ТР адрес на
дружеството. На този адрес е направен опит за връчване, като връчителят е отразил, че е
посетил адреса на четири дати през м.октомври и на една дата през м.ноември 2019г., но не
открива такава фирма, няма офис и фирмен знак на търговеца, като удостоверената от
връчителя липса на канцелария и служители на търговеца на адреса, както и за залепване на
уведомление там, представлява официален свидетелстващ документ. При условие, че
търговецът не се намира на адреса на управление, индиция за което е липсата на
обозначение за поддържане на канцелария и на лица, които да получат съобщението, съдът е
можело да приложи нормата на чл.50 ал.2 ГПК и да счете връчването за редовно на това
основание, считано от датата, която е вписана от връчителя. Това е така, тъй като целта на
залепването на уведомление не може да бъде постигната, тъй като до търговеца не може да
достигне информация за изпратеното до него съобщение. Въпреки това съдът, след като се е
уверил, че в ТР не е вписана промяна в седалището и адреса на управление на дружеството,
разпоредил връчването да стане чрез залепване на уведомление по чл.50 ал.4 ГПК на същия
адрес. Доколкото връчването чрез залепване на уведомление се прилага и по отношение на
търговци и ЮЛ, но при спазване не на общите предпоставки на чл.47 ал.1 ГПК, а на тези,
посочени в специалната норма на чл.50 ал.4 ГПК – да не е намерен достъп до канцеларията
на търговеца /поради това, че там няма никой или е заключена/ или да не е намерен някой,
който е съгласен да получи съобщението, то е достатъчно еднократното посещение на
адреса. Независимо, че в случая районният съд не е приложил разпоредбата на чл.50 ал.2
ГПК, а е постановил залепване на уведомление по ал.4 на с.чл., то това не обосновава извод
за допуснато нарушение по връчване на процесното съобщение. Напротив, предоставена е
възможност адресатът все пак да узнае за изпратеното му съобщение. От друга страна,
ответникът, който счита, че е засегнат от неправилното приложение на разпоредбите по
връчването, е оспорил истинността на удостоверените от връчителя обстоятелства, но не е
провел успешно доказване, че към момента на връчването на книжата е поддържал
канцелария на посочения адрес. Дори съдът да приеме, че ответникът е поддържал своя
канцелария там, то тогава връчването на съобщението чрез залепване на уведомление на
същия адрес би било редовно. По тези съображения, връчването на ИМ и приложенията към
нея на ответното дружество е станало съобразно предвидения в закона процесуален ред и е
редовно, поради което не може да се приеме, че същото е било лишено от възможността да
подаде писмен отговор на ИМ и да представи доказателства по делото.
Тъй като, съгласно разпоредбата на чл.50 ал.4 ГПК, второ уведомление не се залепва,
то правилно и съобразно процесуалния закон районният съд е счел призоваването на
ответното дружество за съдебно заседание за редовно. Неотглагането на проведеното на
двадесет и пети февруари съдебно заседание по делото поради наличие на препятствие на
законния представител на ответното дружество да се яви не е довело до постановяване на
недопустимо решение по спора, така, както твърди жалбоподателя, тъй като, от една страна,
допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила засяга правилността на
5
акта, а от друга, настоящият състав счита, че такова не е допуснато. Към подадената от
управителя на дружеството молба за отлагане на делото е приложена епикриза на същия,
видно от която е бил в болнично заведение за времето от 29.12.2019г. до 03.01.2020г. с
диагноза мозъчен инфаркт, след което болничното лечение е прекратено. Този документ
установява здравословното състояние на управителя на дружеството към момента на
издаването му, която дата значително предхожда тази на провеждане на съдебното заседание
по делото. Независимо от това, съгласно чл.18 ал.2 от Наредбата за медицинската
експертиза, при определен домашен амбулаторен или свободен режим лицето е длъжно, ако
е необходимо, да се яви пред органите на съдебната власт, освен ако представи медицинско
удостоверение по образец, утвърден от министъра на здравеопазването и министъра на
правосъдието, в което е отбелязано, че заболяването на лицето не позволява явяването му
пред съда. Следователно, при произнасянето си за наличие на непреодолимо препятствие по
смисъла на чл.142 ал.2 ГПК, изразяващо се в заболяване на страната или законния й
представител, когато няма представител по пълномощие, съдът е обвързан от преценката на
здравните органи относно режима на лечение, отразен в болничния лист, като по аргумент
от противното от чл.18 ал.2 от наредбата, при определяне на друг режим, различен от
домашен амбулаторен или свободен, заболяването е препятствие, което страната не може да
отстрани и е основание за отлагане на делото без да е необходимо издаването на отделно
медицинско удостоверение за това. При определяне от здравните органи на най-леките
режими на лечение – домашен амбулаторен или свободен, се счита, че заболяването
позволява на лицето да се яви пред органите на съдебната власт, ако не е издадено
медицинско удостоверение по образец, с което се установява противното. В тази хипотеза
съдът при постановяване на определението по чл.142 ал.2 ГПК отново действа при
обвързана компетентност, доколкото преценката, че заболяването не позволява явяване пред
съд, е единствено от правомощията на здравните органи, обективирана в медицинско
удостоверение по образец по чл.18 ал.2 от НМЕ.
Поради гореизложените съображения, въззивният съд намира въззивните жалби на „И
“ ЕООД и СТ. Н. Н. срещу решението на първоинстанционния съд за неоснователни.
Последното, като правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на въззивника „И.“ ЕООД не се следват разноски.
Въззиваемата страна е претендирала такива за заплатено адвокатско възнаграждение за
представителство пред въззивната инстанция, което видно от приложения договор за правна
защита и съдействие е реално заплатено, поради което искането се явява основателно.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20/24.03.2020г. по гр.дело № 239/2019г. по описа на
Районен съд-Елена.
ОСЪЖДА И„.“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление град В. Т., бул.“Б.“
№ ., вх.. и СТ. Н. Н., ЕГН **********, с адрес град В. Т., ул.“А. м.“ № . вх.., ет..., ап.11 ДА
ЗАПЛАТЯТ на „Б.“ АД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление град С., район Л.,
бул.“С.“ № ., направените във въззивното производство разноски в размер на 2 000 /две
хиляди/ лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7